ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 23 декември 2014 г.

ИСТОРИЯ С KОЛЕДНА ЗЕЛКА - разказ от Димо Райков





         Е, и такова нещо не бях виждал в Париж!
        Бях свидетел на какви ли не странни истории, особено пък с участието на просяци, които заливаха всеки ден този иначе  толкова светъл и хубав град, но такова нещо дори и не бях подозирал, че би могло да съществува.Още по-малко пък и то да се случи тъкмо с мен.
        За какво всъщност ставаше дума?
        От българския магазин  ме бяха помолили да давам автографи на онези хора, които си купят от  книгите ми.
- Г-н Райков, това ще е един предколеден  жест към моите клиенти, ние сме взели Ваши книги от София и ще ги продаваме в нашия магазин. Бихме искали  да давате автографи, надяваме се, че ще се съгласите – така ми каза собственикът на магазина.
        Разбира се, че ще се съглася. Та кой писател не би се поласкал от подобна покана – още една възможност за популяризиране на книгите, а и за среща с евентуални герои-емигранти за бъдещи творби.
        И за да бъдат нещата наистина по „парижки”, ми бе предложено възнаграждение – символично, но все пак… Защото това тук е закон – никой не си мърда и пръста без съответно заплащане.
        Замислих се, стана ми хубаво – не, разбира се, от „възнаграждението”, макар че в град като Париж всеки сантим си има цена, а от поласканото ми човешко и писателско самолюбие – да отиде този човек чак в София, да търси офис-складовете на голямото издателство „Хермес”, да рискува в днешните кризисни времена и да закупи  не само луканка, салами, копърки, ами и … книги – е, това наистина е нещо хубаво… Така си говорех екзалтирано наум тогава и, естествено, при тези мисли се усмихвах…
         А и да си кажа право – този акт на внимание от страна на шефа на магазина дойде тъкмо навреме, защото бе нещо, което определено ми липсваше тук.  Бях съвсем отскоро станал постоянен парижанин и наблюдавах вече странни метаморфози у моите доскорошни приятели-емигранти в Париж. Щом разбраха, че оставам тук, почти всички до един изведнъж сякаш се промениха – веднага, като по дадена команда, станаха студени, някои – дори и с пренебрежително спрямо мен отношение.
Странно – та до вчера те бяха толкова внимателни и добри с мен.
 Да, причината бе проста – решавайки да стана емигрант, аз вече ставах един от тях. А те в това отношение бяха вече „стари пушки”, тоест аз вече бях по-долу в неписаната йерархия на емигранта-българин в Париж. Затова – студено, надменно, хайде сега да го видим този писател какво ще прави? Това да не е да пишеш книги, а? Хайде да видим как ще се вреди, как ще оцелее, още повече на тези години?
        Не, никак не ми бе лесно в ония първи месеци в Париж. Е, то и сега не са се кой знае колко променили нещата, но все пак най-трудно е началото, нали?
Да, Коледа, наближаваше. А в такива дни вечно красивият Париж е направо фантастичен.
        Целият град бе така украсен, че сякаш светлината бе упоила всичко наоколо. То тук винаги е светло, но сега, пред Коледа и Нова година, красотата бе неземна – светлина, светлина, та чак изтръпваш…
        И ето ме на път за магазина.
        На десетина метра от витрината с българския трикольор съзирам поредния просяк, или по-точно – просякиня, защото облеченото нещо в мъжки дрехи се оказа съвсем млада жена.
        Разбира се, сам по себе си този факт бе нещо познато до втръсване тук. Та откъде ли нямаше в този иначе очарователен град просяци, а и какви ли не бяха те – и млади, и стари, и здрави, и болни, и добре облечени, и в дрипи…
        Ние, живелите през социализма, толкова години след идването на демокрацията така и не можехме да възприемем подобно капиталистическо явление – как така ще седна и ще прося, може да умирам от глад, ама да протягам ръка за милостиня…
Спомням си как в първите години на новото време, когато София бе „полудяла” от митинги, разхождайки се с моята тъща и виждайки не един и двама просяци по тротоарите, нещо немислимо дотогава, аз се пошегувах, признавам си неуместно: „Е,  може и да дойде ден и ние така да застанем с протегната ръка…”
Старата жена ме изгледа тогава така, че на мен веднага ми стана ясно какво ми мисли в момента. Е, то не че и преди това таеше кой знае колко хубави неща за мен, но след тази случка и този мой злополучен опит за шега нещата доста се поизостриха. Да, българинът може и да умира от глад, но да протегне ръка – никога…
        На какви ли не начини на просене се бях нагледал в Париж – особено пред туристическите забележителности „Нотр Дам”, Айфеловата кула, Триумфалната арка, „Шан-з-Елизе”?
        Бях видял десетки, стотици „номера”, кои от кои по-изобретателни, един вид, по-артистични. Имаше всичко -  от чиста проба нагло, цинично и досадно просене  на наши и румънски роми до отвратителното търсене на прехрана от руснаци и молдованци в такива уродливи пози, и то по такъв прекрасен булевард като например „Шан-з-Елизе”, та можеш да изтръпнеш от неудобство и срам, че съществува подобно нещо по света.
        Но начин на просене като този сега не бях виждал – младата жена бе седнала на… добре запазено луксозно канапе, кой знае откъде и как попаднало тук.
        Та беше се разположила на него дребната просякиня с момчешко телосложение, държеше в ръка неизменната за нейната „професия” найлонова чашка и от време на време поддрънкваше със сантимите в нея – един вид подкана към минувачите, придружена с няколко думи на нейния странен румънско-френски език – Мосю, мадам, домнуле, дайте някоя пара, помогнете за Коледа…
        И минувачите „помагаха”. Разбира се, не и аз, защото какво можеше да помогне един български писател-емигрант в такава ситуация?
        И естествено избрах най-правилното решение – главата на другата страна, този жест вече го бях усвоил от французите, щом нещо не им отърва, те нищо не казват, просто се извръщат. Така направих сега и аз  -  а, там отсреща  има нещо интересно…
        Да, просякинята бе зад гърба ми, с облекчение прекрачих прага на магазина.
А тук вече бе като в „дядовата ръкавичка” – иначе преобладаващо пестеливите, по нашенски казано „стиснати” български емигранти, заразени и те по всяка вероятност от коледното оживление, пълнеха торби с пресни родни вкуснотии – що „асортимент” бе донесъл от България c хладилния камион братът на собственика!
        Та пълнеха нашенците чантите – луканки, баклава, бахур, о, че и малеби имаше…
На особена почит, разбира се, бяха зелките – та може ли без сърми на празничната трапеза?
        Телефонът ми звънна – беше моята дъщеря:” Татко, вземи, ако обичаш, една зелка, че ми трябва за сърмите.”
        - Да, разбира се - отговорих й, че нали и аз трябваше да взема участие в подредбата на ястията за Бъдни вечер, стана ми хубаво, е, и от мен имат нужда младите…
        В този миг изтръпнах – бях забравил портмонето си. Но нищо, успокоих се сам, все някой ще вземе книга, така че от дребния ми процент  ще съумея да купя една зелка…
        Да, ама не… Нещо се „закучи” „търговията” този ден. Предлагам на този, предлагам на онзи, аз иначе съм известен със своето красноречие. Но този път нещо не улучвам „ваксата”  – да, да, ще вземем г-н Райков, ама друг път…Чантите пращят от изобилие, луканките не могат да си намерят място в огромните сакове, весело ги подпират зелките, копърките, разфасовките с кашкавал, филе и тъй нататък… Ама книги не щат българите-емигранти в Париж: ”А, добре, г-н Райков, ама сега изхарчихме всичко…” - и погледът им бяга встрани, така както преди малко и аз гледах встрани от просякинята…
        Е, все пак имах късмет –  eдин мъж посяга към моя книга, после млада жена иска автограф, после… Сърцето ми пееше, надписвайки първата страница …
        Светкавично съобразявам – трима души, значи уговореното „възнаграждение” ще ми стигне за една съвсем малка зелка. Е, малка, ама все пак зелка, нали? Въздъхнах – да, ще имаме зелка за Бъдни вечер.
        Продавачът усеща притеснението ми, избира тактично … най-малката зелка:
 – Господин Райков, ето това е най-добрата, според мен, зелка за сърми…
 - Благодаря ти, мислено казвам и продължавам разговора си със следващия евентуален купувач на някоя от моите книги…
В този миг чувам глас:
 – Може ли и на мен две зелки!
Повдигам очи и изтръпвам. Да, това бе просякинята от фотьойла.
Продавачът изглежда познава румънката, взема две от най-дребните, да, като моята, зелки, но просякинята го стрелва с очи:
-        Не, не от тези, те за нищо не стават, домнуле!
И самата тя се присяга към купа, избира две тлъсти като коледни пуйки „накипрени” зелки, вади пред невярващите ми очи шепа пари от по едно, две евро, плаща, и то с жест – така-а-а, като истински французин…
И очите й, тези иначе хубави сини очи на съвсем младо момиче, се смеят доволно… Щастлива е румънката, личи си от всяко нейно движение…
Да, това може би бе мигът на тази просякиня – тя купуваше най-едрите, най-хубавите зелки от българския магазин. И то благодарение на честно заработените от нея „собствени” парички…
Нещо ме присви, разлюлях се целия – очите ми потърсиха моята пазарска чанта – да, там на дъното й, кротко и „почервеняла” от неудобство при вида на охранените й  посестрими се чудеше къде да се дене моята дребна и неугледна зелка.
Да, зелката на българския писател Димо Райков, за когото вестниците в България пишеха, че е един от най-интересните съвременни творци…
Сам не усетих как съм станал, как съм тръгнал – без чанта, без зелка и без боза, тоест без „заработеното” от мен този ден в Париж…
Вече се бях поотдалечил от магазина, когато дочух познатия вече глас – Мосю, мадам, домнуле, помогнете за Коледа…
Не издържах – спрях се, погледнах нагоре – там, към толкова синьото и красиво този ден парижко небе, пълно със светлина.
И … с тъга…
Да, Коледа идваше,
Моята първа Коледа в Париж…

 ------
Разказът е от книгата "Кестени от Париж"

Няма коментари: