ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 20 март 2017 г.

СВЪРШИ ЛИ ПРЕХОДЪТ…


Един напречен разрез на 30 години "демокрация"
Въпрос на въпросите, който вече взе да ни втръсва.
Попитайте децата на тези, които го замислиха и които ни бяха яхнали преди 1989 г.
Хора като мен все още помнят какво беше и как се случи този „преход”.
Защото ние го изтърпяхме.
А децата на ония го използваха.
Просто това е било в основата на сценария – властта и благата от ръцете на бащите да отидат в ръцете на отроците им.
Те, наследниците, веднага след 1989 г. изчезнаха яко дим. Тръгнаха по предначертаните от сценария пътища – едните заминаха веднага за чужбина и докато ние, планираните още тогава за жертви, изпилвахме нерви в непосилната и страстна омраза помежду си и все още отъняващата надежда на полуделите тогава митинги, тези си живееха живота с бащините авоари и си „конструираха” задграничната уж биография, съхраняваха нервите и силите си.
Втората група от наследниците пък се спотаи по вилите на бащите си.
И двете групи зачакаха. Нали си спомняте какво казваше Тато едно време – майката му е снишаването. И изчакването…
Да, чакаха да се усмирят страстите, да се уталожи омразата.
И докато ние се самоубивахме във взаимната си, наложена ни от сценаристите омраза, тези, спотаени и далечни изобщо, забравени тогава, все едно бяха изчезнали в небитието.
Уви.
Дойде царят.
И тези пак се появиха.
И започнаха един подир друг да се завръщат.
Тези от чужбина идваха с легендата, че са успели, и то само как са успели, тоест те са кадърни, показали са го това и в странство.
И сега тези се завръщаха с мисията да бъдат нашите спасители...
Винаги ми е било интересно – как така уж успели супер в чужбина българи изведнъж, на върха на тамошната си слава, според тях, разбира се, и слугуващите им медии, вземат странното решение да се завърнат в една провалена, опоскана и сива страна, в която вече бащите им бяха превърнали окончателно България. И да я ...спасяват сега...
Всъщност на хора като мен им е ясно защо стана така.
Върнаха се. И заеха местата на бащите си – в наследствените вече домове палати, но и по медиите, по холдингите, в политиката, че и в издателствата, навсякъде…Там, където преди това бяха бащите им.
Хитро, нали – изчакаха народът да притръпне, да се омаломощи от само себе си в този изблик уж на демокрация, да притъпи първоначалния си възторг, да изгуби всякаква надежда, да стане пак оня удобен и гъвкав материал, от който могат да се правят всякакви фигурки…
И слязоха наследниците от вилите си, завърнаха се от чужбина. И пак, както едно време бащите им, се втурнаха в "сърцето", в "прегръдките" на народа, тоест на жертвата…
И ето – те вече дават акъл на нашите деца.
Както едно време ни даваха менторски акъл на нас бащите им.
Е, сега взеха към тях пак домораслия уж нов „елит” от вечните български тарикати, синовете на сругинажа на бащите им някога, които през този пъклен преход същите тези наследници бяха оставили да им движат нещата в България, да ги преведат през мътната вода на „революцията”.
И ето – гледам как наследник итервюира друг наследник. И как бистрят политиката, тоест прехода, чийто „деен” участник, казват тези, е бил и единият, и другият. Единият „участвал” от вилата си, другият – от чужбина…
Все едно гледам и слушам единия баща и другия баща…Които едно време толкова дълго гледах и слушах…
То осанката им е същата, да, като на бащите…Жестовете, мимиките…Да, наследници, родна кръв…А, само дето думите сега са коренно различни, коренно противоположни на някогашните таткови думи, но думите, е, кой днес ти слуша думите…Звънът, звънът на метала, шумоленето на пачките…
А ние, все още живите физически, но с мъртвите сърца истински участници в огъня и пепелта на прехода, ние, жертвите с изгубените животи и мечти, сме принудени, за да оцелеем, да гледаме, четем и възприемаме тяхната, тоест единствената "истина" за прехода, която ни бомбардира и се излива като водопад от медии и тонове книги…
Да, за прехода, който за наследниците вече е завършил.
Но и за нас също.
И за децата ни. И сигурно и за внуците ни. Които ще бъдат упреквани от внуците на тези, че са бедни, защото ние, дядовците и бащите им, сме били некадърни, не сме могли да се грижим дори и за себе си и не сме им оставили нищичко…
Да, за нас остава да възвръщаме отново оня свой предишен начин на живот – да, живот на колене… И май да го предаваме и на децата, че и на внуците си…
Имаме ли друг избор, щом сме се родили българи?
Така е било, така и ще бъде тук, в България.
„Да, това тук е България”…
Останалото е четиво за наивници. Каквито май сме почти всички българи.
И за избори…Ах, тези избори без право на избор…
Гледам, слушам наследниците и у мен се врязва една мисъл на Албер Камю, която е мото на моя роман въздъх „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”:
” Писателят трябва да слугува не на този, който прави историята, а на онзи, който я изтърпява…”
Хубаво казано, нали?
Но кой да го чуе него, френския, световния писател г-н Камю?
Българинът чужди не слуша, той слуша само себе си.
И …наследниците, разбира се..
Тоест българинът слуша само онова, което иска да чува. А то всъщност му е отредено и от сценария…А ние сме верни винаги на …сценария, нали?
Димо Райков

неделя, 19 март 2017 г.

БЕЖАНСКАТА ПЕСЕН, ЗАВЕЩАНА ОТ МАЙКИТЕ НИ...


"ЧУЖДИ СМЕ ЧУЖДИЦИ, СИНКО, РОДА СИ НЕМАМЕ..."
Тази песен - "Що не ме ожениш, мале ле...", песента мехлем за странджанското сърце, изпята от обичната Магда Пушкарова, с която бяхме много близки - и по душа, и по съседство на къщите ни в Малко Търново, е най- силната песен за бежанската българска съдба.
Тя е и един от най-красивите и тъжни самородни странджански бисери, възпяващи горката орисия и мъката на нашия народ.
Нека да я чуят всички ония българи, чиито сърца са пълни днес с омраза към бежанеца, към другия.
Да сведат глави, да помълчат и да помислят над последните думи в песента...
"ЧУЖДИ СМЕ ЧУЖДИЦИ, СИНКО, РОДА СИ НЕМАМЕ, СВТБАРИ ДА ДОЙДАТ, СИНКО ЛЕ, ДАР ДА ГИ ДАРУВАМ..."
Знаете ли, усещате ли колко и каква мъка е стаена в тези думи на нашата странджанска майка...
Да жениш син първороден и да нямаш роднини, които да поканиш на сватбата му, да нямаш кого да дариш...
Ей, хора, ей, бълтари, не си слагайте грях на душата, на "милаим", тоест на кротката ви странджанска душа. И на съвестта си...
Да, чуйте песента.
Не ще ли премалее сърцето, все още поне мъничко чистото ви сърце...
И тогава, сигурен съм, красотата, оная странджанска, българска красота на изстрадалото родно сърце, ще ви споходи, ще ви разтърси и просветли.
И ще станем по-добри. Такива, каквито бяха нашите майки...
Такава, каквато е, а и трябва винаги да бъде, нашата бежанска кръв...
Димо Райков
Магда Пушкарова (1920-2006) Що не ме ожениш мале ле, що ме не задомиш - малък ли ме…
YOUTUBE.COM
Харесва миПоказване на още реакции
Коментар

КОГАТО СВОБОДАТА Е УМРЯЛА...

предизборни размисли

Какво можеш да искаш от хора, сковани от страх и възпроизвеждащи от поколение на поколение тъжната си, контролирана бедност...
Някой ще обясни ли как така година и половина цяло училище,и то в София, ученици, учители, родители, претендиращи за европейци от класа, дума не отронват, знаейки за едно убийство на дете...Знаят ли тези хора, сковани от страх и "честност", че във Франция, на която те се подиграват, има закон, според който, ако си станал свидетел ня престъпление по един или друг начин и не се намесиш, а и не съобщиш веднага в полицията, то ти ще бъдеш сам третиран като престъпник и осъден веднага на затвор...
"Преклонена главица сабя не я сече"...
Всъщност сече я.:И то само как я сече...
Какво можеш да искаш от държава, управлявана чрез есемеси, гонеща своите деца в чужбина, давайки им ниски заплати и безперспективност, а в същото време канеща още по-сковани от страх и бедност чужденци да й работят на ангария..
Току-що разбрах, че преди няколко месеца бил гласуван закон, според който у нас могат да бъдат наемани на работа в туризма като обслужващ персонал със заплата около 250 евро граждани извън Европейския съюз?!?
Какво можеш да искаш от синовете и дъщерите, които не уважават тези, които са ги създали, тези, които са последните мохикани на нормалността, а днес са унижавани от децата си да доизживяват дните си с геноцидни пенсии подаяния...
И всичко това се прави с едничката цел - само и само да се възпроизвежда винаги мизерията на това място на бедността - материална, но и духовна.
Да, такъв ни е имиджът в чужбина - "бедняците на Европа". И някои много държат този имидж и да не поизбледнее дори.
Всъщност в такъв случай какви избори могат да спасят българина...
След като Свободата и чувствителността у него са умрели...
Димо Райков

БЪЛГАРИНЪТ - ВЕЧНИЯТ БЕЖАНЕЦ...


Да, казвам ви аз, че всички сме бежанци...
Ето, убедете се сами. Или пак ще кажете - а, ама тези са наши...
Бежанецът си е един и същ - той си е бежанец...
Каквито сме в момента и над три, че и повече милиона българи по света...
Затова не мразете бежанеца. В противен случай ще се окаже, че всъщност мразите ...себе си.
Димо Райков

сряда, 15 март 2017 г.

50 СТОТИНКИ


Тези дни Фейсбук гръмна и още продължава да трещи – кой за, кой против… Става дума за един крем и едно летище в Полша.
Никого не осъждам, никого не коря или обиждам.
Та кой всъщност съм аз да раздавам правосъдие - един български писател, запилян нейде по света...
Просто изведнъж се сетих за мама.
Веднъж тя ми каза по телефона, след като я попитах какво ново в Малко Търново:
- Диме, почина съседката ни. Бог да я прости!
- Бог да я прости – отвърнах и аз, после добавих – Беше добра жена…
- Диме – продължи мама. – Ще ти кажа нещо. Вчера бяхме с нея на хлебарницата. Тя едва се движеше. Не й стигнаха 50 стотинки за хляба, била си забравила портмонето у дома. Услужих й. Тази сутрин я гледам, че иде, едва-едва върви, с патерицата…И ми носи, подава ми изпод престилката си 50 стотинки. Да видиш как беше стиснала монетката, изпотила се бе стотинката, сигурно се е страхувала да не я изтърве по пътя...И ми казва – благодаря ти, Яно! Викам й – ама защо си правиш труда, та няма да обеднея с тези стотинки. А тя – Яно, зная, че си отивам, викат ме, ама как така ще оставя да си тръгна с борч. Така ми каза съседката, само след няколко часа камбаната заби…
Изтръпнах.
Още го нося това изтръпване.
Съседката бе работила цял живот като мама.
И двете получаваха тогава по 37 евро, тоест 74 лева.
След десетина години и мама почина.
Пенсията й бе вече … двойна, „огромна”, тя така й се радваше – 68 евро, тоест 136 лева…
При последния ни разговор, преди и тя да отлети, ми се похвали - много пара получавам, Диме, много...Дано даде Господ по-дълго да я получавам.
Но Господе не я чу. Господ не й даде повече време да получава "голямата" си пенсия...
Да, това се сетих тези дни…
За тези 50 стотинки.
Стотинките на нашия грях…
Димо Райков

вторник, 14 март 2017 г.

ВЕЧНИЯТ МАЧ "ЛЕВСКИ" - ЦСКА...

предизборно

За сетен път и в тези предизборни времена се убеждавам, че българинът е много, много болен от партизанлък.
Дори и най-верните ми, най-редовните ми читатели реагират на моите текстове според политическите си пристрастия. Когато критикувам опонента им, о, Райков, ти си велик...
Когато обаче критикувам някой от техните хора - тогава в най-добрия случай си мълчат...
Е, кажете ми, дами и господа, как тогава някога ще се оправим. След като все ни оправят - единия път едните, нашите, следващия път - другите, ония...
И докога така? Та вече сме 21 век... Да, "Като си пееш,Пенке ле, кой ли те слуша..."
Него не го интересува нито как живее, нито какво има в джоба му, нито какво слага на трапезата, нито какво правят децата му, него го интересува единствено неговата партия, неговият "отбор" да победи, да смачка фасона на ония, другите, на врага... Да им натрие носа, да ги удари в земята...
В устата му и един зъб не е останал, животът му, постен и нещастен, вече се отцежда, отцежда, но той - мамка им, пак ще ги победя, пак ще ги ударя...
А всъщност не вижда и не усеща, че удареният винаги е ...той. Да, самият той...И скършеният му отдавна животец...
"Левски" - ЦСКА...
Вечният мач на българската ограниченост...
Да, това е.
Тъжно, но факт.
Димо Райков

ДА УМИРАШ БАВНО...


Трима възрастни хора споделят в едно телевизионно предаване от центъра на София, столицата на България, която вече повече от десет години е член на Европейския съюз, най- богатата общност в света, прицел на всички бедни хора и бежанци.
Първият:
- След 46 години непрекъсната работа през 2008 година ми определиха пенсия от 157 лева и 40 стотинки, сега ми е 207 лева, жена ми има пенсия 160 лева. За парното и топлата вода плащаме на месец 160 лева, ток, студена вода, лекарства...Чисто ни остават ...60 лева...Ако децата ни не ни изпращат пари от чужбина, ние умираме...
Вторият възрастен, всъщност тя бе жена:
- Ние, българите, сме жалки хора. Само говорим по пейките и пред телевизора. Какви са тези пенсии от 140, 160, 200 лева..Кучетата имат повече от нас....Няма справедливост! Младите ни мразят...
Третият възрастен:
- Да ви кажа как живее днес българинът. Срещам млад съсед, вика ми - заплатата ми е 500 лева, краднем още 1000, така живеем...
2 милиона и 200 хиляди пенсионери има в България. 2 милиона и 200 хиляди нещастни люде.
Които не искат повече от поне ...300 лева. Тоест 150 евро...
За сравнение - нй-ниската надница във Франция днес е ...80 евро?!? Колкото е почти минималната пенсия за един цял месец днес в милата ни родина...
Камбаните на "Ал. Невски" бият тъжно...
И никой не ги чува, никой...
Пенсионерите тръгват пак към урните...За да изберат отново поредния си "спасител"...Всъщност кожодер...
Димо Райков

ВЕЧНИТЕ ОПИТВАЧИ И ВЕЧНИТЕ КАНАРЧЕТА


КАТЕГОРИЧЕН Е, ЧЕ НЯМА ДНЕС ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПРОМЯНА, НО ЩЯЛ ДА ОПИТА...
Българските странности продължават с пълна сила...
Мислех, че няма вече какво да ме изненада в нашенската уж политика, но...
Чета интервю на един от "новите" кандидати за депутати, посрещнат от своите с толкова надежди.
Почти всяка дума е - на този етап някаква промяна е невъзможна...
И тонът е ясен, категоричен!
И от сто кладенеца вода носи, за да докаже в интервюто си, че наистина няма място за надежда...
Тоест, "Надежда тука всяка оставете..."
И хоп, съвсем накрая - но аз ще опитам...
И у мен се породи един въпрос - извинете, господине, но политиката баница ли е, та да я опитвате?
И още нещо бих искал да му кажа на този човек - все пак не всички сме студенти, някои от нас са видели толкова, ама толкова "опитвачи" в българската уж политика през изгубения си вече живот...
Ето, току-що видях един друг "опитвач"... О, да, него, Жорж, великия Жорж... Бях го позабравил, а той пак,милият, си е същият, току-що излязъл сякаш от нафталина...Да, видях пак него, Жорж, вечния опитвач...
Да, тези хора, "опитвачите", наистина са вечни...
Вечни са и канарчетата в тази наша вечно тъжна страна...
само дето и "опитвачи", и "канарчета4 забравят все едно нещо - че той, Животът, е един-единствен. Тоест, той се дава на човека само един път.
И отреденият отрязък от време се оттича като пясък.
И няма, няма спиране този пясък...
Димо Райков

четвъртък, 9 март 2017 г.

"БЪЛГАРСКОТО "ПАТРИОТАРСТВО"...

Разговор по БНР със Светлана Дичева...
Всъщност аз го слушам за първи път извън студиото.
Да, мисля, че доста неща има тук...
Чуйте...
Писателят Димо Райков живее от дълги години във Франция и има зад гърба си няколко книги с проза, в която често описва митарствата на българските…
BNR.BG

ПОЗОРЪТ НА БЪЛГАРИЯ

BIT еМисия България
Писателят Димо Райков се включи от Париж и заяви, че на този празник - 8 март, прави равносметка, в която трябва да помислим за българските майки и жени. По думите му, трябва да се реши въпросът за геноцидните пенсии на българските пенсионери.

"ЛЕВСКИ" - ЕВРОПЕЙСКИ ШАМПИОН


Това е българска гордост!
КЕШ за "Левски", КЕШ за България!!!
Колцина го знаят това?
"И сме най-красиви, и сме най-добри!"- а пък това бе девизът на този голям отбор.
За мен има тук и личен момент - от дълги години аз и съпругата ми сме семейни приятели с капитанката на тима Силвия Германова и нейния съпруг д-р Жан-Пиер Сервети.Силвия живее с чудесното си семейство в Марсилия, тя е уважавана френска жражанка, която никога не забравя своята родина и,радбира се, своя "Левски". Киновете й - двама богатири, завършили в канадски големи колежи са и състезатели по водна топка, те са нейната гордост заедно със златните медали от Шампионската лига и Европейското първенство, както и сребърните от Олимпиадата, които Силвия пази като ценицата на окото си...
На снимката тя е първата вляво, права -№ 14, на първия ред над седналите й колежки.
Българска слава...
Ето, това е. А не измислени патриотарски възторзи, рожба на нечии измишльотини...
Честото, Силве, честито, български шампионки!
Да, "И сме най-красиви, и сме най-добри!", нали?
Димо Райков
BBALL.bg е новинарски сайт посветен на новостите от баскетболния свят
BBALL.BG