Най-страшното е, когато се опиташ да излезеш от калъпа, когато направиш опит да осъществиш, с цената на толкова усилия и жертвени години, разбира се, своя последен порив към свободата и красотата, но на света...Е, това вече нашенци никога не ще ти простят - да се отделиш от стадото навели покорно глава клакьори и слугинаж на силните на деня, ограбващи твоите родители, да направиш опит да спасиш най-ценното за един човек - достойнството си, да понечиш да се съизмерваш с цвета на света, да тръгнеш самостоятелно, с вдигната глава, да живееш нормално, а не на колене...Това наистина никой не ще ти прости! Че как така, та той е от нашата черга, родителите му са обикновени хора, а и той е от Малко Търново, а Малко Търново е там, на майната си... Как така тъкмо той ще вдигне глава, как така той ще тръгне към Париж... Че Париж не е за него, хайде бе, Париж...Тук да стои, тук, като нас ... Тук като нас да си изкара живота, удряйки главата си все в една стена, която няма и помръдване... А и защо на негово място не съм аз, че с какво аз съм по-долу от него, а? Толкова познато, толкова нашенско, толкова ...вечно, нали? Затова и сме на това дередже. Сега. И завинаги!
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар