ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 2 декември 2016 г.

"САНИРАНИЯТ" МОЗЪК ИЛИ НАЙ-ТЪПОТО ИЗКАЗВАНЕ НА ДЕПУТАТ...


Е, то какво ли не съм видял и усетил в българския парламент, ама това вече е върхът!
То бива, бива простотия, бива наглост и цинизъм, ама тези думи са наистина връх на човешката глупост!
Ей, партийни вождове, вземете се в ръце, поне елементарен тест за наличие на елементарно човешко мислене правете на своите бъдещи кандидати за депутати, не ни причинявайте подобни преживявания, след които изпитваме срам, че сме се родили българи!
Че то дори на конкурсите за "мокри фланелки", "най-големи цици", простете, на мераклийките им задават все пак някакви рехави въпроси-тестчета за интелигентност, а за подбор на депутати и това не се прави.
Я чуйте тези думи! Че тук няма и зачатък на мозък...
" Не лива да се сравняват санирането и пенсиите.. Санирането е в полза на гражданите."
И го казва, милата, сериозно, с убеденост, и то от трибуната на Народното събрание, и то като говорител на управляващите в България?!?
Майко мила!
За тази особа пенсионерите не са граждани, майка й и баща й не са същества... О, небеса!
Откъде я намери, Бойко? Откъде я изкопа? На кое кръстовище по "санираните" пътища на България намери това чудо със саниран мозък...
Бойко, Бойко, Герб, Герб...
Всъщност тези думи не изразяват ли истинската философия на начина на отношение и управление на "матрияла", господин премиер, от страна на Вашата партия?
ГРАЖДАНИ ЗА ЕВРОПЕЙСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ...
Или ГРАЖДАНИ ЗА ЕВРОПЕЙСКО САНИРАНЕ НА БЪЛГАРИЯ...
Е, извинете, но по-ограничен, меко казано, парламент никога е е имало, поне аз не помня. Дори и в България...
Димо Райков

ОЛАНД СЕ ОТКАЗВА ОТ ВТОРИ МАНДАТ


Президентът на Франция направи нещо уникално в историята на своята страна - никога досега действащ президент не се бе отказвал да кандидатства за втори мандат, това е нещо непознато в Петата република.
Браво, респект, господин президент!
Новината от минути в света е, че президентът на Франция Оланд се отказва от възможността за втори мандат.
Да бъдеш президент на такава мощна държава като Франция, цели пет години да ръководиш петата по богатство и влияние страна в света, да бъдеш заобиколен по всяка вероятност от толкова хора, които всячески са се опитвали да те склонят отново да се кандидатираш за президент...И да се откажеш!Да устоиш на изкушението!
Респект, господин Оланд!
И се сещам за нашите "рамбовци" - един път, втори път, трети път ги гонят... И пак избърсват плювките, все едно са росна сълза. И пак тръгват в битка за "народното" доверие...
Да, големите, родените за водачи така правят - усетят ли, че доверието към тях, поради една или друга причина, отслабва, те сами отстъпват крачка назад.
Благодарност, г-н Оланд, за това, че веднага си изпълнихте едно от предизборните обещания, които засягаха нас, българите - отменихте позорната такса за българи и румънци, когато започвахме работа. По Ваше време и ние, бг-емигрантите, все пак се чувствахме като бели хора.
А какво ще стане занапред... Ще поживеем, ще видим.
А аз, българският писател и емигрант, който обича Париж и Франция, ще запазя следните блестящи думи от Вас.. Думи, казани от един голям държавник, идващи от сърцето и отиващи в ...сърцето!
" Успехът не се носи от един човек. За да бъдеш голям шампион, трябва да си заобиколен от хора, които ти вярват, от хора, които те обичат!"
Чудесни думи, и то днес, когато хората толкова обичат да мразят...
Димо Райков

ПОТРЕСАВАЩО! И ТОЛКОВА БЪЛГАРСКО...


Това може да го направи само българин!
Това може да го направи само човек, който отдавна е опериран от способността да уважава поне мъничко ония, които са го създали.
Човек, който вместо сърце носи бучка лед.
Да гласуваш един милиард лева за ...саниране на 500 жилищни блока, а в същото време да не отпуснеш 800 милиона лева за увеличаване на минималната пенсия на 2 милиона и 200 хиляди пенсионери...
Страшен парадокс, който е връх на българския цинизъм - да санираш блокове на хора, които няма какво да ядат и ровят по кофите за боклук...Хора, които от немотия са вече подивели - хайде, кажете ми какво днес може да се купи и плати със сто, сто и петдесет лева - парно ли, електрически ток ли,телефон ли, телевизор ли, вода ли, лекарства ли, хляб ли...
И още нещо - знаете ли колко получават пенсионерите в малка Македония, която няма армия и чиято пенсионна система е правена от същите наши специалисти, които са правели и нашата пенсионна система?
И чия икономика е по-силна - нашата, на страна-членка от десет години вече на ЕС, която все пишем и говорим, че е в подем, или тази на Македония?
Цифрите са потресаващи - в "стабилна" България минималната пенсия е 160 лева, а в мъничка Македония тя е, хванете се за главата нещастни и търпеливи до полуда българи, 520 лева, плюс безплатни лекарства и други бонуси...
Потресаващо сравнение, нали?
Както е потресаващо и поведението вчера на управляващите все още политици в България!
Потресаващо бе и казаното от довчерашните депутати, подкрепящи управлението, и то в българския парламент, пред всички медии на държавата, че техните колеги не са гласували предложението за 300 лева минимална пенсия, докато за санирането са намерили един милиард лева, защото при санирането се вземали комисионни, и то от техните фирми?!?
Какво по-голямо обвинение в корупция?
А и като зная "кухнята" на политиката, като видях с очите си какви огромни заплати получават тарикатите на България по министерства, агенции и тъй нататък, като виждам как някои безделници, които все реват, че нямало пари в държавата, се къпят в банктноти и се чудят какво да ги правят, в какви колекции от картини, монети и тъй нататък да ги вложат, като се питам как така от десетки милиарда заем не се намериха десет лева за пенсионерите, ми идва да вия...
Но кой в България ще чуе гръм, та камо ли нечий вой-скимтене...
Таванът ли трябва да падне, народе, та да се стреснеш?
Не, няма такава държава! Няма!
Ама няма, и това трябва да си признаем, и такъв народ. Няма! Народ, от когото смъкват кожа след кожа, а той не само вярва на "вълчовците", ами и все по-блажено и с ориенталски кеф се подлага за следващото стрижене...
Народ, който е синоним на тотална бедност в цял свят, а самият той се тупа в гърдите, че е ...велик, и се подиграва на народи и хора, които са на светлинни години пред него не само материално, но и като носители на онова, което най-много отличава човека от другите същества - порива към Свобода!Народ, който не знае що е това радост от живота, който търси все вината в другия, който е толкова наивен, че сам си нахлузва въжето...
Само несвободни в душата си хора могат да обичат възпроизвеждащата се и контролирана вече поколения наред мизерия.
Паднал човек може да се изправи, но примирен, човек, привикнал вече да живее на колене, не, той никога не ще може да се изправи.Защото неговото усещане за хоризонт е сбъркано, той може да се чувства уютно, само когато гледа господаря си-тарикат от една-единствена позиция - отдолу нагоре...
Да, от избори - на избори.
И после...После пак същото...
Да живее България! Да живей!
Димо Райков

НАЙ-БЕДНИТЕ СРЕД БЕДНИТЕ...


