Бях млад писател. Този ден за мен бе щастлив. Току-що си бях купил още миришещия на печатарско мастило „Литературен фронт” с моя първи разказ в него.
Тогава чакахме с години за подобна публикация.
Бях седнал на маса в ресторанта на Клуба на журналистите.
Влиза един от младите писатели тогава, но вече утвърден, редактор във вестника и още от вратата в...ика :
- Димо, с днешния разказ ти стана писател! Честито!
Това бяха едни от най-щастливите ми мигове…
После…
После ни завъртя животът…
Но честичко се сещах за този писател и неговите думи – ей, виках си, значи има и такива българи…
През декември 2011 г. бях специален гост на тържеството в София в НДК по случай 20-годишнината на ИК „Хермес”.
В поздравителното си слово отделих няколко думи за този мой спомен.
Писателят беше там. Вика ми – аз съм забравил. После продължи – гледай как се изменят нещата, тогава ти беше новобранец, а сега…
Тези последни негови думи ме озадачиха, но, радостно възбуден от иначе прекрасната вечер, бързо ги забравих.
След няколко месеца отивам в България да представям поредната си книга.
Случайно срещам писателя в Халите да разглежда на „зей пазар” сергиите.
- О, как си - викам му, стана ми хубаво…
Оня втренчи поглед в мен, потръпнах от онова в очите му – ти май нова книга издаваш…
И изведнъж – бързам, бързам…
А бях решил да го почерпя по повод срещата ни. А и заради оня спомен…
Стъписах се.
Оня вече се бе превърнал в един… гръб… Да, в гърба на завистта и … омразата нашенска…
Успях само да му кажа – когато дойдеш в Париж, и ако случайно се срещнем на улицата, аз по същия начин ще ти кажа, че много бързам…
След време попаднах случайно на статия от този писател за емигрантите-писатели.
Възторгваше се от редица непознати имена… И как мислите – споменаваше ли поне моето име?
Да, отмъсти си… Може би и заради моментната си слабост преди много години – там, в ресторанта на Клуба на журналистите… Или заради вечерта в Двореца на културата…
И се сетих за думите на един френски издател:
- Господин Райков, няма да се сърдите, но искам нещо да Ви кажа. Аз съм работил, а и работя с писатели от почти цял свят. Но само при вас, българите, срещам такава омраза един към друг, и то демонстрирана дори и от хора, които се представят за приятели. Почти винаги досега, когато попитам български писател за мнението му за друг негов сънародник, също писател, добре ли пише, той казва – а, оставете го този… И маха с ръка…Много характерен и интересен жест, г-н Райков… Е, как тогава да направите впечатление, въпреки че има толкова издадени съвременни автори у нас, ами вие взаимно един друг се изтребвате. А ние не обичаме това. Ние искаме да издадем не само един, а няколко български писатели, такава е световната практика… Още повече, че вас, българите, никой не ви знае…
Не му отговорих. То и какво ли можех да му отговоря…
Няма по-голямо зло за българина от завистта. Тя е тази, заради която на първо място сме, както казва класикът – „не народ, а мърша”…
И заради която ние, българите, сме най- разединената общност – и в родината, но и в чужбина… Хеле пък при интелигенцията.
Всъщност има ли я нея, интелигенцията българска…
ДИМО РАЙКОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар