ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 9 декември 2015 г.

"СИНЯТА" ИДЕНТИЧНОСТ - КАК ЕДНО ВРЕМЕ СЕ БОРИХМЕ ЗА НЕЯ... откъс от книгата "Сини сърца" на Димо Райков

------
Понеже вждам, че в момента идентичността на "Левски" е силно застрашена и избледняла, понеже виждам колко лишени от памет и същевременно примирени са днес голяма част от привържениците на моя отбор, аз им предоставям откъс от книгата ми "Сини сърца".
Нека да видят какво и как сме правили ние, старите левскари, които днес сме обиждани на " боклуци" и тем подобни "бисери", в онова жестоко време, когато дори да кажеш, че си левскар си носеше последствията. Но ние не мълчахме. За разлика от днешните уж големи левскари, които са окупирали привилегията те, и само те, да бъдат привържениците на отбора ни.
Публикувам този откъс и защото зная, че от парички за бомби и димки младите днес нямат възможност да купят книгата ми.
А този, който все пак иска да има вдбиблиотеката, а и в паметта си, моята книга, която е от триста страници плюс най-ценните снимки от славния ни мач - 7:2, може да е намери в книжарниците.
---------------------
АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ
ВРЪЩАНЕТО НА ИМЕТО В ОПЕРАТА ПРЕЗ 1989 г. – МОЕТО СЛОВО ИЛИ НЯКОЛКО ИСТОРИИ ЗА „СИНЯТА” ИДЕНТИЧНОСТ
Една автентична история с няколко малки подистории за една огромна болка при поредната смяна на Името, за една отчетно-изборна конференция в онова време, за едно слово в Операта при връщането на името „Левски” и за още някои „сини” изконни неща…
След злополучния мач с ЦСКА през 1985 година шокът бе вледеняващ – „ Левски” стана „ Витоша”… Спомням си как заедно с известния писател Антон Антонов - Тонич, Бог да го прости, и още неколцина млади тогава колеги отидохме, като членове на новосформираното звено-нещо като клуб „Писатели - приятели на „ Витоша””, да вдъхнем вяра на оклюмалите се по това време играчи.
Не бях попадал друг път през живота си на подобна, типична за погребенията атмосфера… Такава унилост… До ден днешен я усещам как беше полепнала по стените на помещението, в екипите, в очите, в сърцата на тези момчета…
Как да им вдъхнеш в такъв момент дори и искрица надежда? Когато и ти самият си „сграбчен” от мъката – няма нищо по-лошо, освен от смъртта, от смяна на името, така ми казваха тогава стотици сини запалянковци…
Не знам чия идея бе това „ободрявяне”, но когато ми се обади Тонич, аз от своя страна потърсих двама-трима приятели-писатели, заклети левскари, спомням си, че звъннах на Атанас Свиленов, Христо Славов, Добромир Задгорски…
И ние, сами потресени, тръгнахме да „ободряваме”, да вдъхваме положителни емоции у футболистите…
Да, никога няма да забравя „мъртвата” тогава атмосфера в съблекалнята…
Сякаш току-що бе умрял близък, ама много, много близък човек…
Всъщност бе умряло… името ни…
А какво остава от един човек, макар и жив, след като името му умре?
С нас бяха и разни там ръководни фактори, Антон Антонов – Тонич, Бог да го прости, понечи да започне, той беше много добър човек и голям, ама много-о-о голям левскар …
Понечи писателят да каже нещо, но гласът му не се чу – да, устните му се движеха, но не, нямаше глас, нямаше… И когато ние погледнахме насядалите футболисти, когато видяхме очите на Михайлов, Искренов, Сираков, Илиев, Велев…, изтръпнахме. О, на никого не пожелавам подобни мигове! И ние…, вместо да произнесем приготвените думи за утешение, стояхме онемели…
Няма да забравя лицето на Тонич – изопнато, само по пребледнелите краища потрепваше…
Изведнъж Гибона, Боби, Наско, Ники и останалите в един глас извикаха:
– Защо не взеха името? Искаме си името!
Този вик-проплак ще го помня винаги.
Схлупена съблекалня, макар и на „Герена”, погребална атмосфера и този вик отвътре, от дъното на душата…
До ден днешен помня и очите на тези момчета.
Всъщност и моите очи тогава бяха препълнени с този въпрос.
В този момент Тонич се обърна… Високият, едър и хубав мъж-канара плачеше като дете… Извърна се и приведен пое към вратата.
Ние също тихо тръгнахме след него…
А отговорните фактори отдавна ги нямаше…
И тогава чух – Наско ли беше, Гибона ли, Боби ли …
- Ние пак ще бием! Ние пак ще бием наред! Кажете им…
Да, „Ние пак ще бием…”
Да, ние винаги ще бъдем левскари!
После така и тръгна – „Витоша”, години наред това странно име бе пришито към нашия клуб. Но привържениците, чест им прави това, никога не скандираха новото название, никога, нито един път.
Над стадионите ехтеше – „Левски”, „ Левски”,” Левски”… И в този вик, изтръгнат от хилядите гърла, бе техният зов, тяхната присъда над една група от партократи, опитващи се насилствено, въпреки волята на народа, да наложи една идеология, чужда на порива за Свобода…
Месеци, дни преди голямата промяна през есента на 1989 г. бяп поканен на отчетно-изборна конференция на нашия клуб. Като секретар на тази писателска комисия аз приготвих доклад за дейността й, който всъщност се превърна в едно слово за… Името ни… Част от него прочетох по-късно на връщането на името ни през декември 1989 г. в Операта. Но за това ще стане дума по-долу.
Запазил съм го този свеобразен доклад и ви го предоставям, приятели, за да видите и усетите, че и ние, старите левскари, не само не сме се предавали в онова страшно време, но и нещо повече – не сме превивали гръб…
Ето текста, произнесен от мен само донякъде, вече не помня докъде точно, добре, че го бях предварително написал, тъй като водещият ме прекъсна по едно време. Но и това ще разберете по-късно…
„Драги приятели на „Левски”, аз съм секретар на комисията по идейно-възпитателна работа към футболния клуб. Член съм на Кабинета на младия писател, автор съм на три белетристични книги, казвам това, за да се „поопознаем” все пак. Добре е да има и повече такива срещи между тези, които малко или повече имаме някакво отношение към любимия отбор.А какво излиза в действителност, всъщност по моите скромни наблюдения досега имаше два лагера – един на тези, които пряко пряко отговарят за състоянието на клуба, хора, които получават заплата и които получавайки тази заплата имат самочувствието, че те надарените, тоест тяхното е преди всичко правото да мислят, да търсят и тъй нататък всичко онова, което е свързано с клуба. И естествено да се отнасят с известно предубеждение към всички ония, в това число и членовете на нашата комисия, които са едва ли не натрапници, запалянковци и прочее… Аз мисля другояче. Мисля, че щом един човек доброволно се нагърбва с ангажименти, от които няма икономически и други изгоди значи поне мъничко този човек заслужава внимание. А в действителност едва ли не на всяка крачка срещаш една надменност, една авторитарни жестове, погледът е насмешлив, тоест от едната страна има – ние, богоизбраните, а от другата – вие, натрапниците. А кои сме ние, натрапниците. Няма да се разпростирам в изброяването на имена. Ще спомена само известните на всички писатели Антон-Антонов-Тонич, Банчо Банов, Боян Балабанов, Атанас Свиленов, младите писатели Христо Славов, Добромир Задгорски, членове на нашата комисия.
Значи това не са случайни хора. Те обаче съществуват в списъците на нашия лъбим клуб само като някакви висящи имена. Кой си е напревил труда да ги покани, да ги потърси, да ги попита за нещо, та те да помогнат с нещо на отбора. Лично аз мога да кажа, че няколко пъти съм търсил контакти, но срещнах разбиране само от бившия помощнвик-треньор Веселин Личев, който сам няколко пъти идва при мен, без да е мислел, че се унижава или подценява. И аз си спомням колко добре бе приета беседата на футболистите от представителния ни отбор, тогава дори и момчетата задаваха с любопитство много въпроси, футболистите си казаха болката, например – защо под сурдинка се крие истината за нашето славно име „Левски”, защо и как стана „Витоша” без никой дори и да ги попита тях, футболистите… Аз зная, че част от присъстващите ще махнете с ръка – хайде, стига с тия наивни неща.
Не, приятели, няма наивност, нито запалянковщина, тогава, когато обичаш единствения символ, когато оставаш верен на него. Защото предавайки днес символа, утре ти ще ще предадеш и родината! Защото, щом става дума за възпитание, няма наивни и дребни неща. И в този смисъл искам да продължа своя отчет. Освен Личев, един специалист, който в момента е замразен, на нас като комисия ни подаде ръка и Руди Минковски, той бе ентуасизиран да направим нещо сред децата и юношите. Защото оттук, от насаждане още от детска възраст на любов към Името, се кове бъдещето на „синия” отбор. Но и Руди бе сменен. Дадох предложение на др. Алдев да прикрепи някой от нас към отделен отбор, просто младите писатели да бъдем сред самите футболисти, какво по-хубаво от това… Можеше нещо да се възпламени, нещо да се докосне … Хората по целия свят дават пари да заангажират писатели, а при нас не се поема подадената ръка… Не, ние просто искахме да бъдем повече сред тези момчета, на които трябва непрекъснато да им бъде внушавано, че да си носител на синята фланелка е нещо свято. И какъв бе резултатът – нулев. Всеки „парцел” е зает. И какво излиза – иска човек, само защото е левскар, да помага в този труден за отбора момент, а не ти дават тази възможност. Кому е нужно подобно парцелиране? И докога, например, ще стоят на страна от вниманието на нашите другари такива привърженици като Иван Радоев, Банчо Банов, Кеворк Кеворкян, Атанас Свиленов Александър Райчев, Георги Калоянчев, Милен Гетов, Драгомир Шопов и десетки други майстори на словото, които обичат „Левски” и които са готови винаги да помагат, толкова ли сме богати на такива люде, та с лека ръка ги подминаваме? От кого и какво се страхуваме? И усещаме ли какво губим?
Тук искам с благодарност да спомена, че футболистите ни приемат много по-радушно от началниците. Специално споменавам Николай Илиев, Димитър Марков, които дойдоха в Кюстендил и се срещнаха с привържениците ни там, не мога да забравя радостта на нашите левскари от този красив южен град-крепост на синята обич. Ще кажете наивни работи, тук ни интересува първото място, точките, а Райков тръгнал да ни губи времето с празни приказки.
Не, другари, моето мнение е твърдо – едно от камъчетата, които ни доведе до това грешно, повтарям грешно днес положение, от което лично мен като левскар ме е срам, е именно подценяването на връзката между футболистите и неговите привърженици. Искам да кажа в тази зала, че след време от всеки, който е тук, идните поколения ще ни потърсят сметка. Защото тук не става дума за един какъв да е клуб, а за клуб-символ на родобюбие, на вярност пред най-чистото и най-голямо име в нашата история. Та аз съм сега на 34 години и не помня никога досега подобен черен период на нашия отбор. Кой е виновен, кой с лека ръка зачерква славното име на Гунди, на Патрата, срам ме е, оня ден бях в Пловдив, където нашият отбор играеше, аз често ходя в провинцията, на собствена сметка, не съм използвал нищо. Гледах и ме беше срам – около мен пловдивчани цъкаха смаяно с език – брей, че това ли е „Левски”… Чак дотук да стигнат… Това доживях – да ни съжаляват! Аз мисля, че един левскар може всичко друго да преглътне, но да го го съжаляват – никога! Онзи ден ми звъни един приятел от провинцияата – слушай бе, докога тези нашите, ще се излагат. Знаеш ли, че детето ми от месеци не може да спи, нощем бълнува, тате бе, това „Левски” ли е… Какво можех да му отговоря аз на оня приятел? Нищо – просто затворих телефона, но сега ви го задавам на вас този въпрос, на себе си, на цялата тази зала – защо и как стигнахме до това унижение и докога ще продължи това?
Мисля дотогава, докато не се върне отново болката, докато има разни грижливо сресани обяснения, докато има сметки и боричкания, докато върху най-святото българско име – името на нашия клуб, покълват лични амбиции, ежби, борба за власт за домогване и живуркане… И докато всеки търси вината в другия, а не в себе си
В кого вярвам? Вярвам в онези, които милеят за нашия отбор. Ония, които са хиляди и милиони у нас. Вярвам в хара, които искат и могат да работят. Те мога и да грешат, но те работят и мислят за отбора повече от себе си. Вярвам на тези наивни мечтатели, които плюят на властта и славата и които носят в себе си порива на големия Гунди! Вярвам на тези хиляди деца, които сега не могат да спят нощем, разлюлени от тази небивала мъка в историята на синия отбор, порой от загуби и срамни игри…
Вярвам, защото съм убеден, че синият цвят винаги е и ще бъде цветът на радостта, на истината, на надеждата! Благодаря за вниманието!”
Да, това бе моето слово-отчет, част от което бе произнесена през есента на 1989 г. в залата на „Герена”. Казвам, че бе произнесена само част от това мое слово, защото водещият на конференцията, Стоян Хранов, ме прекъсна някъде по средата:
- Другарю Райков, много е дълго вашето изказване, хайде да го оставим за другата седмица, тогава пак ще направим събрание…
- Не, не съм съгласен, нямате право да ме прекъсвате… – казах аз и залата онемя.
Как само мълчеше залата - гробна, плътна тишина… Спомням си как на първия ред седяха генералите от МВР, как почти всички присъстващи бяха навели глави с очи към пода…
Гледах святкащите лампази пред мен, притаените зад тях погледи и очаквах подкрепа… От кого ли…
Водещият, вече изнервено, ме прекъсна:
– Райков, нямаме време!
Но аз настоях да продължа. Господи, кой ли дявол ме „водеше” тогава…
- Ще спра, другарю Х., но само ако хората тук поискат това. Нека да гласуват.
И гласуваха. Само една ръка бе вдигната за предложението да продължа. Мисля, че бе на тогавашния шеф на запалянковците, Веселин май се казваше, фамилията му започваше с „К”, нещо като Конов, Качев ли… Той бе висок и симпатичен млад мъж. Останалите продължаваха да гледат в пода…
И аз тогава си тръгнах. Нямаше повече защо да бъда в тази зала. До ден днешен си спомням „звука” на тази страшна тишина… Само човек, живял в онова време, може да разбере тези мои думи…
На другата сутрин изстинах – чекмеджето в редакцията, в която тогава работех, бе… в пълен безпорядък. Да, пребъркано… На днешните млади това нищо не говори. Но нека да попитат бащите си, те ще кажат какво значи подобно действие – да намериш чекмеджето на работното си място разхвърляно... Значи ти вече си на мушката. Ти вече си готвен за… отстрел… Още помня нервната тръпка, която ме прониза..
Но аз имах късмет. Само броени дни след това съдбата ме спаси. Може би и защото един от генералите бе свестен човек, имам предвид генерал Стоян Стоянов от Хасково, не зная, просто предполагам. Дойде 9 ноември 1889 година, тоест дойде … Свободата. Или поне така тогава си мислехме…
И седмица след това ми позвъни Рихард Езра, големият левскар, тогава нещо като некоронован шеф на „сините” привърженици. Той с радост ми съобщи, че в салона на Операта ще се състои събрание, на което ще се върне името „ Левски”. „
- Ще махнем омразното „ Витоша”, Райков” – каза ми Езра и ме помоли да изнеса слово на тържеството – - Помолил съм и твоя по-стар колега Димитър Коруджиев, той се съгласи, надявам се и ти да бъдеш така добър, вечерта ще води актьорът Георги Доубрилов, познаваш го добре. Ще се съгласиш, Райков, нали, та не всеки ден се връща Името, Райков, нашето свято име на Апостола, а и Свободата…
В този миг нямаше по-приятна музика за ушите ми от гласа на стария левскар…
Помня атмосферата на това необичайно за събрание на футболни запалянковци място – беше странна най-малкото…
Сградата на операта, запазила финеса и достолепността си, този път ехтеше – залповете-викове „Левски, Левски” щяха да срутят всичко наоколо…
Да, стаената толкова дълго мъка на омерзените, на унизените, на преименуваните…
Какво съм говорил, как съм го говорил… Просто им разказах това, което пиша в текста си „Пръстенът” в началото на тази книга… После им споделих и преживяното, което по-горе описах – там, в съблекалнята на току-що преименувания „Левски”… За „мъртвата” атмосфера, за сълзите на Тонич, за проплака на Наско, Ники, Боби, Емо, Гибона… За това „ Ние пак ще бием!”
Това мое есе прочетох през 1990 г. в залата на Народната опера-София, по случай връщането на името „Левски” на нашия любим отбор.
Бях загубил ръкописа, но наскоро го открих. И го предоставям на в. „Левски” като един документ, разкриващ епизод от историята на народния тим.
Убеден съм, че особено днес, когато българският футбол отново е обхванат от пипалата на пошлостта и мръсотията, ние, левскарите, имаме нужда от опресняване на паметта ни, за да имаме сили отново да защитим и опазим святото име „Левски”!
Ето и самото слово, както е публикувано в бр. 3 от 1998 г. във вестник „Левски” с подкрепата на колегите, големи левскари, Александър Иванов, Иво Димитров и Пламен Николов, на които съм дълбоко признателен.
ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ:
СЛОВО ЗА ИМЕТО „ЛЕВСКИ”

Когато преди няколко дни дойде при мен старият и пламенен радетел на синьото знаме Рихард Езра с покана от името на Инициативния комитет да напиша днешното слово, останах изумен.
Изумен, защото има неща, за които не може да се пише, те просто са в сърцата, в кръвта – и думите, колкото и да са силни, колкото и да са поетични, бледнеят пред непосилнатата задача да обхванат необозримото.
Думи за Името!
За святото, бистро като сълза на новородено Име! Име – символ на Чистота. Оная чистота, която, нека си сложим ръка на сърцето, толкова ни липсваше и липсва…
Приятели, живеем във време, в което забравихме личното местоимение „Аз”. То бе обезличено от иначе много авторитетното и безотговорно „Ние”. Ние, ние, ние… И като грешахме, а ние много повече грешахме, грешахме пак „Ние”. Не „АЗ”, а „НИЕ”… И автоманично оставахме с чиста съвест – защото грешката не е моя, а наша. Колективна, тоест анонимна.
И резултатът – мълчанието. Онова смазващо, страшно мълчание, което захапваше душите ни и ги обезличаваше.
Мълчахме, когато ни разформироваха, отткрадваха ни титли и даряваха с тях незаслужилите ги, мълчахме, когато пред очите ни се уговаряха резултати, вършеха се срамни сделки.
Мълчахме и когато посегнаха – безочливо и сладострастно – и над святото име на Апостола! Е, това вече бе върхът.
Не, шепот имаше, разговори на четири очи, инцидентни, смели проблясъци – също. Но вик – вик нямаше. И това надали ще ни го простят идните поколения.
Приятели, поводът да се съберем тази вечер е тържествен. И не подобава може би на подобен повод такова тъжно слово. Но ние вече живеем във време, в което, както казваше и нашият велик патрон: ”За отечеството работим – кажи мойте и аз твойте кривици, па да се се оправим.”
Затова – обръщам се с болка към вас, обичащите синия цвят – нека да любим своя тим така, че никога, докато дишаме въздуха на този наш преходен свят, да не допуснем втори Милко Балев, втора „Витоша”. Планината е хубава, но Името на „синия” ни отбор е било, е и ще пребъде едно – Левски! И дано никога да не допуснем мигове като тези, в които навеждахме глави, мълчахме и гледахме земята, вместо да издигнем глас!
Приятели, нима може човек да се срмува, когато се произнася името Левски! Най-святото и чосто българско име. С което сме закърмени още в майчината утроба.
Нека да сложим ръка на сърцето – грях сторихме. И трябва да се покаем. Но не само покаяние ни е нужно. А работа. За да заличим поне отчасти греха си. И като благодарим на всички, които и през най-тежките години носеха в сърцето си името на Дяона, като се прекланяме пред белите коси на ветераните, като вперваме очи в идващите „сини” вълни, нека да знаем – дошло е време да бъдем поне мъничко достойни за Левски!
Всъщност откъде тръгва тая наша обич? Кое кара хиляди, милиони българи да приемат в себе си това име? Да го пазят като зеницата на окото си?
Много пъти съм се питал, търсил съм отговор на тая всенародна обич – нима това е, както казват някои, запалянковщина? Или нечия масова психоза? И само спортно, футболно явление ли е е тази обич? И кое всъщност подхранва този феномен вече над 75 години и въпреки ударите не погасява, а все повече разпалва синия пламък?
И нима хилядите, милионите, са стадо, манипулирано и бездушно? Кое кара тези люде – и млади, и стари, като един да взривяват своето усещане в името на една идея? И нима е само спортна тази идея?
Ще ми подволите да ви разкажа два епизода от моя живот, каквито, убеден съм, всеки от вас е имал – дано те ни помогнат, дай Боже, да се докоснем до магията на тая обич към любимия отбор.
В моето родно градче Малко Търново, захвърлено на българско-турската граница, нямаше по време на детството ми нито телевизия, нито вестници – само един ръждясал високоговорител, откъдето, притаили дъх, слушахме гласа на Митко Чуков. Тогава „Левски” загуби от „Славия” – един от мъжете, ядосан, захвърли пръстена си. О, как преди това гледах този пръстен с гравираното „Л-София” върху него. Сърцето ми изтръпна, изчаках всички да си тръгнат и когато се стъмни, с отмалели крака се доближих, наведох се и… взех пръстена. Бях на седмото небе от радост – не, никога оттогава не съм изпитвал подобна радост. Но вкъщи, щом съзря пръстена, татко ме почти преби от бой – щом е чужда вещ, не трябва да я пипаш, не искам крадец вкъщи!
Ревях тогава, така отвътре се откъртваха сълзите ми – но бях върдо решил – ще го запазя аз този пръстен. Та нима съм крадец, нима мога да оставя захвърлено в праха моето, нашето Име! И излъгах татко – за първи път в своя живот. Ще го върна, казах му, но го запазих. Един обикновен, алуминиев пръстен, с онова гравирано върху него „Л-София”. Пръстен, струващ стотинки. Стотинки ли…
И вторият епизод, приятели.
В Бургас, на неутрален терен за купата, играеха „Левски” и Черно море”- Варна. Дикторът съобщи – номер девет след дълго отсъствие поради контузия е Георги Аспарухов…Нима мога, приятели, да забравя какво последва тогава… Целият стадион онемя и стана на крака. И левскари, и цесекари, и ботевци – сред тях и моят баща, странджанският миньор, който изобщо през живота си не бе и помирисвал футболен мач. Какво всъщност бе станало? Стоях и гледах изумен лицата наоколо – не, нямаше нито злоба, нито дюдюкания – едно пълно, цялостно сливане на хилядите с него, най-големия! Как така изведнъж изчезна и се стопи клубната принадлежност на многохилядната публика как така зрителите придобиха сякаш едно лице – едно огромно възхищение – имах усещането, че всичко наоколо – и хората, и целият този веодушевен свят, се бе устремило към към този невероятен мъж Гунди, всичко бе парализирано и същевременно вдъхновено от срещата с нещо голямо, нещо, което е толкова рядко и толкова нужно. Да, ние, дошлите временно на тоя свят обикновени люде, имаме нужда от идеал, въплатил тези наши никога неосъществими желания и мечти.
Сета, толкова години след този ден на моето първо докосване до Гунди, аз разбирам, че хилядите люде тогава се бяха поклонили, почти инстинктивно, на Съвършенството, На Гения!
Е, приятели, кажете ми – можем ли ние, днешните привърженици на синия цвят, с лека ръка да посягаме на Името, на славната „синя” история?
Нима е запалянковщина обичта ни към Съвършенството, към идеята да носиш радост на хората?
Сега, повече отвсякога, ни е нужен Левски! И оня син цвят, който ще ни направи по-добри, по-човечни, по-състрадателни. С една дума – ще ни направи повече Човеци!
И нека да си пожелаем, приятели, от сърце – да се вее високо и чисто „синьото” знаме. И всеки от нас да стиска в дланта си своя пръстен с онова „Л - София”, гравирано върху него.
„Левски” е бил, е и ще пребъде един от символите на достойнството българско, на силата и независимостта на човешкия характер, който е призван да побеждава!
Благодаря за вниманието и „Само „Левски”!
-------
Всъщност съдържанието на моето слово сега няма никакво значение. Значение има, и то все още кънти у мен, надявам се, и у присъстващите тогава, поне това са ми споделяли доста от тях, онова, което последва!
В края на изтръгнатите от сърцето си думи-слово аз се обърнах към залата, постоях миг-два, тишината бе толкова плътна, чувах сякаш туптенето на хилядите „сини” сърца. Признавам си, бях и малко стреснат, та никога до този момент не бях чувствал устните си така слепнати, после казах:
- Приятели, трябва винаги да помним онова, което ни направиха Милко Балевците. Ние не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме! Затова никога повече Милко Балев, никога повече „ Витоша”!
О, как изригна, как се разлюля залата!
- Ни-ко-га! Ни-ко-га! Ни-ко-га!
И ония непознати до този момент думи-вик, откъртени от най-дълбокото на душата на един изтерзан народ : ”Ни-ко-га, ни-ко-га…” - взривиха сякаш целия свят…
Да, там, в достолепната зала на Софийската опера, се роди този възглас като реакция на думите, с които аз завърших словото си.
После този възглас „Ни-ко-га, ни-ко-га” стана любим рефрен по митингите, но това вече е тема на друга книга, нали…
Редки „сини” мигове… Къде всъщност отлетяхте… И колцина ви помним?
- Ни-ко-га, ни-ко-га, ни-ко-га!
„Ни-ко-га” ли…
………..

събота, 5 декември 2015 г.

Е, наистина няма друга такава държава и народ! Точно тези, която я моделираха, които я направиха тъкмо такава, каквато е днес, тоест антидържава, сега са ... най-големите "борци" срещу нея?!? Тоест срещу това, което те сами са родили и отгледали...