Днес е Андреевден!
Днес, казват, на човека му се случват хубави неща.
Но мен сутринта на този ден ме прободе направо в сърцето
Гледах българска телевизия и чух един специалист, коментирайки най-новото изследване, да казва, че в две общини в България бедността е най-страшна.
Вцепених се, защото.едното име, което.този спомена,
бе на ..Малко Търново..
Моето родно градче..
То било най-бедното градче в най-бедната страна в Европа...
.На никого не пожелавам подобна вест.
И то в деня на Андрей...
Защото никой в света не обича бедността.
Защото никой в света не уважава място и страна, които са синоним на възпроизвеждаща се от поколение на поколение мизерия.
И защото моите странджанци не заслужават подобна орисия
Защото те, макар и наивни като деца, са честни. до безумие люде..
Те, последните мохикани на доброто, оцеляващи в страната на тарикатите и контролираната мизерия...
Димо Райков

понеделник, 28 ноември 2016 г.

МАГИЯТА НА ВИНОТО...


Салона на виното - Париж, 2016 г.
С моя голям приятел Стефан дьо Луз / Stefane de Luze /,  един от най-известните винопроизводители на Франция, ненадминат майстор на чудния елексир "арманяк". За него имам текстове в почти всяка своя парижка книга.
Стефан е потомствен винопроизводител. Баща му, дядо му, прадядо му...Замъкът му се намира край Бордо, когато започва да говори за тайните на арманяка, красивият млад мъж цял се преобразява, лицето му светва, очите проблясват...
Да, истинските майстори...
Те бяха големи приятели с татко. От пръв поглед се бяха харесали. Защото обичта им към земния елексир бе обща и чиста! Стефан потъмня, когато му казах, че татко вече го няма. Извади най-скъпата си бутилка и ми я подаде - заради Петко...
Прималях - колко дори близки в България, хора, на които татко цял живот помагаше, не отрониха едно "Бог да го прости!", а той, чужденецът, не само потъмня, а и искрено ми състрадаваше - Мосю Димо, аз съм много тъжен за Петко...Той обичаше виното, той обичаше живота...
Да, колко му трябва на човека...Една глътка елексир, идващ от земята. И един спомен за човека, който вече се е върнал в...земята...
Земята, общата майка на виното и на човека...
Димо Райков

ДА МРАЗИШ МАЙКА СИ


Вижте тази българска майка!
Вижте й очите, славни българи, които се "борите" да решите световните проблеми, а и дума не казвате за трагедията на милиони български майки!
Извинете, "родолюбци" и радетели за "чиста" България, как може да се нарича такъв народ, който така умее да мълчи и да търпи подобно геноцидно отношение? На когото не му пука, че му събличат и последната кожа разни дерибеи, а той в същото време да се занимава с проблемите на страни, които са на светлинни години от него и да "оправя" световните проблеми...
Какви сладникави истории по медиите, какви празни приказки, какви ала-бала, какви "герои"- кралимарковци, а в същото време какво мълчание за нея, жестоката съдба на Майката българска...
Ето, в момента слушам и гледам главният архитект на София да казва, че до години щяло в София да има 50-етажни небостъргачи...Разбира се, в това предаване, а и във всички останали, никой дума не отронва за нея, българската майка. На този архитект небостъргачи са му в главата, а не вижда пръстта, земята, нещастието на майката. Ами как ще я види! То за това се иска сърце. И мъничко съвест.
Майко мила, небостъргачи...
А в същото време дори и най-богатите жилища в полите на Витоша нямат канализация...
В същото време отнемат противозаконно, а уж "законно", мръснишки, това и турците не са го правили по време на робството, и последната стряха на болната, смачкана и убита вече от децата си българска майка...
Откъде тази омраза? Откъде тези сърца-парчета лед? Какво са направили тези български майки на тези свои синове, та така ги мразят?
Никъде в света няма такъв "закон", според който партии и мръсници да крадат "законно", да лъжат чрез измислени сметки и някаква невероятна такса мощност и последните стотинки от търпеливия народец, да го осъждат и грабят заради това, че не желае една престъпна услуга...
Няма такава държава, няма...
Няма и такива поданици.
Срам, срам, и пак срам...
Димо Райков
Радиаторите в жилището са свалени преди повече от 10 г.
BTVNOVINITE.BG

петък, 25 ноември 2016 г.

"ШАН-З-ЕЛИЗЕ" - СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА...


Да, Париж никога не ще загине...
Вижте небето ... В новата си книга "Париж - радостта от живота" аз разказвам защо небето на Париж е единственото в света без ...звезди.
Много просто - защото светлината, която идва от това магическо място, светлината, която е обгърнала този Град на Светлината е толкова силна, че дори и тази на небесните тела бледнее...
Господи, каква светлина!
А аз съм тръгнал да разсейвам тъмнината в нечии души, които искат да живеят вечно в ... тъмнина...
Баста!
Да живее Париж!
Да живее Нейно величество Светлината в този наш толкова кратък, но същевременно и толкова дълъг човешки живот!
Колко хубаво го е казал Хайне:
" Когато на Господ му доскучае, той отваря небесните прозорци и съзерцава булевардите на Париж"...
А всички дванадесет булеварда на чудния град започват ей от оная арка - Триумфалната, да, там, в далечината...
А този пред нас, вече разбрахте това, е най-хубавият, най-магичният булевард на света - "Шан-з-Елизе"...
Моят татко, странджанският миньор Петко Димов Райков, който цял живот бе дълбал родната пръст като миньор, се разхождаше по тая приказна улица толкова щастлив - с отворени уста, блеснали очи, а иначе големите му уши, какво да се прави, всеки от нас, земните хора, си имаме по някакъв физически недостатък, мърдаха така щастливо широко отворени...
- Диме,благодаря ти, че ме доведе да видя нормален свят. Да разбера, че на този свят има и красота, че и аз имам право да се радвам на живота, а не все да се стискам, все да треперя и да чакам края на месеца, за да взема мълшавата си заплатка...Никога ,синко, не съм се чувствал толкова смирен. И толкова свободен...
И все повтаряше любимият човек - наляво и надясно на потоците от хора от цял свят магическата дума - бонжур, бонжур...
И смаян ми казваше - Диме, ама те всички ми отговарят, бонжур, бонжур...Че и се усмихват. виж сега, аз нарочно ги побутвам, а те ми сеизвиняват. Аз ги побутвам, а те ми се извиняват...Диме, та тук е цял свят. И виж нито се карат, нито спорят чия е "Шансето", всички са като братя...Това е друг свят,синко, затова ти благодаря още веднъж, че ме доведе тук. Иначе как щях да умра с отворени очи...
Ех, Париж, ех, "Шан-з-Елизе", ех, татко...
Дано да спиш спокойно сега там, в гробището на родното градче, там, в оная далечна Странджа, до мама и мъничко привнесъл в родната пръст от нея, парижката светлина на Свободата и човешката любов...
Честита Светлина, приятели!
Всичко останало в този наш живот е суета. И от лукового...
Всички знаем откъде сме дошли и къде, кой по-рано, кой по-късно, ще отидем...
Да знаем.
Но усещаме ли го?
Димо Райков

