Простете за стряскащото заглавие, знаете, че това не е в моя стил, но ще разберете възмущението и болката ми…
Бях поканен на „български” концерт в Париж на наши дечица. Отидох с внучката си. Цяла седмица преди това милото дете изгаряше от радостно очакване. Все ми повтаряше – дядо, ама нали там ще има много българчета, нали ще отидем при … Българията…
Така ми казваше моето момиченце, което толкова много обича българските песнички и приказки и прадядо си Петко от Малко Търново......И... отидохме... И получихме поредната порция бг-злоба за мен, но за нея - първата... Но нека нещата да си вървят по реда…
И като започнаха прелестните създания – че то игри, нашенски и тръпни, че танци, че „ реч омайна, сладка, реч на мама и на татка…”
Моето момиченце, което макар и нямащо четири годинки, вече говори добре и френски, но и български, със сияещо лице се впусна в танците – Дядо, ама те говорят и пеят на български…
И моя милост, всъщност щастливият в тези мигове български дядо, започна да приглася – зайченцето бяло…
Изведнъж женски глас изръмжа почти на ухото ми:
- Ама тебе ли ще слушам, бе?
Сякаш таванът се срути…
Беше млада жена, с хубаво, но изкривено от непонятна злоба лице. Тя снимаше с камера. Синчето й обаче нещо се бе заинатило, дете бе все пак, и не искаше да се присъединява към децата. Жената го дърпаше, и то така го дърпаше, че й направиха забележка…
А , забравих нещо. Тази особа снимаше с камера. Тя бе пред мен и аз забелязах още в началото как тя нарочно игнорираше моето момиченце, щом попаднеше в кадър,” изрязваше” го... Да, то не е от нашите, останалите деца всички се познаваха, къде се вре... Мълчах, но пък това, което последва...
Замълчах си.
А децата играеха, пееха… Сред тях и моята внучка…
Толкова бе щастливо детето – та то бе сред българчета…
- Дядо, виж…
И тогава стана нещо, което месец вече не мога да проумея.
Русата млада жена изведнъж се протегна и грубо блъсна крехкото ми внуче…
То, ангелчето, омаяно от българските ритми и атмосфера, полетя, в последния момент падна на колене…
После се извърна. И ме погледна с объркан поглед:
- Дядо, защо…
И сълзите й напълниха сините очички…
Не издръжах:
- Как не Ви е срам, какво правите?
Оная „кучка”,да, „кучка”, ме изгледа така-а-а, отгоре…
И студено, студено…
- Че какво ми се мотае, пречи ми да снимам…
Да, пореднта моя среща с „българското” у българина. Което го демонстрираме и в чужбина, и то в Париж – града на Светлината и Любовта…
Моята поредна „българска” среща…
И първата на моето момиченце с …” Българията”…
Тръгнахме си.
И се питах, и все още се питам – дали ще има втора подобна среща моето внуче? Дали то ще я желае?
Кажете ми, приятели, кажете…
Да, кажете…
Димо Райков
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар