ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 15 юни 2014 г.

ПРЕДИЗВЕСТЕНОТО – БОЙКО И СЕРГЕЙ В БРАТСКА ПРЕГРЪДКА…



Вселяващите толкова години омраза сега ще ни „къпят” в … любов

В такъв момент се казва - казвах ли ви аз...
И това го говорех и пишех още от началото на уж тези "бунтове" - и на едните, които подкрепяха единия, и на другите, които пък бяха зад другия... 
Всъщност аз лично го говорех и пишех това още преди доста години. Може би още след първите и големи , но и малки митинги, когато все още бяхме опиянени от изведнъж дошлата свобода и мислехме, че след две-три, абе, какво ти две-три години, още утре у нас ще дойде тя, демокрацията… И тя дойде, разбира се. Наконтена, нагиздена, напарфюмирана… Но я получиха само ония,”назначените”… Да, тя се оказа, че е само за една шепа, а за народа… За народа – ядец…
Бях проумял илюзорността на случващото се рано-рано, защото ги виждах, че те са от едно и също котило, нещо, което иначе „умни и интелигентни” хора дори и днес не го виждат. Не виждат очевадното… Защо? Слепи ли са, глухи ли са…Ами, така им отърва, нали? За да запазят парчето хлебец… Омаяни от собствения си страх, който никога не ще признаят… Да, живот, цял живот, изживян на…колене…
Да, виждах, че те за пред хората са врагове кръвни, а иначе - било в кулоарите на парламента, в будоарите си, в леглата си, в кръчмите и хотелите си те бяха... заедно...
А и не можеше да бъде иначе - създателят им бе един... А и ние сме един „овързан” отвсякъде народ. Все сме роднини, братовчеди, баджанаци… Да ви казвам ли пак кое е най-разпространеното явление, когато по онова време партизаните са слезнали от планината и са станали началници? Ами, първата им работа е била да се… разведат с жените си селянки и да вземат за верни половинки госпожиците с рипсени чорапи.. И едните доволни, бившите вече голтаци, нека и те да вкусят „агнешкото”, м-м-м, колко хубаво мирише, и другите, които все пак имат шанса по този начин да запазят качеството си на живот… Така стана и сега, след идването на демокрацията. Че къде ти демокрация със стара булка…
Така е било от памни века - българинът никога не оставя келепиреца.
Ето, сега, а и винаги, пред очите ми изниква един от първите „демократични” епизоди.
Беше само дни след идването на демокрацията. Имаше два по-малки митинга – единият встрани на катедралата, а другият – в градинката между парламента и университета. На единия митинг се бяха събрали тези, които бяха ощетени от реституцията, естествено бе те да искат да им бъдат върнати апартаментите, къщите, завзети насилствено след 9-ти септември. На другият митинг пък бяха тези, които бяха… завзели същите тези апартаменти и имоти…Те пък протестираха превантивно, те бяха срещу евентуалното връщане на собствениците на тези заграбени от тях имоти…И стана една – и едните викат – нали за това се борихме…И другите също – нали заради това се мъчихме… Вървя аз замаян и гледам – ха, та това е моят съсед Х. – крещи и вика – у-у-у, фашисти, мамка ви, искате да ми изядете сърцето и живота, няма да си дам апартамента… Отминах го, малко по-нататък изведнъж гледам … А, ама това е съпругата на същия този мой съсед?!? Само че тя сега е на другия митинг… Приближих се – у-у-у, комуняги мръсни, изядохте хляба на семейството ми, взехте имотите на татко, върнете ми ги… Стоях сащисан тогава, аз, беднякът, дето нито имах да давам, нито да взимам… И се приближих още, и попитах моята съседка – ами аз видях мъжа ти на другия митинг, а ти си тук…И оная, без дори и да трепне лицето й, ми вика – ами, разпределихме се бе, Димо, нали знаеш, ние си имаме голям и много хубав апартамент от държавата, обаче аз си искам и своето. Добре де, казвам й, че къде ще отидат тези, които ще изхвърлят от твоя наследствен имот, на улицата ли… Не е ли редно, ако ти върнат бащината къща, да върнете пък вие държавния апартамент… Не ме интересува, казва оная, където искат да отиват…После изглежда се сети, та тя не бе проста жена, доцентка бе все пак, и ме изгледа кръвнишки – ама ти какво искаш да ми кажеш, да се откажа от държавния апартамент и да го дам на тези комуняги… Моето си е мое – и апартаментът от държавата, и имота на дядо ми… После, изглежда се усети, че е попрекалила, все пак бяхме съседи, и то добри съседи, бяхме си ходили по един път преди години на гости, и добави – виж сега, Димо, ние с моя си говорихме много, викаме си – ти ще си там, аз ще съм тука, а пък, където стане, стане, все е келепирец, нали… Едното да не стане, то другото няма начин да не стане, нали…
Стоях, гледах и сърцето ми се обливаше в онова странно и изтръпнало усещане – какво става и ще става с моята страна, населена от такива тарикати… Значи единият, съпругът, поради това,че държгавата му дала апартамент, реве, за да си го запази. Но в същото време съпругата му също реве, тя пък да си върне наследството… Тоест тези двамата, а и само те ли бяха тогава така, да имат, да имат, да имат… А голтаците като моя милост да духат супата…
И с такива ли хора, Господи, България ще става демократична, нормална страна…Та може ли да бъде нормална една страна, населена от толкова голям брой … скарани с нормалността, и то елементарната нормалност, люде…
Всъщност то и така стана. Вече цели 25 години…
Да, предупреждавах. Но някой в тази България да слуша другия? Всеки слуша собствения си интерес. А то един интерес - едно дребно тарикатство...
Ето, не са минали и два-три дни от "призива" на Алгафари и неговият стопанин вече надава зов-обединение? Бойко мислел държавнически... И това от устата на… Сергей… Ах, гиди, красавци такива... До вчера се бяха хванали за гушите, разделиха цял народ, смачкаха де що бе останало читаво, то не бяха тонове ругатни помежду им, то не беше груба и недодялана ирония и присмех един на друг, то не беше...
И ето, усетили и двамата тоягата на истинския господар, как изведнъж плесват ръце и се... прегръщат...
Това нещо наистина само в България може да стане!
Не говоря за някакво обединение. То обединение рано или късно трябва да има. То и го имаше. И не както сега казва Станишев, че нацията ни била разделена от 2009 година, а тя бе разделена още след първия митинг пред " Ал. Невски" през ония първи дни на идването на уж демокрацията! Тогава тези тарикати, които бяха определени да бъдат нашите всевластни управници, се уплашиха от избухналия заряд, от взрива на народната радост...И ни удариха балтията! Измислиха всичко, което можеше да измисли един болен мозък - и противопоставяне, и "Който не скача,е червен", и "картата с черепите", и...
И народът, този иначе добър и наивен народец, биде смачкан и упоен с... омраза...
Защо забравяме, защо се правим, че не сме живели онова време, когато брат намрази брата, когато майка прокълна щерката си... А, не е ли било това време?
Та вселяването на омраза бе в оновата на сценария на този наш прословут преход!
Та не виждате ли, не усещате ли и как и днес всичко е напоено с омраза, омраза, омраза... Ние днес повече от всичко умеем да се мразим. А и да мразим и… себе си…
И пак повтарям - наслояването на омраза бе номер едно в арсенала на сценаристите. Те заложиха на него.И спечелиха! И ни откраднаха живота. И България загуби. България стана за смях и присмех на цял един свят - а, българите ли, ония бавноразвиващите се, ония, бедняците на Европа... Мой приятел бил на мач в Албания, там местните дигнали плакат - "Българите-мизерниците на Европа!"...Представяте ли си, те,албанците...
Иначе обединение е нужно. Но обединение, осъществено не от тези стари, вкиснали ни вече играчи, които ни се подиграха не само в очите,а и в сърцето, които ни унижиха и направиха така, че да ни е срам да кажем, че сме българи...
И които пак искат да ни яхат. Само че сега... обединени... Защото май гърбът на българина вече доста залиня, та за да седнат пак върху него, на ония им е нужно вече двойно седло… Е, какво е това?
Ах, как искам сега да видя очите на всички тези "приятели" във Фейсбук, които аз ги предупрежддавах, че тези двамата „всенародни любимци” са от едно котило, че всичко това, което го разиграват пред нас е просто зле режисиран и блудкав до скапване театър, как ще ме погледнат. Не очаквам извинение, то какво извинение можеш да очакваш от човек, самовлюбен в себе си, човек, който всичко знае, всичко може, човек, който всъщност не вижда по-далеч от носа си и собствения дребен шмекерлък...
Но има ли смисъл да продължавам - то ще стане онова, както и досега, което тези, или по-точно техните господари, са замислили…
А, ето, техните слуги вече започнаха… Моля, пуснете телевизора, на която и да е програма, каканиженето започва – обединение, обединение, обединение… Ура- ура- ура… Да, същите тези, които довчера ни „бомбардираха” с думите, от които ушите ни хванаха мазоли, че няма по-големи врагове от Бойко и Сергей, че трябва да се самоопределим, че трябва вкупом да гласуваме за единия, днес ще ни говорят мазно, мазно,че те, двамата, и само те двамата, ще спасят майка България… Че тя, майка България, има нужда тъкмо от такива решителни политици-мъжкари, че това повелява националният интерес… Да, познато, толкова познато… И толкова блудкаво… Но хваща дикиш, нали?
Дий, народе, дий… Поредната бразда е пред теб…
А рецептата е толкова проста - не на статуквото! И на техните слуги...

Димо Райков

П.П. Този текст го пуснах преди да започне едно уж знаково предаване по една телевизия, където водещата получава около 50 хиляди лева ли, евро ли на месец... Слушах внимателно, нарочно. И знаете ли накрая как завърши тази водеща, а уж бе започнала съмсем друга тема в началото - ами, да, познахте. Както аз бях пророкувал по-горе... Колко е предвидимо всичко в България, колко е елементарно... Да, заповедта е дадена... И спасение няма, няма...

ЗА ЕДНО "ЛЯТО", ЗА ЕДНО ПРОКЛЯТИЕ, ЗА "ДЪЛБОКОТО"...



Преди време бях написал текст със заглавие "Проклятието да се родиш българин". Сетих се за него, когато случайно видях и чух любимата си песен. В най-тежките ми години, записана на диктофончето, тя ме изтръгваше от мъката на моята участ и ми даваше нужната глътка въздух да продължа...
Познавам певеца бегло, но това не попречи да приема дарбата му, дори и само утаена в тази песен.
Запознахме се в един от асансьорите на НДК, аз току-що бях дошъл от Париж, работех върху една от първите си "парижки"книги, той беше с Тони Димитрова, май някакъв концерт имаха, пуснах му диктофона...И изведнъж ние станахме едно необикновено бургаско "лято",там, в този софийски асансьор на огромната сграда...
После се видяхме в родното ми Малко Търново, където той ме поздрави пред цялото градче, събрало се на концерта му на площада, тъкмо с тази любима песен.
Винаги ще помня как танцувахме, ние, иначе смачканите чеда на майка България, родили се май не в най-подходящото, меко казано, време... Време, в което печелят бруталните, наглите, крадците, а не мечтателите... И то там, в онова захвърлено и забравено и от Бога градче на българско-турската граница...
Да, шепа мечтатели, дръзнали да се възправят срещу статуквото на човешките усещания, заради само тази непресекваща у себе си, в кръвта си, жажда за познание, за нови хоризонти, за свобода, за една "лятна риза"...За нашия "юли", за оня единствено наш "юли"...
След време се видяхме случайно в Бургас, същата вечер имах премиера на поредната си книга във Военния клуб, Пламен седеше пред чаша бира на "Богориди", моята любима улица, улицата на моето детство...Поканих го, той не дойде, сигурно е имал причина за това...И повече не се видяхме, скоро след това той, Пламен Ставрев, отлетя...
Но ни остави "Лятото"...И останалите си сезони...
Винаги когато слушам тази песен, аз, наред с омаята на истинското творчество, усещам и един остър въпрос, който ме разлюлява - защо тази песен-бисер и проплак продължава да е избутвана, о,каква грозна дума, встрани?
И кой, как и защо вече години наред дава преценка кой да бъде ПОЕТ на БЪЛГАРИЯ, ПЕВЕЦ на България, ПОЛИТИК на България, изобщо НЯКОЙ СИ на България...
И къде е най-висшият съдник в този процес - народа, да спре тези измекяри и да викне и твърдо посочи - ето, това е ДАРБАТА, това е ТОЗИ!
Това е страшен въпрос - защо нашият народ, смятан от всинца ни за велик, няма усета за преценка, а и може би и куража за този вик? А оставя тази своя изконна задача, а и функция, в случайните ръце на бг-тарикатите...
Кой, как и защо ни "бомбардира" ежечасно от медии, а и отвсякъде, да приемем точно този, ама тъкмо този певец, политик, че и вече май месар...
Защо не оставите, защо не дадете "въздух", глътка въздух на този ошашавен и разлюлян от "ровичканията в душата му" народ сам да "изока", сам да каже - шапки долу пред "Лятото"...
Аз съм сигурен, че някога, все някога ще го има това "някога" и на нашите земи, тази песен ще бъде наистина "хит", ще бъде песента на България...
Сигурен съм.
Защото тя вече е хит в душите ни, в сърцата ни. А има ли нещо по-хубаво от това, което усеща... сърцето? Само, без ничия команда, без ничия назидателност...
Да,сигурен съм. Защото винаги ще помня думите на академик Ефрем Каранфилов :" Райков, истинското изкуство е като планински извор. Погледнеш, бистротата те замайва, мислиш, че е толкова плитко, та ти виждаш дъното...И се навеждаш, и ...политаш... В дълбокото..."
Да, дълбокото...
Което сега е отбито там, встрани...
Но което е винаги в българската душа.
Да, това вечно "лято"...
Да го усетим...Тоест да го...послушаме него, Пламен Ставрев, макар и неговият глас вече да идва от ТАМ, от ГОРЕ ... Всъщност от ...истината...

Димо Райков

БОЙКО - ВСЕНАРОДНИЯ ЛЮБИМЕЦ И ТАРИКАТИТЕ...

ПО ПОВОД НОВИНАТА,ЧЕ ПЕНСИИТЕ СЕ УВЕЛИЧАВАТ

 С ТРИ ЛЕВА, ПАРДОН, С ДВА И СЕДЕМДЕСЕТ СТОТИНКИ...

И тъй като дори нароилите се пенсионерски вестници, някои от тях и с ужасяващи реклами на свръхлуксозни яхти, не надигнаха глас, наложи се пак моя милост, глупаво и вече нетърпимо за някои, да напише няколко думи за това позорно явление - контролираната мизерия в България и "любовта" на българските синове и дъщери, уникална в света, към родната им кръв, тоест към тези, които са ги създали и отгледали...

Докато съществуват подобни "пенсии", нещо чудовищно в днешния 21 век, България не може дори и да помисли,че е нормална страна.
Но на кого ли му пука...
Големият Стефан Хесел, когато преди години разговаряхме и ме попита за пенсиите у нас, след отговора ми дълго, дълго ме гледа...
После този достолепен мъж, родоначалникът на движението "Възмутете се", само промълви:" Много ме огорчихте, г-н Райков, много...Та аз мислех българите за нормални хора...А нормален ли е човек, който позволява така да се гаврят с родителите му?"
Нищо не му отговорих.
Хайде, отговорете му вие, "патриоти" български, дето лягате и ставате с думичката - България, България...
Но вземете под внимание, че той, великият хуманист, вече е там, Горе,където,рано или късно, ще отидем всички...
И вие, с луксозните яхти и парчетата лед вместо сърца...
От Там, да, от Там няма спасение...
Всъщност това е единствената утеха на оскърбените и и унижаваните цял живот.
Но каква само утеха...

Димо Райков

ДЕН НА СОЛИДАРНОСТТА...

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е ТОЙ У НАС?

Вчера във Франция, тази Франция, която у нас доста често подиграват и окайват, която е на пето място по богатство в света, където пенсиите и минималните доходи започват от 1000-1500 евро нагоре, тоест от 2000-3000 левчета..., вчера имаше Ден на Солидарността с възрастните хора. Денят е обявен за почивен, но всеки, който иска, може да работи. При едно условие - заработеното да отиде във фонда за подпомагане на възрастните.
И резултатът - повече от 20 процента от работещите французи са се явили доброволно на работа в този толкова горещ ден и са внесли във фонда милиарди евро..
Да,там, в една от най-богатите държави в света... Там, където пенсионерите се радват на...живота...
Всъщност мен ме прострелва един въпрос - това възможно ли е в България. Във "великата" страна, където пенсиите са от по 50 евро, където политиката, от която не зависи нищо в тази страна-колония, е обсебила не само господарите-кукловоди, но и жертвите-нещастници...
Възможно ли е наистина?

ДИМО РАЙКОВ -ТОЗИ ВЪЛШЕБЕН МИРИС...



Ей тези книги пред мен никой не може да ми ги отнеме - нито завистта,нито злобата, които иначе така хубаво виреят в нашата душа, а и във Фейсбук...
Само аз си знам, и донякъде най-близките около мен, какво ми е коствало не само тяхното написване, тяхното идване на бял свят, но преди всичко преодоляването на вродения бг-негативизъм към оня, който поне мъничко е постигнал нещо в този наш опърпан и окраден ни живот... / Тук искам в скоби да кажа - повече, много повече усилия хвърлих не толкова в написването, в раждането на моите творби, а в преодоляването на онова тъмно в нашенския характер, демонстрирано и преди, и сега, а навярно и винаги от някои "доброжелатели".../
Вижте ги - "Париж, моят Париж...", "BG емигрант в Париж", ""55 тайни на Париж", "Кестени от Париж", "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", "Диагноза:Българин в чужбина", както и останалата зад кадър "Писма до мъртвия брат.Пансионът", а и другите ми книги са факт. И това за мен е най-важното. Те са по библиотеките на хиляди, десетки хиляди мои верни читатели, както и в останалите обществени библиотеки, в 15 от най-големите световни хранилища на духа - Харвард, Блумингтън, Вашингтон, Москва, Белград, Ню Йорк, Лондон, Париж, Букурещ, Прага, Бъркли, Мелбърн... Там, където случайни творби не отиват...
И там те са бронирани от бг-завистта...
Там е моят свят, моето усещане на едно момче-все още дете, родено в едно от най-несвободните кътчета на тази земя, сред невероятна мизерия, но сред толкова природна красота на една магическа планина-Странджа и вълшебните приказки на баба и мама, сред хилядите томове на една стара, почти грохнала,но иначе достолепна градска библиотека, където една чудна жена, библиотекарка-инвалид, с грейнало лице му даваше всяка сутрин нова и нова книга за прочит у дома...
Едно момче, омагьосано от силата на словото и от мириса на хартията, утаила в себе си тайните на това вълшебство-реденето на думите...
Едно дете, поело глътката свобода в притръпналото си сърце, тръгнало невръстно и само, само и пак само...от крайграничното никому познато градче в една също така непозната за широкия свят страна и стигнало, въпреки всичко и всички, въпреки телените заграждения не само на границите на оня комунизъм, но и телените заграждения на човешката мисъл и греховност, там, в столицата на Свободата и Красотата...
Само човек, направил "подобен преход" в своя временен живот може да ме разбере... И тук, във Фейсбук, наред с многото мои резерви към този начин на общуване, има, сигурен съм в това, много такива хора, които ще ме усетят, а и вече са ме усетили...
Благодаря им! Благодаря и за снимката на Рашел, която нагледно показва при всяка моя премиера уважението си към мен и книгите ми. Но тя, поетесата с ранима толкова душа, също така показва и нещо друго, нещо толкова рядко у нас, в българските условия на живот и творчество - колегиалното усещане на творец към свой събрат - да, колко ни липсва това днес, а и винаги ни е липсвало, нали?
Благодаря още веднъж, Рашел, благодаря и на всички останали приятели и читатели заради усещането за въображение и чувствителност, което все още притежавате.И което, а това е още по-важно, всъщност то е най-важното, не се свените да... показвате наяве. И то към един автор, който не е от Схемата, от оная толкова позната родна Схема,впримчила българите във всяка една сфера на обществения ни, раздиран от партизанщина и дребен тарикатлък живот.
Към един писател, който по един или друг начин ви е развълнувал.
А нима е малко това, днес, в студения 21 век - да развълнуваш някого...Приятен ден и повече усмивки! И да има винаги повече и все по-плътен мирис около вас, да,оня вълшебен мирис. Мириса на хартия, примесен с дъха на печатарско мастило...
Новата, току-що разтворена книга...Да е благословена!

Димо Райков
Малко Търново - Париж
https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10203531289543764&set=a.1359119618946.52750.1260207798&type=1&theater
Avec Dimo Raikov.

СЪЛЗЛИВ ЛИ Е ДИМО РАЙКОВ?



Тема от Фейсбук

Ето какво получих от един приятел във Фейсбук, който e прочел долния мой текст. Ето какво и му отговорих. А вие как бихте му отговорили?

Branimir Yankov Дими, сигурно има такива истории, но е доста сълзлива, макар че разчувства...
5 h • J’aime

Dimo Raikov Ами, сълзлива е, Брани, няма как да не е сълзлива... Разбира се, за някои, а за други... Лошото е,че ние май се отучихме да плачем. А трябва,нали? Защото само в България все още съществуват тези домове за сираци, само им сменят имената... А иначе какво да говорим. Вече наистина взе да ми писва от хора, които всичко знаят и на всичко кусур намират. Ако е тъжно - ама, моля ти се, дай нещо по-така... Ако даваш "нещо по-така" - ама много е пък светло,не е истина... На българина никога и за нищо не можеш да му угодиш. Ами да седне тогава да пише, да види какво значи това... А един голям писател като Умберто Еко простичко казва - ако днес, в това студено време, един автор може да трогне, да предизвика у читателя си сълза, значи е наистина успял в посланието си... Та,такива ми ти работи,Брани, между другото, когато работех във в. "Подкрепа" известно време, аз занесох на дечицата от дома в едно родопско село - Добромирци, за първи път... банани, те ги ядяха с корите тогава, радио и тъй нататък...И знаеш ли там какво открих - че има дечица, които са напълно здрави, но бяха в този дом за душевноболни... Направих разследване, дайте ми диагнозите - а, няма... Ами как тогава държите тези абсолютно нормални деца в такъв дом... А каква била истината - държат ги там, за да помагат на персонала... Сираци, умрели майките им, бащите им в затвора или неизвестни… И – хайде там, в дъното на България, оградени със зидове,сред един ужас… Никога не ще забравя очите на едно момиче, вече 12-годишно,близначе, сестричката му се разболяла и хайде покрай болното и здравото тук… Моля ви, махнете ме от този дом, плачеше без сълзи детето... Сигурно знаеш,Брани,че тези деца плачат без сълзи… Може би защото не знаят да четат, никога не се научават, това всъщност ги спасява от сълзливи текстове… Та там децата спяха направо върху циментов под, в едни метални клетки... Смрад, ужас... Да,Брани, сълзлива история, нали? Направих каквото можах по този случай, спасих няколко дечица... Този дом мисля,че го закриха. Написах поредица от материали на тази тема,за тези деца от Добромирци край Кирково. Но началниците тогава в "Подкрепа",знаеш ги кои бяха, пуснаха само първите един-два материала. И после спряха останалите. Дочух, че лично от Президентството,знаеш и кой беше тогава президент, се обадили да ги спрат... Да,Брани, сълзливи работи,много сълзливи... Ами да ти кажа ли, че когато водех с "Балкантурист" дечица от друг дом в Родопите - от с. Стойките, на море в Слънчев бряг, как тези дечица, когато тръгвахме, не знаеха почти дума български, а когато се връщахме след седмица, пееха на воля в автобуса на чист български език... Ами да ти разкажа ли сълзливо и за Фатме,осиновена в Италия, в Бари, да знаеш каква красавица бе станала само няколко години след осиновяването, сигурно вече е и майка,италианска майка.... А беше все в ъгъла, там все плачеше и гледаше с едни ей такива очи...И думичка не знаеше... А после по телефона пердашеше италиански като картечница... Да,сълзливи неща, много,ама много сълзливи... Стига да има човек сърце да ги види… Къде-къде по-лесно е да „копнеш”, да „клъвнеш” някой приятел във Фейсбук… 

МЮРИЕЛ ОТ ПАРИЖ ТЪРСИ СВОЯТА МАЙКА ОТ БУРГАСКО

ТЛАСЪЦИТЕ НА РОДНАТА КРЪВ…

О, какъв хубав ден се случи Черешова задушница в Париж…
Настина е прав поетът – Париж винаги е хубав, но има ли слънце, той е магнетичен!
А какви зелени оазиси има навсякъде в този град! Какви фонтани, какви паркове, какви площадки с малки пръскалки изпод дървените скари-подове, тип „бен-душ”, какво радост за децата…
Разхождам моя внук сред цялата тази прелест, детето сочи клоните на околните дървета, където просветват, да просветват… череши…И откъсвам аз клонка, подавам я на моя наследник, той се усмихва и хоп-право в устата. Константин сега е на такава възраст, че всичко слага директно там, тоест той опознава света чрез устата си…
Наколо е пълно с други деца, ученици от съседните училища – радост и слънце… И пръски от фонтанчетата…
Изведнъж, кой знае защо, може би заразен от всеобщото усещане за радост от живота, аз изваждам диктофона, натискам машинално копчето – и се разнася тук, насред Париж, българската мелодия-рок на Георги Минчев… И моето юначе като започна едно въртене на телцето – обаче в такт, обаче в ритъм…Да, българската кръв…
И като го наобиколиха ученичките…
Направи ми впечатление, че най-мило, най-много с него си играеше едно момиче – мургаво, красиво, но с много тъга в очите… А това съчетание е толкова рядко тук…
- Господине, каква е тази мелодия – попита ме по едно време момичето.
- Ами, каква – отговорих й – българска, аз съм българин…
- Българин ли…- сега вече момичето се стресна. Стреснаха се и останалите й приятелки наоколо.
А какво се оказа? Че това момиче, Мюриел, било осиновено още на една годинка и половина от парижанка, вече толкова години живее в Париж, без дори и да е видяло България, но с родината в сърцето си.
- Аз много обичам България. Макар и да не съм я видяла, дори и на картинка…
После изведнъж ме „простреля” – ама там, в България има ли череши?
Е, това вече ме разлюля…
- Че има, как да няма – поокопитих се – има, моето момиче, и то какви само череши има. Едни ей такива, огромни, и сладки,сладки, не като тези тук стипчиви…
И момичето отправи поглед към … небето…
- Откъде знаете за съдбата си – попитах я.
- От адвоката, той ми каза, че аз се казвам Недялка, от Бургаско съм, майка ми се казвала …/ Нарочно не съобщавам името на истинската майка, както и това на осиновителката….б. а./ Вие познавате ли моята майка?
- Мюриел – казвам й, после се поправям - Недялке, че защо ти е да знаеш родната си майка, твоя майка е тази, която те е отгледала…
Момичето се вторачва - право в очите ми… Красиво, умно дете…
- Да, господине, аз съм благодарна на моята френска майка, цял живот ще я нося в сърцето си. Но ще нося и моята родна майка. Искам да я видя. Поне да я видя, поне да я докосна, да я попитам защо ме е изоставила, защо… Вие знаете ли, господине, какво значи да бъдеш осиновена? Да се будиш вечер, да търсиш… Какво и аз не зная, господине, но то е по-силно от мен, то ме кара да треперя, господине…
Прегръщам внука си.
Тръгвам си.
Нещо в мен простенва – Господи, защо ли пак на нас, българите, се случва това… И докога…
После отново чувам:
- Моля ви, господине, помогнете ми да видя моята родна майка!
Извъщам се,ускорявам крачки – от сърцето, от душата ми се откъртва едно простенване, от което ми прималява…
А наоколо е толкова красиво, толкова хубаво, толкова бистро…
Да, наоколо нормалните хора, в нормалната страна просто се радват на живота…
На този наш един-единствен живот. Който се оттича, оттича… И то за нас, българите, все в търсене на нещо, което сме изгубили… Да, изгубили…Или откраднали ни…

Димо Райков
Париж

ПОРЕДНОТО ЧИТАТЕЛСКО ПИСМО



"Г-н Райков, Искам сърдечно да Ви благодаря за книгата-"Диагноза:Българин в чужбина" ! Признавам,че тя е първата Ваша книга, която прочетох. И няма да е последната. Дълбоко ме потресе! Поплаках си дори. Случайно Ви срещнах във Фейсбук и много се радвам на тази случайност. Ако наистина сте преживели всичко това, ако наистина сте бил подлаган на подобни унижения и премеждия-кажете ми, моля, как се съхранихте?!?? Диана Стоянова Атанасова"

Ами, Диана, като прочетете и някои други книги, особено романите ми, особено "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", ще разберете и усетите всичко...
Но в случая аз се радвам на способността ви да състрадавате, поне за миг да поемете нечията болка, това всъщност е най-важното. За хора като вас цял живот съм писал. Благодаря ви, Диана! Поздрави!

Димо Райков

ЗНАЧИ ИМА НАДЕЖДА...


Днес прочетох за съвсем кратко време две хубави неща за себе си като човек и писател. И двете от непознати за мен,но интелигентни хора. Няма да скрия - мненията на Вени Марковски и на Огнян Боюклиев ме зарадваха. Но по-важното е,че получих още кураж да продължа. Да, не всичко все още е
загубено...

Огнян Боюклиев Димо Райков е много добър писател! Той от отдавна живее в Париж и е далеч от политическите страсти у нас.
Имах намерение да го попитам на кого симпатизира, къде е в политически сектор, как се определя?
Не го познавам лично, но случайно прочетох доста неща от него!
И в един момент прецених, че политиката няма място тук!
Той е изключително порядъчен човек!
Това лъха от неговите текстове! И това е най-важно!

https://www.facebook.com/shares/view?id=10203072961883145&overlay=1&notif_t=story_reshare

http://plovdivskinovini.com - Димо Райков

Диагноза: българин в чужбина
„Какво става днес с нас, българите? Защо е тъй оскотяла душата ни, та при досег с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?” се пита в новата си книга писателят Димо Райков. 
Българинът боледува от много неща, но днес преди всичко той е много объркан, разлюлян. Лута се в един постоянен „организиран хаос”. Във второто десетилетие на 21 век, обаче, подобно състояние не се приема, нито се прощава, казва писателят Димо Райков, който от две десетилетия живее в Париж. Според него, точно оттам произтича полярността в усещанията на хората. Едно от отрицателните български качества - завистта, например, често прелива и се утаява в необяснима злоба към ближния, към другия, към различния, смята писателят. 
„Парадоксалното е, казва Райков че тази злоба е и към самите нас! А ние, българите, всъщност не сме толкова лоши. В някои от есетата си съм споделил своята сетна, поизтъняла надежда и тя е в наследството на кръвта, в традиционните добродетели на нашите „майки мадони“, които се предават на нашите внуци. А по средата, за съжаление, сме ние, нашето лутащо се поколение”, казва авторът.
Генезисът на омразата
Скандалният случай в с. Розово със сирийските семейства, прогонени под лозунга „България за българите”, повдига според него въпроса трябва ли да се сърдим тогава на французи, германци, холандци, които едва ли са съгласни с неговия друг вариант „Европа за българите”?
Отговор на този въпрос писателят търси в романа си „Реката на смъртта”, публикуван преди две години в България. „Като човек, израсъл в Малко Търново на българо-турската граница, съм убеден, че генезисът на тази омраза се крие в някогашното „възпитание в родолюбие и патриотизъм“, които си бяха чиста омраза към другия, към врага, дори към ближния”, казва Райков. И допълва, че тоталитарната идеология е умеела не само добре да промива мозъците на хората, но и да се „впива” в тях, да ги обезсилва и чрез езика на омразата да омаловажава несгодите в мизерния живот на социалистическия човек. 
„Вече сме 21 век, уж сме свободни, членуваме в ЕС, а всъщност робуваме на наслоенията от 50-те и 60-те години на миналия век. Как е възможна такава наивност у българина, който толкова лековерно продължава да се „хваща” на тези изпитани идеологически въдици до днес! Мизерията в България, материална и духовна, е повсеместна и в употреба отново се пускат насъскването, омразата към другия, нетолерантността”, категоричен е писателят. 
Патология на характера
Според неговото виждане, напускащите родината си българи пренасят всичко това със себе си в Европа, в страни със стари и укрепнали демокрации. „Затова бия камбаната с моята „Диагноза”, пояснява той. И дава няколко примера: „Една от първите стъпки на президента Оланд преди две години беше премахването на таксата за работа от около 1000 евро, която ние, имигрантите, плащахме на френската държава, за да започнем дори най-ниско квалифицирана работа. Когато разговарях с българи в Париж, бях изненадан да чуя, че повечето от вече „стъпилите на краката си” сънародници казват: „Как така, защо? Аз навремето платих тази такса, а сега новодошлите се измъкват тънко!”. 
Сред най-разпалените поддръжници на Марин Льо Пен и нейния Национален фронт има много български имигранти, разказва Райков. Самите те се възмущавали, че българите във Франция били предостатъчно, бедняци при това, които само разваляли обстановката. „И това, забележете, е начин на мислене дори на работещи нелегално, на живеещи в мизерните палатки във Венсенската гора край Париж! Затова съм озаглавил едно от есетата в книгата си „Емигрантът мрази... емигранта”. Затова и случилото се в казанлъшкото село Розово е стряскащо, то демонстрира докъде е проникнала патологията в българския характер”, заключава писателят. 
Да се спрем, да се замислим!
Той разказва как чул по българското радио кмет да апелира за помощ, защото нито една институция в държавата не работи. „Изглежда че и главата на българина вече не работи”, добавя Райков и се пита къде е причината. Дали в постоянно възпроизвеждащата се бедност или контролираната мизерия, която изстисква докрай соковете на поколения българи? - „Не знам, но едно от „качествата” на българина е, че той никога нищо не признава - той знае всичко, може всичко, надсмива се над останалите, въобразява си, че той и неговата „палатчица” са светът. 
Точно за това е моят вопъл в книгата - да поспрем за малко! И подобно на зрелите нации - френска, германска, британска - да се огледаме в собственото си огледало! Просто да преосмислим тези наши превратни разбирания, да ги потиснем в някаква степен”, казва Райков. Едва тогава според него е възможно българите да станат по-толерантни не само към другите, но и към самите себе си. „Просто ние, българите трябва да заслужим днешна Европа - Европа на толерантността, на уважението към човека, на цивилизацията, ако щете и на елементарното и учтиво: „Добър ден”, „Благодаря”, „Довиждане”! Но преди да заслужим Европа, следва да осъзнаем, че това е нужно. За нас самите, а и за другите", казва писателят емигрант Димо Райков. /  Г. Папакочев, Deutsche Welle 

Бг-избори - избори без право на...избори...

ДЪРЖАВАТА НА ЧУВАЛИТЕ-МЕНТЕ...

Извинете, че се намесвам. Не искам да разлюлявам ентусиазма на всеобщия хор, който се надигна, а и продължава да се надига след тези поредни смешно-трагични избори - у-у-у, виновни са неграмотниците, те опропастиха всичко, трябва да им се забрани да гласуват...
Добре. Да им се забрани!
Но не мислите ли, че резултатите пак ще бъдат...същите и след това?
Да, вече ми писна - не се нахвърляйте само върху тези хора! Да, опростачването е поголовно, но при тях то е съзнателно, за да бъдат винаги под ръка на кукловодите.
Обаче я се поогледайте - не е ли добре всеки от нас да види и ... себе си... Просто е трагично, когато крадецът вика - дръжте крадеца...
Много пъти съм задавал този въпрос, който една французойка ми зададе преди години, когато разбра, че съм българин и ме нарече "бавноразвиващ" се. Та тя тогава ме попита - ами, какви сте, господине, след като вече толкова години държите майките си на най-убийствените пенсии в света от по 50 евро...Само бавноразвиващи се могат да сторят това и да не го поправят вече десетилетия наред...
Бях тръгнал едва ли не да се бия с нея, ние, българите, ако не друго, поне сме "ербап", щом ни обидят. Но този втори неин въпрос ме "застреля". И се спрях, и си тръгнах обратно смачкан - нима нямаше право тази чужденка?
Да отговорим на този въпрос! Защо никой в България не говори за контролираната мизерия, тоест за едни, тъй наречения елит, има милиони,че и милиарди, а за народа - ядец! Защо вече десетилетия наред у нас се възпроизвежда тази бедност, защо всички се правим, че тя не съществува?
Защо и докога България ще бъде символ на най-бедната, най-нещастната страна в Европа, а и вече май и в света... Защо бедните чужденци идват в Европа и след някоя и друга година напускат палатките по парковете, а нашенците продължават да висят в тези палатки десетилетия...Защо? Защо? И още веднъж - защо?
Най-лесно е да се нахвърляме върху ония, които и без друго са беззащитни. Вие знаете ли какво значи да слагаш памперси на болния си баща и тялото да ти се пука от... безсилие... Родителят ти да работи цял живот, стотинка да не е откраднал и сега, в края на земния си път, да бъде...ничий...
Вие знаете ли какво значи София да се бори за званието "Столица на културна Европа", а вместо 60 линейки и екипа, да има само 11... И млада и красива жена-майка да умира от небрежност и беднотия...
Знаете, ама си траете, нали? Какво всъщност правим ние, "умните", "великите"... Правим, трици правим, само си чешем езиците... И все търсим някой друг да му се подиграем и да го нараним.
А последните избори вече нагледно показаха какво значи избор в България. Ами избор, без право на...избор. И това ли не го знаехме досега? Защо никой от вас не говори за 700-те хиляди мъртви души в списъците, защо в България майките на емигрантите мразят...емигрантите, тоест мразят себе си, кръвта си...
Защо никой не споменава за думите на Михаил Константинов онзи ден,че никой не знае реално какъв процент са гласувалите в тези избори, защото няма друга такава държава, която да не си знае броя на...гласоподавателите... За какви избори говорим тогава, за какви секции, за какви бюлетини...
О, ами за тези чували...Има ли друга страна днес с такива чували - развързани и мятани насам-натам...Днес, в 21 век...Всъщност не са ли тези безпризорни чували, натъпкани с хартийки, дописвани и разкарвани по тъмна доба, като някаква платена любовница, меко казано, истинската и печална метафора на нашия погубен и съсечен живот?
Ами купуването на гласове, само от примитивите ли се върши, кой е техен идеен родител? И колко още...
Защо мислите, че след професорите на килограм няма автобуси от неграмотници? Има ли друга такава страна с толкова университети-паланки, с толкова избирани на година "учени" хора...Но си траем, но си мълчим, разбира се, и сме готови да се подиграваме...А на кого трябва да се подиграваме? Преди всичко на себе си...
Ама това е най-трудното - да признаеш, че и ти, волю-неволю, си част от тази жестока игра - бг-избори, тоест бг-начин на живот...
Избори -пародия на избори, виртуалност някаква, демонстрация на съревнование-полюция, иначе напълно законна и подпечатана с печата на държавата.
Всъщност на коя държава?

Димо Райков
Париж

ДИМО РАЙКОВ - БНР