вторник, 22 ноември 2016 г.

О, ВРЕМЕНА, О, НРАВИ..


Кърваво зрелище в Студентския град.
Причината за побоя, завършил с наръгване с нож на момче, обяснява рожденичката:
- Беше един напълно нормален рожден ден. Пихме до 3 часа сутринта.
Кратко, точно, зловещо...
Младостта, квалитетната младост на България. Надеждата на България, която щяла да ни спаси...
И наръганият в черния дроб, и рожденичката, и останалият "цвят" на нацията са студенти, и то на ...19 години!
"Беше един напълно нормален рожден ден. Пихме до 3 часа сутринта"...
Разкъсващо усещане за това що е то нормалност в 21 век, що е то радост от живота...
Да, българското младо усещане за ...нормалност.
Браво, "велика" Българийо!
Браво!
Димо Райков
Не съм от хората, които се самоизтъкват чрез снимки, но публикувам тази, защото с нея давам отговор на множество въпроси към мен.
Всъщност тази снимка е правена по време на балотажа в изминалата неделя.
Всъщност аз гласувах тук, на това магическо място, в подножието, на метри от едно от най-великите творения на човешкия гений.
Гласувах с единственото желание - някога и ние, българите, да сътворим подобно чудо... Дано!
Член на моето семейство е в щаба на един от кандидатите за президент на Франция, снимка от чийто митинг ви предоставям.
Днес сутринта един тарикат разправяше по една телевизия в България, че политиците навсякъде били еднакви, нямали послания и тъй нататък.
О, как исках този да бъде на този митинг, а и на редица останали през тези дни във Франция. Да види какво значи политик и какво значи обич на хората към него.
Всъщност не съм прав - такива като този нашенец, каквото и да видят, все това ще говорят...Просто така им уйдисва, за да са винаги пълни джобовете им за сметка на народа. Колко е лесно - навсякъде са маскари, затова трайте си, да не стане по-лошо...
Салона на шоколада...
Хареса ли ви горилата? Защото децата я обожават! Та тя е цялата от ...шоколад!
С известния английски писател и режисьор Брус Робинсън в книжарница "Шекспир"-Париж. Едно топла и приятелска среща...
Знаете ли обаче каква заплата получава той? Хайде, познайте...Да, познахте - 80 000 евро...Нищо работа,нали?
Ще кажете - ама това за заплатата е жълтичко. Да, но все пак хвърля светлина върху това как се чувства един български писател до свой колега от нормалния свят...
Един от последните броеве на познатото списание. О, как умеят французите да критикуват президентите си...Досущ като нас, нали?
Салона на шоколада...
Никаква изненада на пръв поглед - обикновени дамски обувки, които струват 20 евро.
Но ще хлъцнете, като ви кажа - те са от шоколад... И то от първокачествен шоколад! Майстори са французите,нали? С развинтена фантазия и богата чувствителност...
Салона на шоколада...С белгиеца г-н Даниел, един от най-големите в света майстори на шоколад.

ГЕРМАНИЯ "УМИРА", АМА ХУБАВО МИРИШЕ... БЪЛГАРИЯ Е "СТАБИЛНА", АМА ВСЕ Е НАЙ-БЕДНА И НЕЩАСТНА...


Още преди дни прочетох във френските вестници, че рейтингът на Меркел непрестанно вървял нагоре.
Днес чета, че 55 на сто от немците искат тя отново да им бъде канцлер.
И изтръпвам - та в България, особено във Фейсбук, е, че къде другаде, ако не във Фейсбук, територията на вече платените тролове, които омърсиха и това поле, Меркел отдавна е ...мъртвец.
И се питам - кой сега е по-умен - немецът ли, който винаги възкръсва - да си припомним, че Германия бе срината след Втората световна война, че преди 28 години прие бедните си събратя от Източна Германия, че сега вече е приела над един милион бежанци...А за нашите емигранти там, за милионите турци да не говорим, та те взривиха социалната немска система...
И въпреки всичко Германия днес е отново на върха на европейската и световната икономика!
И днес всички искат да емигрират в Германия, а никой не иска, дори някои се самоубиват само при мисълта за емиграция в България? В България, която нито война е преживяла, нито бежанска криза, нито някакъв сериозен природен катаклизъм...А все крета на опашката, все няма и пет лева за увеличение на геноцидните пенсии-срам за белия свят...
Да, питам се.
Но влизам във Фейсбук. И политам на крилете на бг-патриотизма - от България по-велика няма, няма, няма... Мамката им на немците, толерасти такива, а тази Меркел, о, та тази Меркел отдавна е труп, хайде бе, Германия ще ми хвалите, че не виждате ли и дори и тук се усеща миризмата на загнило, идваща от нея...
Търкам очи.
Да, два свята.
Толкова различни.
Единият от тях е много, много тъжен.
Кой ли е той?
Ама, разбира се, ясно е кой. Толкова лесен въпрос, нали? Мамка им толерастка...
Димо Райков

ТОЗИ ВЕЧЕН НАШ КРЪГОВРАТ...


Когато човек прочете този хубав и красноречив материал във вестник "Сега" за живота на фамилията Сталийски, разбира окончателно защо България никога не ще се оправи.
Защото у нас всичко и всички са оплетени като свински черва - няма комунисти, няма фашисти, няма демократи.
Има тарикати! Които винаги са отгоре и обират каймака, а народецът винаги е в ролята на "дойна крава"...
Роднини, приятели, съпартизани...
Вижте как единият, когато е на власт, "оправя" другия, после другият, когато вече той е взел кресло в държавата, си го връща и "оправя" ...другия!
Ще ми позволите да ви разкажа един истински случай, станал с мен, който вече през целия ни пъклен преход е пред очите ми. Един епизод, който е метафора на живота ни.
Бе един от първите луди и изпълнени с дива надежда дни след идването на демокрацията. Бях пред църквата "Александър Невски". Имаше митинг, който искаше да се реституират жилищата, одържавени след 1944 г. Видях един мой познат. Оказа се, че в ония години комунистите били взели къщата на родителите му. И сега той си я искаше.Толкова пъти сме си ходили взаимно на гости, но той никога не говореше на тази тема.
После видях, че има друг митинг, само на петдесетина метра втрани. Отидох и там. Този митинг бе противоположен на първия. Той искаше да се запазят апартаментите, които комунистическата държава бе дала на хората. Тоест бе срещу реституцията.
Значи единият митинг бе срещу другия. Хората от единия митинг крещяха срещу хората от другия и обратно. Да, крещяха си един на друг. А вие знаете как може да крещи и псува българинът, нали?
И изведнъж гледам на втория мигинг съпругата на моя познат. Втрещих се. Сънувам ли?
А какво се оказа? Ами, вярно било, че на родителите на моя познат комунистите им взели къщата. Обаче пък на сина същите комунисти му дали голям и хубав държавен апартамент. И сега единият крещи на единия митинг - реституциа, реституция...А на другия съпругата също крещи - долу реституцията...
Гледам объркано. Съпругата на моя познат в това време ми говори
- Ти винаги си бил идеалист и наивник,Димо! Какво има за чудене! Мъжът ми е на оня митинг, аз съм на този, и къщата си е наша, и апартаментът, нали? А и ако не можем да имаме и двата имота, поне за единия да сме сигурни...
Така ми каза съпругата на моя познат и продължи с пяна вече на уста да крещи - у-у, фашисти...
Да, това бе една от първите мои демократични случки, която до ден днешен ме разлюлява.
Този вечен и злокобен български кръговрат, от който няма спасение.
За какви принципи ми говорите, за какъв равен старт, за какво състезателно начало, за какви пет лева...
Татковци, батковци, лели, чичовци, "наши", "ваши"...
И едни зинали усти, които нямат наяждане...
Французите имат един такъв израз -"Гро кака будан", тоест " Големи ака навързани"...
Това е!
Другото е от лукового.
И дъвка за наивници...Които я дъвчат цял живот, после я поемат и техните деца, и внуците, и правнуците...
Съдба.
Да, злочестата съдба да си се родил и да живееш в страната на тарикатите.
На вечните и големи шмекери и тарикати...
Димо Райков

"ТОВА ТУК Е БЪЛГАРИЯ"...


Подобно на това, което разказва тази жена по-долу изживях и аз с татко преди две години.
Но за съжаление не успях да взема любимия човек в чужбина и това никога не ще си простя.
Обадиха ми се от мястото, където бе той, чак когато вече бил починал. А само два дни преди това ми бяха казали,че всичко с него е наред, дори бил много добре... Беше някакъв женски глас. Равен, безизразен - баща Ви почина тази сутрин... После гласът нещо се обърка и рече -преди два дни получи криза...
Когато аз изревах и изкрещях - извикахте ли лекар, как така два дни и две нощи сте го оставили без лекар, сам да се мъчи, а и на мен да не ми се обадите, жената, която така и не пожела да ми се представи каква е в здравното заведение , ми каза:" За какъв лекар говорите, за каква "Бърза помощ", та той е над осемдесет години... "
Плачех по телефона от Париж и ги питах - вие хора ли сте?
Жената ми отговори:" Господине, ама Вие не знаете ли, това тук е България..."
После го повтори още веднъж:"Това тук е България!"
Думи, които още кънтят у мен. И винаги ще кънтят...
ТОВА ТУК Е БЪЛГАРИЯ...
А някои тук ми пишат,че трябвало да съм положителен,, че много съм пресилват понякога нещата...
Да, "пресилвам" ги, пиша ги, саморазголвам се и се самобичувам, за разлика от вас, които си кротувате, показвам ги, за да не попаднете и вие в моето положение с татко.
Но няма начин да не попаднете, макар че мислите, че вас, лично вас, това няма никога да ви настигне...
И аз така мислех...

ТЕМПО, ТЕМПО...


Централните френски новини...
Репортаж от пункт, един от стотиците хиляди пунктове във Франция за раздаване на храна на най-бедните...
Един от тях, един от най-бедните французи, взима безплатните пакети и говори пред камерата:" Пенсията ми е 792 евро, за къде по-напред..."
792 евро! Значи 1600 лева...При храна, която в суперите във Франция е по-евтина и къде-къде по-качествена от тази в българските магазини...
1600 лева пенсия, най-ниската, за хора, които не са работили и ден във Франция...
И се разлюлявам - по официални данни на Националния статистически институт в България милион и половина българи живеят с доходи на месец под 75 евро, тоест под 150 лева...
Загасям телевизора и сядам пред компютъра, най-пряката ми връзка с България.
Зачитам поредното съобщение от читател, представящ се за инженер еди кой си:" Райков, безроднико, стига си циврил за старците, те трябва да изчезнат колкото се може по-бързо. Темпо,темпо..."
Ставам. Поглеждам небето, небето на света.
И сърцето ми, българското ми сърце, "безродното" ми сърце, изтръпва...
И проплаква:" Защо, Господи, защо така ни наказваш..."
Димо Райков

ТОПЧЕТО ПУКНА И ИЗЛЕЗЕ В ...ОТПУСК...


Народът избухна.
И наказа Борисов, който си беше повярвал.
Политическата класа се стресна. И бързо взе мерки да не ....бърза. 
И хвана спасителната сламка на един референдум.
Докато и победени, и победители от тези избори се разберат и подготвят поредния сценарий за следващите...избори.
Защото "Парен каша духа", нали?
Докато слугинажът от тарикати се преориентира и отново намери вече новия си господар...
Да, от избори на избори. Колко е весело, колко е тръпно!
Сега народът ползва с пълно право заслужената почивка, отново блажено заспива в "стабилната" България.
В стабилната откъм нищета и корупция страна, където никой не обича критичния дух, а слави тариката. Където нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено. Където децата нехаят за несретната съдба на своите родители-пенсионери.Където всяко ново правителство запазва основата на незавидното дередже на българина - контролираната мизерия и възпроизвежда непрекъснато бедността...
Където е един безкраен и тъжен празник... Който си е толкова харесван от народа...
Димо Райков

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

СОЛЕНИТЕ СЪЛЗИ НА БЪЛГАРСКАТА МАЙКА...