А народът...Народът си харесва дрямката. И блажено се протяга. И чака и него "три папи" да го погалят...
ПАРИЖ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕН, ЖИВОТЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕЧУПЕН...
Днес, точно три седмици след атентатите, вече осезателно се усеща, че Париж "напипва" нормалния си ритъм на живот.
Ето, отвори врати онова бистро, в което загинаха петима радващи се на живота хора.
Думите на един посетител, на външен вид ми приличаше на арабин, тоест от националността на убийците, каза:" Това е моят квартал, това е моят живот! Онези са фанатици. техният девиз е,че те ще победят, защото обичат смъртта, а ние обичаме живота. Не, смъртта никога не ще може да победи живота. Защото нима мога да живея със страх, превил глава и с очи в земята, в лъжа и без право на лично мой избор? Какъв живот ще е това без капчица радост? Затова и аз съм фанатик. Но аз съм фанатик на живота!"
Кратко, точно, ясно.
Какъвто и е девизът на Париж - " Париж дава тона!"
Това е, останалото е ...смърт приживе.
Димо Райков
Париж
петък, 4 декември
Да, радостта от живота...
Още не мога да проумея начина на мислене на този мозък, който посегна на този вечен стремеж на човека към Красотата...
Танец, в котором потрясающе всё.
FIT4BRAIN.COM

кс-атмосфера на протокола...
Да, нещо съвсем мъничко, нещо съвсем нестандартно, може би, ама да, разбира се, случайно, но ето, въздухът се поразведрява, става така топличко, свежо, хубаво...
Живот... Какво ли няма в него, нали?
Но ние го забравяме, забравяме, забравяме...А той се оттича, оттича, оттича...
Dave Wailer в компанията на Elaine November и Myrna Oquendo.
This is the Italian Minister Maria Elena Boschi, signing up for her new government position. In my opinion, quite the wrong choice of shoe color to wear with that suit for such an important occasion.
ПОЧИНАЛ Е ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ, първият председател на фенклуба на "Левски" в Парламента.
Току-що ми се обадиха от България, че Пепи е вече ...отлетял...
А само преди два месеца той ми се обади, когато си бях в България, и с развълнуван глас ми каза, че прочитайки моята книга "Сини сърца", където има текст за него и нашия фен-клуб, така се трогнал, че цял се разтреперал и не е могъл да спи...
После, разбрал, че нещо с продажбата на книгата не върви, той веднага изрази готовност да ми помогне - не може, казваше Пепи, такава книга да не е сред левскарите...
И ето - новината ме настигна в Париж, града на Свободата, който той обичаше. А можеше ли и да бъде иначе, след като Пепи толкова боготвореше Свободата и въплъщението на порива към нея, което в ония времена бе, а и си остава, нашият любим отбор - "Левски"...
Прочетете този откъс от "Сини сърца", "сини" приятели, поспрете се особено на оня момент - да, там, при образа на неговия баща-запалянко, да, с чадъра...
Усещате ли как изтръпвате - да, този образ на "синия" вечен запалянко... С оня негов също вечен чадър, политнал заедно с тялото по посока на противниковата врата - напред, напред, удар, удар, гол, гол, гол...
Сбогом, Пепи!
Само "Левски"!
П.П. И дано някой се досети, та на днешния мач с "Берое" в Стара Загора публиката да почете с минута мълчание паметта на Пепи. Освен председател на парламентарния фенклуб, той бе и години наред член на Управителния съвет на ПФК "Левски", той живееше със "синята" магия... Пепи, а и неговият баща, както и безименният "син" запалянко с чадъра, а и всички любители на красивата и магична футболна игра, които вече са Там, заслужават това, нали?
ОТКЪС ОТ "СИНИ СЪРЦА"
Петър Георгиев:
В ПАРЛАМЕНТА „ЛЕВСКИ” БЕ СИМВОЛ НА ОБЕДИНЕНИЕТО…
Щом споменах на депутата от 38-то Народно събрание на България, Господин Тонев, когото ние наричахме Дико, за идеята си да направим фенклуб и евентуално той да стане председател, хасковлията веднага ме насочи към Петър Георгиев, друг депутат от ОДС:”Само Пепи може да направи организацията, познава повечето депутати, самият той е голям, болен левскар, той е най-подходящ да стане председател на фенклуба…”
И Дико се оказа прав. И тримата – Петър Георгиев, председател, аз – секретар, Дико – член на ръководството, станахме ядрото, около което се присъединиха и депутати-левскари от всички парламентарни групи. Първият мач, който посетихме заедно, мисля, че беше на стадион „Славия”, финал за купата с ЦСКА, който спечелихме май с 3:2. Да, това бе на 6 март 1999 г. Головете за нашите вкараха Гонзо – два и Александър Александров. Помня как Кривия се радваше след попадението си, как хвана дръжката на страничното флагче и се понесе един вик – Шампиони-и-и-и…
Ние, фенклубът на „Левски”, бяхме на трибуната в пълен състав, с шалчена, екипирани, както подобава на „сини” запалянковци. До мен бяха Татяна Дончева и Найден Зеленогорски, единият „тъмночервен” депутат, другият – „тъмносин” тогава, уж върли врагове, но левскари по душа, взаимно се защитиха от нападките на „червени” запалянковци и още малко щяха да влязат в ръкопашна „хватка” с тях. След мача, радостни и щастливи от победата и играта на нашите, всички се озовахме в кръчмата „При кмета”.
Тогава ми беше много интересно, но, няма да скрия, и приятно, защото един до друг бяха и „комунисти”, и „антикомунисти”, и „турци”, и земеделци, и от Бизнесблока… Всъщност цялата палитра на тогавашния ни парламент…
Ние тогава, в тези мигове, а и по-късно, на останалите мачове и вечерите след тях, бяхме една парламентарна група, бяхме едно „синьо” цяло. А аз държа и като секретар на фенклуба да отбележа, че всички редовно си плащаха членския внос от 50 лева на месец, с която сума подпомагахме бивши футболисти на „Левски”.
У дома в София имам целия архив на нашия клуб, тези стотици депутати, сътрудници, служители в Народното събрание, както и журналисти, акредитирани към него. Толкова много имена, но все пак най-редовни посетители на мачовете бяха освен ръководството, разбира се, и Камен Костадинов, един от най-младите тогава депутати и запален левскар, също съвсем младият Георги Шишков от Свиленград, също голям левскар, от Никола Николов от Разград, когато се споменеше"Левски" на него очите му проблясваха, Едуард Клайн от София, него съм го запомнил със "синьото" шалче, Пламен Марков от Монтана, Пламен Стоилов от Перник, той ни водеше на мачове в неговия град, д-р Николай Згурев от В. Търново, Венци Марков, Бог да го прости от София, Росица Тоткова от Разлог, Ева Жечева от Сливен, земеделецът бай Петко Илиев,Светлана Дянкова от Габрово, Иван Бойков, един много запален левскар, както и Христо Иванов от Бизнесблока, Хасан Адемов от ДПС. От журналистите в парламента най-дейни левскари бяха Павел Колев, Добромир Кожухаров, Васил Иванов, един също запален левскар, който след време си имаше големи проблеми, бяха хвърлили бомба в жилището му…А ревностни и постоянни членове на клуба, неговата душа, бяха и Евгений Бакърджиев, тогава вицепремиер, както и неговият баща Стефан Бакърджиев… Голям запалянко бе и Ирен, секретарката на парламентарната група на ОДС, която се оказа и съученичка на Константин Баждеков и любимка на Владимир Грашнов. Ирен като квачка-майка подбираше депутатите - хайде на мач...На клуба помагаха и големите левскари Митко Милчев от Перник, Стефан Иванов, Иван Корчев и Евгени Кръстев от София, д-р Ваньо Шарков от Видин, Тотьо Младенов от Враца, Горан Горанов и Стоян Бъчваров от София, Спас Спасов от София, Димитър Илиев от Перник...И колко още...
Имаше и истински куриози – д-р Димитър Игнатов, тогава шеф на Лекарския съюз и депутат от ОДС, макар и по негово признание да бе върл цесекар, се отказа демонстративно от своя отбор, който по това време бе загубил от „Литекс” – Ловеч с 8:0 и стана член на нашия фенклуб?!?Е, че може ли да се дели човек от такава хубава компания, нали?
Мачове, вечери, спомени…
Отиваме на един мач в Перник. Знаем всички като левскари, че там публиката е една от най-опасните, взимаме екстрени мерки, настаняваме се на стадиончето, всъщност едно разгпрадено игрище, зад резервната скамейка на нашите. Срещу нас е някаква трибуна, която представлява…скала, разронена, на парчета, по-късно тези камъни щяха да полетят към терена… Представям депутатите на Наско Сираков, който с щаба си е под нас, той се усмихва – е, значи няма страшно, щом имаме такова подкрепление, ще бием… В този момент излизат футолистите. И първи стъпват на терена домакините. И мощен рев :”Айде, Миньоро-о-о” щеше да проглущи ушите ми! Стъписан съм – оглеждам се – Пламен Стоилов, депутатът от Перник, един от най-големите левскари, който познавам, зевзек с талант на жудожник, бе отворил една такава уста… И Наско не гледа към терена, а се е обърнал към нас, лицето му е смаяно, после ми вика – ама нали щяхте да помагате, този ми каза преди малко, че е голям левскар,че кръвта му е „синя”, пък сега … Сбутах Пацо, викам му – какво правиш, нали сме левскари… Е, смее се Пацо, левскари сме, нема други като нас, ама тук, в Перник, аз съм от „Миньоро”. И ми намига – че тук е моят електорат, искаш след това да не гласуват за мен ли…
Беше наистина чудно „синьо” време в парламента…
Дълго се колебаех дали да включа подобен текст в книгата си, самият аз вече съм много, много разочарован от българските политици. Да, признавам си – ту го включвах този текст в книгата, ту го изключвах. Но съдбата си знае работата.
Какво беше моето учудване, когато на творческата ми юбилейна вечер в книжен център „Гринуич” на Витошка” в София на 22 амгуст 2014 г., която ми организира ИК „Хермес”, моят издател и неговият управител – Стойо Вартоломеев, изведнъж на трибуната се качи бившият депутат Петър Георгиев, председателят на този наш фен-клуб.
И Пепи започна да разказва за онова славно „синьо” време в българския парламент…
И тогава разбрах, усетих го с цялото си сърце и тяло, че тези думи на Петър Георгиев трябва да бъдат във вече готовата ми книга, че тяхното място е тук…
И особено този образ-метафора на невероятната „синя” обич – движещият се сякаш в унес негов баща, стиснал здраво чадъра в едната си ръка, по посоката на поредната „синя” атака към противниковата врата…
Но нека да дадем думата на Пепи да ни разкаже за бащината, а и за своята любов към любимия отбор.
-------
Аз ще се върна към времето, когато косата на г-н Райков беше толкова черна и гъста… Беше по времето, когато България имаше работен парламент и работещо правителство.
С г-н Райков се познаваме оттогава, заедно с него учредихме парламентарния фенклуб на „Левски”.
Не зная как звучи това пред такава аудитория, може би за някои е малко несериозно, но се надявам и сред вас да има хора с чувство за широта, а и ще узнаете за още една страна от живота и способностите на юбиляра ни.
Този фенклуб в кратък срок събра над 150 души и колегите в Народното събрание се шегуваха, че това е най-голямата парламентарна група. И това беше така. Защото в тази неформална парламентарна група членуваха депутати от различни цветове. И духът на Левски обедини всички ни. След поредния мач, на когото присъствахме групово, когато сядахме по български на чаша ракия и салата, ние бяхме приятели! Не бяхме това, което вие гледахте всеки ден по телевизията от репортажите от парламента. Бяхме други хора, нормални, бяхме истински. Нашият фенклуб имаше и друга дейност. Ние подпомагахме социално-слаби футболисти. Например ние давахме всеки месец от собствени средства пенсия от 500 лева, доста голяма сума за онова време, на покойния вече гениален футболист Жоро Соколов, водехме го на балнеолечение и тъй нататък…
Този наш парламентарен фенклуб бе първият, който се появи в България в Народното събрание. По-късно имаше дребни опити и за други фенклубове, но те бяха бледи копия на нашия славен фенклуб. Нашият фенклуб остава в историята! И колкото и несериозно да звучи, по моему ние направихме много, ако не друго, направихме това, че приятелски, на една маса, на една скамейка по време на мач, разговаряха депутати, уж кръвни врагове от всички партийни цветове.
Ние всъщност показахме модела на бъдещето, ние показахме с нашия фенклуб, колкото и на някои, ако не и на всички, да им се струва невъзможно това, че има начин партиите в България в днешното зло време да се обединят в името на духа на Левски!
И показахме, че може да има консенсус, че може да има добро за България!
Михаил Миков от БСП, съпартийците му Татяна Дончева, поетът-земеделец Драгомир Шопов, Атанас Мерджанов и други, както и депутати от Бизнесблока тогава, като Иван Бойков, Христо Иванов, както и членове на ДПС като Камен Костадинов и Хасан Адемов, както и и почти всички депутати от ОДС – сред тях най-редовни бяха Пламен Стоилов, Никола Николов, Георги Шишков, Пламен Марков, Емануил Йорданов, Едуард Клайн, д-р Николай Згурев, Светлана Дянкова, Росица Тоткова, Стоян Райчевски, Орфей Дуевски, Димо Петров, Венци Марков, голям левскар, отишъл си толкова млад, Бог да го прости, секретарката на парламентарната групата на ОДС Ирен, едно от нейните момичета ни бе касиерка, а гледам едни момчета, които тогава й носеха на Ирен чантата станали сега вече министри … - всички бяхме като едно цяло, едно „синьо” цяло…
Аз като председател на този фенклуб смятам, че той нямаше да се организира така, ако негов секретар не бе Димо Райков. Той бе моторът, двигателят на този наш фенклуб. И Димо Райков работеше без стотинка да получава, безвъзмездно. Той тогава не парадираше, че е писател. Той изобщо не използва високия си пост тогава и в работата си, и в парламента, а и като левскар…
Аз искам да използвам повода сега да благодаря на Димо, че бяхме тогава заедно, искам да го поздравя от мое име, от името на съпругата ми Диана, която също е тук, ние му подаряваме една частица от нашата библиотека и нашата душа – книга с антикварна стойност – писмата на Апостола, с надеждата, че той, Левски, нашият любим и свят патрон, ще бъде винаги в неговото сърце! Господ да ти дава, Димо, здраве и нови успехи на литературното поприще!
А иначе аз съм левскарче от дете. Откакто се помня. И сега, питайки ме за моето усещане за „Левски”, аз веднага си представям…татко. Да, моят вече починал татко Димо Георгиев.
Той е останал завинаги такъв в паметта ми – там, на стадиона, там, между сектор Б и сектор А, винаги почти прав, превит като скоба, с едната ръка, държаща здраво оня негов вечен чадър, сочещ към противниковата врата… Цялото тяло на татко, всеки негов трепет бе насочен натам, по посока на поредната наши „синя” атака…И сякаш татко със своето движение напред, със своя порив увличаше нашите нападатели, показваше им вярната посока – атака, удар, гол!
Да, само тази картина да бе останала у мен от онова време, от времето на нашите татковци, когато „Левски” бе символ на свободата, на дълго стаявания порив към нея, ми стига за цял един живот…
По цели дни ние очаквахме поредния ни мач, особено пък тези дербита с ЦСКА, то не беше радост, то не беше надежда. Всъщност това бе целият наш живот – и на нас, децата, но преди всичко на нашите татковци, които сега май позабравихме.
Никога не ще забравя тълпите от хора, които се устремяваха към „Герена”. То беше нещо неописуемо, не битки, не бомбички, не хашлашки прояви, а един марш – твърд, същевременно и нежен, хиляди, десетки хиляди непознати един друг физиономии, облъхнати от една обич, представители на едно цяло – на „синьото”, на нашето левскарско ято…
Нима мога някога да забравя и ехото от поредния ни гол! Как то се разстилаше над обезумелия от радост, пълен със синкав дим, стадион… И една възхита, една тръпка – хубав бил все пак, дявол да го вземе, този наш иначе нелек живот в една страна-затвор, където единствените две зони, в чийто обсег ние се чувствахме свободни тогава, бяха стадион „Герена” и мястото нощно време у дома пред радиоапаратите, слушайки ББС…
Но така или иначе този образ е останал най-трайно в мен и няма сила, която да го изтръгне – този татков силует, превит като скоба, потреперващ от напрежението, но и от предусещането на предстоящия взрив от радост, стиснал здраво чадъра, чийто връх сочи – напред, напред, само напред…
”Сините” в атака, атака, атака…
И ОЩЕ ЕДИН ОТКЪС ОТ КНИГАТА МИ,СВЪРЗАН С ПЕПИ
МОЯТ ЛЕВСКИ...
Оттук всъщност тръгна моят път към света...
От този скромен паметник и този запечатан на него образ, с това вечно изчовъркано ляво око, който ще нося винаги в себе си, в най-дълбокото, заедно с тези на мама и татко.
Оттук тръгна всъщност моята любов към България, към родната кръв - от това парче благословена и вечна земя от двора на моето училище "Васил Левски" в родното ми градче Малко Търново, сгушено там, в Странджа планина...
През последните години се нагледах и наслушах на думи, дело на убоги хора, на какви ли не словоизлияния, на какви ли не скудоумия, уж посветени на Апостола.
За Левски не трябва да се говори. Особено пък днес, особено пък ние. За най-великия българин днес трябва да се... мълчи.
Моля, българи, замълчете!
И си спомнете, ако можете, разбира се, за оня обелиск образ, който е винаги в сърцето ви...
Преди няколко месеца на мой голям празник сред купа от подаръци приятелите ми Диана Цекова и Петър Георгиев ми подариха най-хубавия възможен за един българин, а и левскар подарък. Една чудесна книга - "Страници от писмата на Васил Левски". Имам толкова книги за Левски. Но тази, покрита с патината на времето, което по думите на Апостола е в нас и ние сме в него, е особена и специална за мен - защото тя е взета от личната библиотека на това приятелско семейство, откъсната е от сърцето им и е подарена на моето сърце със заръката да я пази винаги.
Знаете ли как мирише тази книга?
Мирише на история, на памет, на кристална девственост на мисълта на един велик ум...
За вас, моите приятели и читатели, аз пък избрах едно изречение от тези безценни писма на Апостола до войводата Филип Тотьо : "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."
Да, само едно изречение цитат от писмо на Левски до Филип Тотьо, от 18 април 1871 г.
Всъщност днес коя дата сме, коя година, кой век...
И знаеме ли, искаме ли да ... духаме..
Да, оттук тръгна моята „синя” обич. От паметника на Апостола в училището на родното ми градче Малко Търново…
--------------
ПАРИЖ, МОЯТ, НАШИЯТ ПАРИЖ...
Първото ми представяне във Френския културен институт в София... Още е пред очите ми препълнената зала. Спомням си и как през цялото време посланикът на Франция, г-н Етиен дьо Понсен, стоеше прав на входа на залата. Това ми стига...
Вижте, прочетете и моите думи към Париж, произнесени тогава, преди толкова години. Това е моето първо обяснение в обич към този единствен в света град-човек...
Можете да прочетете и други страници от този мой блог за любимия град. И ще видите, дори и хронологически, как аз достигам днес и до най-новата си книга " Париж- радостта от живота...", която, колко е странен Животът, нали, завърших само няколко часа преди ...атентатите...
Димо Райков
FR EN BG ,,,,,,,,,,,,,,,,, ИМАМ ОЩЕ ЕДИН БЛОГ: ДИРЕКТНО http://dimoraikov.blogspot.com/ ,,,,,,,,,,,,,,,,,, ВИЖТЕ ФИЛМА ЗА П&#10 ...
DIMORAIKOV.SKYROCK.COM|ОТ DIMORAIKOV

"ПОМЕН ЗА МАМА" - МОЯТ СПЕЦИАЛЕН РАЗКАЗ...
Не знам защо, то при мен все така стават нещата, като че ли някаква неведома сила ме води, но сега, в тези тъжни дни след атентатите в Париж, аз "тръгнах" почти несъзнателно пак към този мой разказ.
"Помен за мама" е моят специален разказ, както "Реката на смъртта" е моят специален роман.
Това са два въздъха от най-дълбокото в мен. Две пронизващи болки-светкавици, с утаени в тях толкова демони, които ще нося цял живот...
Обръщам се към всички, които имат добро усещане към мен, а и към останалите - за да разберете поне мъничко от моя "свят", прочетете този разказ. Това ми стига. Защото зная, че след това и най-недоброжелателните от докосналите се до него, тоест до моята душа, ще станат по-добри. Дори и само за няколко издишвания...
Димо Райков
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
MOBILE.FROGNEWS.BG

ДА СИ ЖИВЕЕШ В СВОЯ ЗАКРИТ СВЯТ...
Светът днес е ...КЛИМАТ. Тоест всичко живо говори за конференцията в Париж за климата, която произведе уникалната новина - 150 шефове на държави и правителства са тук, срещи, дискусии...
Изключителна конференция, изключителна сигурност, 15 600 полицаи и военни са мобилизирани...
Спирам изреждането на останалите данни. Защото виждам от бг-фейсбука, че никой, ама наистина никой не се интересува от това, тоест не се интересува от света. Нито дума...
Напрягам очи, търся някой от българските началници - я Борисов, я президента...Никой не виждам. А непрекъснато дават, и то в близък план, делегация след делегация, чийто състав на всяка е от по стотина души, лидер след лидер...
В замяна на това пък чувам как Борисов се провиква от ...България. Говори за някакво "порше", за някакви винетки, и, о, Господи - той, шефът на България казва, че нямало друга държава в света, която да е толкова ...социална?!?
Изтръпвам! Защото пак осъзнавам това, което вече отдавна зная - да, спасение у нас няма.
За каква социална държава говори премиерът ни? За България ли става дума, за страната, където се върши геноцид вече 25 години спрямо пенсионерите, болните, инвалидите, безработните...
Да имаш милион и половина поданици, които се "издържат" със...75 евро на месец...А това са парите за една надница на един общ строителен работник, и то нелегален, във Франция...Да не говорим за здравеопазването, за лекарствата, за ...
И да казваш,че няма такава социална държава!
Е, аз Борисов си го зная.
Но ме втресе реакцията на българите. На журналисти, на граждани от 21 век...
Да, втресе ме липсата на каквато и да е реакция.
Дори и във фейсбук. Вместо това - баници, трапези...Праник бил днес,да, хубаво е човек да празнува, ама все пак... Е,ето - текст за Слави, да, че може ли ден без Трифонов, също така думи за новото предаване на оня Диков...Къде живеят тези хора, какъв въздух дишат...
Да, тихо и кротко... Сиво, сресано... Ден да мине, самун да загине...
Два свята, два погледа върху живота...
Два вида атентати...
Срещу едните няма спасение.
Познахте ли за кои става въпрос?
Всъщност не искам отговор.
Очаквам обаче вашите попържни, очаквам онова "предател", "родоотстъпник"...
Да, огън по този, който разлюлява кротките и застояли води...
Хайде бе, нихилист такъв...
Димо Райков
Всяка дума тук е болка. Преживяна, изстрадана и, смея да мисля, осмислена по време на това мое толкова дълго и толкова мъчно, но озарено от светлина пътуване от Малко Търново до Париж.. От единия свят - до другия...
О, какво само съм причинил на моите най-близки същества, мама и татко, за да измина това разстояние, за да напиша и изрека тези думи. Дано вече да са ми простили...
А който от вас, приятели, е с добри помисли към мен и моите творби, който е запазил у себе си усещането да се зарадва или подкрепи другия, нека да разлисти специалната книга на живота ми, романа "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза". А и " Диагноза:Българин в чужбина".
Да, омразата... Оная гъста и пенлива отрова, в чиято обсебваща ни " прегръдка", странно защо, се чувстваме уютно, но която ни прави мъртъвци приживе...
В България, където за почти всичко се мълчи, където няма памет, а има чалга, моят роман наистина е скандален, казва за Фрогнюз писателят.Интервю на…
FROGNEWS.BG

ЗНАМЕ СЛЕД АТЕНТАТИТЕ...
Президентът Оланд призова живеещите във Франция да поставят знамето на Републиката на терасите и прозорците си.
Снощи обиколих нарочно един квартал край Париж, където зная, че над 50 процента от населяващите го, сред които, и това го знаех, повечето са арменци, турци, кюрди, араби, португалци, източноевропейци..., живеят в социални общински жилища. Социални жилища, на нивото на най-хубавите и качествени в България, например, също така и помощи за безработица, които започват от 2000 лева нашенски, безплатни лекарства, здравеопазване, бонуси за бедност и т.н.
Зърнах само едно знаме, и то омърлушено...
Стана ми тъжно.
Защото и колкото и да са сложни нещата в този момент, колкото и да сработва страхът, то Франция и французите все пак не заслужават това. И то от тези, които са дошли тук неканени, от зор, а те са ги приели и са им дали повече от това, което са получили в родината си...
Димо Райков
БЪЛГАРИЯ - РОДИНАТА НА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ "КАПАЦИТЕТИ"...
Чета и настръхвам!
Такова чудо като бг-фейсбука няма никъде по света. Ле-ле какви разбирачи, как само бистрят положението в Америка,Франция, Германия, Русия, Турция, преди в Гърция... Това Обама, Оланд, Меркел, Путин, Ердоган нищо не струват пред нашите родни "капацитети".
И никой от тези "капацитети", голяма част от които са абсолютни неграмотници и анонимници, хора, които, сигурен съм, в живота си досега на две магарета сено не са могли да сложат, дават такива съвети, такива квалификации, такива оценки, и то на световни лидери, че направо да настръхнеш и да ти призлее.
Ох, какво сега прави, например, горката Меркел. Как ли се чувства тя след хилядите бг-пустосвания? Защо още не си е подала оставката?
Одеве четох как някаква лелка, видях и разбрах това от профила й, пенсионерка, от позицията на всемогъщ бог нарича германския канцлер "тъпачка" и как я гони от ... Германия...
Да живееш в бедна и нещастна България и да гониш шефа на германската държава от родината му, която е една от първите сили в света!
Е, това наистина го може само българин! Един разлюлян от липса на елементарна оценъчна способност човек...
Никой "всемогъщ" фейсбукаджия не си задава сам на себе си въпроса - аджеба, разбирачи български, кой от нас е дал идея някаква за пооправяне на нещата поне мъничко в България?
Кой е надигнал глас за спиране на геноцида над бг-пенсионерите?
Има ли някъде в света такова нещо - милион и половина възрастни хора, болни, инвалиди, да получават по под 75 евро на месец доходи?
75 евро...Колкото е възнаграждението за един-единствен ден в оплакваната от вас Франция, и то надница за най-елементарна работа на черно в строителството...
След тази цифра за какво да говорим и пишем по-нататък?
Господи, къщичката им разхвърляна като кочина, мирише, но те тръгнали с песни и танци, с прокламации и петиции, с неподозиран балкански устрем да оправят чуждите страни, да пустосват едни за сметка на други, да реват "ура" и "разпни го"...И това реване,разбира се, да е по команда, по заповед на съответния "гуру", отдавна напълнил, благодарение на наивността нашенска, която продължава вече цели 25 години, гушката си...
Има ли го това някъде другаде в света - държавни медии, например, от сутрин до вечер да "бръмчат" за проблемите на другите, и то на великите сили в света, да оплакват чужди страни и правителства, а да не произнасят и дума за проблемите на онези, чиито кървави пари лапат?
Има ли някъде другаде страна с такива "патриоти", скъпоплатени и все на супер хубави службички, които от сутрин до вечер да реват за тази или онази страна, а дума да не обелват за собствената, за нейните проблеми...
Има ли някъде другаде такава държава, в която, когато все пак се намери някой, който да каже крива дума за положението у нас днес, веднага да бъде жигосван - предател, изменник, родоотстъпник... И то предимно от тези, за които той се ...бори, тези, за които той се жертва...
Между другото, "капацитети" големи, какво стана и става с Гърция? Нещо я забравихте. Но аз не съм забравил как я "връхлитахте" с категоричните си думи-присъди и фрази дни, месеци дори, как ревахте тогава, че тя, Гърция, вече е в небитието - хак им на гърците, мързеливци такива, тарикати...
Писах тогава няколко материала, в които ви предупреждавах - по-кротко, не плачете за тях, те, гърците, при които вие слугувате, ще се оправят, плачете за нас... Но кой да те чуе? Изтъпанчи се пак тогава една баба с 50 евро пенсия и направо ми забрани да пиша, щото съм бил ...изменник, тоест емигрант...
Да, само преди няколко месеца биехте камбаната на умряло за елините, днес се счупвате от бързане да отивате по курортите им. Протягате морни тела, радвате се на гръцкото море, слънце и гостоприемство, давате с шепи паричките си - на тях, вече изчезналите в небитието...
Днес на мушката ви е следващата страна или страни...
И какво става в действителност - така или иначе другите все някак си преодоляват проблемите си. Криво-ляво, но се измъкват от тях.
А България?
Нашата страна, родината на всезнаещите "капацитети", докога ще е на опашката по всички показатели за нормалност.
Ама, тебе кво те "чеше" за България? Ние сега бистрим световната политика...
Да, нашенско мислене. Тъжно мислене...
Да, има атентати и ..."атентати", нали? От първите поне има спасение понякога, докато от вторите май никога не ще можем да се предпазим...
Или ...не искаме...
Да, наистина - "Няма по-сляп от този, който не иска да види..."
Димо Райков
ДНЕС ПАРИЖ И СВЕТЪТ СЕ ПОКЛАНЯТ ПРЕД ПАМЕТТА НА ЖЕРТВИТЕ...
Всеки момент в Париж ще започне поклонението пред паметта на жертвите на атентатите.
През тези две седмици аз изразих своето тъжно усещане пред десетки медии в България.
Но сега, минути преди поклонението, си позволявам да публикувам онова, което веднага след атентатите написах с тлееща глава специално за моите сънародници, за читателите на в. "Труд", където бе публикувана част от него. Нека този текст, сега вече цялостен, да бъде моята дан в този всеобщ и горък плач на света.
------------
И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ПАРИЖ Е КРАСИВ! И НЕПОБЕДИМ…
Димо Райков
Гледах лицето на президента Оланд, когато произнасяше първото си изявление и проумявах с всяка клетка на тялото и сърцето си, че Франция вече не е същата.
Най-толерантната към чужденците страна в света бе ударена жестоко в сърцето! Страната, родила европейската демокрация, страната на радостта от живота бе ударена от смъртта.
За първи път виждах обърканост у французите, не знам защо, но ми заприличаха на дете, което получава първия си шамар в живота – объркано, незнаещо какво да прави малко човече, стреснато от първата си среща с агресията на възрастния и мислещо все още, че това е игра…
По някаква ирония на съдбата същия ден сутринта аз завърших новата си книга за Париж, „Париж – радостта от живота…”, в която реших този път да няма нито една лоша и тъжна дума, да бъде просто една книга, пропита със светлина, с парижката светлина на красотата и свободата. И публикувах на моята основна страница във фейсбук една чудна снимка на Айфеловата кула с кратък текст, който всъщност е моето обяснение в любов към единствения град-човек в света – Париж. Този град-човек, който ни учи, че за да обичаш другите, то ти трябва преди всичко да се научиш да обичаш себе си. Защото как можеш да обичаш другите, след като не обичаш …себе си?
И си „помогнах” с една тръпна мисъл на Мелвин Дъглас :”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина…”
И почти бях тръгнал за мача Франция-Германия. В Париж единствената възможност да си купиш билет за футбол, ако това не си го направил предварително, е срещата да бъде приятелска, и то на стадион „Стад дьо Франс”, който е с трийсетина хиляди места по-голям от „Парк дьо Пренс”. А и викам си – в тази чудесна привечер в краен случай ще се поразходя в центъра или около стадиона…
Но накрая се отказах. И седнах пред телевизора. Изумих се, когато видях последния кадър от директното предаване – стадионът бе полупразен… А само минути преди това бе …пълен. Стреснах се. Но веднага разбрах причината – защото в следващия миг започна извънредна емисия на телевизионния канал. А има ли извънредна емисия, значи…
Случи се така, че аз бях хронолог и на януарските събития при атентатите срещу „Шарли Ебдо” и еврейския магазин, преживях и участвах в митингите по улиците на Париж.
Но сега нещата бяха съвсем други. Сега миришеше просто на война!
За първи път усещах обърканост - и у властници, и у полицаи, и у обикновените хора.
Специалистите бяха единодушни – това не са просто атентати, това дори не е война, това е нещо по-лошо.
Запомних много неща от потока от информация и впечатления. Но две ме обезсилиха. Вби се в съзнанието ми образът на един достолепен мъж, който търсеше своето момиче и говореше за дъщеря си, молеше за информация от телевизия на телевизия, от човек на човек… Висок, хубав мъж, с изострено от тревога лице… Представяте ли си – да търсиш детето си и да се чувстваш виновен, че си му разрешил да бъде на …концерт. На среща с вълшебството на музиката, където е имало хора от цял свят…
И още нещо – свидетелка на клането в залата „Батаклан” произнесе думи, които ще ги помня за цял живот: ”Най-страшното за мен бе не приближаващата собствена смърт, а как, затрупана от мъртви тела, аз чувах звъна на техните телефони в джобовете им. Техните близки ги търсеха… А те вече бяха отлетели. Този звън ме разлюля и винаги ще ме люлее. Звънът на …смъртта на невинността. Защо, кому е нужен той?”
Тази събота и неделя Париж бе тъжен. Това не бе моят Париж. Аз лично никога не бях виждал този любим и лъчезарен град, пълен с топлина и енергия, в такова състояние и вид. Толкова тъжен човек… Да, нали знаете, че единственият град-човек в света е Париж?
И въпреки съветите да не напускаме домовете си, аз тръгнах към обичната ми „Шан-з-Елизе”, булеварда на Боговете, на красотата и светлината. Сега прочутата улица бе пуста, дори големите магазини, които иначе работеха почти денонощно и в събота, и в неделя и стачкуваха, когато държавата искаше да бъдат затворени през нощта, сами бяха заключили вратите. А и малкото отворени магазинчета бяха празни.
Колко самотни бяха току-що поставените традиционни за Коледа и новогодишните празници павилиони по легендарната улица. Как бе помръкнала чудната украса. Странна наистина гледка представляваше този уекенд „Шан-з-Елизе”. Ами красавицата, под която винаги има стълпотворение от хора от цял свят, Айфеловата кула? Сега тя бе затворена за посетители, прошарена с войници с автомати - да си толкова красива, а същевременно така самотна…
Срещнах познат колега-френски журналист. Разказа ми за нещо, което ме потресе мен, българина. През същата нощ на шока и ужаса, и то в самия квартал на най-масовото убийство, Батаклан, десетки семейства са приели на доверие непознати и чужденци сред тях, които са били на концерта и вече не са имали възможност да намерят място за спане. Представяте ли си – да си шокиран издъно, да си обиден, да си уплашен, но пак да бъдеш …човек. И се запитах – колко и какво се иска в такова състояние да приемеш у дома си непознат, който може потенциално да се окаже терорист, та медиите тиражираха, че един от убийците се е смесил с тълпата?
Ето я истинската френска солидарност. Да бяхте видели и единствените групички хора в събота в Париж. Това бяха французи, които чакаха на опашки, за да дадат кръв за ранените. Тези млади люде не мислеха за себе си, за собствения си живот, а за живота на другия.
И те искаха да …говорят. Да споделят с някого, да говорят, говорят… Така ми казваха почти всички парижани в този ден на въпроса ми кое днес биха искали да правят. И по този начин, говорейки и споделяйки и с непознатия, по всяка вероятност те искаха да победят страха, това иначе нормално човешко усещане.
„Карнаж”, тази странна дума в богатия френски език, повтаряна в деня след атентатите, заседна също така в усещанията ми. Тоест сеч, клане…
Да посечеш сърцето на света – Париж…
Значи да посечеш света. Ето, има убити французи, но има убити и англичани, белгийци, има и един българин… Защото Париж е градът на всички. Та в Париж и околността на ден има по около 12-13 милиона души от цял свят… Та в този град аз трудно срещам, въпреки че живея в него от години, семейство, което да е само от французи – я майката, я бащата, я додото е чужденец… В училището на внучката ми има французи, българче, чехкинче, русначе, а, те са май две-три, румънче, арабче, африканче, бразилче, италианче, щведче…
И тук се сещам за нещо, което ми го бе разказал много, много възрастен французин преди петнайсетина години. Хитлер, току-що стъпил в Париж, поискал веднага да го заведат на площад „Трокадеро”, откъдето се вижда най-добре Айфеловата кула. И когато той погледнал това чудо на човешкия гений, придружаващите го изтръпнали от възхищението в очите на своя вожд. И те разбрали, както и самият Хитлер по всяка вероятност, че народ, който е надарен от Бога и природата да роди такива гении, които са в състояние да сътворяват такава неземна и вечна красота, не може да бъде победен! Че такъв народ винаги ще се изправя, той никога не ще живее на колене!
Да, Хитлер не е посмял да посегне на Париж. Дори и той, който заля с кръв целия свят…
А сега Париж е ударен в сърцето, и то от негови хора, от французи, засега има информация, че единият от терористите е местен, от хора, на които Франция е дала дом, помощи, живот…
Да посегнеш на Париж – това значи, че вече нещата са извън контрол, извън нормалното мислене.
Най-големите специалисти по въпросите на тероризма във Франция бяха лаконични: ”Случилото се е без прецедент в историята на Франция! Това не са обикновени терористични атаки, това е военна операция, организирана и синхронизирана много добре, по военному. Това е уникално явление. Това е просто война. Тя няма нищо общо с януарските атентати. Тогава терористите имаха конкретни цели – хумористичното издание и еврейския магазин. Сега целта на терористите бе целият народ на Франция, цяла Франция. Това са джихадисти от нов тип, от нова генерация. Те са решени да умрат. Използват нови методи и начини на атаки. За първи път в историята на Франция камикадзета се самовзривяват на територията на страната. Основното, което целят е да насаждат страх. Те могат да ударят, където и да е и когото и да е. Те могат и един човек отделно да убият, за тях важното е да предизвикат паника.”
За първи път аз чувам такива думи от френски президент :”Ние ще водим борба, която ще е безмилостна!” Но аз чух и думите на Саркози:” Ние трябва да разберем защо това става?” Чух и един от най-големите специалисти по терора от Брюксел:” Много повече терористи живеят във Франция и Европа, отколкото в Сирия.” Това е стряскащо, трябва да се замислим ...
За първи път от 1961 г. в държавата е обявено спешно положение!
За първи път, това ми споделиха много възрастни парижани, във френската столица се е промъкнал дъхът на смъртта. И това е страшно – в най-виталния град на света да се усеща полъха на смъртта…
Парижани са уплашени. В това няма спор. Те признават, че изпитват страх. Но се вижда как се опитват стоически да го преодолеят.
Ето, в квартала, където е улица „Шарон”, една жена казва: ”Сутринта, когато отидох да си купя обичайния вестник, продавачът ми каза – днес ще бъде най-тъжният ден за нас, защото цяла сутрин хората, които идват при мен, плачат, почти всеки от тях познава някой от застреляните на улицата. Тук хората сме като едно голямо семейство, всички се познаваме. Улицата днес е празна, почти всички кафенета и ресторанти са затворени, но има няколко заведения, пълни с хора, защото в този момент ние имаме нужда от някого, с когото да споделим, да се подкрепим взаимно. А кой може това да го стори по-добре от семейството?”
Да,Франция бе ударена в сърцето. Там, където всъщност винаги се е раждал нейният дух, духът на Републиката. Ето, традиция от памти века, начин на живот са тези квартални бистра. Където, както казват, парижанинът прекарва повече време, отколкото у дома си. Те не представляват обикновени заведения, те просто са символ на френския начин на живот. Тези иначе тесни, но толкова кокетни бистра, с традиционните обли масички, които така са направени, че, щеш не щеш, да докосваш коленете на седналия до теб, са всъщност местата, където са се срещали и се срещат поколения наред французи – прадядото, бащата, синът, внукът… Собственикът също е потомствен – преди него собственик е бил баща му, преди това дядо му… Една общност, възпроизвеждаща гордия дух на великата страна. И тъкмо тук, в сърцето, в основната клетка, бе ударът на терористите. Там, където най-много боли. В семейството. Сред най-близките…
Прибирам се след най-тъжната си разходка из Париж.
Никога не съм виждал и усещал такава тишина в този толкова шумен обикновено и пълен с песни и усмивки град.
Затворени са училища, университети, Операта, обществени сгради, музеи, увеселителният парк „Дисни”, басейни, дори Айфеловата кула… Забранени са митинги, стачки… Такова нещо не е било никога в страната на свободата.
Затворено е сякаш сърцето на Франция.
Площад „Република”, един от най-борческите площади на Републиката, любимото място за стачки и митинги, сега е притихнал. Обелискът е отрупан с цветя, хората идват, поставят букети и си тръгват.
Бил съм на този площад десетки, стотици пъти, бях тук и през януари, разликата сега е огромна. Сега площад „Република” е друг.
- Как може да убиваш хора, които са дошли да се радват на музика - пита възрастна французойка. До нея мулатка проплаква – това не са хора, това са престъпници-нечовеци, варвари…
Двама млади – прелестно момиче и приятелят й, африканец, прошепват:”Тук сме, защото имаме нужда от други хора, с които да разменим някоя дума, иначе ще се пръснем…”
Около мен вече хората се увеличават, групичките наедряват – и всеки носи букети с цветя, сред тях и туристи, испанците говорят за атентатите у тях, англичаните за атентатите в метрото на Лондон… И макар че сега хората са далеч, далеч по-малко от тези през януари, все пак Париж се съвзема. Благодарение на собствения си кураж, но и на солидарността на света.
Да, Париж се съвзема. То не може и да бъде иначе. Защото наистина все още не се е родил този, който може да победи единствения град-човек в света.
Да, Париж не може да бъде победен!
Защото „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!”. Защото „Във всеки град има проблеми, но в Париж винаги има решение!”
Защото „Всеки има две родини – своята и Франция!", както казва американският президент Джеферсън.
Основната теза на терористите-камикадзета е: ”Ние ще ви победим, защото обичаме смъртта, а вие обичате живота. И в името на нашата цел сме готови на всичко!”
Не, това не е вярно! Те не може да бъде вярно!
Спомняте ли си началото на този текст, Париж е единственият град, за който могат да се кажат тези чудни думи, с които започнах този свой репортаж: ”Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата половина”.
Може ли наистина такъв град и такава страна, в които всичко е правено с любов, които така да обичат живота, да загинат? Не, разбира се! Защото, каквото и да става, както и да става, днешният 21 век има нужда не от смърт, а от любов. Просто иначе Животът не е възможен. Да, Живот без любов не може да има, нали?
ПРИЗНАНИЕ, КОЕТО МЕ СТОПЛЯ...
Ето какво открих току-що. Е, малко неудобно ми стана да бъда сред тази компания на големи личности революционери, но няма да скрия, че ми стана топло - да, земляците не ме забравят, макар че съм толкова далеч от тях. Всъщност аз не съм никога напускал родния край... А и в читалището вече има нова партида от мои книги, които са дар от ИК "Хермес", а и от моите приятели Любомир Ламбов и Стоян Костов. Да, винаги сме заедно...