ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 30 ноември 2012 г.

ВАМПИРИТЕ У НАС

БЕЗПАМЕТИЕТО НИ ПРЕВРЪЩА В ЖЕРТВИ...




Размисли за положителното, за вампирите, за… националния спорт да се мразим…



Констатацията е тежка, но вярна – да, ние сме народ на безпаметието...

Според проучване на историци от Американския университет в Благоевград само 3 процента от сегашното българско население желае да научи нещо за тоталитарното си минало?!? Останалите просто искат да живеят в…безпаме...тие…

...Такъв процент на безпаметие няма в никоя друга страна!

Тогава?

Ами, тогава...- просто чалга, розички, тортички, ах, ох, цуни-муни и тем подобни...И призиви за повече положително, положително, положително... Да, в мъглата на положителното най-хубаво и най-много се…краде…О, какво само крадене – дори и от залъка, от последния залък на майките, на родните ни майки…

Тоест на нашия народ не са му нужни такива като мен автори, които да го натъжават, да го карат да мисли, на него са му нужни чалгаджии - и автори, и политици, и учени, и ...

А знаете ли какво пише в едни от водещите книги за възпитанието на малките деца в света?

Че децата от невръстни трябва да бъдат запознати не само с положителните герои, но и с носителите на злото...Защо? Ами, защото трябва да бъдат подготвени за живота, който не е само "цветя и рози", както се опитват да ни внушат някои...Иначе, казват най-големите лекари-капацитети, четейки им само положителни истории, ние подготвяме ЖЕРТВИ...

Разбирате ли, приятели, ние подготвяме ЖЕРТВИ! Тоест в момента, следвайки пропагандата на олигарсите, ние в България подготвяме един цял народ да бъде ЖЕРТВА! Той май вече е жертва...

Хвърляме го в нереалността, във виртуалната действителност на ПОЛОЖИТЕЛНОТО, той живее с илюзията, че всичко е розово ... И когато дойде изпитанието, когато срещне измамата, лъжата, и то в най-отвратителен български вариант, остава треснат като от гръм...Ето, това е ЖЕРТВАТА!

Хайде, на мен да не ми вярвате, но на тези независими и светли умове като световноизвестните медици също ли не искате да повярвате?

Ами на нашите деди също ли не вярвате - на ония приказки за вълка, за злата мащеха, за вампирите от нашето детство...Та тези хора инстинктивно са усещали онова, за което аз сега пиша.

Ами, вземете пример от опита, който имате с вашите деца, внуци...Кажете им да бъдат винаги добри, тоест да дават, например, играчките винаги на другите деца...Без да ги подготвите, че има и деца, които няма да им отвърнат със същото добро, че те ще им вземат играчките, че дори и ще ги нападат...И ще видите как след време вашето дете ще бъде едно безпомощно същество, което пред агресията на някое друго дете ще бъде объркано, невярващо, неподготвено... Както ние, цял един народ, се оказахме неподготвени пред тарикатите и крадците на българския ни преход…

Наглед елементарен пример, но показателен, много показателен.

Да, ние не обичаме ПАМЕТТА, ние не любим ПОКАЯНИЕТО, ние не искаме да знаем, че има лошо и че то, независимо от нас, съществува...

А то, злото, искаме или не, наистина съществува.

О, особено в нашите, български условия, където да се завижда и да се мрази е ... национален спорт... Да, национален, обичан до безумие, спорт…Използван много умели от ония, които толкова години вече дърпат конците у нас. И то така ги дърпат, че …

Да, жертвите на прехода български… Които повече от всичко обичаме да си заравяме главата в пясъка. И да чакаме, чакаме…

Какво ли, кого ли…

вторник, 27 ноември 2012 г.

РОМАН ЗА УБИЙСТВАТА ПО ГРАНИЦАТА И ЗА ПАМЕТТА

РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА – помен за жертвите на едно престъпление срещу човечеството




Александър Александров



Ако имахме памет, тя щеше да е натоварена със спомени за изключително тежки престъпления. Поради тази причина предпочитаме да забравим и да потулим миналото си, фалшифицирайки по този начин не само историята, но и човешката си същност.

Ако имахме памет, щя...хме да сме принудени не само да помним, но и да съдим престъпниците, както и да оплачем жертвите. За всичко това обаче са нужни големи усилия, а на нас ни липсва воля и затова избираме запазването на статуквото, обричайки по този начин на смърт бъдещето на нацията си. Защото без обща история не може да има общо бъдеще.

Французите имат един израз, който не съществува в българския език – „дълг към паметта”. Става въпрос не за разлепване на некролози по автобусни спирки, ами за истинско почитане на историята и паметта на предците.

Та, ако имахме памет, и ние сигурно щяхме да имаме дълг към историята си и да почетем предците си, и ние сигурно щяхме да се срамуваме от изстъпленията на тоталитаризма и от всичките престъпления срещу човечеството, на които вчера бяхме физически съучастници, а днес подпомагаме с мълчанието си. Щяхме да осъдим деветосептемврийските превратаджии и да забраним на техните потомци да играят хоро върху гробовете на избитите без съд и присъда, щяхме да осъдим и да се срамуваме от Народния съд, и от концлагерите, и от национализацията и колективизацията, и от домовете за деца, превърнати в гробища за живи хора, и от каторгата на бригадирското движение, и от телените мрежи по границите...Знаете ли, че жертвите на комунизма в България са повече от жертвите на комунизма в Полша и Чехословакия взети заедно? И знаете ли, че на българските граници са убити няколко пъти повече хора, отколкото на Берлинската стена? Сигурно знаете, но не помните и затова не се чувствате съпричастни, не чувствате и вина.

„Реката на смъртта” е роман именно за паметта. В нея Димо Райков разказва за убийствата по границите ни, които са всеобщопризнат факт. Само че Димо Райков разказва за тях от позицията на наблюдател, защото е роден и израства в пограничното градче Малко Търново по време на тоталитарната диктатура. И за разлика от повечето си съвременници носи у себе си спомена за ехтящите изстрели, за граничарите-убийци, за доброволните дружинки от въоръжени селяни, тръгнали на лов за хора...

Книгата на Димо Райков е художествен роман, написан по действителен случай. В него ще прочетете за разстрела на петчленно семейство немци от Източна Германия, дошли както много техни сънародници на почивка в България, за да опитат да „избягат” в Турция. Само че българската граница е строго охранявана, а Партията е заръчала на граничарите да стрелят „на месо”. Или както гласи лозунгът от стената на казармата, „Всеки изстрел – пирон в ковчега на капитализма”...



Години по-късно разсекретените архиви разкриват грозната истина – за всеки разстрелян „диверсант” (независимо дали е мъж, жена, дете, бебе...) тоталитарната немска държава е изплащала премия на българската комунистическа партия, а изпълнителите на присъдата – в случая български младежи-граничари, превърнати във физически убийци – са получавали за всеки унищожен живот няколко дни отпуска и часовник...

Състраданието на Димо Райков е отправено не само към убитите, но и към граничарите, които партийната пропаганда превръща в хладнокръвни убийци, и към местните жители, станали безсилни свидетели на поредното комунистическо извращение. Четейки книгата, не би било възможно да не изпитате и вие емпатия към главния герой с екстравагантното име Меркадо, чийто първообраз всъщност би могъл да бъде всеки един от нас, мълчаливите съучастници, намерили утеха в лудостта или забравата вместо в изкуплението и борбата за справедливост.

Престъплението срещу стотиците убити на границата източноевропейци обаче не спира дотук. Първо почти всички те са заровени в безименни гробове, понякога дори на недостатъчна дълбочина, поради което труповете им често биват изравяни, разчленявани, разнасяни и изяждани от дивите животни – за това свидетелстват директиви, заповядващи на граничарите да погребват убитите „диверсанти” на прилична дълбочина. Което ни кара да се запитаме дали граничарите сами са копаели или са били достатъчно цинични и жестоки, за да карат жертвите сами да изкопаят гробовете си преди разстрела. Дали действието се е развило както Димо Райков разказва в книгата си, или всъщност са накарали бащата - преди да ликвидират и него самия! - да копае дупки за невръстните си деца, за жена си, за бебето?

Следващото престъпление продължава и до днес. Става дума разбира се за нашето мълчание, както впрочем и за мълчанието на институциите, които все още отказват да реабилитират убитите на границата хора, считани от тоталитарната власт за „диверсанти”, „изменници”, „предатели”, „врагове”, „престъпници”, „саботьори” и останали такива в официалните документи дори и в наши дни (Димо Райков посвещава книгата си на Олаф Шахшнайдер, както и на двадесет и шест годишния му син Олаф, убит на българо-турската граница и все още считан за престъпник).

Не, няма милост за жертвите. Десетки години след привидния край на диктатурата гробовете им са все така анонимни, а имената им са омърсени с присъди, издадени post mortem и за едно-единствено провинение – желание за свобода.

Колкото обаче и да продължава гаврата с паметта на тези хора, никой не може да посегне на доблестната им смърт. Те може да са гонени, убити и заровени като животни, но именно така те запазват човешкия си облик във вечността. Защото както казва Русо, свободата е основно човешко качество и който загуби свободата си, престава да бъде човек. Именно затова мъртвите жертви са хора, а техните убийци, робите на тоталитаризма, нанесли смъртоносните удари отново и отново, лишени от правото на свободен избор и от всякаква форма на човещина, са живите мъртъвци без памет, осъдени да живеят без човешко лице както на този грешен свят, така и на Онзи.

В книгата си Димо Райков разказва за това грозно престъпление и задава точните въпроси, като оставя на читателите си сами да търсят единствения възможен отговор, който се заключава в две думи : истина и справедливост. И докато не ги открием, не жертвите, ами ние самите няма да намерим покой и няма да заживеем в мир с другите и себе си.

Проявете желание за възраждане на националната ни памет и прочетете тази книга, заслужава си!

неделя, 25 ноември 2012 г.

ЕДНА ИСТОРИЯ ОТ ПАРИЖ



САШКО БУЛЪТ

разказ от Димо Райков


Сашко прави сапунени балони, тоест „булове”, за децата пред една от забележителностите на Париж – центъра „Помпиду”…
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста титли… А върхът на спортната му кариера е … световен шампион. Да, световен, на целия свят, шампион…
Сега обаче тези всички признания не са му нужни.
Защото Сашко е един от бг-емигрантите в Париж.
И, за да оцелее, не шампионски титли са необходими тук, а някакъв номер, нещо, от което да се изкарват сантими.
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури…
Една радост и за децата, и за него самия.
О, няма по-изкусен майстор от Сашко в тази „професия”!
Как само ги извайва тези „булове” нашенецът, как ги изтегля, изтегля – нагоре, нагоре… И едни накъдрени, едни такива красиви… Политат към небето и понасят мечтите ти…
Децата, френските дечица, обожават бате Сашко – няма по-голям майстор от него на балоните – тези всяващи буйна радост у малките палавници, а и у родителите им, балони от пяна…
Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с нашия човек. Не, те, румънците, нямат никакъв шанс, ама никакъв…Че това е Сашко, Сашко Булът, Сашко българинът, бившият световен шампион по борба, а сега световен шампион по правене на…булове…
И ето, гледайки на живо как дребният иначе млад човек си върши работата, аз изпитах истинска радост и нещо като гордост, все пак и Сашко бе българин, а и честно и почтено, е, малко своеобразно, припечелваше хляба си.
До него съзрях едно пълничко момиче - Анжелик – приятелката на Сашко.
- Виж сега – говореше ми малко по-късно Сашко, като че ли бяхме приятели от сто години – Анжелик е малко пълничка, както виждаш, не е и първа красавица, но е душа човек. А на мен това ми липсва тук, топлината… А тя е много мекичка, добричка. С нея се запознахме в социалното, там, на опашката за помощи…Виж сега, аз много-много не й говорих, щото имам проблем с френския. Погледнах я, тя също ме погледна. Усмихнах й се, тя също ми се усмихна… Когато си свърших на гишето справката и тръгнах към изхода, тя, Анжелик, пък тръгна подир мен… А след двама-трима души идваше и нейният ред… И… стана работата. Оттогава сме заедно, навсякъде… Тя дошла в Париж от Канада, там имала проблеми с приятеля си. Аз пък съм разведен. О, да знаеш каква жена имах, национална състезателка по художествена гимнастика… Ама ми изневери с един приятел… И така се събрахме с Анжелик. Ето, сега ще я водя в Карлово, ще я запозная с нашите. Приготвил съм й сюрприз. Казал съм й, че живея в тридесет метра каре, знаеш, това е много за парижка квартира, а пък тя като види нашата къща, че и огромния двор… Ле-ле, само какви очи ще направи… Ще се пръснем да ядем домати, краставици, пиперки… Ей, да знаеш какви домати растат в нашата градина?
Всъщност историята на Сашко с балоните от сапунена пяна е обикновена.
Отказал като бивш спортист да постъпи в новосъздадените в зората на демокрацията в България отряди на мафията.
Разбира се, той не се отказал веднага, все пак трябвало да се прехранва някак си, но когато веднъж видял как режат ушите на един човек, само защото не се бил издължил навреме, не издържал… Не, не бил Сашко за тази работа, просто кръвта му била с друг състав, така ми каза самият той…
Накарали го да чупи пръстите на двама футболисти, само защото в един нищо и никакъв мач не … вкарали гол?!?
И Сашко емигрирал. И тогава го заболял кракът, в болницата, а уж френските лекари били най-добрите, нещо го объркали, появила се някаква инфекция, едва го спасили. Но Сашко окуцял с единия крак.
И… край на мечтата му пак да стане световен шампион…
И се озовал … пред „Помпиду” – къде другаде с този крак, а и с неговия френски…
И сега цял ден той чака да му хвърли някой монета, e, разбира се, той това изобщо не го показва, дори и с жест, непрофесионално е най-малкото, нали, макар и той да усеща звъна на сантимите така добре, че веднага познава каква е стойността на парата – да, браво, този ми е пуснал едно евро, а този пък десет сантима, стипса, но няма лошо, все пак е нещо…
После бившият световен шампион по борба преброява сантимите в паничката, купува от близкия магазин „Фран при” салам, много обича Сашко салам, тази обич му бе останала от борческите години, когато скришом от треньорите си дояждаше - м-м-мъ…
Какъв вкусен сервилат, пък и толкова е евтин, евтиния е и хлябът, нарязан като за него, на филийки...Е, с бирата Сашко не прави компромис, щото той много обича „Кроненбург”, такава една пивка, ама много пивка е тази френска биричка,  имаш чувството, че ти пречиства кръвта, ох, как се излива миличката направо сама в гърлото – ох, мамичко…
И сяда Сашко на плочника на кея на Сена, винаги там, в горния край, зад парижкото кметство, до моста „Сьоле”, оттук позицията му е най-стратегическа...
Всичко се вижда – ето, корабите с туристите, осветени и целите в гирлянди сякаш, с гроздове хора по палубата и святкащи апарати…
- Ела тук, скъпа - обръща се към  Анжелик момчето, притегля пълничкото, но толкова мило усмихнато момиче да себе си... Е, какво повече...
Блестят очите на българчето, какво ти блестене, направо сияят...
Да, седи Сашко, там, на края на кея, любимата река се плиска в краката му, да, в неговия сакат крак, изтръпнал от целодневното стоене, но сега вече странно омекотена е болката – днес пак бе изкарал около нормата, тоест към 60 евро… 60 евро…Това никак не бе малко, нали?
Усмихнат е Сашко, доволен, е, поизморен е, ама кой пък сега това да ти гледа… Виж наоколо каква красота е - Сена, корабчетата по нея, този пъстроцветен народ… А като прибавим  и докосването  на Анжелик, това толкова меко и ...нужно  докосване...
Всъщност не бе ли всичко това мечтата на Сашко?
В този момент момчето спира разказа си, поглежда ме:
- А Вие по каква линия сте тук?
- Линия ли – усмихвам се, после прегръщам момчето. И изтърсвам – Ами търся такива като теб, истински българи…
- Истински българи ли търсиш? – сега пък Сашко е изненадан, автоматично минава от „Вие” на „ти”, разбира се, че не му се сърдя, как така ще му се сърдя, спира момчето да гледа към реката, към тази толкова красива и чудна река на свободата, изпъчва гърди, поглежда към Анжелик, която изглежда вече поназнайва български, защото се усмихва загадъчно…
- Истински българи, а… - гледа ме в очите  Сашко – значи като мене, нали?
- Нали – отвръщам.
Сашко изпъва тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал на световното първенство, поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родният български трибагреник…
И под звуците на въображаемия химн „Мила родино, ти си земен рай” той, Сашко Булът, някогашният световен шампион по борба, широко, ама мно-о-ого широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче…
От сърце…