Винаги съм спазвал културата на изказа, дори и във Фейсбук.
Защото уважавам думата, защото зная нейната сила, защото тя е смисъл, единствена утеха и начин на моя живот!
Но сега не мога да се овладея. Сега целият съм в гняв.
Защото ми писна от тарикатите на прехода!
Писна ми от бездушието, от мръсотията в душата на ония българи, които се гаврят с нашите майки и бащи вече десетилетия наред, които винаги използват думичката "популизъм", щом стане дума за увеличение и с един лев на пенсиите.
Писна ми, защото зная как се краде в държавата, как пълнят гуша точно тези, които говорят за популизъм.
Писна ми да гледам как тарикати изтезават родителите ни до края на живота им!
Запомнете това име - ДАНИЕЛА ПЕТКОВА, шеф на пенсионната компания "Доверие"!
Тя, "милата" и нещастна специалистка от неземно качество, получавала месечна заплата от ...200 000 лева, цели 100 000 евро!?! Това официално бе изнесено на семинар от шефа на "Подкрепа" Димитър Манолов.
А аз съм тръгнал, беден и болен, по света, за да казвам истината за българското дередже...
Как е възможно това, което прави тази, а и хиляди като нея? Кой го позволява?
Аз зная от опит, че тази Даниела сега ще започне да се отмята, да се обижда, да казва, че не получавала толкова, обаче ще видите, че няма да спомене точната сума на заплатата си. Но дали тя получава колкото една пенсия, как мислите?
Как така за едни ще има непрекъснато милиони, а за народа и пет лева нямало, щото фондът, щото бюджетът...А за тези крадци и наглеци няма ли бюджет,а?
В най-бедната страна, с най-бедните пенсионери, тази, която е призвана да им вдигне пенсиите, ги граби най-безочливо пред очите на десетки, хиляди привърженици на тезата, че да увеличиш пенсията на майка си с пет лева било...популизъм...
Нека това име, нека тази физиономия да стане нарицателно за грабеж, кражба, безсърдечие, липса на каквато и да е елементарна солидарност, наглост, цинизъм...
Нарицателно име на този проклет преход, който ни счупи не само живота, но и сърцето...
И до нейното име трябва всеки от все още останалите хора с въображение в тази кална територия да слага всеки ден, всеки час тъкмо онези, които говорят, че било популизъм да станат на африканско ниво пенсиите на родителите ни.
Да станат, не да останат, защото днешните подаяния-пенсии не са дори и африкански.
Не са дори и македонски, там, в малката Македония, на която ние все се подиграваме, минималната пенсия вече е към 500 лева...
А у нас за 300 лева разни "десни", "леви" и тем подобни циници-милионери ми говорят, че това било популизъм.
Спрете се!
Дори и Фейсбук се изчервява от вас, радетели на "стабилна" България, в която властва единствено в света КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ!
В момента, по данни на държавния статистически институт, милион и половина българи живеят с доход на месец под 75 евро!!! Значи 150 лева. Хайде, разделете ги тези парички-трохи на 30 дни. Не ви ли е срам от цифрата, която се получава?
Това може да стане само в страна като България!
Където дори и при този взрив на гняв преди дни по време на изборите нямаше и дума за геноцидните пенсии.
Българите, куцо, кьораво и сакато, се занимават вече дни наред с един Бойко, с една Цецка, с една първа дама, колко били дълги краката й, каква пола носела, какв "дрескод" имала, боже, каква дума, и то в нашенските условия на тотална мизерия ...
А в къщото време майките ни умират!
И на никого не му пука!
Казвам ви - обиколил съм света, но такива хора с толкова ледени сърца има само в България!
Току-що виждам по БНТ как синдикати и шефове на бизнеса се прегръщат и в един глас казват, че пенсия от 300 лева щяла да погуби държавата!!! И никаква реакция - нито от страна на водещия, нито от страна на Фейсбук... Тези продължават да се занимават с "дрескода"...
Гръм да бе паднал, не би така разцепил земята!
Това е върхът!
Върхът на българската наглост и цинизъм!
300 лева, значи 150 евро...
Всеки месец, всяка седмица най-големите синдикати на Франция изкарват на улиците на Париж стотици хиляди. И винаги в челото стои един огромен лозунг - " Не на мизерията"...
Френската "мизерия" - минимална пенсия 1000 евро, значи 2000 лева, плюс десетки бонуси, безплатно лечение, безплатни напълно медикаменти, общински жилища, бонуси за храна, безплатно море, курсове за танци, да, на 80 години ги учат как да танцуват и тъй нататък и тъй нататък...
Минималната френска заплата сега е 1435 евро, тоест... Хайде само си ги изчислете...
И пак, и винаги французите са на улицата!
И никой - нито политици, нито "десни", нито "леви" измекяри не продумват думичката "популизъм"...
Вчера мой познат, арабин, всъщност това какъв е няма никакво значение, който работи като преподавател по френски език на бежанци, ми сподели, че за един учебен час взима възнаграждение от кметството ...180 евро!?! А това кметство се води като едно от най-бедните на територията на голям Париж...
180 евро, тоест 360 лева само за едни 45 минути преподаване...
А в същото време нашите учители, тези свети люде, които живееха заради нас и въпреки нас, тези, които въпреки контролираната мизерия ни направиха малко или много човеци, взимат ...75 евро за цял месец...
Ей, хора, ей, българи, ей, последователи на тази Даниела Петкова, шеф на пенсионна компания "Доверие", спрете се!
Всъщност към кого е отправен моя призив?
Към едни тарикати, които цял живот живеят чрез сълзите на майките си.
Солените сълзи на нашите майки-мадони.
Чиято мечта бе цял живот да ... хапнат на воля маслинки...
И чийто единствен грях е, че са се родили ...българки.
В страна, където тема номер едно винаги е било ...полата, краката, бедрото на някоя първа или последна дама...
Димо Райков

сряда, 16 ноември 2016 г.

