ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 30 юни 2013 г.

ОНЯ ЗЛОКОБЕН ДЕН...

http://e-vestnik.bg/17528/dumi-za-momcheto-radost-na-naroda-dnes-gundi-shteshe-da-navarshi-70/

петък, 28 юни 2013 г.

ДЯДО КОЛЕДА И КМЕТЪТ НА МАЛКО ТЪРНОВО- разказ от Димо Райков




       Още щом го видях това костюмче и хлъцнах от радостно усещане – да, това ще бъде най-добрият подарък за татко.
         Баща ми е наистина голям чешит – едно  толкова любопитно 80-годишно дете, което не се уморява всеки ден, всеки час да открива нещо ново в света, да го притегля към себе си, да го оценява, разбира се,  чрез собствените си мерки и познания и да му се …радва.
Това, последното, е особено важно, защото ние, хората на този двадесет и първи век, май че забравихме да се радваме на простите човешки радости. Нещо, което баща ми, или бай Петко, както си го знаят съгражданите ми от дребното планинско градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, все още бе съхранил.
         Татко повече от всичко боготвореше Париж. Той бе съумял да внуши тази обич и на мен, а и на цялото ни семeйство. За него, странджанския миньор, израснал в това затворено по силата и иронията на съдбата и политиката кътче земя, светът оттатък планината бе… Париж.
Оня непознат, тайнствен и толкова загадъчен, непостижим, но затова пък така сладък свят на нещо ново, нещо хубаво, нещо, абе, както ми казваше често той, в невъзможност да се изрази, нещо по-така, Димчо…
До този свой свят баща ми, който бе природно интелигентен човек – той знаеше стотици народни песни и приказки и не се уморяваше непрекъснато да ги пее и разказва, като често вместо благодарност, да, нещо напълно естествено за нравите на тези географски ширини, получаваше присмех, пътуваше по единствено възможния за него тогава, в ония години, а и сега, начин – чрез въображението си.
Пътуване без билет, без автобус, влак или самолет, просто лягаш и… тръгваш.
 Но не за това сега ми е думата.
         Та щом го видях това костюмче, веднага просто си представих лицето на татко. Онова лице, което, спомням си, на моята сватба в Кюстендил така бе вдъхновило нашата известна поетеса Блага Димитрова, че я чух да казва зад гърба ми: ”Вижте бащата на Димо, за първи път съзирам човек, на чието лице да е изписано това, което чувства на мига…”
         И сега, при вида на това семпличко, но толкова хубаво костюмче аз си представих доброто лице на татко, широко отворените му от почуда очи и оная блага припряност да излезе навън, да се „поперчи”, да сподели радостта си с околните…
         Да, че малко ли е това – синът ми го изпрати  от Париж. Ей, чак от Париж…
         Наистина попадението ми бе добро и в целта – костюмчето бе и с горнище, и с долнище, имаше и шапка, брада, мустаци… - същински „парижки” дядо Коледа… Нещо, което хората в градчето Малко Търново не бяха и сънували, в единственото читалище имаше от край време един протрит кожух, но червеното на боята му отдавна се бе олющило, а и бе три-четвърти, та човекът, предрешил се в дядо Коледа, или навремето, дядо Мраз, по-скоро приличаше на палячо, отколкото на светия старец. Докато това  си бе костюм от класа, абе, парижка му работа…
         Само като му казах по телефона – тате, изпращам ти един костюм на дядо Коледа, и от другата страна на жицата настана познатата ми тишина – подобни паузи любимият ми човек правеше, когато бе най-щастлив, после винаги питаше, и то неизменно по два, че и повече пъти:”  Ама на мене ли? Ама на мене ли…”
         Така бе и сега – пауза, трептяща от радостно вълнение, последвани от думите: ”Ама на мене ли? Ама на мене ли…” Които пък от своя страна винаги бяха посрещани от моето малко троснато: ” Ами на теб, на кой друг…”
- Диме, ама има ли всичко – започна да подпитва татко – такова, горнище, долнище, мустаци, брада…
-         Има всичко, тате, има…, само обувки няма.
- Е, ти пък и обувки, виж сега, аз обувки ще си намеря, малко ли ги имам от теб… Ама гледай да ми го изпратиш бързо, че Коледа идва, знаеш ли как ще се радват тук хората, те такова нещо не са видели…
Не знам дали съм прав, но вътрешно усещам, че само хора, които са живели в България, и то в такива места като родното ми градче Малко Търново, в тъй наречените през комунизма гранични зони, могат да проумеят радостта  на баща ми. Защото тези „втори гранични зони” и тем подобни измислици от онова време бяха просто места, закрити за достъп от други хора, освен от вътрешните, тоест от тези, които сме родени там.
Дори и такива като мен, които отдавна живеехме по други градове в страната, не можехме да отидем да видим, например, внезапно разболелите се родители, защото трябваше да имаме открити листове, а за тяхното вадене бе необходимо да подадеш молба цял месец по-рано. Една страшна и омагьосваща система, чиято единствена цел бе да те лиши от възможността да пътуваш, зa да не узнаеш какво представлява светът отвъд планината…
И затова моите земляци бяха измислили изход - тe се спасяваха от втълпяваната им изолация, както се спасяваше и  баща ми,  благодарение на въображението си – моите планинци пътуваха по света на ужким, обикновено вечер, когато заспиваха – тогава те тръгваха необезпокоявани от никого натам, към оня свят, далечен и толкова, толкова хубав… Да, те това, че светът е хубав, го знаеха, защото логиката бе проста – за да ти забраняват нещо, значи е хубаво, нали?
И ето сега моите съграждани си имаха истински дядо Коледа – отгоре на това и „парижки”…
През тези дни, когато звънях в Малко Търново, татко все липсваше от къщи, мама с топлота гълчеше:
- Ех, мама, защо му го изпрати това костюмче? Не се е спрял. Къде ли не ходи, навсякъде го викат – и в детската градина, и в читалището, и по къщите на хората, и по улиците… Снимат се с него, искат да носи подаръци на децата… И знаеш ли колко пари изхарчи, колко бонбони е купил, щото вика, как така ще оставя дете без бонбон, нали съм дядо Коледа…
- Мамо, не му се карай, аз съм виновен – прошепвам.
 Майка ме прекъсва:
- Ама на мене не ми е мило бе, Димчо, нека да купува, ама никакъв не се прибира в къщи, все навън е, ще се разболее този човек… Иначе и на мене ми е хубаво. Щото той, нали знаеш, е кръгъл сирак, той, татко ти, хубаво не е видял като малък, все по чужди къщи е израснал, сега как ще остави някое дете без бонбон…
Най-после, часове преди Коледа, успявам да „хвана” по телефона татко. Гласът му пееше:
- Диме, да видиш колко се радват хората! Ей, такова чудо тук не е имало. Но и на мен ми е хубаво. Ей, щях да забравя – редакторът на местния вестник ме снима, каза, че след месец, когато вестникът бъде готов, ще ми запази един брой. Пък аз му викам, как така един брой, десет ще купя…Та да знаеш, да чакаш, след месец и на теб ще пратя, там, в Париж, да ме гледате като дядо Коледа. Ей, Диме, да видиш как ми отива това костюмче…
Нещо ме ухапа изведнъж. Но бързо прогоних все още неясната мисъл.
Но когато след месец гласът на татко потрепваше глухо по телефона, обяснявайки ми как станало там нещо в печатницата, как в последния момент  неговата снимка като дядо Коледа паднала от вестника, аз вече знаех цялата история.
Защото подобни епизоди сам бях преживявал много, много пъти в битността си на журналист и писател, знаех, че национален спорт при нас, българите, е да огорчаваме, но забележете, винаги в последния момент, ближния си по един или друг начин, особено когато той е абсолютно сигурен в нещо.
- Тате, не исках тогава да ти скършвам радостта, но аз съм сигурен, че тук е замесен този кмет. Както през тези десет години на неговото господство той не поиска нито за миг да чуе моето име, както не даваше дори да се спомене то в местния вестник, а и по радиоточката, както и симулира повреда в радиоцентъра само и само да не чуят моите съграждани разговора с мен по националното радио, така и сега и с тебе е постъпил. Защото ти си мой баща. А хора като този не правят компромис – щом мразят сина, значи мразят и бащата! Такива хора, тате, гонят до дупка, до дупка, разбираш ли…
- Их пък и ти, от дума не разбираш. От къде накъде  кметът ще ми прави мръсно? Че какво лошо аз съм му направил?
Прекъснах разговора. Безпредметно бе повече да разговарям с татко на тази тема. Много добре познавах неговата психика, както и тази на почти всички останали мои съграждани. Те, хората с вродена и наивна доброта и вътрешна нравствена чистота, не можеха, не предполагаха дори колко цинични и нагли, колко сурови и безмилостни могат днес да бъдат някои люде, които под маската уж на някакви партийни пристрастия преследваха само едно – да трупат, ама яко да трупат облаги – вили, парцели, пари…
Изчаках тактично. И когато се обадих след седмица, гласът на татко бе почти изгаснал:
- Диме, ти излезе прав. Кметът бил причина да ми махнат снимката в последния момент. Нали вестникът е на общината, той го преглеждал всеки път, видял снимката, попитал, кой е този дядо Коледа  и щом му казали –  бай Петко Райков, бащата на писателя Димо Райков, той веднага наредил да не я публикуват. Прав си, Диме, ама не мога да го разбера аз този човек, какво лошо съм сторил… А и може да не я вярно това, може наистина да не е имало място във вестника…
Да, нямаше да го разбере, наистина никога татко нямаше да разбере постъпките на хора като малкотърновския велможа…
Разбира се, не му се карах, не го и упрекнах.
Просто си замълчах – усетих огромна буца как се настанява в гърдите ми.
Татко също мълчеше. Но дъхът му, долових го това и онемях, плачеше.
Видели ли сте, чули ли сте, как едно осемдесетгодишно, видяло и патило дете плаче – без сълзи, без глас – само широко отворени очи и едно недоумение в тях – какво лошо, какво престъпление  всъщност бе сторило то, та  бе получило такъв шамар?
Стоях онемял, стисках до овлажняване телефонната слушалка и пред очите ми бе татко – рехавата му фигура, със стаено в нея изумление и разлюляна от един въпрос: ” Защо?”
Може ли един нормален човек да осмисли подобни минути – да усети такъв дъх, да „чуе” такъв въпрос, и то от родния му баща…
         Главата ми пареше, обидата ме задушаваше, знаех го, много добре познавах манталитета на тези хора като малкотърновския кмет.
Такива същества в България са под път и над път – дребни, отмъстителни душици, но овластени, които до обед мразят себе си, а след обяд – целия свят. За тях правило номер едно бе не само да малтретират по всякакъв начин тези, които всъщност ги бяха избрали на този пост, но и да ги държат в неведение, да бъдат те неграмотни, незнаещи, просто примитиви… За да бъдат, естествено, по-лесно манипулирани и управлявани.
Хора, които смачкват всяко зрънце порив към свобода и радост от живота у обикновените хора, които според тяхната логика не са нищо повече от овце за стрижене, тоест източник за трупане на богатства. И като използват пословичната търпеливост и милозливост у българина, те го малтретират и изтезават безнаказано. Хора, които живеят, за да пръскат злоба, хора, които не могат да заспят спокойно, без да са унизили някого.
         Сега, година след тази случка, често в Париж поглеждам към снимката на бюрото ми – татко, в цял ръст, облечен като дядо Коледа. Разбира се, по нищо човек не може да познае, че това е моят баща Петко Димов Райков от град Малко Търново, по старому, окръг Бургаски.
         Само аз си го познавам – там, сред вълмото на костюма, съзирам две очи – изпълнени с копнеж, нега и желание, да, това никога неизпълнимо желание, и той, милият старец, да види града на светлината и красотата – Париж…
 Града, до който той, миньорът от българската планина Странджа, пътуваше единствено по възможно най-хубавия начин – чрез въображението си – без билет, без гари, самолети и прочее…
Колко просто, нали – вземаш едно костюмче, обличаш го и напук на разните там дребни душици, ти тръгваш на пътешествие – на онова най-хубаво и сладко пътешествие.
Което никой не може да ти отнеме.
Дори и всевластният господар на цялата планина Странджа, а защо ли не и на цяла България – малко търновският кмет…

П.П.  Няколко месеца след тази история излезе поредната ми книга за Париж.  Бях на гости у мой приятел-емигрант, когато случайно чух по българското радио любимия татков глас. Казвам случайно, защото в Париж  си бях наложил поне известно време да не се натоварвам психически и емоционално, знаейки нрава на моите „приятели” там, които нищо ново не бяха научили и нищо старо не бяха забравили. Тези, които умееха, ах, как само умееха, повече от всичко на този свят да… мразят. Да, да мразят…
Беше някакъв поздравителен концерт. Татко говореше в ефира:
- Обажда се Петко Димов Райков от град Малко Търново / Татко никога не пропускаше това представяне /, поздравявам сина си Димо Райков по случай излизането на новата му книга за Париж…
Последва пауза, гласът на любимия човек потрепна, но продължи: ”А на себе си пожелавам да…, да… - татко позаекна, но след секунди „изстреля” - … да видя Париж!”
Сякаш светът се завъртя около и в мен – изведнъж тази история с дядо Коледа възкръсна.
Слушах стиснал зъби, гърлото ми пресъхна – да, татко всъщност в тези няколко думи бе  изплакал мечтата на живота си…
Сега вече разбирам окончателно моя родител – той подсъзнателно, с вродения си усет на добър човек бе реагирал не само на мечтата си, но и на отношението на тези лоши и зли, самозабравили се хора от рода на кмета на Малко Търново…
Да, това бе един вопъл-вик от дъното на една чиста и все още девствена душа, но и повик-присъда над едно болно общество на алчни и безчувствени люде, които, кой знае защо, забравят, че той, светът, наистина не се крепи на тях, а на хора като Петко Димов Райков от странджанското крайгранично градче Малко Търново, чиято мечта над мечтите бе да види… Париж.
 Да, Париж…

/  Разказът е от книгата ми " Кестени от Париж" /

 ЗАБЕЛЕЖКА 
Вижте каква радост доставя на моите малки съграждани татко... И заради това получаваше ... "благодарност" от някои...
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.475765479131829.99276.129840117057702&type=1.



неделя, 23 юни 2013 г.

Димо Райков за българина в Париж

Ето как представям новата ми, наскоро завършена книга "Диагноза: Българин в Париж"...
http://www.monitor.bg/article?id=389438

неделя, 16 юни 2013 г.

ХАЙДЕ, „БОРЦИ”, ЛАВРИТЕ СА ВАШИ…



 Видя ли, усетя ли, че всички – и жертви, и убийци, реват в един глас, нещо в мен се пречупва…

        Господи, колко „борци” изведнъж се родиха във Фейсбук…
        Само като си помисля как се брояхме на пръсти поддръжниците на зимните протести, как ни „разпъваха” на кръст разните там „демократи”, как почти никой интелектуалец не отрони дори и дума в тяхна защита, как , напротив, те подиграваха и иронизираха, дори и с картинки, излезлите на улицата…
        А сега…
        Сега куцо, кьораво и сакато, воглаве с мазните физиономии, сега – щастливи, на бивши министри и техен слугинаж, се надпреварват задъхано да крещят – хайде, хайде, хайде…
        И все не забравят – ние ще победим, ние – това, ние – онова…
Те, слугите на статуквото, пак са в първите редици…
И на никого това не прави впечатление, уж чисти и свестни хора се „скъсват” да препубликуват постове на тези наемници, да им се възхищават… И това се върши от хора вече на почтена възраст, какво значи това? За интелигентност ли говори? Или за нещо друго…
Всъщност този „филм” съм го гледал вече.
Да, преди 23 години…
Когато, ако не скачаше и не ревеше с цяло гърло, че си антикомунист, значеше, че  си „червен”…
После… Да, някои все още помним как тъкмо тези, които най-много крещяха, които най-високо скачаха, се оказаха …
Да, оказаха се „родители” и поддръжници на онова статукво, което вече 23 години ни души и премачква… И които направиха вратове и напълниха джобове… И чиито  внуци и правнуци ще казват на моите – дядо ви беше некадърник, а ние вижте какво наследство имаме от нашите, спечелено с почтен труд… 
Всъщност, какво пък? Защо не? Да видим…
Но аз лично вече съм толкова омерзен от „българското” у българина, от неговия тарикатлък, сервилност, двуличие и лицемерие, че този път оставям онова, което правих почти сам десетина години и за което бях обругаван и шамаросван и от царските лакеи, и от Тройната коалиция, и от „гербавите”  великани на новите, май всъщност стари, „победители”…
Дано…
Въпреки че…

П.П. Моля дежурните обругатели да не обръщат внимание на горните ми думи. Да ги приемат за нещо несериозно. И да продължат своето „спонтанно” и „велико” дело…  Да крещят днес с дива страст, да, със същата  страст, с каквато  преди мълчаха, ама така „хубаво” мълчаха.
        А пък аз съм достатъчно вече голям на години, та да си зная цената на словото. А и какво да се прави, нрав, от дете съм такъв – видя ли, усетя ли, че всички – и жертви, и убийци, реват в един глас, нещо в мен се пречупва… Сигналната „лампичка” започва да просветва…
И не мога да… викам в хор…
Тоест започвам да мълча.  Нека говорят „борците”…
 А у мен ще остане поне утехата, че когато „борците” мълчаха, аз поемах ударите… Че когато те се подиграваха, аз давах кураж, че когато те иронизираха, аз страдах…
Сега „победителите” вече са други…  Да ги обсипем с лаври…
Други ли? И с лаври ли…

Димо Райков
Париж



сряда, 12 юни 2013 г.

РЕКАТА НА СМЪРТТА - УБИЙСТВА НА ГРАНИЦАТА И В ДУШАТА...


         
Димо Райков


РЕКАТА НА СМЪРТТА
или разказ за генезиса на една омраза


роман


Когато умра,
погребете ме прав,
защото цял живот
съм живял на колене…
         стих от неизвестен поет от Източна Европа

Няма да чуем истината,
 ако сами не я казваме.
Публий Сир


 Мълчанието днес
ражда викове утре.
          Уницеф

 Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.
                                                                       Албер Камю


Стената е най-отблъскващата и най-силна демонстрация за провала на комунистическата система.
Стената е в ярко противоречие не само с историята, тя е в пълно противоречие с човечността.

                                                      Джон Кенеди
/ Из реч,произнесена в Западен Берлин през 1963 г./

          "Дайте ми свобода или ми дайте смърт”
                                                                                    Патрик Хенри



Книги от същия автор


Стълба от камък – 1983 г.
Жребият – 1987 г.
Мигът на невестулката – 1989 г.
Писма до мъртвия брат – 1993 г.
Пансионът – 1995 г.
Париж, моят Париж… - 2006, 2007, 2008 г.
BG емигрант в Париж – 2008 г.
Писма до мъртвия брат. Пансионът – 2008 г.
55 тайни на Париж – 2009 г.
Кестени от Париж – 2011 г.


Вместо увод


Разхождам се по „Шан-з-Елизе” – прочутия булевард на свободата…Най-красивата, най-излъчващата светлина улица не само   в Париж, а и в света.
Гледам пощурелите потоци от хора – бели, черни, жълти…
И мисълта ми, моята натрапчива мисъл на емигрант, връхлита и тръгва пак, за кой ли път, към онова парче земя, наречено България – днешните млади българи просто не могат да усетят под каква щастлива звезда се бяха родили.
                   Да, оная система, онова мрачно време на граници, бодлива тел, паспортни проверки и тъй нататък безброй формалности вече са запокитени в историята, забравени и прашaсали.
         Но нима трябва да се забравя за Границата? За оная прословута нечовешка граница между двете земи – тази на свободата, и тази на комунизма?
Сега светът, същият този до неотдавна разделен от Границата свят, е едно голямо село – вземаш самолета и за някакви си два-три часа си от единия до другия край на Европа.
Оная Европа, която за мнозина си остана само мечта.
Мечта, провесена там, на бодливата тел на Границата.



Посвещавам на Франк Шахтшнайдер и неговия баща Олаф Шахтшнайдер.
Първият, синът, 26 -годишен, е бил застрелян на метри от Реката на смъртта, а вторият – бащата, и до днес продължава да се бори със законите в Германия и България детето  му да бъде реабилитирано и да бъде признато за жертва, а не за престъпник, какъвто Франк продължава официално да се води. Престъпник, просто защото младежът е обичал Свободата, а е имал нещастието да се роди зад Стената. Каквато всъщност е  съдбата и на героя на моя роман, а и нашата, на „погубеното” поколение на Желязната завеса на XX век…
Посвещавам и на всички останали жертви от Източна Европа, чиито гробове като този на корицата и до днес са там, в НИЧИЯТА  «зона на смъртта » на границите на България и които са орисани  да бъдат завинаги безименни и ВЕЧНИ ПРЕСТЪПНИЦИ. Макар и  отдавна мъртви…
Дано този мой роман да докосне техния дух, да ги стопли в самотата, наложена им от чужди, но и от…свои. Те, забравените, заслужават поне това…


Думи на автора

ИСТИНАТА ЗА РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ ЗАЩО И НЕМЦИТЕ, И БЪЛГАРИТЕ МЪЛЧАТ ЗА ЕДНО ОТ НАЙ-УЖАСНИТЕ  ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА ХХ ВЕК?

Вижте, моля, внимателно снимката на корицата, взета от архива на ЩАЗИ, и се опитайте да разчетете надписа на надгробния кръст.
Ще ви помогна, там пише: на широката част на кръста - „ Изт.Германски поданик ”, отгоре, на първия ред – „ поч. на 31 VIIІ ”, на втория – „ 1967 г. ”, под широката част на кръста – „ На 21 год. ”
 Написано незнайно от кого, може би от случаен пътник, може би от овчар - несръчно, почти неграмотно, но парещо, истински.
Няма име, няма фотография на затрупания под могилката, тоест неговото вечно жилище.
И все пак има подобие на гроб, подобие на надпис.
За разлика от стотиците мъже, жени и деца със същата съдба, но без неговия шанс, които лежат незнайно как и къде – там, на границите на България с Турция, Гърция, бивша Югославия…
Един АНОНИМЕН човек. Но все пак човек.
За чието толкова кратко присъствие на тази наша земя свидетелстват  само…
Да, само неумело, по всяка вероятност написани припряно и под страх от също анонимен, но със сигурност добър, човек думи и цифри – „ Изт.Германски поданик ”…,” поч. на 31 VІІІ ”, „ На 21 год. ”
Не усещате ли студен полъх? И изтръпване – там, откъм сърцето…
         Ако да, то тогава прочетете и следващите редове.

         В Европа, а и в целия свят, всички знаят за Берлинската стена, макар и отдавна разрушена.
         Но колцина  са чули за река Резовска? Една малка река в Странджа планина, която разделя България от Турция.
         Река Резовска в Странджа планина е може би най-прокълнатата и тайнствена река в Източна Европа.
 И причината е, че точно по средата на това иначе скромно и толкова красиво водно пространство се намира тя, Границата между двете държави – България и Турция, които по стечение на историческите обстоятелства от векове са „призвани” да бъдат врагове, тоест да се мразят взаимно. / Пет века българите са били под робство в Османската империя, а в годините на Студената война Турция е била символ на западния свят, на империализма…/
         И затова тази граница, вървяща невидимо по средата на река Резовска, не бе обикновена до 1989 година – дотогава тя бе граница на два свята, вкопчени в предсмъртна схватка.
         Това всъщност бе Реката на смъртта, Реката на омразата.
         Според официалната статистика „ При опит да преминат Берлинската стена умират между 125 и 206 граждани на Германската демократична република, бягащи на Запад.”
         А според Александър Андреев, журналист от „Дойче Веле”, който цитира немския професор Щефан Апелиус, убитите на българско-турската граница, да, на границата, за която става дума тук, били няколко пъти повече от тези, бягащи през Берлинската стена.
         Но никой днес не знае за това?!?
         Защо вече повече от 20 години  след срутването на Съветската империя почти не се пише, нито дoри се споменава  за тази страшна и смразяваща  човешкото сърце страница от студената война, продължила между Запада и Източна Европа десетилетия наред!
         Колцина немци, чехи, поляци, унгарци, словаци, румънци знаят, че тъкмо тук – във водите на тази българско-турска река са намерили смъртта си десетки, стотици техни сънародници? Смърт, предизвикана единствено от изконното човешко желание да живееш свободно -  там, където искаш…
         Да, малцина са  тези, които днес знаят какво  е ставало  около, а и в тази река, която всъщност е представлявала, а и сега е, граница между две държави – България и Турция.
         Странна граница – тя минава по средата на речното корито, тоест половината река е българска, половината – турска. Половината вода е била тогава комунистическа, а другата – капиталистическа…
         Тя, водата… Която по силата на каквито и да е закони си е една и съща – тя просто е вода…
Толкова години не можах, а и, убеден съм, не ще мога да се освободя от кошмара на преживяното през оня горещ юлски ден в онова мое прашно и босоного детство.
         Тогава в родното ми градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, най-закритото, най-строго пазеното градче в рамките на оня прословут Варшавски договор, се чу, че на самата бразда отново е имало престрелка с нарушители на границата.
         Разбира се, това от само себе си не бе събитие, което би могло да предизвика кой знае какъв интерес, тъй като такива неща ставаха почти през ден – мнозина немци, чехи, поляци, унгарци замисляха да пресекат тъкмо „нашата” граница, за да отидат на Запад, убедени, че тук ще им бъде по-лесно, отколкото да преминат страшната Берлинска стена. Те идваха у нас уж на почивка на Черно море, а всъщност са замисляли бягство към Турция.
         Но  тези нещастни хора не са  знаели, а и не биха могли да знаят, че цялата тоталитарна машина на комунизма по онова време бе стоварила мощта си именно на границата между България и Турция и там, както казваха местните хора, и „пиле не можеше да прехвръкне”.
          Та в този иначе толкова прекрасен ден из градчето се разчу, че в случая нарушителите, или както обикновено ги наричахме „диверсантите”, се оказало цяло семейство немци – родителите и четирите им деца… И всички били избити до един…
         Разбира се, всяко чудо за три дни. Мина седмица и всичко се забрави.
         И тогава видях войника. Играехме си близо до милиционерския участък, когато от граничарския джип слезе младо момче с войнишка раница на рамото. Чух дежурният милиционер да казва на колегата си:
         - Горкото момче, то е разстреляло онзи ден немското семейство. Не издържало и полудяло… И сега го уволняват…
         И оттогава този спомен не излиза от главата ми – изстрелите в странджанската нощ, виковете на изумените немци, превитата подобно на старец фигура на иначе съвсем младото войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на оная тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека. Да, на негово величество Човека…
         Но ето че сега, след толкова години от оня горещ юли, аз отново съм изумен и потресен от това, което усещам.
Не мога да проумея как един толкова стойностен народ като немския, и то в началото на 21 век, не знае, а може би и не иска да знае, което е още по-учудващо, почти нищо за това явление, за жестоката смърт на свои сънародници. Същото  се отнася и за полския, унгарския, чешкия народ.
         Какво имам предвид - когато в главата ми витаеше сюжетът на този мой роман, аз се запознах на една премиера на книга с неколцина немски граждани. Така и не разбрах как първите думи, които излязоха от устата ми бяха да  ги попитам дали знаят нещо за това, че стотици техни съграждани са били убити по време на студената война, опитвайки се да преминат границата между България и Турция край  Малко Търново.
         Немците останаха, меко казано, изненадани. Гледаха ме учудено – не, нищо не знаем за подобен факт… А бяха хора на възраст, с доста дълъг политически стаж и работеха в област, която се стремеше да разкрива „белите” петна в човешката памет… Така ми отговориха немците. И тактично смениха посоката на разговора.
         Сега вече  изненаданият бях аз – та нали германците са известни в цял свят с това, че никога не премълчават истината, каквато и да е тя? А ето че загърбват толкова години едно такова престъпление.
 Да, страшна история, но все пак, колкото и да не им се иска сега на някои, истинска!
Нима и днешните живи немци  се страхуват от нещо?
И ако това е така, от кого и защо се страхуват?
И не се ли оказват по този начин съучастници в скриването на едно толкова грозно и античовешко престъпление?
         Тази среща беше капката, която преля чашата и аз вече твърдо реших да осъществя отдавнашния си замисъл. Въпреки че си давах, а и давам  сметка какъв вой ще настане в моята страна, където темата за Границата отдавна, ама много отдавна е табу, както впрочем са табу и други подобни теми от недалечното ни минало.
Но аз поех този риск, защото за мен едва ли има нещо, което е по-непростимо на този свят от липсата на историческа памет. И защото в случая са замесени и други държави, а не само моята.
А и светът вече не е същият, нали Европа е нашият общ дом?
 А  колко струва един дом, ако в него всеки си има своите тайни?
 Убеден съм, че  за почти всичко друго идните поколения биха могли да бъдат снизходителни към нас, но наличието на подобни бели полета от историческото ни битие никой не би ни простил. А времето си тече, хората един след друг също си отиват и споменът изчезва…
         Изчезва и истината за тези близо 400 немци и още десетки чехи, поляци, словаци и други граждани от бившите социалистически страни - едни напълно обикновени хора, някои с целите си семейства, дошли на почивка по българското Черноморие и ликвидирани като животни в опита им да преминат Границата…
И намерили кончината си в дебрите на тайнствената планина Странджа, дамгосани като „диверсанти”, „престъпници” и тъй нататък.
Без гроб, без дори и спомен, че тези хора и семейства са съществували някога на белия свят.
И ето го моя въпрос – нима днес, близо 20 години след края на Студената война, всичките тези петимни за свобода и светлина люде нямат наследници, нима техният живот не е оставил и нищожна диря в нечие съзнание, та забравата е обрасла имената, а и незнайните им гробове, както този на корицата на книгата?
Чудя се как тези роднини на убитите сега могат да спят спокойно?
Този престъпен факт трябва да се знае – и от българи, и от немци, а и от всички хора, обичащи свободата. Без знанието на подобни истини ние не бихме могли да се уважаваме, да съществуваме нормално и кротко да притворим очи.
         Истината за онова, което е ставало там, на българско-турската граница, трябва да се знае, трябва да е винаги пред очите на хората – за да ги държи нащрек, да ги предпазва от пагубната и обсебваща мисъл за надмощие над ближния, за заклеймяване на другия. Само защото той е поискал в един миг от своя живот да полети над телената мрежа…
          И тази истина, колкото и да е горчива, колкото и да е нелицеприятна и да възбужда стари рани, трябва да се знае  от гражданите на Германия, Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Румъния, тоест от потърпевшите в тези жестоки мигове.
         Но дали само поданиците на изброените по-горе държави са потърпевши от случилото се на българско-турската граница при моето родно градче Малко Търново, никому неизвестно на широкия свят?
         Нима аз, а и останалите ми съграждани, към които днес може би някои хора от цивилизования Запад се отнасят малко, меко казано, скептично, понякога едва ли не като към хора „втора ръка”, също не сме жертви на случилото се тогава?
         Нима нашата болка, болката на свидетелите, е по-малка от тази на изгубилите свои близки и познати?
         Ами болката на онова войниче-почти дете, понесло на немощните си плещи отговорността за порочните действия на толкова политици – и от едната, и от другата страна на Берлинската стена, така наречените „стратези” на дългогодишната Студена война… Кой и как ще я измери?
         Десетки години носех тази болка в себе си, в сънищата и кошмарите си – а нали всяко живо същество има нужда от това да сподели с друго живо същество мислите, болката си?
         Затова и седнах зад белия лист.
Да, заради паметта…
Която е нито немска, нито чешка, нито полска, нито унгарска, нито българска, а човешка.
 И  усещането за която трябва винаги да го има.
 Иначе ние, живите днес, ще бъдем мъртъвци приживе.
Да, мъртъвци…

януари 2011 г.
 Париж
                                                                                                                                                                        

Бележка: Това са началните страници на моя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", всъщност моите думи са своеобразен предговор на книгата. Извинявайте за техническите неудобства.








понеделник, 10 юни 2013 г.

ТОВА Е МОЕТО "БОГАТСТВО"...

Да, това наистина е моето "богатство". Което никой и за нищо на света не може да ми го отнеме.
Само човек, който е написал поне един ред в живота си, знае какво значи да бъдеш писател в... България...
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.382336491852411.89743.362475243838536&type=3

петък, 7 юни 2013 г.

ДУМИ ЗА " РЕКАТА НА СМЪРТТА"

ОЩЕ НЕЩО ЗА " РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА"

Чрез редица изследвания и опити е доказано категорично, че във Фейсбук най-студено, меко казано, се посрещат тези постове, в които по един или друг начин авторите изтъкват собствени постижения или хубави лични моменти, придружени със снимки.
Да, но какво да се прави, човекът е грешен, в случая моя милост. А и започнах с предния материал - мое интервю по БНР, та колелото вече се завъртя... Ето още един текст за моя роман...
http://marica.bg/бестселърът-„реката-на-смъртта-от--димо-райков-с-премиера-днес-news81316.html.

четвъртък, 6 юни 2013 г.

ДИМО РАЙКОВ ПО БНР

„Реката на смъртта” на Димо Райков 

Романът разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Книгата е сензационна и е на път да предизвика сериозен обществен скандал. 
„Това е романът на досегашния ми живот” - твърди авторът, който от няколко години живее в Париж.

сряда, 5 юни 2013 г.

ИСТИНАТА И НОРМАЛНОСТТА НЕ Е ДОЛЮБВАНА ОТ БЪЛГАРИНА...



Както и да скачат някои, както и да плюят, това е истината.
Ето, вижте какво става в Турция. Ние се чудим защо при тези заплати те протестират, а съседите простичко ни казват - искаме свобода и почтеност...
Спомняте ли си какво стана във Франция, когато един министър излъга? Да бяхте видели тогава какъв взрив избухна! И най-вече в медиите... И една дума шестваше, а и продължава да шества - морал, морал, морал...Прие се веднага закон, според който вече ще бъде изучаван предметът "Морал".
А при нас...
При нас един също министър е излъгал една държава, излъгал е социалната система на Франция, разобличен е с всички документи от сайта " Бивол", но...
Дни наред вече няма никаква реакция - нито от правителство, нито от... медии...
Нито от политолози, нито от социолози, нито от лакеи и слугинаж, които ни учеха как да гласуваме и как от двете злини да изберем по-малката...
Но това, което ме потресе е, че няма почти никаква, ама никаква реакция от... Интернет, от Фейсбук...
Представяте ли си - месеци наред да получаваш по около 2000 евро на месец, да лъжеш, че си във Франция, а всъщност да си в България, да развиваш бизнес, да учиш поколението на Бълтария на... почтеност...
И за "награда" те правят ... министър...
Е, това ако не е...
Ето, виждам как "патротите" български рипват - а, че кво толкова е станало, голяма работа, бълха ги ухапала богатите франсета...
Да, затова и такова лошо мнение имат на Запад за нас, затова и ни наричат "бавноразвиващи се"... Заради този наш дребен тарикатлък...
Давайте, братя, давайте, плюйте се взаимно, ругайте се, мразете се, изкарвайте се кой от кого е по-голям "патриот"...
Че и давайте акъл на турците да не стачкуват. Да бъдат кротки като нас...
Всъщност нужни ли са повече думи?
То вече всичко е ясно...
2

ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН ГРАЖДАНИН



Тези дни гледам няколко български канала внимателно. 
Търся как коментират и представят това, което става в Турция. И разбирам за сетен път, че ние просто не сме наясно какво значи демокрация, какво значи ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН ГРАЖДАНИН НА СВОБОДНО ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО...
Турците директно, в очите ни показват, а и казват - ние протестираме, защото искаме да бъдем свободни... Защото искаме да бъде чут гласът на народа...
А нашите журналисти им тикат непрекъснато въпроса - добре де, ама какво чак толкова е станало, та хората скочиха? Заради някаква мижава градинка, а вижте какви заплати имате, какъв икономически растеж...
Турците стоят, не вярват, пак повтарят - ама ние заради свободата...
Обаче нашенците си знаят - айде бе, заради свободата...
Ето къде е разковничето на днешното ни нещастно българско дередже.
Ние просто не знаем какво значи ДЕМОКРАЦИЯ!
Или просто не я усещаме нея, Свободата...
Май никога не сме я усещали...
И не сме я уважавали...

НАГЪЛ ЛИ Е ДИМО РАЙКОВ?



Преди време на страницата си във Фейсбук написах няколко реда, разбира се, критични, за "стореното" от новия министър арх. Данов. Преди няколко години той взел по тарикатски начин пари от френската социална система, нарушавайки законите. Нещо недопустимо за един човек, камо ли за цял министър от кабинет, който уж идва да даде светлина и глътка въздух на българина...
И веднага се намери "патриот", една дама, която се нахвърли срещу мен, която ме нарече индиректно "нагъл"...
Понеже, пише ми тя, а и "навива" пружината, не всички бърлгари сме били такива. не трябвало аз да генерализирам, имало много свестни българи и у нас, и в чужбина...
Стоях, препрочитах тези думи, написани с нескрита неприязън към моята особа, по-точно може би към всеки, който по един или друг начин се опитва да покаже ненормалното в нашия живот...
И в мен прокънтяха думите на един висш служител на парижки райнон, казани ми преди време: " Господин Райков, защо Вашите българи се ползват у нас с име на хора, които искат все да имат, да ползват онова, което не са изработили, което не са заслужили..."
И ето какво написах в отговор на дамата.

Весела, тъжно ми става, когато чета мисли като Вашите.Та кой и кога, в случая Вие визирате моя милост, е казал обобщаващо за всички българи, че сме такива или онакива.
Не бих Ви отговорил, ако не бяхте "дошли" на моята страница. Защото наистина вече ми писна да "образовам" хора, които просто не искат да видят или усетят очевадното! А и непрекъснато да обяснявам какво значи съзнателна художествена хипербола и тъй нататък...
Нима Вие не усещате моята болка по нарушената духовна хармония у българина, нима не сте съгласна, че трябва, че вече е настанало време да се бият камбаните, последните май вече камбани, на освестяването, че Духът български е застрашен...
Нима Вие не мислите, че опростачването в България днес е стигнало такива размери, че поколенията след време не ще ни простят мълчанието?
Ако не мислите така, моля Ви, ясно е,че с Вас, тоест с "патриотите" на България, никога човек не може да се разбере.
Аз "благодаря" за това, че ме наричате индиректно "наглец", но нима са "наглеци", без, разбира се, да се съизмервам с тях ни най-малко, и Славейков, и Ботев, и Левски, и Хаджийски, и...
Я си припомнете само " Не сме народ, а мърша..." , само си представям, ако Вие бяхте съвременничка на дядо Славейков, как щяхте възмутено да го наричате "наглец", само защото големият поет и българин и "извикал" с цялата болка на сърцето си...
Нима Вие се мислите, че сте по-умна от него, класика, та толкова елементаризирате думите на един творец. Не знаете ли,че един истински творец, а не "назначен" слуга на властта, пише със сърцето си. И че един писател, както казва Умберто Еко, е преди всичко "критик на нравите"... Кой и къде е казвал, че няма свестни българи?
Но това значи ли,че трябва да си затваряме очите и да пеем само елейни слова за някакво мнимо величие?
Всъщност има ли смисъл да продължавам...
Да, наистина ми става тъжно.
Пишеш, пишеш, пишеш...
Но нашенецът си знае - а, не е хубаво така, а, вие сте нагли, не всички българи сме такива, а, има и добри българи...
Ето, идва ми в ума и казаното от Хайджийски - " България е страната на дребните шмекери и тарикати"... И него ли ще обвините като мен? И него ли ще наречете "наглец"? Ами, наричайте ме... И се тупайте в гърдите, събирайте аплодисменти, че Вие сте великата, да, ама така хубаво му го казахте на Райков, та той отдавна си заслужава такъв плесник...Хайде бе, откъде накъде той се мисли за някакъв, че как така ще оплюва българина...
Да, тупайте се в гърдите...
Да, вие сте велика българка...
Само защо ли бих искал наистина с Вас да се видя така, директно, пък и да Ви поопозная, да разбера и нещо за досегашния ви живот... Да видим дали Вие сте наистина толкова праведна? Защото толкова рядко има безгрешни хора и толкова праведни като Вас на нашата земя... И още нещо - във Франция има, и то широко е разпространено едно явление-израз - " еспри критик", тоест "критически дух". Значи винаги да си недоволен, винаги да търсиш още по-доброто...
Защото да бъдеш с критичен дух, значи да бъдеш човек на ...бъдещето... Всъщност защо ли продължавам...
Зная реакцията на хора като Вас. Сега пак ще започнете - ама, не съм съгласна, ама Вие оплювате всички българи...
Пък и наистина диалогът ни е неравностоен - къде сте Вие, "великата" българка, наела се да защитава "величието" на България, от едната страна, а от другата - аз, "наглият" текстописец, критикуващ и изобличаващ нечовешкото у българина, когото, обаче, незнайно защо Вие четете... Та толкова "патриотични" писания има, Весела, я идете при "патриотите", как хубаво те ще Ви допаднат, какъв мехлем ще са за Вашето сърце техните слова... Но дали и тогава ще бъдете доволна?

ДЕНЯТ НА БОТЕВ...


Знаете ли как, ако Ботев бе жив, щяха да го "атакуват" платените "патриоти" български? 
Как щяха да го плюят, да го псуват, да му викат - айде бе, ти много знаеш, предател, изменник... Че и досие щяха да му извадят, че и колко компромати... Че щяха да го питат - абе, ти като си толкова ербап, що отиде в чужбина, как така акъл ще ми даваш оттам, а пък аз тука да се пържа на огъня... 
И щяха да му забранят да се бори за България, да обича родината си, щяха да му запушат и устата, и сърцето...
И нямаше да има ДЕН НА БОТЕВ... 
Всъщност какво от това, че го има този ден...
След като сърцата ни вече са се превърнали в парчета... лед...
Тъжна държава, тъжен народ...

събота, 1 юни 2013 г.

ФРАНЦУЗИТЕ ЗАПОЧВАТ УЧИЛИЩЕ НА … ТРИ ГОДИНИ…



Моето малко момиченце, внучката ми Диянка, вчера участва в своя първи концерт по случай завършването на първата си училищна годинка…
Цяла година аз я взимах след занятията, които траеха сутрин от 9 до 11 и 30 часа.
Сега тя беше „индианка”. И беше заедно с приятелите и съучениците й – французойчета, но и чехкинче, румънче, африканче, италианче, китайче…
Сюжетите на спектакъла бяха из историята на света… Тоест, от „цвета” на кръвта на почти всички дечица… Да, още от съвсем мънички децата трябваше да опознават света, за привикват да бъдат толерантни към другия… И към… себе си…
Моето момиченце беше толкова щастливо… Заедно с нейните приятелчета…
И странно – най-малките бяха като че ли най-подготвени, най-добри в изпълнението си… А нямаха дори и четири годинки…
В целия този вчерашен ден аз имах оше две преживявания. които ме разтърсиха.
Когато тръгвах да водя внучката половин час по-рано, ние летяхме по улиците на Париж – тя с „тротинетката”, аз подир нея, пеейки високо и хубаво – Зайченцето бяло, цял ден си играло…
Изведнъж две момиченца, по-големички, с майка си, се спряха пред нас, широко се усмихнаха… И … започнаха да ни пригласят на чист български същата песничка…
О, българи, стана ми още по-хубаво, нямах съмнение в предположението си… Че какви, освен българи, могат да бъдат тези непознати, щом пееха нашата красива песничка на чист български език…
А се оказа, че са французойчета…
Просто „ нунуто” им, тоест, гледачката, българска туркиня от Лудогорието, на име Шени, ги била научила на тази любима песничка…
А втората случка бе по време на самия спектакъл.
Както танцуваше в групичката си, моето момиченце изведнъж се отдели, притича към мен, дядото, и ме притисна и целуна…
Ето, това ми стига…
И то, заедно с книгите ми, никой, ничия злоба и завист нашенска, не може за нищо на света да ми отнеме… Това бе и моята най-сладка награда…
Хубав ден, благословен…
Пожелавам подобни изживявания на всички, които имат добри помисли в този иначе толкова студен и „подпухнал” от „ лоши очи” бг- Фейсбук…
А на тези, които в България се притесняват, че децата и внуците им биха тръгнали на училище на три годинки, какво да кажа… Просто да попоглеждат по-често в очите на децата си… И да не им отнемат с предразсъдъците си … щастието от познанието… Тоест, радостта от живота…