Видя ли, усетя ли, че
всички – и жертви, и убийци, реват в един глас, нещо в мен се пречупва…
Господи, колко
„борци” изведнъж се родиха във Фейсбук…
Само като си
помисля как се брояхме на пръсти поддръжниците на зимните протести, как ни „разпъваха”
на кръст разните там „демократи”, как почти никой интелектуалец не отрони дори
и дума в тяхна защита, как , напротив, те подиграваха и иронизираха, дори и с
картинки, излезлите на улицата…
А сега…
Сега куцо, кьораво
и сакато, воглаве с мазните физиономии, сега – щастливи, на бивши министри и
техен слугинаж, се надпреварват задъхано да крещят – хайде, хайде, хайде…
И все не забравят –
ние ще победим, ние – това, ние – онова…
Те, слугите на статуквото, пак са в първите редици…
И на никого това не прави впечатление, уж чисти и свестни
хора се „скъсват” да препубликуват постове на тези наемници, да им се
възхищават… И това се върши от хора вече на почтена възраст, какво значи това?
За интелигентност ли говори? Или за нещо друго…
Всъщност този „филм” съм го гледал вече.
Да, преди 23 години…
Когато, ако не скачаше и не ревеше с цяло гърло, че си
антикомунист, значеше, че си „червен”…
После… Да, някои все още помним как тъкмо тези, които
най-много крещяха, които най-високо скачаха, се оказаха …
Да, оказаха се „родители” и поддръжници на онова
статукво, което вече 23 години ни души и премачква… И които направиха вратове и
напълниха джобове… И чиито внуци и
правнуци ще казват на моите – дядо ви беше некадърник, а ние вижте какво наследство
имаме от нашите, спечелено с почтен труд…
Всъщност, какво пък? Защо не? Да видим…
Но аз лично вече съм толкова омерзен от „българското” у
българина, от неговия тарикатлък, сервилност, двуличие и лицемерие, че този път
оставям онова, което правих почти сам десетина години и за което бях обругаван
и шамаросван и от царските лакеи, и от Тройната коалиция, и от „гербавите” великани на новите, май всъщност стари,
„победители”…
Дано…
Въпреки че…
П.П. Моля дежурните обругатели да не обръщат внимание на
горните ми думи. Да ги приемат за нещо несериозно. И да продължат своето „спонтанно”
и „велико” дело… Да крещят днес с дива
страст, да, със същата страст, с
каквато преди мълчаха, ама така „хубаво”
мълчаха.
А пък аз съм
достатъчно вече голям на години, та да си зная цената на словото. А и какво да
се прави, нрав, от дете съм такъв – видя ли, усетя ли, че всички – и жертви, и
убийци, реват в един глас, нещо в мен се пречупва… Сигналната „лампичка”
започва да просветва…
И не мога да… викам в хор…
Тоест започвам да мълча.
Нека говорят „борците”…
А у мен ще остане
поне утехата, че когато „борците” мълчаха, аз поемах ударите… Че когато те се
подиграваха, аз давах кураж, че когато те иронизираха, аз страдах…
Сега „победителите” вече са други… Да ги обсипем с лаври…
Други ли? И с лаври ли…
Димо Райков
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар