ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 7 юни 2017 г.

РАГИН - ЕДИНИЦА МЯРКА ЗА СЕРВИЛОСТ И АЛЧНОСТ


Благой Рагин - олицетворение на бг-сервилността пред Стотинката...
Пиян швед изритал в лицето камериерка с висше образование в един от хотелите по морето. Без никаква причина, просто жената си чистела...
И този Благой Рагин, шеф от туризма, уплашен, съветва - тихо, кротко, дано бързо да се забрави, че шведите иначе ще бойкотират и паричките няма да дойдат...
А после казваме, че виновна за тъжното ни дередже била световната конспирация...
Нашата, нашата си "конспирация", дами и господа, тази, която се намира във "великата" ни глава...
Там е проблемът.
Там и получаваме ритника. Вече толкова години. И ще го получаваме май през целия ни изгубен бг- животец...
Да, нашата сервилност и липсата на достойнство - там е "заровено кучето".
И никъде другаде!
Иначе сме "патриоти". Обичаме все да четем за великите ни предци. И да изкарваме всяко достойно, силно и гордо дело, сторено през вековете, че е наше, българско дело...
О, какви само "патриоти" сме пред беззащитните, болните, възрастните... Как сме готови с един удар да ги смачкаме, пък после гордо да изпъчим гърди...
Но пред Стотинката - поглед надолу, падане на колене...
И - тихо, кротко, да се размине...
Да,"стабилна" България.
О, каква "стабилност"...
Да живееш без достойнство.
И на колене...
Живот, тъжен живот на човек-приживе мъртвец...
Димо Райков

петък, 2 юни 2017 г.

ПИСМО ДО МОЯТА ВНУЧКА

ОНЯ ПЪРВИ ИЗПИТ...
Писмо до моята внучка по повод на първия й изпит в живота
Моят път на писател тръгна от приказките и песните на мама Яна и татко Петко, все още си спомням пламъците в печката ни и гласовете на любимите ми хора, които ми отваряха този вълшебен прозорец към света.
И нахлуваше Светлината, която ме поведе към мъничкото старо читалище на родното ми градче Малко Търново.
Тогава познах миризмата на книгата.
Няма друго подобно ухание... Благословен мирис...
Пред очите ми е библиотекарката - една жена с недъг на гърба, нещо като гърбица, но с толкова обич към стотиците томове в помещението, което макар и старо, макар и прихлупено, сияеше от Светлината...
Да, същата светлина, позната ми от майчините и таткови приказки и песни откъртвания от най-дълбокото на душата на тези изстрадали сърца, почти неусетили радостта от живота...
Божествената светлина на познанието.
Нямаше по-щастлив човек от мен, тогавашното невръстно все още дете на едни бедни родители, които поради стечението на тогавашните обстоятелства не бяха могли да достигнат с помощта на училището и библиотеката до познанието. Всъщност до него, това го разбрах доста по-късно, те бяха стигнали отдавна със .. .сърцето си. И с вродения си усет към любопитството и въображението...
Да, малкотърновската библиотека в старото читалище...
Пиша тези думи сега, защото само след час-два моята внучка Диянка ще има първия изпит в своя живот, в случая по "алто", тоест по музика. Сред толкова деца цветя от цял свят и то - пъпчицата цвете от една никому неизвестна планина, пълна с омайни цветя - Странджа...
И понеже аз винаги, да, такава е съдбата на хора като мен, тръгнали сами от нищото, с всяка своя нова книга, с всеки свой нов текст като този сега, съм всъщност държал и държа своя изпит пред читателя, понечих спонтанно да напиша тези думи съвет към моето момиченце, което съм отгледал от бебенце. През деня с него, милото създание, а вечерта с ...думите, с оная божествена светлина от онова прозорче с пламъците и дъха на книгите от библиотеката...Да, с Париж и Малко Търново в сърцето...
Наскоро намерих в родната ни къща в Малко Търново първото си бележниче, в което съм записвал първите си впечатления от досега ми с книгите в библиотеката.
И знаете ли каква е първата прочетена и записана мисъл от мен в това тефтерче?
Когато съм я прочел за първи път, когато съм я записвал, дали съм знаел какво всъщност записвам, дали съм го осмислял или просто инстинктивно съм го сторил? Кой знае, кой наистина знае...
"Когато обиждаш някого, когато нараняваш достойнството на другия, ти обиждаш, ти нараняваш своето собствено достойнство"...
Без коментар, нали?
Да, моят първи урок, получен от книгите в онова старо читалище...На който урок останах верен цял живот.
И който "урок" искам сега, само час преди първия изпит на моето момиченце да му внуша.
Най-трудният, но същевременно най-важният изпит в един човешки живот, Диянче, е този, който твоят дядо, онова дете на твоите годинки, там, в онова захвърлено и изоставено и от Бога място, може би несъзнателно е държал и осъзнал, записвайки тези думи в тефтерчето си.
Всъщност няма по-голямо щастие от това да издържиш този житейски изпит - да надмогнеш собственото си човешко его и да приемеш за мото, за смисъл на своя живот това послание - никога не наранявай другия, никога не навлизай грубо в душата му. Сториш ли го, значи ти си приживе мъртвец...
Моето момиченце тръгва към първия в живота си изпит...
И аз тръгвам към нея с онова избеляло, вече доста поомачкано тефтерче с чудните думи: " Когато нараняваш достойнството на другия, ти нараняваш своето собствено достойнство..."
Попътен вятър, мило дете!
Дядо е с теб, с теб са и тези вече поизбледнели думички от старото тефтерче.
Които вече са твои.
Запомни ги! И ги следвай! Защото те са оная най-вълшебна музика в живота на твоя дядо Димчо, който нямаше възможността, която имаш ти днес - да държиш изпит на "алто".Въпреки неговата омая от най-чудното творение на човека - музиката...
Но пък е имал божията милост да усети музиката светлина от онова прозорче на старата печка и оня мирис на магичните думи :" Никога не наранявай другия..."
Благословени думи, благословен мирис...
Пази ги и ги следвай! И Бог ще те закриля.
С обич:
от твоя дядо Димчо