ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 20 февруари 2015 г.

ПРОСТИ,ТАТКО...

ПРОСТИ,ТАТКО...
Когато за последен път минавахме с него през центъра на Малко Търново, татко, макар и със силни болки, поглеждаше през стъклото на автомобила и казваше с вълнение, проследявайки с благ поглед подтичващите наоколо дечурлига - ето, това дете има снимка с мен, ето и онова, ето и другото... Той се радваше на децата, на живота, а вече бе тръгнал натам...Татко познаваше децата на Малко Търново, всички, и то по име, бе ги държал в скута си, в детската градина, в читалището, на сцената, бе им дал едни от най-хубавите мигове в техния живот, той, дядо Коледа от Париж... В колко ли деца, в колко ли малкотърновски къщи има и сега Айфелови кулички, от ония, малките копия на прословутата кула-красавица, туристическите, които все ме молеше по телефона да му изпратя, а пък когато се връщаше от Париж, все тях трупаше в багажа си - знаеш ли как се радват, Диме, на тези кулички търновци, децата, ама и възрастните... Да, татко отлетя, но останаха куличките, остана полъхът към Свободата... Към оня, другия живот, оттатък Планината... Отатък човешката завист, злоба и суета... Той така все ми казваше - Диме, не мисли да имаш много, колкото да преживееш, не бъди алчен, не бива да се измъчваш за имане...
Татко, бившият странджански миньор Петко Димов Райков, днес щеше да навърши 85 години. Но татко почина преди близо пет месеца. И вече е при мама,която кротко, както и живя, го чакаше цели пет години...
Гледам парижкото небе, всъщност то, небето, дали е в Париж, дали е в Малко Търново, е едно, нали? Гледам, взирам се - дали поне там са добре, дали Господ им дава онова, което тук ние, улисани в тая наша вечна и безмилостна, и безсмислена борба за "живеене", забравихме да им дадем на тях, най-безкористните и живеещи за другите същества...
Дали там поне са си похапнали на воля луканчета, маслинки..., тези вкусни и почти непостижими за тях неща, които те, ако се намереха случайно на трапезата ни, ги заделяха все за нас, децата...
Татко е вече там, Горе. Но той винаги ще е тук, да, с онова парижко костюмче, което взривяваше радостта на малкотърновските деца и им носеше парижкия полъх, да, полъха на свободата и вечната човешка светлина-порив за достойнство и изживян с чест човешки живот.
Да си спомним за татко, малкотърновския дядо Коледа, за мама, за нашите родители, които ни завещаха толкова изконни човешки добродетели, които ние забравяме...
Да прелеем гробовете им - защото наистина и земята, и водата, и виното са едни и същи навсякъде... Както еднакви би трябвало да бъдат и поривът за свобода, и солидарността между хората, и зачитането на чуждото достойнство...
Бог да прости нашите мъртви!
А на тези, чиито родители са живи, на тези, които все още не знаят какво е истинска мъка, един съвет изстрадан - бързайте да обичате родителите си, защото те толкова бързат да си отидат от вас...
Прочетете този мой разказ! От него ще усетите много, много...
П.П. Държа да уточня,че визираният в разказа кмет е бившият, а не сегашният,когото аз подкрепям в борбата му с дървената мафия. Макар че той,предишният кмет, е и днес...съветник. И май отговаря за...културата в общинския съвет...
/Поглед.инфо/ Още щом го видях това костюмче и хлъцнах от радостно усещане – да, това ще бъде най-добрият подарък за татко.
AVTORSKI.POGLED.INFO|ОТ POGLED.INFO

Няма коментари: