ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 23 януари 2012 г.

П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков



Днес се навършват две години от отлитането на моята майка Яна към оня по-добър свят, в който по-рано или по-късно всички се преселваме.
Сутринта моята внучка Диянка целуна снимката на прабаба си,която й подаде прадядо й Петко,ние запалихме свещички...И пропътувахме пак, за кой ли път, това огромно разстояние от Париж до М. Търново...
Няколко часа преди това получих поредното писмо, този път във Фейсбук, от още един нов мой читател, Весна Алексиева от Брюксел, която е прочела книгата ми "Кестени от Париж" на един дъх и плакала на моя разказ "Помен за мама"...
Всъщност г-жа Весна ми показа интуитивно най-подходящия начин да си спомним днес пак за мама - просто препубликувам този изплакан текст.
Спи спокойно,мамо!




П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков

На всички онези, които бързат да обичат майките си…


Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува.
А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните…
Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на рамото му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Те повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях поканил преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вече поолющени, но затова пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
Но "върхът" на премяната били обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за… Париж.
Всъщност така и било.
Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и… ”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

3 коментара:

Milen Radev каза...

Много силно и вълнуващо, благодаря Ви, Димо!

Анонимен каза...

И аз Ви благодаря,Милене! Всъщност за един автор,мисля, няма по–хубаво признание от това на талантлив негов колега. Още повече пък в нашите, български условия ...ПОМЕН ЗА МАМА е нещо специално за мен,затова се радвам на Вашата добра дума и се надявам,че Вие ще препоръчате този мой разказ на Вашите приятели,които,доколкото имам впечатление, са стойностни хора, с въображение и чувствителност. Ще Ви бъда благодарен!
С поздрав; Димо Райков

Анонимен каза...

Pozdravlenia za avtora i 4oveka Dimo Raikov.Badete ziv i zdrav,zelaia vi vdahnovenia.
Ivani4ka Gateva