ДА ИЗТРЪПНЕШ ОТ ...КРАСОТА


В новата ми книга "Париж - радостта от живота..." давам отговор на всички ония "приятели", които все ме упрекват, че съм бил негативно настроен. Хайде сега да видим как ще реагират на една книга-светлина, книга, в която няма и една тъжна дума.
Разбира се, аз зная предварително - пак ще се намерят нашенци, които ще кажат - айде стига им се слага на тия петльовци, колко пари ти дадоха да ги хвалиш...
Всъщност тази книга е не за вечните нашенци, които не знаят какво искат и така си отиват от тоя свят, без да са усетили истинската красота и на съзерцанието, но и на борбата...
Тази книга е за ония, които не са ходили никога в Париж и за ония, които искат пак да го видят...
Книга за радостта от живота, за красотата, за тръпката,че все още си жив, че дишаш, че живееш с достойнство, а не само да оцеляваш, и то на колене....
Книга, след чийто прочит човек осъзнава, че животът му е даден един-единствен път, че сега и само сега той трябва да му се радва и че грях вършат тези, които лъжат, заблуждават останалите, че утре, утре и само утре е той, Животът...
А той, Животът, е днес, днес и само днес...
Или както казва клошарят Роже: "Аз се радвам, че днес съм жив. Защото съм могъл и да не се събудя, нали?"
Вижте пак тази прелестна картина, като булка-кокетка е кулата - небесното творение на човешкия гений, вижте и как природата, в случая снегът, допълва цялата тази красота, омекотява я, дава й ...топлина.
Когато моят баща, странджанският миньор Петко Димов Райков, Бог да го прости, дойде за първи път в Париж, първото му желание бе веднага да тръгнем към кулата. И да се качим, въпреки огромните опашки от хора, най-горе... - ама, Диме, най-горе,чуваш ли, там, на върха на света... И когато се качихме на "върха на света", той, миньорът, който цял живот бе дълбал земята на Странджа, на никому неизвестната планина, там, на Балканите, ме прегърна, една сълза се търкулна по скулестото любимо лице и думите на татко ме зашеметиха:" Благодаря ти, синко, че ме доведе да видя нормален свят. Как иначе щях да си отида, без да съм видял тази красота..."
Не след дълго татко отлетя. Към оня, нормалния свят... Сложихме му за дългия път едно мъничко златисто копие на неговата любимка - Айфелката, както той я наричаше. Това му беше достатъчно, знаех го, чувствах го...
Моята книга е за нашите татковци и майки, за ония от тях, които никога не ще успеят да зърнат Айфелката наяве. Но които винаги са били, а и ще бъдат, с нея, на нея, там, на нейния връх, на "върха на света". Благодарение на въображението си, благодарение на добротата, благостта и милозливостта си, все изконни за българина неща, които ние май изгубихме...
Прочетете и онова, което е казано от Мелвин Дъглас :" Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина."
Е, повече думи нужни ли са?
Да, моята нова книга "Париж - радостта от живота..." върви към вас. Заедно с тайните, с душата и сърцето на този Град на светлината и красотата. На този единствен в света град-човек... Който толкова ни е нужен, на нас, хората на студения 21 век, които забравихме, че носим в гърдите си ...сърца, а не парчета лед...
Димо Райков
На снимаката: Татко, Бог да го прости, миньорът Петко Димов Райков от Малко Търново, пред Айфеловата кула, неговата мечта...

ПАРИЖ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕН





d

Димо Райков: Човек не може да избяга от българската си съдба



Ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ, казва за Фрогнюз писателят, чиято нова книга „Париж – радостта от живота…” излезе току-що на български.
интервю на Ана Кочева
– Г-н Райков, напоследък българинът като че ли спря да усеща радостта от живота. Вашата нова книга „Париж – радостта от живота…” пък е свързана тъкмо с вкуса на живота? Питам как да си го върнем, въпреки че съзнавам колко индивидуални са рецептите за това.
– След дълги години живот в чужбина разбрах една от основните разлики в поведението, в мисленето между нас, българите, и французите. Хората в Париж отдавна са осъзнали, че човешкият живот е един-единствен и че той се дава на човека веднъж и само веднъж. И че трябва да му се порадват, докато все още са на земята. Докато ние, българите, все мислим, че той, Животът, нашият български живот, е вечен! Че той ще се живее, и трябва да се живее все утре, все в сияйното бъдеще. Че радостта от живота може да почака до това „утре”… А нещата са толкова прости – ето, един от моите герои, клошарят Роже, казва „рецептата”: „Важното е, че днес съм жив, че днес чувствам и живея. И съм щастлив. Защото съм могъл и да не се събудя сутринта.” Ето, това е. Проста рецепта, нали? Проста ли? Една огромна и, за съжаление, май непреодолима разлика в усещанията между два народа…
– Правите опит да влезете в обувките на французите, да разкажете за народопсихологията им. Къде са най-драстичните разлики с нашата?
– Мисля, че Вашият колега Гриша Атанасов онзи ден много точно е уловил духа, смисъла на моите послания в новата ми книга. В своя рецензия той я нарече „пътеводител в душата на Париж и на французите”. Аз обичам Париж и Франция от дете. И винаги съм смятал за голямо предизвикателство да се докосна до народопсихологията на този велик и същевременно толкова нежен народ. Сега читателят ще каже дали съм успял. Но при всички случаи за мен ще остане тръпката, че съм имал куража да навляза в една толкова сложна тема, да видя с очите и сърцето си на един източноевропейски писател, на един творец от Балканите, живял половината си съзнателен живот под похлупака на тоталитаризма и без право на полет и порив към свободата, откъде всъщност идва силата и вечната непримиримост у най-недоволния човек на света, у най-критично настроения и свободолюбив дух – френския…Затова „Париж – радостта от живота…” е „пътеводител в душата на Париж и на французина…”. Лично за себе си приемам като една от най-големите награди за творчеството ми казаното от г-н Понсен, бивш посланик на Франция: „Г-н Райков, с Вашите парижки книги Вие всъщност сте посланикът на Париж в България!”. Това е хубаво, това е моята обична награда.
– Твърди се, че е лесно да се коментира отстрани и отдалеч. Тъкмо дистанцията обаче помага, за да се видят ред неща по-трезво, по-обективно. Затова – променил ли се е българинът, какво се случва с него, та на преден план излязоха толкова жестокост, агресия, първични страсти?
– О, труден въпрос…Знаете ли, миналото лято се застоях повечко време в моята родна Странджа, а и в България. И като гледах как си живеят моите земляци, а и софиянци – кротко откъм обществена енергия, яко наблягане на хапването и пийването, на ракийката, на замезването с доматки…, си казах – защо трябваше да тръгна на тези години към Париж? Защо трябваше да започвам всичко наново и издъно на една вече почтена възраст – в друга страна, с друг език, при друг начин на живот? За да докосна Свободата, да предам от огъня на френското недоволство на моите сънародници…Но нима те го искаха това…Нима те го желаеха.? Та те толкова добре и уютно се чувстваха там, изолирани от света…И не сгреших ли аз, тръгвайки след порива си за свобода и след любопитството си да се съизмервам с най-стойностното на тази наша планета…Не трябваше ли да си остана там, в уюта на подножието, закътано от ветровете и бурите? Да пощадя себе си, близките си… За сметка на този мой изконен порив към свобода, незнайно как и откъде утаил се в мен…Разбирате какво искам да Ви кажа, нали? Ами, това е. Да, демоните в душата ми българска… Каквото и да направим, както и да го направим, тези демони винаги ще бъдат разлюлени в нас… Ето, исках поне това интервю да е светло като настоящата ми книга. Преди броени дни шефът на ИК „Хермес” Стойо Вартоломеев в телефонно обаждане от България ми каза, че е получил от печатницата първия екземпляр от „Париж – радостта от живота…” и тя е „опарила” ръцете и очите му с толкова светлина… Но въпросите Ви пак ме насочват към критичната ниша. Какво да се прави, човек не може  да избяга от съдбата си. Да, от българската си съдба.
– Да се върнем тогава към Париж. Кое е най-любимото Ви кътче във френската столица и защо, с какво го свързвате?

– Ще бъда пределно конкретен. Обожавам Париж, винаги ме изумява неговата способност като единствения град човек в света да изненадва непрестанно, но и да приласкава дошлия в него. Любимото ми място е книжарницата „Шекспир” – на метри от „Нотр Дам”. Това е една уникална книжарница, единствената в света, която същевременно е и … хотел. Тази традиция е завещана от Хемингуей – дойде ли тук писател от чужбина, той може да преспи безплатно на втория етаж, където има няколко подобия на миндери. Самата постройка е в стила на класическия български дом, изба, с опушени греди и едно особено очарование, идващо от поразхвърляните в пространството наоколо гроздове от книги. Книги, книги, и пак книги…Да се качиш на втория етаж по скърцащата стълба, да съзерцаваш от прозореца как отсреща залезът обагря магичните кули на най-вълшебната катедрала  в света…О, това е дар от Бога! А имаш ли и редкия късмет по същото време да прокънти и звънът на камбаните – е, тогава ти, дошлият от малка и почти никому неизвестна България, за първи път в своя живот усещаш, че ти и само ти, си център на тази люлееща се сега около теб вселена… Усещаш с всяка частица на тялото и душата си, че наистина си вечерял с Господа….
– Господин Райков, самият Вие повече парижанин ли се чувствате или българин?
– Днес аз съм СВОБОДЕН ЧОВЕК! Не зная колцина от моите сънародници ще могат да разберат тези думи. Защото трябва човек да преживее онова, което аз съм преживял, а и продължавам да живея, за да усети цената на привилегията да живееш в този град. Трябва да си е причинил – на себе си, на близките си също, онова, което аз си причиних. И тогава ще проумее силата но тези две думи СВОБОДЕН ЧОВЕК. Трябва, всъщност това на никого не го пожелавам, да погребе майка си по телефона. Прочетете моя разказ „Помен за мама”, който преди време бе поместен и във Вашия сайт, и ще разберете цената на СВОБОДАТА. Защото в този наш свят днес нищо не се дава даром. За всичко се плаща. И то само как се плаща от нас българите…
– Накрая -„проглежда” ли Европа за новите опасности? Във Франция романът на Мишел Уелбек произведе фурор. Възможен ли е неговият сценарий?
– Ще Ви отговоря по своему, по моя си начин. Париж, т.е. Европа, т.е. нормалният цивилизован свят не може да бъде победен! Защото, ако бъде победен Париж, то ще бъде победен и ЖИВОТЪТ! Ще бъде победена Мечтата, изконното човешко стремление към Свобода, Красота и Състрадание между хората. Аз мразя конспиративните теории, винаги търся проблема в главата, в начина на мислене и възприемане на заобикалящия ни свят. Аз обичам живия живот! Сигурно съм непоправим наивник, но вярвам, че доброто у човека винаги е повече от злото. Защото съм българин, а ние всички българи сме де факто, както и всички европейци, бежанци. Защото лично аз имам примера на моите родители, дядовци и баби, които живееха не за себе си, а за децата, за кръвта си. Живот не за себе си, а за другия. Защото видях също така след атентатите в Париж неща, които ме вцепениха и накараха да преосмисля някои свои виждания. Ето един пример. Кварталът около залата „Батаклан”, където бе най-кървавият атентат на 13 ноември 2015 година… Питам една парижанка, чието дете се оказва, че е сред загиналите, защо е приела в нощта на жестокото клане непознати хора у дома си, след като по телевизията непрекъснато повтаряха да се внимава, тъй като сред оцелелите имало и терористи. И тя би могла да приеме убиеца на дъщеря си!Жената ме погледна право в очите и рече: ”Господине, как може изобщо да ми задавате такъв въпрос? Тези хора тогава имаха нужда от моята помощ, как да им я откажа? Нали след това цял живот щях да се мразя…” Ето, мисля, че Ви отговорих на въпроса, нали? Да, Париж, Животът, никога не ще загине. Никога!
––––––––––––––––––-

Известният писател Димо Райков, който живее и твори в Париж, е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Неговите книги се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница. През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, романа „Реката на смъртта“, който е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“, „Сини сърца“. Единствен от съвременните писатели, с  книгата “Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас
източник: frognews.bg
http://bultimes.com/dimo-rajkov-chovek-ne-mozhe-da-izbyaga-ot-balgarskata-si-sadba/

петък, 28 октомври 2016 г.

КОЙ В БЪЛГАРИЯ Е КАДЪРЕН...


Дни наред у мен кънтят едни лоши думи на един възрастен българин.
Един от онези, заради които аз приех да причиня толкова неприятности на семейството ми и на самия мен.
Да тръгнеш на тази възраст за чужбина, само и само да бъдеш свободен, само и само да имаш куража и възможността да пишеш истината, за да усетят моите сънародници, че все пак на този свят има нормален живот, че въпреки проблемите хората от нормалните страни се радват на живота - о, това трудно се прощава в моята родина...
Но има ли по-сляп от този, който не иска да види?
Да, тези думи на бащата на мой фейсбук-приятел ме огорчиха много, много...
Те за сетен път ми показаха, че положението у нас е безнадеждно, че усилия от рода на моите са обречени винаги на провал...
Какво всъщност бил казал на своя син бащата на моя?
Ами казал му - какво толкова се възторгваш от този Димо Райков? Не виждаш ли, че той е неуспял в живота човек? Че свестен би ли отишъл в чужбина на тия години, само неуспял човек може да направи това и така да критикува успелите у нас хора...
Да, за този човек, когото видях единствено на снимка, аз съм ... некадърник. Защото съм бил критикар и защото съм в чужбина... И защото се боря за такива като него...
А той, смачканият и примирен човечец, бил...кадърен, че и успял...
А аз, авторът на толкова книги, тръгналият от онова градче М. Търново син на майка-чистачка и баща-миньор, сам-самичък, без ничия помощ, и стигнал с цената на толкова лишения и прегрявания на мозъка до града на светлината и свободата - Париж, съм бил ...некадърник.
Странна, интересна, но напълно закономерна бг-логика.
Логика на един роб, живял цял живот в страх и усилие за оцеляване, който иска обаче такива като него да бъдат и децата, и внуците му... Роб, раздиран от завист и покорство.
"Преклонена главица сабя не я сече!"
Останалото според този и такива като него е... некадърност..
Как така Димо Райков ще напусне къщичката, как така той ще иска да бъде нормален човек? Та ние, българите, трябва да сме тук и само тук, да търпим, да носим ярема... Хайде бе, некадърници такива, чужбина им се приискало... Изменници, предатели, отцеругатели, безродници...
Гледам една семейна снимка, която моят приятел е публикувал, гледам и този негов баща. Един смачкан, възрастен човечец, който по всяка вероятност цял живот е оцелявал, който цял живот е живеел, борейки се за насъщния... И не мога да проумея откъде у него идва тази злоба към такива като мен, които не се примиряват със статуквото, които се опитват да дишат... Които с цената на жестоки лишения и изгубени години живот се опълчват срещу сивотата и мизерията... Които сами си причиняват мъка, за да се борят за по-добро бъдеще на такива като него...
Защо бе, човече, защо? Нима не виждаш истинския виновник, защо се нахвърляш срещу един човек, който заради теб "лапа дръвцето"?
Всъщност аз зная причината за омразата на такива хора - те не искат да знаят, че има места в този свят, където хората не се борят само за оцеляване, където всеки си плаща за това, което потребява, а не търси далаверата и "мекото"... Те не искат да знаят, че има друг свят, където, въпреки и проблемите там, хората живеят достойно, и то днес, а не утре...
И товао вбесява такива хора - затова той строи заграждения, затова мрази другия, затова се затваря в своя свят и се съизмерва единствено със съседа си, затова и не иска да знае, защото познанието ще му покаже, че е живял тъжно...
Затова - такива като теб, Райков, не ми трябват. Махай се, аз си обичам този начин на живот, тоест този начин на живуркане на колене...
Когато моят татко бе в Париж, когато го качих на върха на Айфеловата кула, той, моят баща-миньор, който цял живот дълбаеше земята, ме прегърна и през сълзи ми каза:" Благодаря ти, Диме, че ме доведе тук! И в края на живота си да разбера, че нищо не съм живял. Че то все оцеляване, все мъка, от заплата на заплата... Цял живот така и не се наядох на ...маслинки, на обикновени гръцки маслинки...Пестене, пестене, пестене...Сега видях, сега разбрах, че тези хора тук са на светлинни години от нас, че те, за разлика от нас, са разбрали истината за този живот, че той е един-единствен, че трябва да се живее сега, а не утре..."
И тогава татко ми каза още едни думи, които ме зашеметиха:"Синко, продължавай да се бориш! Ние цял живот те възпитавахме да си траеш, да падаш пред по-силния, но сега разбрах, че ти си бил прав. И макар че заради теб много хора ни намразиха, ти продължавай! Та дано някога М. Търново и София да станат поне мъничко като Париж.."
Татко вече е в оня, по-хубавия свят.
Но такива като този, за който става дума тук, са вечни. Те са винаги живи...
Ех, българино, ех, България...
Да, безнадеждност... Пълна и глуха безнадеждност...
След подобни думи аз се питам - накъде всъщност съм тръгнал? И защо? И защо си опропастих живота? Та такива хора имат ли нужда от светлина? Та те толкова обичат ... тъмнината...
Да, няма да се уморя да повтарям - "Няма по-сляп от този, който не иска да види"...
Ти му казваш, показваш... А той - а, ти ли ще ми кажеш, аз всичко си знам... Махай се бе, изчезвай, родоотстъпник такъв...
В България да си на почит трябва да си началник, да си "патриот", да мачкаш, да скачаш срещу другия, беззащитния, бедния, болния...
Да ти имат страха.
И да те държат на ...каишка...
Да, колко хубаво и точно го е казал Станислав Стратиев: "След като си се родил българин, останалото няма значение!"
Димо Райков

ДУМИ ЗА ОМРАЗАТА...


Есе за хората със запазена чувствителност, въображение и човещина...
Затова написах своя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза".
Заради този роман, разкриващ механизма на българската омраза, някои ме ...намразиха.
Защото у нас има неща, които не са позволени. И които властниците, които и да са те, не позволяват нито да бъдат коментирани, нито да достигнат до повече хора.
А и защото човек обикновено не иска да види истината.
Той иска да види онова, което иска. И което му носи заблуда и бягство от действителността и демоните в него...
И най-лесното е да насочи стрелата към другия. Да го нарочи за враг. За всичките му неблагополучия. Тук най-страшни са ония, които не са лишени изобщо от способности, но които са посредствени. И са осъзнали своята посредственост.Осъзнали са своя таван на възможностите и на въэможността си да рискуват.
И тези са най-страшни.
Те посочват на останалите врага. Който обикновено е талантлив. А посредственикът най-много ненавижда талантливия.
За да се запази омразата. И посредствеността. Тоест разделението.
Когато човек мрази, той няма време и помисли за нещо друго.
Когато човек мрази, той става равнодушен. И приема злото в различните му проявления.
А това е най-страшното - да бъдеш равнодушен...
Да, само необичаните като деца умеят да мразят...
Посланието на моите книги е - обичайте се! Или поне не пречете на другия!
Някои казват - ама романите Ви, за разлика от "парижките" Ви книги, са тъжни, г-н Райков, дори тежки...
Да, не е леко човек, и то почти сам, да се бори срещу омразата.
Това е наистина тъжна и тежка орисия. Особено за един писател, роден в България, където, за съжаление, да мразиш е начин на живот. Начин на утеха.
Но аз така съм устроен.
И грам тъжно да има в нашия български живот, взирам се в него и искам чрез показването му то да бъде премахнато.
За което и си "плащам". О, как само си "плащам"...
Но нямам друг изход в този свой живот.
Защото противното ето докъде води - вижте снимката...
Забележете как хора убиват хора и гледат равнодушно на това нечовешко престъпление.
Взрете се, да, ето там, вдясно, да,
точно там, виждате как деца по къси панталонки гледат равнодушно убити ... деца...
Да си облечен в къси панталонки, тоест в одеждата на надеждата и порива към живот, и да гледаш ... смъртта на също деца...
И поне за миг се замислете. Поне за миг бъдете добри...
Защото кой може да избере какъв, къде и как да се роди?
Защото и вие бихте могли да бъдете на нечието място, на хората от едната, но и от другата страна на снимката, нали?
Димо Райков
Ивайло България
28октомври1941г. Холокост: Германски SS-части ликвидират над 9000евреи в гетото на Каунас (Литва).