П.П.

Всъщност този разказ е откъс от току-що завършения мой най-нов роман „Франция, разреши да те обичаме!”, който аз посвещавам на онези мои приятели от Фейсбук, с които лично не се познаваме, но чиято трогателна и, мисля, откровена, подкрепа ми дава все още кураж и сили да продължавам да търся доброто у българина в тази наша пълна, за съжаление, с толкова егоизъм, завист и злоба бг-действителност…



вторник, 13 ноември 2012 г.

СРАМ ЕМИГРАНТСКИ ИЛИ ЖИВОТ НА КОЛЕНЕ...

.




Потърсих информация за тази прословута среща в Брюксел.

И ето - виждам почти пълна зала на Европейския парламент - неколцина натруфени бабички, няколко дечица на последния ред, свещеник в едър план, на първите редове зърнах и този вездесъщ Томалевски с няколкото имена...И куп бг-журналисти...Чиято задача, естествено, е да отразят подобаващо поредното "велик...о..." събитие...

Най-много обаче бяха съвсем младите хора - емигранти или "пълнеж"от синчетата и щерките на тлъсти заплатки в европарламента като сътрудници и тем подобни...

И се сетих извиднъж за бившия директор на училище, Асен от Благоевградско...

От десетина години този вече 70-годишен мъж е емигрант в Париж. Живее на палатка в гората на Венсен.

Редовно купува моите книги, дори от година е преплатил последния ми роман, който аз все не намирам време да му го занеса...

Асен е приятен мъж, вечно жизнен - на какво отгоре?

Той дава и последните си пари за книги, за интернет.

Но той не е поканен на тази сбирка!

Ама, моля ви се, как ще е поканен? Та той няма постоянен адрес...Сигурно така ще кажат засегнатите. И ще са прави. Прави ли?

Веднъж Асен ми каза - виждаш, хич не ми е леко тук, знаеш това, Райков, ти поне си народен човек, но никога не бих се върнал обратно. Защото тук поне не им виждам доволните физиономии, охранените бузи, не чувам лъжите им... Тук никой не ме кара да казвам на бялото черно и обратно...

Да, сетих се за Асен, гледайки тези негови, а и мои "колеги"-емигранти, седнали доволно на скъпите "европейски" столове...

И ме хвана срам.

И ми стана тъжно. Ама много, много тъжно...

Какво е това усещане у българина?

Да те изгонят най-безцеремонно, а ти да падаш на колене пред тях, същите, които са те изгонили...

Да им бъдеш "изтривалка" и оправдание за тяхната поредна екзотична екскурзия с народни пари...

А и ти самият да харчиш от оскъдните парици на майка си, която, ненужна и забравена, там, някъде в България, умира с 50 евро пенсия...

А ти бистриш вселенските проблеми, комитети, световни съвети ще правиш... Ведно с хора, които на ден вземат по две хиляди и нагоре лева...

Българския народ умира, кръвта му вече е изтекла, а ти...

Не, наистина положението е безнадеждно. Защото в главите ни български дребният тарикатлък и страстта към келепиреца никога не ще да изчезнат. Ако ще и в пустинята да сме емигранти...

Станах и тръгнах. Взех едно парче от баница, която пак жена ми бе направила - всъщност нашият досег до родината, който никой не може да ни го отнеме, и се запътих към гората на Венсен.

Там, към палатката-колиба на Асен... Дано да е там, дано...

А на ония там, загладените, издокараните - майната им...

Нима е леко и тяхното - цял живот да живееш на колене...



Димо Райков

Париж