ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 27 април 2015 г.

ИСКРЕНО И ЛИЧНО...


Думи за житие-битието на един наивник
Взимам "назаем" тези думи, тъй като смятам,че те разкриват най-добре онова, което искам сега да разкажа.
То наистина е дълбоко лично.
Пиша го сега, защото една особа и още двама-трима тролове днес ме нараниха жестоко.
Преди 12 години тръгнах, и то нарочно, по този жесток за един човек, още повече българин,път.
На достойна възраст аз промених изцяло живота си, започнах не от нулата, а от под нулата. Само и само да напиша моите книги, да покажа на моя народ, че на този свят има и нормален живот, да му дам кураж, но същевременно да го накарам и да потърси в себе си причините за днешното си дередже Който е прочел моите "парижки" книги, знае за какво иде реч. Аз бях на върха в България, можех да остана с безгръбначие и живот на колене до дълбока старост с голяма заплата и екскурзии в чужбина, но моята кръв е друга. Понякога и аз се чудя на себе си. С какъв акъл тръгнах, след като знаех предварително,че няма нито един български творец от миналото, който да не е разочарован от българския народ. Нито един няма. Дори и тези, които са се жертвали за него, дори и тези, които са писали патриотични оди - нито един...
Но пак тръгнах. И ето, толкова години без работа, години на неистови усилия, работя без никакви парички, живея единствено с хонорара от книгите си... Виждате как моите текстове тук, а аз съм от първите блогъри в България, поддържам два блога на различни езици, три страници..., се приемат и препубликуват постоянно, имат стотици хиляди преглеждания, предизвикват толкова дискусии...Отделно на колко хора съм помогнал...Неудобно ми е, но на доста деца още в България съм помагал да бъдат осиновени, да се спасят от мизерията и затвора, на колко хора съм намерил работа в България...
Ами в Париж...Колко хора ми пишат на ден,че с книгите си съм преобърнал живота им към по-хубаво. А колко съм спасил български момчета от мостовете и улиците край Сена... А на колко французи съм разкрил красотата на моята родина, колко приятели съм спечелил за България...Всъщност върша работата без пари на разни дипломати и евродепутати,които обаче се къпят в народната любов, а за мен остава тоягата...Как съм ходел, как съм убеждавал,че трябва да паднат трудовите ограничения, как никой от държавата или евродепутати не си мръдна пръста...Колко висши и обикновени французи казват,че от мен са научили за първи път доста неща за България, че аз съм първият българин, с когото товорят...
Обръщам се мимоходом назад - книги, книги... Всяка от тях е побрала толкова мъка и труд, надежди...Хиляди, десетки,стотици хиляди читатели, писма, отзиви...
И един път, който, признавам си, ако сега би трябвало да извървя, не бих посмял!
Да тръгнеш от майка-чистачка и баща-миньор от онова градче на девет километра от българско-турската граница, най-закритото място в бившия Варшавски договор и да стигнеш до столицата на Свободата и Светлината...
Само човек, който като мен е живял половината си засега живот в онова време, а и после, в уж демокрацията, знае какво значи да извървиш такъв един път...
Когато само веднъж, в един жесток за мен момент, такива съм имал доста, почти в несвяст, се обадих на моите родители за помощ някаква, знаех,че те нямат възможност, но към кого да се обърна,освен към крънта си в този безизходен момент... Отсреща татковият глас, трепнал от радост при досега до моя, изведнъж замлъква като прорязан. После дочух леко хлипане, чули ли сте баша да плаче от безнадеждност - как да ти помогна, синко, как,знаеш ние сме обикновени хора, кой познаваме ние от тези големи хора...Ние ти казвахме да си стоиш тук, в Малко Търново, колко момичета те харесваха, и сега питат за тебе, а ти...
Плачех без сълзи. Сам, дори и без ...себе си...Изпитвате ли сте някога подобно усещане - да си ти, а да мислиш,че не си ти...Дано да не ви се наложи...
Избърсах сълзите си, стиснах зъби и ...продължих по своя път...А мозъкът ми гореше...
Малко Търново - Бургас - Варна - В. Търново - Кюстендил - София - Париж...
Пансиони, тавански помещения, изби...
И навсякъде борба на ново, непознато място, работа, жителство, жилище...
И сам, без ничия помощ, сам, сам и пак сам...
И писане, писане, писане...И принципи, принципи,принципи...И никакво отстъпване на никаква цена от тях.
За литературните си успехи не бих искал да пиша тук. нито за качествата на моите книги, за които са писали най-големите критици. Няма никого да карам да чете романите ми, разказите...Само бих препоръчал на онези, които все пак искат да разберат що за писател съм да прочетат разказа ми "Помен за мама", за който колежката Здравка Евтимова ми писа, че няма аналог в българската литература. Нито е мястото, нито пък аз съм толкова тщеславен да ви карам да четете моите книги. Само ще отбележа, че те се намират в 15 от най-известните и големи библиотеки в света. Продавани са от най-авторитетни световни сайтове. "Париж,моят Париж..." се нареди сред 20-те най-продавани и четени книги в 20-годишната история на ИК "Хермес" - това е единствената засега в България истинска класация за продавани книги, а не каквито са тези на представящите се само за пиар на определени автори класации.
Да разговаряш и да бъдеш приеман като равен с равен от такива умове на света като Салман Рушди, Умберто Еко, Пол Остър, Стефан Хесел, академик Д,Ормесон, Даниел Пенак, Марк Леви, Фредерик Бегбеде, Давид Фоенкинос, Макс Вебер, Шарб от "Шарли" и още колко светли личности, докосването да които само те прави неизмеримо по-богат...
И ето идва някаква лелка, пълна анонимница, за която никой не знае какво е направила през живота си, една вече възрастна жена, заради която аз се жертвам толкова години, заради която и сега лапам дръвцето, която ми заповядва - млък! Една нещастница, намерила утеха във фейсбук, изкривена от злоба неграмотница, която през живота си една хилядва от онова, което аз съм направил не е постигнала и ме изкомандва все едно съм нещастния й съпруг - млъкни!
Вижте и днес във Фрогнюз, само за един ден вече 6 хиляди души са прочели моя нов текст,вижте и как един-двама анонимници,които се повтарят, които аз зная,на единия съм помагал толкова, така ме обиждат,че човек да настръхне..
Няма да скрия,че ме заболя от думите на тази невъзпитана жена. Аз съм гърмян заек, не бих приел и не приемам така навътре лошите думи на тези, които съм засегнал с публикациите си.
Но тук случаят е малко по-особен. Защото тази особа се изявява като някакъв фактор в една все още непоявила се партия на един човек,който единствен с мен говореше през годините за мизерията на българина, за тегобите на пенсионера. И ето сега той си замълча. Видял е,прочел е мръснишките думи на тази своя симпатизантка под своя пост,насочени към мен, но си замълча...
Затова и ме заболя. Затова и седнах спонтанно да пиша този текст. Защото какво се оказва - да, спасение в тази България, с тези хора няма!
Е, народ ли сме или мърша...Готов е да те разкъса, защото ти му показваш истината и пътя, по който да се спаси. А същевременно пада на колене пред тези, които го убиват и крадат като за световно..
Да мразиш освободителя си, а да обичаш насилника си - това може да става само в България.
В такива мигове на изтръпване си мисля защо наистина трябваше в онова далечно време да настоянам пред татко да ми резреши да уча в бургас. Бях отличник, но той ме записа в минното училище в Бургас, там се влизаше с най-слаб успех от дипломата за осми клас. Аз исках в езиково училище или поне механотехникума. Но моят път бе предопределен - там и само там, защото само в минното всичко бе беплатно - пансион, храна... И попаднах сред отбор юнаци, момчета от съседните села,които бяха състезатели по борба. Сещате се какви са повечето от тях сега,нали? Спомням си учителката ни по български език и литература Василева - влизаше в час и даваше думата на...моя милост. И така бе всеки божи час по литература...Аз бях единствен приет в университета... Да, понякога си мисля защо не останах там, в онова мое родно градче. Защо си причиних всичко това, защо преодолях толкова препятствия, може да видите биографията ми, защо не станах миньор като татко...И да мисля,че няма друг свят, че само моето градче, моята планина, моята България са на света, че няма друг начин на живот... Да се кланям цял живот, да живея на колене...Но пък уютно, макар и сиво и сресано...
Всъщност защо тръгнах? И откъде дойде този порив у мен, бедното момче, към оня,другия свят, към онова прималяващо усещане да бъдеш свободен, да постигнеш нещо,дори и мъничко, но сам, със собствената си дарба и то в атмосфера на световна конкуренция...Дали този порив не дойде от омаята на Странджа и същевременно от усещането за похлупак,гледайки оня къс синьо до припадък небе - там, горе, опасано отвсякъде от върхове и телените заграждения на близката граница, с които отраснахме...Не дойде ли този порив и от онова прихлупено читалище, където бях изчел всички книги и където всяка година получавах награда за най-много прочетени книги, от приказките на мама и баба...Кой знае кой всъщност бе истинският "виновник" да тръгна...
В заключение с този текст искам да кажа и това, да се обърна към тези българи, запазили все още у себе си усещането за въображение и чувствителност - помислете,моля, преди да предприемете евентуална стъпка като моята. Помислите дали и вие няма като мен да срещнете "своята" си Пенка Шаренкова, която ще ви съсече с една дума и ще пропилее целия ви живот...Преценете дали тези хора, дали тази България на Пенките заслужават мъката, която вие неминуемо ще изтърпите...И то да се борите за тяхното добро...
Димо Райков

Няма коментари: