ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 15 декември 2013 г.

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ МИНИСТЪРКАТА-ПРОФЕСОР И УЧИТЕЛЯ-КЛОШАР...



Всъщност наистина това, което ще видите и чуете по-долу, хич не е смешно.
Трагично е.
Защото под булото на "учеността", зад тези тъпи фрази, зад тези стряскащи, "атакуващи" нормалния разум словосъчетания не се крие нищо друго освен ... простотия, и то на квадрат, духовна нищета. Или както казват децата - "въздух под налягане"...
С помощта на подобен уж "квалитетен" изказ се скрива елементарността и убогостта на " бг-интелигенцията". Но защо не се казва, че така говорят, а и мислят, всъщност мислят ли..., толкова много университетски преподаватели, така учат и децата ни.
Идете в някой университет, който и да е той, особено в тези, които имат самочувствието на известни центрове за наука и знание, и ще чуете такива "бисери", на които обикновено самите създатели после се смеят и подиграват...
Ще чуете и прочетете за " смисли", за "случване", за...
Ако се направи една проверка на умствения капацитет на всички професори, доценти и тъй нататък, на тяхната грамотност, на умението им да мислят самостоятелно, ще ви настръхнат косите, ще се видят и разберат много, много неща, които са в основата на днешното ни дередже. На днешната пасивност на тези уж учени хора, които във всяка нормална страна всъщност са будителите на нацията. А у нас - у нас те са винаги с... властта... Защото са на хранилка при нея.
Бил съм редактор на мнозина такива сегашни "професори" и смея да твърдя, че доста от тях не знаят и не спазват дори елементарни граматически правила.
От мен само един факт - за една година в България са "произведени" 1600 професори...
Разбирате ли какво значи това?
В страната, в която според последните най-авторитетни изследвания на PISA учениците са на едно от последните места в света по умение да мислят, да се произвеждат на конвейер по толкова "учени" глави... И после да се кичат с титли - "професор", "доктор"...
Толкова години във Франция аз почти не съм чул някой френски професор да парадира с титлата си, да я слага пред името си, да се "перчи" с нея... На тези наистина големи умове не са им нужни подобни декорации, само споменаването на името е достатъчно. И затова се радват на такава почит и уважение.
Имах, а и имам възможност да познавам много ярки световни умове, например, големия Стефан Хесел. Докосването да тези първенци на духовността те кара да изтръпнеш, да се запиташ - Господи, нима е възможно у един човек, който иначе е като всички нас, да съществува подобен извор на знание и духовна сила... Една минута, прекарана с такива хора, те обогатява неизмеримо... И какво значи тук някаква си титла? Как виждате, как ще приемете такова съчетание, например - професор Стефан Хесел... Ами, той просто си е ... Стефан Хесел... Големият мъж, учен, общественик, трибун... Едно светило на световния ум...
А у нас - професор, доктор... А той, този "професор", че и "доктор" в доста случаи не може дума на български да обели, пише " збогом", в устата му само псувни, в джобовете му шишета с евтина водка...
Веднъж, в разговор с френски приятели, ме попитаха как един известен футболист у нас е станал "доктор"... И когато им споменах само заглавията на дипломните работи на някои наши "капацитети", известни нашенски политици, събеседниците ми започнаха да ме гледат като че ли съм паднал от луната... - ама как е възможно това? Че то така става ли се учен?
Повече нищо не им казах, смених темата, че то, ако трябваше да им казвам още... Да, става се, само как се става у нас - и учен, и министър, и писател...
Да, слушам и гледам репортажа...
И се сещам, че тази "министърка" вече е била години наред във висшата администрация на нашето образование, че е била преподавател в университет, шеф във образователното министерство... Тоест тази е определяла мисленето на нас и на нашите деца... И то така го е определяла, че..
Странно, нали - човек без способност за мислене да учи на... мислене... А колко като тази са водещи в медии, министри и тъй нататък...
А после се ядосваме, плачем защо на Запад, кажеш ли българин, веднага се извръщат и казват - а, от ония ли, от бавноразвиващите се...
Представяте ли си какво значи министър на една страна, и то от ЕС да има подобен начин на изразяване, а и на поведение на публични места? На минутата ще го "сдъвчат" журналистите и ще си подаде оставката. Но къде у нас журналисти...
Вижте,чуйте ги как угодничат, как се спотайват, вижте и този зам.-министър в репортажа как се подхилква, но същевременно гледа да "не сгази лука"... От какво се страхувате, г-н Йовчев? От това, че ще останете без служба? Та какво значи тази Ваша служба, та нали Вие сте преди всичко за нас оня голям български спортист, който ни е разплаквал... Виждате ли как са навързани нещата...
И после се чудим защо човек като Борисов става премиер... Всъщност той е пък другата крайност, другата страна на медала... Но това вече е друга тема. Друга ли...
Само едно ме е яд - че всичко това става вече след 24 години уж демокрация у нас...
Яд ме е, мъчно ми е, че колко много кадърни, колко свестни хора са принудени да си отиват от този наш, български свят огорчени, смачкани, унизени...
Колко наши превъзходни учители ровят в кофите за боклук, като оня мой учител от родното ми Малко Търново, който на патриаршеска възраст събира желязо, хартия...
За да оцелее...
И който в онова наше лудо и тръпно детство посади у мен лъбовта към книгата и красивото в живота. В този наш постен, сивичък, но все пак бг-живот...

Димо Райков
Париж

http://gospodari.com/?go=video&p=detail&videoId=9055

3000 ЛЕВА РАВНИ ЛИ СА НА ... 400



Изтръпвам...
По бг-телевизия говорят за някакви данъчни облекчения на хора, които получават над 350 лева заплата, ако тя включва и парите за стаж...
Жена с приятно лице, детегледачка в детска градина - сред рояк дечица...
- Получавам минималната заплата, но с прослужените пари за 32 години стаж ми стават около 400 лева...
Жената е щастлива, не се притеснява от незначителната, страшна и смешна сума за подобна отговорна и тежка работа, където миг невнимание може да причини непоправимото. Не се притеснява и водещата, говори с тържествен глас - вижте как държавата се грижи за хората...
Но жената се притеснява, че... евентуално да не я карат после да връща пари... Да връща пари...
Гледам, слушам... И треперя...
Защото онзи ден, но вече по френска телевизия, гледах подобно нещо. Но тогава французойката, самотна майка, се оплакваше, че минималната й заплата от около 1500 евро, тоест близо 3000 лева й била изключително малка, не й стигала да се грижи за детето си... И водещата говореше с тревога, с треперещ глас...
А у нас...
У нас цари ... възторг...
Да, 400 лева... Значи 200 евро...
За справка - на клошарите във Франция им дават по 450 евро, тоест 900 лева, може и вече да са повече, пък като сложим и безплатната храна, и другите бонуси...
И още един факт - и България, и Франция са членове на ЕС...
Членове...
Без коментар, нали?

ОТЗИВ ЗА РОМАНА "РЕКАТА НА СМЪРТТА"


Здравей Димо,

Книгата "Реката на смъртта" я прочетох на един дъх, но едва сега се осмелих да пиша. Тя оказа невероятно въздействие върху мен. Докосна из дъно душата ми, приех енергията ти и съм много благодарна и щастлива, че дори и несъзнателно и неволно знаеш за моето съществуване.

Всичко за което разказваш в тази книга и за обезценяването на живота, безразличието към човешкото страдание, грубостта на душата, безчувственото сърце - всичко така ме разтърси. Някои неща съм ги преживяла като малка или по-късно като ученичка, дори имам странното усещане като че ли някой ме е разкрил напълно..

В главния герой Меркадо на отделни места все едно някой е писал за мен. Спомням си, как месеци преди празниците започвахме да се готвим за манифестациите в часовете по физическо възпитание. Учителката ни строяваше в редици и колони на една ръка разстояние и ние се понасяхме по училищното игрище.

В нашето село имаше три поделения , гранична застава и ние изнасяхме програми. Рецитирах стихотворението "Йохан": "Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата ,огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг. След него дълго, дълго гледа тя далече впила поглед замечтан...Наоколо бе сънна пустота и само пребледнелите уста прошепваха едвам Йохан, Йохан"...и т.н. и стихотворението "Сашка", която копае гроба си сама, а войничетата ни се радваха и ни изпращаха с бурни ръкопляскания. Ставаше ми много жал за тях и същевременно им се възхищавах като ги виждах как под строй отиваха някъде и пееха "Велик е нашия войник".

Искам да спомена и един фрагмент от книгата, която ме върна в детството и помня вълнението, което изпитвах винаги, когато наблюдавах как се хранеше баща ми(само че не следях движенията на адамовата ябълка, а някъде около слепоочието нещо се движеше и ми ставаше много жал за него. Много ясно си спомням и нашата радиоточка на село (една бяла кутия) и точно в определен час след обяд се съобщаваше за нивото на р.Дунав . По-късно, когато бях вече ученичка в гимназията, татко купи едно голямо радио и ние бяхме толкова щастливи от тази нова придобивка. Всяка вечер той до късно слушаше музика или радио Свободна Европа, а аз някои радиопиеси.

Димо, благодаря на съдбата, че ме срещна с теб - една душа съвършено честна и откровена , с такава фина чувствителност, с изтънчена душевна нагласа и емоционална щедрост. Безумно смел и безкрайно честен! Възхищавам се на смелостта ти да не премълчаваш истината на живота. Ти остави в мен едно незаличимо впечатление .

Бъди благословен!

Мария Спасова

МОЯТ "ПОДАРЪК" ОТ ФЕЙСБУК



Благодаря на администраторите! Хубаво нещо е усещането за памет, което не е на особена почит, меко казано, при нас, българите...
А и тази подборка дойде навреме, тъкмо мислех как да се обърна към моите приятели във Фейсбук, които почти всеки ден ми пишат с въпрос къде биха могли да намерят някоя моя книга.
Днес се открива поредният панаир на книгата в София, в Двореца на културата. Надявам се, че на щанда на ИК "Хермес" желаещите ще могат да намерят и купят от моите книги.
За мен, тъй като този път нямам възможност да бъда сред читателите си, ще остане усещането, породено от виртуалното ми "присъствие" чрез тази подборка от материали и снимки, както и евентуалните ваши обаждания и отзиви.
Те за мен винаги са били най-сладката и честна награда...

https://www.facebook.com/yearinreview/dimo.raikov.7

А ето и моите книги, които може да намерите на панаира:
http://www.dapochetem.com/dimo-raikov

КНИГИТЕ НА ДИМО РАЙКОВ

САЛОНА НА КНИГАТА В ... ПАРИЖ...



Току-що, мислейки си за Панаира на книгата в София, който се провежда в момента и на когото нямам възможността да присъствам, аз намерих в архива си един текст, който съм написал за усещането ми по време на последния Салон на книгата в Париж.

ПАРИЖКИЯТ САЛОН НА КНИГАТА - ОНАЯ ГЛЪТКА ВЪЗДУХ...

Като участник в тазгодишния Салон на книгата в Париж, "настройката" ми тези дни е в най-желаната от мен посока. Да усещаш мириса на книгата - това непреходно богатство на света...

Няма политика, няма "всезнайковщина", няма партизанлък, няма простотия, няма завист, няма злоба... Няма безизходица...

Има просто усещане... Усещане, че все пак в този свят има топлота, наивност, искреност, дълбочина, обич към ближния, състрадание, усещане за тленност...

Господи, та това са все неща, които в моята родина май вече са забравени и потулени... А без подобни усещания един човек, дошъл временно на тази земя, всъщност е приживе мъртвец...

Вървя из огромото пространство, населено с купища книги и стотици, хиляди писатели... И десетки, стотици хиляди читатели, от които почти всеки с пълна чанта току-що закупени творби...

Гледам огромните опашки за автографи...

Да, светът наистина понякога е прекрасен! Да, книгата никога не ще загине! Да, колко е хубаво, че на света има ... Париж... Париж на Духа, на Свободата, на човешката надежда, че в този наш временен и понякога толкова студен свят има и ... топлинка...

И потръпвам - усещам и с кожата си, че има едно странно за мен, българина, но обичайно за хората тук, усещане за родство между творец и читател, между интелигенция и народ...

И "рецептата" ми я даде приятел-французин. Ето я:

- Нормалният човек винаги обича пистателя, защото интелигенцията в нормалните страни е гаранция за това, че гласът на обикновения човек ще бъде чут. Политиците и интелигенцията са тези, които движат развитието на едно общество. А народът е техният коректив - избира ги, дава им властта, сключва с тях обществен договор. Но усети ли, че те не си вършат работата, особено често това е при политиците, той, народът, се вдига и помита тези негови слуги, които са го разочаровали. Това е нашата демокрация. И засега тя сработва. Особено, разбира се, с помощта на интелигенцията. Виж само какво море е пред очите ни, виж каква светлина има наоколо...

Вървя, слушам моя приятел... После разговарям с Жан-Клод Кариер, той ми казва, че очаква с голямо нетърпение новия си филм " Досието "Петров", с тематика и от България, после Татяна дьо Роне ми се усмихва приятелски, радва се, че и българите четат нейните книги, същото е и с Бернард Вебер... Дъглас Кенеди ме прегръща и кани да присъствам на дебата му за Жорж Сименон, говорим дълго с големия румънски писател Норман Манея, който сега живее в Америка, после продължавам темата за нашето общо минало с неговата сънародничка, известната и като писател, и като борец срещу режима на Чаушеску Микаела Гитеску, една рядко интелигентна жена, после съм поканен на коктейл на писателите от Конго ...
Редактор от голямо френско издателство се препъва в мен, то народ, народ..., после ми вика - извинявай, Димо... Е, какво по-хубаво от това да те познаят, да чуеш името си в този океан от писатели на "килограм" и хиляди, хиляди посетители...
И защо да крия - става ми някак си по-светло, по-тръпно...
И разтварям още по-широко гърди, а и сърце - тази красота наоколо трябва да се поеме... Дори и да е само частица от нея.
Да, радостта от досега с Нейно величество Книгата...
Да, глътката въздух ...

КУНЕВА – ПЪРВА В ЛИСТАТА НА „ДЕМОКРАТИТЕ”…



Когато го прочетох това, разбрах, че боговете в България, тоест сред уж демократите, наистина са полудели…
Да се съюзиш с този, който те уби…
И да го сложиш не само в листата за евродепутати, но и на първото, челно място…
Е, това е възможно само в страна като България…
В нея само е възможно и хора като една моя приятелка във Фейсбук, която се кълнеше в какво ли не, че никога не би се съгласила на съглашателство с Кунева, сега изведнъж да кажат – трябва да се обединим, трябва да гледаме напред…
Отдавна вече не искам да попадам в подобни ситуации. Разбрах, че просто е безмислено. Но не се овладях. Реагирах. Защото иначе щях да се срамувам от себе си. От онова, което преживях пред последните десет години, от онова, което сполетя толкова честни и свестни хора у нас…
И ето го и него, моя отговор на тази „ приятелка”…

„ Мирослава, извинявай, но не мога да те позная от коментарите тук - това ти ли си, оная, която познавам, макар и задочно... Ами, вземи си прочети онова, което си писала досега, особено онова за Кунева, и сама си отговаряй на днешните въпроси... Толкова съм огорчен, толкова съм омерзен от такъв начин на мислене... Ами вие роботи ли сте, нямате ли собствено усещане за човешко достойнство... Как може нормален човек-демократ да приеме дори и включване в листата на тази Кунева, а пък вие ми говорите, че щяла да бъде първа, че щяла да повлече и друг... Просто ми е обидно да продължавам. Съжалявам как съм допуснал изобщо да попадна в такава компания... Само едно ще ти кажа, Мирослава - когато преди десетина години, почти умрял, сляп, хората на Кунева, царистите, ме извикаха и ми казаха - ако не искаш да бъдеш с нас, тоест да крадеш с нас, напускай и цял живот ще бъдеш беден и низвергнат, аз напуснах. Без дори да си взема полагаемото ми се възнаграждение за неизползвания отпуск... И две години бях на легло... Прохождах отново, като бебе... И десет години бях без работа... И трябваше да емигрирам на достойна възраст... Да започвам всичко отначало. Всъщност ти това го знаеш от моите книги, за които написа рецензии... Възкръснах. Но никога през тези страшни години не съм и за минута помислял да разсъждавам, както ти сега разсъждаваш, а и някои други тук. А през това време тези царисти грабеха, лъжеха, крадяха като за световно... А нашите майки умираха с по 50 евро пенсия... И ти сега ми говориш да се прегърнем с тези... Това е срамно... Никога повече не искам да чуя за този ваш кръг. Ти знаеш много добре, че моите прогнози се сбъдват. То и не трябва кой знае колко прозорливост за това. Сега само това ще ти кажа - на изборите няма да вземете вече и два процента... Но дори и да ги вземете, дори и този Малинов да стане евродепутат, нима съвестта ви ще бъде спокойна... Нима хилядите отишли си от тоя свят, и то заради тези, с които сега вие се съюзихте, които всъщност убиха демокрацията в България, някога ще ви простят? Ей, хора... На този свят, макар и български, макар и толкова жесток и опростачен, все пак има достойнство, човешко достойнство, без което ние, живите все още днес, сме приживе мъртъвци...”
Накрая писах на тази моя „приятелка” във Фейсбук, че веднъж я бях премахнал от листата си, че тя ми писа след време пак да ми стане приятелка и аз се съгласих, но вече повече не желая тя да ми предлага своето приятелство.
И какво последва…
Вижте мигновената реакция на един „демократ”. Предупредена от мен, че се отказвам от приятелството й, тя веднага прибързва и не аз, а тя ме отписва от листата си… Щеше да е толкова смешно, да, елементарна детска игра, че и по-лошо, ако не бе толкова тъжно и страшно…
Значи за тази толкова объркана „радетелка на демокрацията” аз съм бил просто една бройка, тя сега не се бе замислила върху думите ми, върху болката ми, а върху това, че би имала някакъв пасив във Фейсбук, ако закъснее и ме остави сам да изпълня онова, за което я предупредих…
Господи, какво става наистина с нас, българите…
И с такива ли хора някога ще станем нормална страна…

СЪДБАТА ДА СИ БЪЛГАРИН…



Едно нещо не излиза от ума ми вече часове. Одеве трябваше да пазарувам в един голям супер до нас. Там продуктите са с добро качество, а цените им са по-ниски от тези в България, да не говорим за непрекъснатите промоции... Харесва ми атмосферата, тази разнородна глъч... Този мирис на живот... Заприказвахме се с един 61-годишен французин в униформа на магазина, каза ми, че бил два дни едно време в България по служба. От дума на дума разбрах, че сега работи като разносвач, зарежда рафтовете със стоки с количка. Преди е бил военен, и то с голям чин, сега взимал пенсия от ... 5 хиляди евро... Изстинах, ама защо тогава работите... А той ми казва - ами, не ми стигат парите. И ме пита - а колко е пенсията у вас... Обърнах се, мъж съм, ама почти се разплаках... И си тръгнах... Вървях край Сена и вече свободно оставих влагата да се стича по бузите ми... С какво бях по-различен от този човек? Защо такава жестока е съдбата? Съдбата да се родиш българин... Или по-точно - проклятието да се родиш българин... Ще го усетите, когато дойдете като мен в чужбина... Жестоко, нали - 5 хиляди евро, значи 10 хиляди лева и не му стигат парите… А мама почина със 126 лева... И никога не се оплака... А мен, защитника на майките, критика на контролираната бедност у нас, ме оплюват най-много... същите тези майки, които защитавам... Какво става наистина?
1

понеделник, 9 декември 2013 г.

МОЯТ  "ПОДАРЪК" ОТ ФЕЙСБУК

https://www.facebook.com/yearinreview/dimo.raikov.7


неделя, 8 декември 2013 г.

Вместо празнично


ЕУФОРИЯ…

Тази дума използва репортерката на една бг-телевизия, за да „онагледи” съобщението си, че вече 90 процента от легловата база в Банско била ангажирана от студенти за утрешния им празник. И картината бе впечатляваща – тълпи от студенти пристигаха с радостно озарени лица в планинския ни курорт…
Да, тъжна нашенска действителност…
Докато шепа студенти се борят за справедливост, хиляди други се чудят как и къде да прекарат празника си… Ами, разбира се, как така заради някаква си „въздушна” справедливост те ще пропуснат своя ден – та нима цял живот човек е студент…
И така си върви, така си върви… Напоително, с кеф…
И после, след години, пак някой наивник, какво ти наивник, направо глупак, като моя милост, ще се чуди и мае защо така България е на последно място по способност за мислене…
И защо ли се сещам – съвсем наскоро учениците на Франция изригнаха срещу решението на своя президент относно случая с ромчето от Косово. Присъствах на тяхна манифестация в центъра на Париж. И тогава се чудех – гледай ги тези деца, че нали вече те са във ваканция… Защо не си гледат кефа, а са тръгнали да се борят за едно непознато момиче?
Всъщност наследниците на французите добре бяха научили урока на родителите си – за демокрацията няма ваканция!
Няма празник, няма банкети, наливане с реки от алкохол, няма възгласи – айде стига сега, веднъж се живее…
Затова има нормална страна.
Колко наистина е просто, нали?
Просто ли…

Димо Райков
Париж

ДА МИСЛИМ „ ПОЛОЖИТЕЛНО ” ЗА БЪЛГАРИЯ И ДА МРАЗИМ… ПАРИЖ…



Колко е лесно да виждаш сламката в чуждото око, а гредата в своето да подминаваш…

Често ме молят приятели да бъда по-положителен, да не осъждам толкова българина… Но как да бъдеш „положителен”, как да стоиш безучастен, когато не са един и двама примитивите, които пълнят страната ни, а и личното ни пространство с простотии, казани с усещане за … величие…
Ето, пореден пример… Ще кажете, ама това е частен случай.
Частен ли… А и вие се взрете, то какво ти взиране, просто погледнете в интернет-пространството… И какво виждате…
Ето го и него, обещания коментар, който ви предавам дословно…

„ Париж,само се намира във Франция .Отдавна не е френски град.Той е осран ,опикан и оглозган от черни,жълти,сини,оранжеви и какви ли не .Парижкото мерто е най-гадното на света.В Париж само пазачите на историческите паметници,полицията и клошарите са французи.Истинските парижани отдааааавна ги ...няма !!! А,ааа да там са и бълргарските цигани.Дебелите ,мазни български цигани,които спят в кашони,серат в градинките и крадат каквото им падне !!!”

Да, това е коментар под снимката на Айфеловата кула, тази неземна красавица… Това са думи на българин за Париж, за най-красивия град на света, за града, в който всяко паве е съхранило памет и култура, култура, култура…, да, и сто пъти да напиша последната думичка няма да е достатъчно…
Париж, за който Анатол Франс казва: „ Във всеки град има по нещо. В Париж има всичко!”
А Виктор Юго: „ Париж е един безкраен празник…”
А Хемингуей: „ Дишайте Париж, това запазва душата!”
А Джеймс Болдуин: „ Най-доброто място в света, където човек може да отиде, е Париж.”
Да, така казват великите, но не така мисли нашенецът-всезнайко… Хайде бе, ще ми го хвалят този Париж…
И какво – да го оборвам ли? Да му доказвам ли, че не е прав…
Но всъщност има ли нужда? И ще ме чуе ли този, който иска да е… глух…
И се питам - е, щом този господин не е намерил нищо „положително” в град като Париж, то как пък тогава аз да намеря и грам „положително” в поведението и изказа на такива българи като него?
Всъщност още едно допълнение – „ създателят” на този коментар е командир на полк в голям български град, значи на него са били подчинени, а и сега се подчиняват, стотици, може би и хиляди млади хора?!? И попиват всяка негова дума, всяка негова мисъл, всеки негов жест…
Ех, Българийо…

ЗАЩО СТАНАХ ГУРБЕТЧИЙКА...


Откъс от книгата "BG емигрант в Париж" от Димо Райков

... И ето днес Нели, както и още стотици, хиляди български майки се борят с иначе нелекия живот в този огромен град, само и само по някакъв начин да подпомогнат своите деца и семейства, за да ги спасят от страшната мизерия в родината.
- Знаеш ли как всичко в мене плачеше, когато преди три години напуснах Варна? Питах се защо и къде отивам аз, вече петдесетгодишната жена? Но сега няма по-щастлив човек от мен, когато тръгвам към пощенския клон, от който изпращам на болния ми мъж и на сина ми поредната сума. В тези мигове забравям страшните несгоди, забравям мъката и сълзите, аз съм щастлива, знаеш ли колко съм щастлива…
Така ми говореше Нели, когато празнувахме 24 май край Париж …
Този спомен-картина ще остане у мен за цял живот – там, в оня салон-навес край Париж, седнали на една маса те – българските мадони – Нели, Христина, Грозданка, Стефка,Славка, Стоянка, Лиляна… (В дните, когато привършвах книгата, разбрах, че Лили е починала. Бог да я прости! Дни наред мъртвото й тяло лежало в квартирата й, докато най-накрая съседите разбили вратата…- б.а.) Сред тях – бат Рафо, неговите приятели-евреи Леон и Мони със семейството си и, естествено, моя милост… Тези мили български майки, бяха наизвадили коя каквото носи – и баница имаше, и кебапчета, кюфтета, разбира се и бутилка поморийска гроздова, която предвидливо бях запазил за този най-велик български ден – 24 май. Навън валеше обичайният парижки дъжд, беше доста хладничко, но ние бяхме стоплени от нещо, което с думи не можеше да се опише, нещо, което си е чисто наше, българско…
Беше празник, беше ни хубаво, но защо ли наоколо имаше и толкова много тъга? А когато на сцената излязоха децата на емигрантите в Париж, когато българската песен заля френската зала, едва сдържаните дотогава сълзи вече хукнаха свободно по тези мили лица. И тогава изтръпнах от оная светлина в очите на мадоните около мен – светлина, примесена с влага…
Да, българските в този миг не бяха тук, на френска територия – в този миг те бяха извън времето – там в оная прокълната, но родна страна, там, където бяха техните семейства, на някои децата и внуците им, гробовете на родителите…
Господи, на никого не пожелавам да съзре подобна картина, предизвикваща сподавен гневен вик… И една огромна, задушаваща те мъка. Кой и защо кара тези майки, вече на възраст, да бъдат робини в залеза на живота си, да перат, чистят и готвят на чужди хора и деца, вместо на своите внуци…
- Чак днес, и то тук, в Париж – говореше ми Нели – аз осъзнах как толкова години са ме лъгали безогледно в България управниците. Как са ме залъгвали, че всички трябва да затягаме колана, а те през това време за наша сметка са трупали, трупали богатства… Боже, как ни манипулираха, как ни възпитаваха в патриотизъм, в това, че няма нищо по-хубаво от България, а те през това време са си оплитали кошницата в чужбина. Сега техните деца и внуци имат огромни апартаменти в Париж, солидни служби, а аз се чудя къде да се подслоня, как да изкарам за наема… И най-страшното е, че и днес, вече парижани, те говорят назидателно – от България по-хубаво няма, вие, които бягате от там, сте мързеливи, родоотстъпници…

РЕЦЕПТАТА ЗА ЩАСТИЕ

РЕЦЕПТАТА ЗА ЩАСТИЕ ДНЕС НА НЕЛИ...
Откъс от книгата "BG емигрант в Париж" от Димо Райков

...аз дочух отново гласа на Нели:
- Вижте, може би ще ме упрекнете, но кажете ми, нямам ли и аз право като всяко живо същество на мъничко достоен живот, а? Целият ми живот е бил борба за оцеляване. И блъскане в стената… Кажете, нямам ли право и аз да обичам шума на живота, на есенните листа, на падащите кестени в Люксембургската градина…. Вие ходили ли сте там, знаете ли какви кестени има… И колко е красиво особено привечер? Но аз, поне засега, нямам възможност на подобно удоволствие, защото работя непрекъснато и тогава, привечер, е най-силното време за хора като мен, тогава парижани излизат да се разходят или пък отиват на театър, и аз трябва да пазя децата им… Мечтата ми е някога да имам поне една свободна привечер, да отида в Люксембургската градина, която обожавам, после да тръгна по брега на Сена, по тези безкрайни кейове и да усещам как вятърът се разхожда навсякъде из мен…Навремето, а и доскоро, аз понякога пишех стихове, ей така, просто за себе си…
Няма вечер, в която да не сънувам България - морето, Варна…
Тук, в центъра на Париж, на най-хубавия град в света – аз работя понякога и в най-голямата мръсотия… Защото, освен гледането на деца и чистенето на парижки домове, аз съм принудена да се грижа и за няколко стаи в социални хотели, които са ужасни… С какво съм заслужила тази участ? Но можех ли в собствената си родина, и то с висше образование, цял живот да работя за стотина евро на месец, цял живот да оцелявам?
Много ли исках и искам от живота, който ми остава? Аз вярвам в доброто, което го има във всеки човек. Аз нямам нужда вече от настойник или идеология, която да ми казва кое е добро в моя живот. Аз просто искам да живея в хармония със себе си и с другите хора. Много ли е това?
И затова тръгнах към Париж. Просто видях, усетих и разбрах, че няма никакъв изход, никаква надежда за спасение за мен и моето семейство, за хора като нас – бедни, смачкани, но все още с чувствителност. И решението ми бе категорично – натам, към Париж… Ще лазя по корем, ще тъна в мръсотия – но поне да запазя и мъничкото, и капчицата дух, останали в мен…
О, какви трудности преживях. А и все още понякога търпя, но няма връщане назад – не, сбогом на онази страна на безсърдечието, на жестокото и превърнало се в спорт в моята родина унижаване на човешкото достойнство…
Решението да тръгна към Париж бе спонтанно, но и дълбоко премислено. Та къде другаде в света човек може да потърси, а и да намери, ако има късмет, разбира се, подобно място на Духа, на Свободата, Равенството и Братството? Четох преди време, че никъде другаде в света няма по-хубаво място за живеене, място, заредено с толкова енергия…

"BG емигрант в Париж" от Димо Райков - 2008 г.

На всички, които са завършили Великотърновския университет

ЗА " ЛЕКА НОЩ"...
На всички, които са завършили Великотърновския университет, а и на всички, които обичат ... живота, тоест жената...

Често критикувам Фейсбук, но има и моменти, когато съм му благодарен...
Ето един от тях. Вижте какъв диалог се "развихри" току-що между мен и моя приятел от Фейсбук д-р Христо Димов, който цитира част от разказ на Бродски...
"Гледката беше направо най-елегантното досега женско същество, чийто умопомрачителен крак бе стъпвал сред нас. Заради такива като нея женените мъже сънуват мокри сънища. Освен това беше венецианка.

Така че преглътнахме на бърза ръка и членството ѝ в Италианската компартия, и свързаното с него отношение към нашите ахмаци авангардисти от 30-те години, отдавайки и двете на западняшкото лекомислие. Мисля, че дори да беше отявлена фашистка, пак щяхме да я желаем все така сладострастно. Тя беше потресаваща, не ще и дума, и когато впоследствие се хвана с възможно най-големия тъпанар от периферията на нашия кръг – някакъв дръвник от арменско потекло с тлъст портфейл, общата реакция беше смайване и яд, а не ревност, и едно мъжко „язък“.

Разбира се, ако поразмислиш, не бива да се ядосваш на леке от лют национален сос върху прекрасна фина дантела. Обаче нас ни беше яд. Защото беше нещо повече от разочарование – беше си предателство на тъканта."
J’aime · · Partager · il y a environ une heure ·
д-р Христо Димов, Elena Banova et 2 autres personnes aiment ça.

Dimo Raikov Докторе, достави ми удоволствие с този текст... И си спомних отново за незабравимия Казандзакис - " Жената е като извор, идва ожаднелият пътник и пие, пие, та чак кокалите на гърба му пукат...После идва друг... И той пие, пие, пие, та..." Спомних си и за първия ми досег с омаята на онова време като студент - първата ми лекция при доцент Георги Данчев във Великотърновския университет. Преподаваше ни по фолклор. Представяш ли си - аз, току-що уволнен от казармата, заобиколен от толкова красиви момичета-цветя около мен, знаеш, Великотърнивският университет по онова време бе почти от момичета, та доцент Данчев, развял буйна грива и опрял се о катедрата, с топъл, но гръмовен глас ме посрещна - Хайде, колега, не закъснявайте, я вижте какви момичета ви очакват...Ха-ха-ха... - Аз се сащисах, а той продължи - Започваме, вижте, колеги, велико нещо е жената. Затова ще ви кажа една народна мъдрост - една жена не мисли за мъж, само когато върви по мост или я ръфче куче...Ха-ха-ха..." Боже, къде е това време, докторе... Оня трепет, онова пърхане на тези толкова хубави момичета наоколо... И за друго се сетих сега - имах щастието мой духовен учител да бъде академик Ефрем Каранфилов. Един достолепен мъж, един рядък ум, който толкова много ме обичаше мен, непознатото момче от оня неизвестен странджански край... Та веднъж академикът ми каза - Винаги у мен ще остане оня спомен от една конференция в чужбина, бяхме толкова вече уморени, пък и все мъже в залата...Изведнъж аз, както четях моя докад на трибуната, усетих как нещо просветна във въздуха, как нещо ни омая... Бе влязла една хубава, ама толкова хубава жена...И изведнъж всичко сякаш се промени... Изведнъж изчезна дрямката и досадата, всеки започна да се надпреварва да се изкаже, за да бъде остроумен... Да, Райков, жената е наистина велико нещо..." Лека нощ, докторе! И още веднъж ти благодаря за възможността чрез този текст да се докосна до ... радостта от живота... Онова, което толкова ни липсва на нас, българите... Да, радостта от живота...
il y a 7 minutes · Modifié · J’aime

д-р Христо Димов Благодаря ти ,Димо! В същия стил на голям писател и ти разказваш красивите неща!Затова и аз сега често като пиша нещо се питам,кое всъщност е по-доброто -Преживяното или споменът!Лека и на теб Димо!
il y a 5 minutes · J’aime

Да, това е... Значи и във Фейсбук може да има полъх, нали...

Откъс от книгата „ BG емигрант в Париж” от Димо Райков

1200 ЕВРО ИЛИ ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ВАРНЕНСКА МАДОНА В ПАРИЖ

Откъс от книгата „ BG емигрант в Париж” от Димо Райков

Името на Нели чух за първи път от героя на книгата ми „Париж, моят Париж…” Мони Якимов.
- Знаеш ли – каза ми веднъж той – идва онзи ден в магазина ми бат Рафо и ме моли да задържи за още един ден твоята книга за Париж, която му бях дал, защото жената, която сега се грижи за него, на един дъх я прочела. Четяла и плачела… И това страшно много изненадало бат Рафо, защото той толкова време изобщо не бил виждал Нели, така се казвала жената, да плаче…
Всъщност се оказа, че тази Нели е българка и е от Варна. Дошла в Париж преди три-четири години. Средна на ръст, руса, с дълбоки изразителни очи, личи си, че петдесетгодишната сега жена е била красавица – говори тихо и почти винаги нещо прави – мила, българска майка, дошла тук, в огромния град, на една почтена вече възраст, за да търси прехрана не само за себе си, но и за сина и съпруга си, останали във Варна.
Помислих си – колко кураж се иска, за да тръгне тази българска жена, вече на немалко години, да търси ново начало в своя живот? Кое всъщност е накарало и кара десетки, стотици, а може би и хиляди жени - българки като Нели, на нейната възраст, когато би трябвало вече да гледат внуци, да „успокоят” своя живот, да тръгнат и да преобърнат изцяло битието си? Естествено, аз знаех, че преди всичко причината за това е мизерията в родината, примката, която задушава не само Нели, но и милиони честни, трудолюбиви български жени, чийто живот изцяло е посветен на семейството. Живот за другите…
Вече години наред в съзнанието ми се е запечатал разказът на една жена, която току-що се бе върнала от гурбет в Гърция и която интервюирах като журналист – разбира се, този материал по понятни причини така и не видя бял свят…
Надали някога ще забравя посърналото, повяхнало лице на тази българска майка, нейните изпълнени със страх и отчаяние очи… Тази жена, подгонена от мизерията и безработицата в собствената си страна, бе тръгнала към съседната държава без изобщо да знае какво всъщност я чака там.
След всяка нейна дума настръхвах – слушах разказа й как била прекосила с още неколцина други жени и мъже нелегално границата, как цялата треперела и мислела, че всеки момент ще й се пръсне сърцето, как гладни и жадни се криели като животни, наблъскани в един стар микробус, а после и на кораб, докато накрая се озовали на непознат остров.
Да, този остров тя ще помни цял живот. Ще помни и оня неин първи чорбаджия, който я биел така жестоко, че веднъж не издържала и когато оня й разкървавил окото и замахнал за втори път, българката хванала ръката му и с всички сили я извила.
И оня мръсник, онемял от болка, а и от куража на гурбетчийката, се стреснал, миг-два гледал невярващо, после се обърнал и тръгнал назад… При него жената заедно с една румънка и една рускиня изкарала месец, спели направо на земята в някакво мазе, до полунощ миели чиниите в кухнята на туристическото заведение.
След това се озовала на друг остров – там прислугвала на възрастни болни хора. Изкарала почти година при едни старци, но накрая и там не издържала – бабата била много лоша, все я тормозела за щяло и нещяло, а старецът, макар и деветдесетгодишен, все я плескал отзад, все търсел близост с нея.
Една вечер, след като бабата десет пъти я вдигала от леглото – ту да затвори, ту да отвори прозореца, гурбетчийката сама не усетила как вместо предписаното от лекарите количество успокоително тя удвоила, че и утроила дозата…
Така и нашенката не дочакала резултата, уплашена и трепереща, тя надве-натри събрала багажа си и хукнала към пристанището.
Как се е качила на един кораб, как се е скрила в него, как е стигнала Атина, как след това отново нелегално е прекосила границата, жената вече не си спомняше. А и не искаше да си припомня повече този кошмар, който, убеден съм, щеше да я преследва до края на дните й.
Спомняше си само, че един митничар, да, български митничар, й взел скътаното с толкова труд и унижения припечелено и така – смачкана, с изтръпнало сърце милата женица се върнала в България при семейството си…
Кратка беше тази задъхана и потресаваща изповед на българската майка, прекарала близо две години като бяла робиня в съседна Гърция – разказаното ме потресе и остана в мен и до ден днешен.
Останаха в мен и тези големи, но толкова уплашени очи – очи на човек, в които липсваше и искрица надежда…
И затова, когато се запознах с Нели в дома на бат Рафо по време на онова прословутото ядене на чудния гювеч, първото нещо, което пожелах мимо волята си, бе да потърся очите на тази симпатична жена.
Бяха хубави, дълбоки очи…
И никога няма да забравя какъв гняв избухна в тези мигове у мен. Кой всъщност я бе накарал да напусне родния си дом, да преодолее разстоянието от хиляди километри, за да се озове на гурбет в Париж? Кой бе накарал тази жена с висше образование – психология, семейство и многобройни приятели в родния град, да изостави целия си досегашен живот и да тръгне отново от нулата? Сама, без да знае къде ще спи, какво ще работи…
Това наистина е нещо страшно. Тогава, когато трябва да си починеш, да се наслаждаваш на живота, ти, българската майка, събираш надви-натри дрешки в куфара и тръгваш - там, към оня, другия свят…Сама, единствено с едно голо обещание на някакви познати, че биха ти помогнали… За да търсиш парчето хляб…
Да, съдбата на тези мили жертвоготовни български майки, посветили целия си живот на своите деца и семейства, никак не е лека.
Наистина има нещо сбъркано в това днешно явление – гурбетчийството. И преди много години българите са ходели в странство да си изкарват прехраната, но днес, за първи път в историята на България, жени стават гурбетчийки. И то жени на 50-60, че и на 70 години…
Не, подобна саможертва не съм срещал у други народи. Да си готов да се лишиш, дори и от най-ценното, което природата ти е дала – живота, единствения и неповторим лично твой живот, заради благото на сина, на щерката, съпруга…
Не зная, за някои хора, особено на Запад, подобно поведение е трудно обяснимо. Но аз, българинът, го разбирам. Спомням си, че като дете бях потресен от това как един от моите чичовци заделяше от залъка си пари, за да ги даде на вече големите си синове. Веднъж го попитах: „Защо, чичо, се лишаваш от най-насъщното, за да го дадеш на своите синове?” Тогава този мой чичо Никола Вълчев от странджанското селце Стоилово, вече покойник, така ми отговори: „Димчо, най-хубавото нещо в тоя живот за мен е, когато давам някоя пара на моите синове. Абе, как да ти кажа, хубаво ми е. Мога цяла година да блъскам, да ям само хляб, лук и сланина, но най-важното за мен е, когато дойдат децата, да имам някой лев и да им го дам…”
Тогава, разбира се, не можех да проумея думите на моя чичо. Е, разбрах ги аз тези думи след години, когато моята дъщеря Яна порасна…
И ето днес Нели, както и още стотици, хиляди български майки се борят с иначе нелекия живот в този огромен град, само и само по някакъв начин да подпомогнат своите деца и семейства, за да ги спасят от страшната мизерия в родината.
- Знаеш ли как всичко в мене плачеше, когато преди три години напуснах Варна? Питах се защо и къде отивам аз, вече петдесетгодишната жена? Но сега няма по-щастлив човек от мен, когато тръгвам към пощенския клон, от който изпращам на болния ми мъж и на сина ми поредната сума. В тези мигове забравям страшните несгоди, забравям мъката и сълзите, аз съм щастлива, знаеш ли колко съм щастлива…
Така ми говореше Нели, когато празнувахме 24 май край Париж …
Този спомен-картина ще остане у мен за цял живот – там, в оня салон-навес край Париж, седнали на една маса те – българските мадони – Нели, Христина, Грозданка, Стефка,Славка, Стоянка, Лиляна… (В дните, когато привършвах книгата, разбрах, че Лили е починала. Бог да я прости! Дни наред мъртвото й тяло лежало в квартирата й, докато най-накрая съседите разбили вратата…- б.а.) Сред тях – бат Рафо, неговите приятели-евреи Леон и Мони със семейството си и, естествено, моя милост… Тези мили български майки, бяха наизвадили коя каквото носи – и баница имаше, и кебапчета, кюфтета, разбира се и бутилка поморийска гроздова, която предвидливо бях запазил за този най-велик български ден – 24 май. Навън валеше обичайният парижки дъжд, беше доста хладничко, но ние бяхме стоплени от нещо, което с думи не можеше да се опише, нещо, което си е чисто наше, българско…
Беше празник, беше ни хубаво, но защо ли наоколо имаше и толкова много тъга? А когато на сцената излязоха децата на емигрантите в Париж, когато българската песен заля френската зала, едва сдържаните дотогава сълзи вече хукнаха свободно по тези мили лица. И тогава изтръпнах от оная светлина в очите на мадоните около мен – светлина, примесена с влага…
Да, българските в този миг не бяха тук, на френска територия – в този миг те бяха извън времето – там в оная прокълната, но родна страна, там, където бяха техните семейства, на някои децата и внуците им, гробовете на родителите…
Господи, на никого не пожелавам да съзре подобна картина, предизвикваща сподавен гневен вик… И една огромна, задушаваща те мъка. Кой и защо кара тези майки, вече на възраст, да бъдат робини в залеза на живота си, да перат, чистят и готвят на чужди хора и деца, вместо на своите внуци…
- Чак днес, и то тук, в Париж – говореше ми Нели – аз осъзнах как толкова години са ме лъгали безогледно в България управниците. Как са ме залъгвали, че всички трябва да затягаме колана, а те през това време за наша сметка са трупали, трупали богатства… Боже, как ни манипулираха, как ни възпитаваха в патриотизъм, в това, че няма нищо по-хубаво от България, а те през това време са си оплитали кошницата в чужбина. Сега техните деца и внуци имат огромни апартаменти в Париж, солидни служби, а аз се чудя къде да се подслоня, как да изкарам за наема… И най-страшното е, че и днес, вече парижани, те говорят назидателно – от България по-хубаво няма, вие, които бягате от там, сте мързеливи, родоотстъпници…
Говореше тихо Нели, а сълзите й капеха върху хубавата чиста блузка…
- Никога, дори и в най-тежките и жестоки моменти, които съм имала тук, особено в началото, не съм си и помисляла, дори и за миг, че мога да открадна, да се направя на разсеяна, да не си свърша докрай работата…
Спомням си как преди време намерих много пари. Този ден чистех в дома на един авиатор. Започнах да гладя панталона му и напипах нещо в джоба му – смачкани на топче банкноти…Бяха 1 200 евро… Изстинах. Боже, та това за мен бе огромна сума… А и от няколко дни бях останала с дребни пари.
И сама не разбрах как ръката ми тръгна напред – взех банкнотите…
Но в следващия миг нещо стана с мен – спазъм разтърси ръката ми, пръстите ми омекнаха и топчето с хартийки падна на пода…
И тогава се вцепених – какво щях да направя?
И се уплаших от мисълта, че аз, която никога през живота си не бях вземала и чужда игла, в този момент бях готова да … открадна.
Господи, как така? Кой и защо ме накара да посегна, чия бе тая сила?
И, честно да си кажа, в оня миг се уплаших. За първи път в своя живот аз се уплаших от себе си. Да, от себе си…
Разбира се, това мое състояние бе моментно, но все пак… След няколко мига аз вдигнах от пода хиляда и двестата евро, наема за няколко месеца, и ги оставих на масата.
Когато по-късно получих съобщение по джиесема: „Мадам Нели, благодаря Ви” аз, как да ти кажа, бях и щастлива, но и като че ли мъничко гузна… Боже, та какво щях да направя?
Ракията поразпали мъжките погледи, бай Леон взе да ме потупва по рамото, разбира се, шеговито: ”Райков, не крий бутилката…”
И тогава Нели извади от чантата си …огромна кокошка. Майстор-кулинар беше варненката – апетитната миризма омая всички ни… Най-много, естествено, бат Рафо – той обаче не забрави, въпреки желанието си по-бързо да посегне към яденето, преди това да си сложи кърпа на врата – няма начин, всичко трябва да е изпипано, с финес, по френски…
И когато другите се бяха посветили в тайнството на храненето, когато обичайната за такива случаи човешка глъч лека-полека попритихна, аз дочух отново гласа на Нели:
- Вижте, може би ще ме упрекнете, но кажете ми, нямам ли и аз право като всяко живо същество на мъничко достоен живот, а? Целият ми живот е бил борба за оцеляване. И блъскане в стената…Кажете, нямам ли право и аз да обичам шума на живота, на есенните листа, на падащите кестени в Люксембургската градина…. Вие ходили ли сте там, знаете ли какви кестени има…И колко е красиво особено привечер? Но аз, поне засега, нямам възможност на подобно удоволствие, защото работя непрекъснато и тогава, привечер, е най-силното време за хора като мен, тогава парижани излизат да се разходят или пък отиват на театър, и аз трябва да пазя децата им… Мечтата ми е някога да имам поне една свободна привечер, да отида в Люксембургската градина, която обожавам, после да тръгна по брега на Сена, по тези безкрайни кейове и да усещам как вятърът се разхожда навсякъде из мен…Навремето, а и доскоро, аз понякога пишех стихове, ей така, просто за себе си…
Няма вечер, в която да не сънувам България - морето, Варна…Тук, в центъра на Париж, на най-хубавия град в света – аз работя понякога и в най-голямата мръсотия… Защото, освен гледането на деца и чистенето на парижки домове, аз съм принудена да се грижа и за няколко стаи в социални хотели, които са ужасни… С какво съм заслужила тази участ? Но можех ли в собствената си родина, и то с висше образование, цял живот да работя за стотина евро на месец, цял живот да оцелявам?
Много ли исках и искам от живота, който ми остава? Аз вярвам в доброто, което го има във всеки човек. Аз нямам нужда вече от настойник или идеология, която да ми казва кое е добро в моя живот. Аз просто искам да живея в хармония със себе си и с другите хора. Много ли е това?
И затова тръгнах към Париж. Просто видях, усетих и разбрах, че няма никакъв изход, никаква надежда за спасение за мен и моето семейство, за хора като нас – бедни, смачкани, но все още с чувствителност. И решението ми бе категорично – натам, към Париж…Ще лазя по корем, ще тъна в мръсотия – но поне да запазя и мъничкото, и капчицата дух, останали в мен…
О, какви трудности преживях. А и все още понякога търпя, но няма връщане назад – не, сбогом на онази страна на безсърдечието, на жестокото и превърнало се в спорт в моята родина унижаване на човешкото достойнство…
Решението да тръгна към Париж бе спонтанно, но и дълбоко премислено. Та къде другаде в света човек може да потърси, а и да намери, ако има късмет, разбира се, подобно място на Духа, на Свободата, Равенството и Братството? Четох преди време, че никъде другаде в света няма по-хубаво място за живеене, място, заредено с толкова енергия…
Париж е невероятен град – както си вървиш и изведнъж попадаш в някакво обособено място, в някакъв оазис на красотата и спокойствието – а само на метри от теб профучават с бясна скорост свръхмодерни коли, преминават тълпи от туристи…
Онзи ден се връщах от работа при една клиентка, който живее на плас „Тертър” на Монмартр. Спусках се по една стръмна уличка, тя, мисля, се казва „Шап”, и изведнъж открих още след първите стъпки вдясно по посока към метрото на плас „Пигал” една чудесна закътана градинка. Ако човек не я знае, не би могъл да й обърне внимание. Това и друг път съм го забелязала – в Париж очите ти трябва да са на четири, защото току виж си пропуснал поредното чудо в този толкова красив град. Затова, когато дойдат тук мои приятели от България и тръгнат да се разхождат из града, аз все им казвам: ”Оглеждайте се, не стойте само на пълните с туристи площади, просто малко се отклонете, мръднете – това важи не само за Монмартр, ами и за всички забележителни места на Париж – и около Нотр Дам, и около Айфеловата кула, а и на „Шан-з-Елизе”…- съвсем малко встрани, на метри от невероятната суматоха на туристическия свят, вие изведнъж попадате в някакъв оазис на тишината, спокойствието и красотата – забравяте всичко и се отдавате на насладата от допира с този великолепен град…
Обожавам малките улички с утаения в тях мирис на истински френски дом. Нямате си представа колко са причудливи и толкова нежни тези улички – било в Латинския квартал, било в квартала „Маре” – това са оазиси на глътката въздух, която е толкова нужна особено на хора като мен…
Не ми е леко тук – на тези години да уча нов език. Но постепенно свиквам. Няма да забравя как един път, в самото начало на моето идване в Париж, видях една руска екскурзоводка как само с един-два щриха ориентира групата туристи, които тя бе събрала като квачка около себе си – нали ги знаете руснаците, те открай време си ходят групово…
Та тази руска екскурзоводка така им говореше:” Слушайте, истинските французи непрекъснато повтарят - „О-ла-ла…” Като кажете „о-ла-ла”, значи ще ви помислят за истински парижани. Затова повтаряйте, колкото можете –„о-ла-ла”… Запомнете – най-употребяваните френски думи са „сава” и „бонжур” – хайде сега повторете заедно с мен – сава-а, ти им казваш, те ти отговарят също – сава-а… Значи всичко е добре…Разбираш не разбираш, щом нещо те питат, казваш или „сава” или „бонжур”… Хайде сега повторете…”
Ей, умрях си тогава от смях, обаче рускинята бе права, знаеш ли колко пъти, благодарение на тези две-три вълшебни думички, излизах от заплетени ситуации, ха-ха-ха…Много са забавни тези руски екскурзоводки – когато имам свободна минута за разходка аз обичам да се присламчвам към някоя тяхна група и да слушам онова, което им обясняват. Веднъж на Монмартр една екскурзоводка се провикна към насъбралите се около нея туристи: ”А сега имате десет минути за разходка. Вървете. Пазете си карманите, тоест джобовете… И дишайте, дишайте…Това е въздухът на Монмартр. Това е въздухът на Париж…” Да, много са интересни братята-руснаци…Ха-ха-ха…
Смее се Нели, весело й е – е, че как няма да й е весело – днес има почивен ден, тук е сред свои, сред българи…После продължава своя разказ:
- Да си призная – Париж беше моето спасение още преди да тръгна към него. Този вълшебен град бе най-желаният град от моето поколение, лишено от възможността да живее свободно и да пътува из света, заради оная Желязна завеса, тоест Берлинската стена. Колко нощи, заспивайки, аз тръгвах към любимия град, бродех по неговите чудни улички, изкачвах се на Монмартр…
Затова в мен нямаше колебание, когато реших да напусна България – натам, към любимия Париж…
Две познати от Варна, които отдавна бяха отишли да работят и живеят там, ми обещаха, че ще ми помогнат в началото с квартира и ще ми намерят някаква работа. Аз знаех, че хич няма да е леко, че няма да живея като принцеса, но и не очаквах онова, което ме сполетя. Не очаквах, че животът в чужбина може да направи някога добри хора, каквито всъщност знаех, че са тези две мои познати, в непоправими егоисти и лъжци, които за едно евро са готови не само да те предадат, но и да те смачкат.
Понякога се питам – с какво тези хора наоколо, парижанките, например, са по-добри от мен, та животът им да е толкова подреден. Те имат такива социални придобивки от страна на държавата, та чак свят да ти си завие.
Ето, сега ми идва наум как в началото се удивлявах, когато виждах как Париж, особено събота и неделя, е пълен с щастливи и радостни млади родители, накачулени с по три-четири, че и повече деца. После лека-полека разбрах за огромните грижи, които държавата полага за майките. Ще ви кажа само това, че когато жената роди трето дете, на нея автоматически държавата й изплаща всеки месец по още една заплата. Затова и обичайно явление тук е повечето майки сами да си отглеждат децата. А за изобилието от храни, за чудесното здравеопазване, въобще за подредбата на целия живот на французите, не ми се и говори… Особено, като си помисля какво е при нас…
Иначе парижани не са лоши хора. В първия момент при контактите си с тях те може би ще ти се сторят студени, но по-късно аз разбрах и причината за това.
Париж е един огромен, както казват някои преходен град, тук идват десетки милиони хора всеки ден от цял свят. Както виждаш почти на всеки ъгъл има просяци, пълно е с емигранти откъде ли не. И всеки от тези хора е дошъл не от добро. За тези няколко години бях свидетел на какви ли не потресаващи сцени, напоследък и тук много взеха да се увеличават кражбите и то за неща, които обикновеният парижанин така и не може да проумее. Ето, онзи ден гледам в една чудно красива градинка се бяха събрали много хора и се чудеха доста време на кого и защо му е притрябвало да отмъкне капаците на шахтите… Нещо, което на нас, българите, отдавна не ни прави впечатление…
Та може би и заради това парижани при първите си контакти с непознати са резервирани. Но достатъчно е да се поразговориш с тях, и тази дистанция бързо се скъсява. Веднъж завоюваш ли тяхното доверие, те вече до края на живота си са с теб. При мен как беше – след като видяха хората, че работя честно и почтено, че се старая, те разтвориха сърцето си и сега много от моите клиенти – семейства, изобщо не се страхуват да ми поверят жилището си, имам ключ, по всяко време мога да отивам там и да върша това, за което са ме помолили. А и ние, българките, в по-голямата си част, разбира се, работим не просто ей така, а със сърце. Ето, това е албум, винаги го нося със себе си - можеш да видиш снимките на моите деца, така аз наричам парижанчетата, за които се грижа, виж, това са едни близначета, чудесни деца... Вече имам над десетина малчугана, те са като мои, родителите им ми ги поверяват от доста дълго време. Това е признак за доверие, нали? Веднъж, щом спечелиш доверието на французина, той ти става доверен човек за цял живот. Ето затова понякога ми става мъчно, че с моята квалификация на психолог, с дългогодишния ми стаж по специалността, аз бих си намерила и много по-престижна работа тук, но това, че съм българка, според законите на Франция, ме лишава от тази възможност. Нещо повече, дълго време бях така да се каже и нелегална, представяте ли си, на моите години да бъдеш нелегален…
Тази държава обаче е толкова социална, така се грижи за хората, които в даден момент са се оказали на нейна територия, че често ние, българите, трудно можем да повярваме на това, на което сме свидетели. Аз, например, покрай перипетиите около болестта на моя мъж, останах ужасена от състоянието на българското здравеопазване. Лекарите във Варна ми взеха цял куп пари и накрая отсякоха, че няма никаква надежда. Къде ли не ходихме, кого ли не питахме – не, дори и една стотна шанс няма… И какво ми оставаше – да гледам как мъжът ми умира… Но аз не съм такъв човек, никога не се предавам. И го взех една вечер, десет и повече часа пътувахме с влака до София.
Тази нощ никога не ще я забравя. Бяхме сами с болния ми мъж в купето, той позадряма, а аз се чудех какво утре ще правим в столицата. И тогава изведнъж ми стана толкова мъчно – с какво, рекох си аз, съм разгневила съдбата, та ми носи толкова мъки. С какво бях пристъпила границата на доброто, та сега да се чудя изтръпнала на кой господ да се кланям, за да оздравее мъжът ми и поне мъничко спокойствие да има за мен? Защо, питах се в тъмнината на купето, на тази възраст аз да нямам от кого да поискам помощ? Нали цял живот съм внасяла своите данъци, плащала съм си всичко почтено и до стотинка, никога не съм лъгала и ето, когато имам нужда, се оказва, че няма държава, няма помощ отникъде…Нали това значи да си жител, да си гражданин на една държава. Ти да изпълняваш задълженията си към нея, но и тя, когато имаш нужда, да ти подава ръка… И може би тогава в мен окончателно се избистри решението – каквото и да става, аз ще търся изход извън България.
На заранта, замаяни от безсънието и от тревожните мисли, ние тръгнахме из софийските болници. И там видях неща, които ме потресоха… И там всеки искаше пари, много пари, но в София поне имаше специалисти и срещу огромна за нашите възможности сума аз успях да спася мъжа си. Разбира се, той си остана за цял живот инвалид, но важното е, че е жив. И аз сега правя всичко възможно всеки месец да му изпращам някаква сума, за да преживява, а и да върнем огромните заеми. Понякога стигам до 1000 евро, че и повече, а в България една учителка взема 100 – 150 евро на месец… Веднъж, когато бях нелегална, се разболях, дни наред не исках да ходя в болницата, но когато най-накрая отидох, страховете ми се оказаха напразни. И въпреки, че бях чужденка, без каквато и да е осигуровка, тези хора ме излекуваха без нищо да платя, дадоха ми и безплатни лекарства, че и някакъв документ, с който отидох в метрото и си купих карта за 12 евро, вместо за обичайните около 55 евро.
Да, няма да бъда честна, ако кажа, че сега в Париж всичко ми е наред, о, съвсем не е така…Та аз съм емигрантка, дошла съм от друга страна…Но тук аз се чувствам спокойна, тук аз мога да разговарям съвсем спокойно с хората около мен, които излъчват мекота, няма я оная страшна нервност, оня стрес, който идва преди всичко от мизерията, от това,че трябва непрекъснато да мислиш за парчето хляб…
И тук искам да споделя нещо по-скоро интимно, което не мислех да ви казвам в началото. Но по-късно, след като поразмислих, реших, че не трябва да го крия. Още повече, че след тези години, прекарани в Париж, аз успях поне мъничко да приема парижкия начин на мислене. Става дума за това, че парижани изобщо не гледат в паницата на другия, те не се бъркат в неговите работи, още повече пък в личния му живот. Докато у нас, в България, хич не е така, нали? Българинът умира човекът до него да е зле, може той, самият, също да не е добре, но важното е, оня, съседът, да бъде зле…Аз и одеве споменах, че никак не е лесно за хора като мен – на тази възраст, с това знаене на езика, да си намерят мястото в този огромен град. Но аз бях, а и съм готова на лишения, знаех предварително какъв риск поемам, затова не се плашех, а и не се плаша от евентуални трудности. Аз не се срамувам от каквато и да е работа, за мен няма обиден труд, особено когато си честен пред съвестта си. Но в края на краищата и аз съм човек, и то българин. Много ме заболя в началото, когато разбрах за обидни изказвания на някои хора в България, които, разбирайки че изпращам пари на близките си, веднага започнали с коментариите от рода на - абе, знаем ги ние как се изкарват пари в Париж… Да, в началото въздух не ми достигаше от подобни гнусотии, но лека полека, следвайки начина на живот на парижани и припомняйки си една мъдрост от дядо, Бог да го прости, който все казваше: „ Аз на всеки вятър не си вдигам яката”, взех да не обръщам внимание на злобните подмятания.
Слушам разказа-изповед на Нели и усещам, че чертите на нейното лице се преливат в чертите на лицата на останалите жени наоколо …
Все добри, български майки на почтена възраст, готови на всякакви лишения за благото на децата си, които само при споменаването на думичката „ България” отлитаха нанякъде – там, далече, далече…
Да, хубав е Париж, сякаш говореха лицата на тези BG мадони, най-красивият град на света е той…, но нали всеки, дошъл на тази грешна земя си има „своя” си Париж, оня Париж, който го носи там, в сърцето си…
И няма сила, която да го отнеме този Париж от сърцата на тези мадони, да, няма…
Децата на сцената запяват поредната песен: „ Хубава си, моя горо…”
И тук вече гласът на Нели замира.
Разбирам, че разговорът ни, всъщност монологът на моята събеседничка, е достигнал естествения си край.
Сега „думата” имаше Нейно величество песента. Оная, българската песен, любимата на Нели, българската мадона в Париж…
Нека да я оставим да я изслуша на спокойствие в изпълнение на децата на българските емигранти. Тези наши деца, които там, в Париж, сега учат като чужд език… българския, родния си език…
А пък аз в този момент се сещам как преди няколко дни прочетох в интернет, че един от нашите български новобогаташи на възрастта на Нели купил за сватбен подарък на любимата си млада, е, разбира се, че ще бъде млада, жена яхта за милион и половина евро. Само роклята от Париж на младоженката струвала 250 хиляди евро и била обсипана със седемстотин скъпоценни камъни… Сватбата щяла да бъде в Бояна, в чудесната сграда на Националния исторически музей. (Кой умник бе измислил това – там, сред най-ценните експонати на България ония, миропомазаните, да…гуляят… -б. а.) Поканени били хиляда души. Елитът… Да, „елитът” на България, който измами народа си и го ограби чрез един пошъл и за огромна жалост от никого ненаказуем сценарий…
По същото това време по сателитния канал на Българската национална телевизия вървеше дебат, в който основни участници бяха… разобличени преди дни бивши агенти на Държавна сигурност – сега обаче те бяха в качеството си на кандидат-депутати за Европейския парламент…
Господи! Да вярваш ли на очите и ушите си? До онзи ден – агенти, копои на прословутата Държавна сигурност, а днес – герои, кандидати да представляват моя народ не къде да е, а в сърцето на Европа, същата тази Европа, срещу която тези люде толкова години се бореха. Сега вече с огромни заплати в евро…
И тогава, в миговете на безсилна човешка ярост, аз сякаш отново чух гласа на Нели. И настръхнах – ето защо тя, жената на петдесет години, психоложката по образование, която цял живот честно и почтено се е трудила, е принудена да бяга от немотията и да се озове в Париж… И колко други нейни посестрими, колко други българи потеглиха и потеглят всеки ден към Испания, Гърция, Америка…
Но на кой ли му пука от това изтичане на родна, българска кръв? На кой ли му пука, че децата на България учат родния си език като…чужд. Да, на кой ли му пука?
В този миг гласът на Нели отново достига до мен:
- Когато понякога ми стане много мъчно, аз, без да се двоумя, тръгвам към едно от най-приказните места на земното кълбо – площад „Трокадеро”. Оттук се открива най-великата гледка в света за мен. Това е едно от най-магическите места в Париж. От едната страна на площада е музеят на морето, от другата – на човека. В това пространство наоколо има най-много музеи. Самият площад е вълшебен. По всяко време на денонощието той е пълен с хора – няма друг такъв площад в света.
А причината е проста – оттук се открива, както казах преди малко, най-прекрасната гледка в света – отсреща в цял ръст е великолепната красавица – Айфеловата кула.
Когато я съзра, независимо вече за кой път, все си викам:” Боже, имало е смисъл от досегашния ми живот. Благодаря ти, че ме дари с възможността да видя това чудо на чудесата още веднъж…
Врявата наоколо ми действа толкова тонизиращо, тук наистина се чувствам като гражданин на света – какви ли хора няма на площада… А когато видя как поредният дошъл за първи път тук чужденец пада на колене, прекръства се и как очите му греят… - е, това вече окончателно изгонва умората от тялото и душата ми…
В подобни мигове самата аз съм като едно голямо дете – все намирам някой човек, на когото да споделя своята тайна на „ парижанин” – изчакайте, казвам на човека, да удари кръгъл час, тогава цялата кула изведнъж се обсипва с рояк звездички, в тези мигове гледката е изумителна… Няма начин в такъв момент дъхът ти да не спре… И в подобни моменти си спомням винаги онова, което бях чела преди години - когато запитали Алеко Константинов кой е най-щастливият му миг в живота, той без колебание отсякъл: „Когато се качих на Айфеловата кула!”
Убедена съм – няма по-голямо щастие за родения в днешния свят от това да съзерцава от „Трокадеро” картината, която се разкрива пред очите му.
Това се редки мигове – отсреща, в цял ръст, е тя, същинската красавица от желязо - Айфеловата кула, а между нея и терасата „Трокадеро”, на която сме ние, са едноименните градини. Те са истинско творение на човешкия стремеж към красотата – идеално поддържани градини, великолепна, кадифена трева, и два чудесни фонтана, които се преливат в трети, по-голям и още по-красив и който наподобява каскада от оръдия, които стрелят с…вода, да, с потоци вода…Красота, красота и пак красота…И този непресекващ поток от хора – отиващи и идващи от Красавицата…И когато присядаш уморен от толкова много радост за очите и душата, премалял и някак си пречистен, на някоя от чистите пейки в градината, ти вече усещаш,че все пак ненапразно си живял – защото Бог те е дарил с тези мигове на досег, които цял живот ще носиш в себе си. И ще ги благославяш…
Няма друг град в света с такова небе, с такива луна и облаци денем, особено около Айфеловата кула… Някъде четох, че парижкото небе е единственото в света, на което нощем не се виждат облаци, защото то отразява мощната светлина, която идва отдолу, от града… Затова е толкова хубаво вечер да наблюдаваш небето над Айфеловата кула…
Ако пък имаш щастието, каквото аз имах на 9 май 2006 г.- деня на Европа, да попаднеш тук през някой празничен ден, ще останеш прехласнат от синьото видение – в такъв тържествен момент служителите на Айфеловата кула запалват синьото специално осветление. Е, тогава дъхът ти няма начин да не спре – ослепителната, облечена в синьо красавица, разтваря пред теб цялото си великолепие…
Запомнила съм и от архивни филми за Втората световна война, че когато немците влезли в Париж, първото нещо, което пожелал да види Хитлер, е било да отиде на площад „Трокадеро” и оттам да погледне Айфеловата кула. Това е наистина впечатляващ миг – опияненият от победата Хитлер със смаяно лице от величието на онова, което се разкрива пред очите му! Какво ли си е мислел в тези мигове Хитлер? И не е ли усетил той още тогава, че манията му да завладее света е обречена на неуспех. Защото как може да държиш в подчинение народ, който е създал такова чудо?
Може би и затова диктаторът не е посегнал и бомбардирал символа на Франция, на Свободата в света? Да, може би, кой знае..
Толкова много прекрасни места има в Париж… И те са моето спасение от нелекото ми ежедневие. Аз много бързо открих, макар и тези мигове за мен да са толкова редки, че една от най-големите радости на тоя живот е да се шляеш безцелно из Париж – няма наистина по-голямо щастие от това да имаш няколко свободни часа и да тръгнеш необезпокояван от никого и нищо из този вълшебен град – ей така, без план, без посока, просто тръгваш…
Тук често казват, че Париж трябва да се гледа чрез … краката.
Вървиш, накъдето ти видят очите и накъдето те подкарат нозете, и на всяка крачка откриваш нещо ново, дори и там, където си бил много пъти… Когато усетиш умора, посядаш на някоя пейка, чиста, уютна и усещаш с краката си почвата… И поемаш нейните сокове… Да, това е щастието…
Четох някъде, че парижките архитекти навремето най-много са държали на връзката на човека със земята. Затова и из града има толкова много места и алеи – и на Марсово поле, и на „Шан-з-Елизе”, и край Сена…, където няма никаква настилка, просто стъпваш направо върху земята…, няма мрамор, няма гранит, а земя – топла, естествена пръст…
Разходката из Париж е радост по всяко време на годината. Но истински шанс е да бъдеш в този град в първите дни на дългоочакваната пролет. Наистина Париж е винаги хубав, но през пролетта той е невероятен. Още с първите лъчи на слънцето като от приказките се появяват купища цветя навсякъде по чудно красивите градини, а и в дворовете – отпред, отзад, встрани на всеки дом, на всяка кооперация…Няма свободно кътче от толкова скъпата парижка земя, което да не е старателно обработено и превърнато в оазис на цветна красота… И в други страни има култ към цветята, но в това отношение парижани са ненадминати – тук съм видяла такива и толкова разнообразни видове цветя, че окото ми се напълни с красота за цял живот. Чак сега разбрах и защо почти на всеки ъгъл на всяка улица има магазини за цветя, пълни не само с букети, а и със саксии с живи цветя…Да, наистина са прави парижани като казват често, че ядене без вино е като ден без слънце. Хляб, вино и слънце – това е равно на живот в Париж…
Знаете ли, преди време чух по телевизията нещо, което ме изуми. Един италианец говореше за тайната на най-хубавите в света лимони, които се отглеждали край град Палермо. Стопаните държали дръвчетата дълго време без вода и тъкмо когато те вече умирали, започвали ударно да ги поливат.
И точно тогава, в тези отрязъци от време, те раждали най-горчивите, но затова пък най-качествени лимони…
Тези думи ги запомних, те сега ми дават сила и вяра. Защото може би и ние, хората, сме като тези лимонови дръвчета?
А и защо и ние, в случая аз, след толкова мъка да не усетя радостта на живота? Не може съдбата все да бъде неблагосклонна към мен. Та аз винаги съм живяла честно, почтено… Не може, нали?
Мълчах.
Какво можех да й кажа аз в този момент на тази добра, интелигентна жена, която бе избрала като милиони други българки да изживее последните години от живота си в чужбина, далече от собствения си дом, от близките си? И то тъкмо заради тях, близките …
Да, какво ли можех да й кажа?
Затова сега аз просто гледам как Нели ми маха за довиждане с ръка, как една сълза се търкулва по хубавото й лице…
Довиждане, Нели, кураж, варненска мадоно…
Сигурен съм, че Господ ще е с теб. Защото той обича тези, които посвещават живота си на другите.
Да, нашето жертвено поколение…
И в този миг усетих как нещо ме задавя. Изтръпнах – аз, петдесетгодишният вече мъж, плачех…
В следващия миг тръпката се повтори. За първи път не изпитах неудобство – оставих сълзите, моите мъжки горчиви сълзи, свободно да се оттичат…
Там, в Париж, в най-красивия град на света…

ТАРИКАТИТЕ НА ПРЕХОДА...


Този текст го писах преди време. Оказа се, че пак, за съжаление на някои "приятели", съм познал... Ето и "доказателството"... Давам линк към него, "доказателството"...
Да, за мен, прокобата на българския вечен преход са те - тарикатите български... За да имаме някякаква надежда, трябва да започнем от тяхното изкореняване. Иначе... Иначе сме мъртви приживе...

ЯСЛАТА

Не знам вече какво да мисля...
Може би трябва човек само да се смее... Но пък кой се смее сам...
Но как, например, може да се обясни това явление - познавам добре неколцина българи в Париж, които добре, както казват днес младите - "яко", поминуваха, а и продължават да поминуват, покрай партийните велможи на БСП и компания, покрай Бокова и сие... Но ето - днес те пак са сред първите борци срещу ... благодетелите си... Пълнят сайтовете с коментари, ” пращящи” от "демокрация"... И в България не само че ги аплодират, но и ги дават за пример за "демократичност", за родолюбие...
А хора като мен, които винаги са склонни да се съмняват, особено в онези ситуации, където цари всеобщ овчи възторг, биват като по правило низвергнати.
Много са ми интересни тези хора-"борци", които винаги усещат накъде ще задуха вятърът - как ли утре ще ме погледнат ? Е, аз зная,че те са гьон-сурати, но все пак… Та нима са забравили как сме разменяли остри реплики - но тогава те бяха, а и сигурен съм, все още са вътре в себе си, върли защитници на тези, които сега ... оплюват... Въпреки че са готови утре, ако нещо не сработи с новата ситуация, пак да ги целуват... А моя милост, понеже е критичен винаги, не е долюбван нито от тези, нито от онези... Сбъркана работа...
Във Франция най-уважавани са онези, които винаги съхраняват жив у себе си "критичния дух". Докато у нас като по правило на пиедестал са все тарикатите и умеещите да се приспособяват към всяка нова ситуация... Те са винаги на ясла на властта, независимо коя и каква е тя, сега дори започнаха да ги назначават и в някакви си съвети на мъдреци?!? Е, ама то вече наистина ни вземат за канарчета...
Да, всичко в България се повтаря, потретва, че и…
Още Хайджийски бе "изокал" – „ България е страната на дребните тарикати и шмекери!"
Какво повече...
Само един въздъх – оставете, моля ви, професионални, наследствени тарикати и шмекери, поне един-единствен път младостта на България! Та това не са малолетни, не са безмозъчни същества, та сами да не знаят какво да направят в ситуация, подобна на днешната …
Свалете мръсните си ръце, бащите ви погубиха нашия живот, нима сега вие, наследниците им, ще погубите и този на децата ни… Само и само за да запазите … яслата… Която вече сте си заплюли като потомствена.
О, новата „висша” класа на България… Която нарича „„цървуланковци” всички останали, които не искат да бъдат като нея хамелеони и слугинаж… И която мисли, че е забравила, която ненавижда вече мириса на потурите на … дядовците си…
Да, не им отърва днес на тарикатите български този иначе съвсем нормален за нашата страна мирис...
Всъщност това са те, тарикатите на България…
Тарикатите на този никога несвършващ преход, обезсилил и смачкал милата ни, но нещастна България…

Димо Райков
Париж

А ето и "доказателството" за моята тревога... Вижте как един новопръкнал се "борец" осребрява "мъките " си...Този човек, още когато го видях по телевизиите, когато съзрях "пламъка" в очите му, разбрах що за стока е... И... познах...



http://glasove.com/politika/31147-doc-kristian-takov-e-noviqt-chlen-na-pravniq-syvet-na-prezidenta