ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 31 август 2012 г.

ДИМО РАЙКОВ ПРЕД В. "МОНИТОР"- МРАЗИМ СЕ,ЗА ДА ОПРАВДАЕМ ОВЧЕТО СИ ТЪРПЕНИЕ

В Париж всичко е талант и труд до прегряване на мозъка


Димо Райков, писател: Живеем в дефицит на солидарност и съчувствие

Продължаваме да се мразим, за да оправдаем овчето си търпение



ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА05.05.2012 Визитка:



Роден е през 1954 г. в Малко Търново



Завършил българска филология



Дълги години работи като редактор в литературни и национални медии



Автор е на романи и сборници с разкази



Понастоящем живее в Париж



От няколко дни на пазара е новата му книга „Реката на смъртта” (ИК „Хермес”), която на 3, 4 и 9 май ще бъде представена съответно в Пловдив, Стара Загора и Бургас



- Г-н Райков, какво ви провокира да напишете книга точно за чужденците, загинали на българската граница в стремежа си към свобода?



- Вижте, аз цял живот нося в себе си две картини. Едната бе гробът на неизвестен източногерманец – едва забелязваща се могилка с килнат върху нея грубо направен кръст с разкривен надпис - „Източногермански поданик, на 21 години”. Без име, без паметник. Просто един млад живот в небитието. Другата картина, останала у мен, бе образът на едно войниче граничар, което ние, децата, веднъж случайно съзряхме пред милиционерския участък. О, нима това бе един от силните, красиви батковци граничари? Този бе един 18-годишен старец, с посивяло лице...Чухме, че той бил убил цяло семейство немци от Източна Германия – баща, майка и три деца, едното от които пеленаче.



Тези две картини бяха моето проклятие – носех ги цял живот дълбоко в себе си. И ето – веднъж, преди няколко години, на един коктейл се запознах с неколцина немци. Не усетих как и защо директно ги запитах дали знаят нещо за съдбата на техни сънародници по българско-турската граница край моето родно градче Малко Търново. Немците ме погледнаха изненадано, поклатиха отрицателно глава и смениха темата. Прибрах се и започнах да пиша „Реката на смъртта”. Тя всъщност е моят поклон пред героите на тези две картини.



- Книгата ви разкрива механизма, чрез който преди години се е насаждала омраза. Според вас кое прекършва човешкото достойнство?



- Мото на моя роман е мисълта на Албер Камю: „Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.” Мото е и един стих от неизвестен поет от Източна Европа: „Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене.”



Всъщност аз посветих моята книга на жертвите и на политическото мерзавство, но и на жертвите на днешните стожери на контролираната мизерия у нас, т.е. на ония деца, намерили смъртта си по границите на България, но и на самите нас, българите, които в началото на ХХІ век сме най-бедните и най-нещастните същества в Европа, живеещи в атмосфера на липса на каквато и да е солидарност и човешко съчувствие. Ние продължаваме да се мразим, да търсим врага... За да оправдаем може би собственото си овче търпение и дребен тарикатлък.



- Емиграцията засилва или премахва комплексите на българите?



- О, много труден въпрос. Бих могъл да ви говоря по тази тема дни наред, но ще се огранича само в моето лично усещане – тръгнах с огромни надежди, после усетих страшен шок във всяко едно отношение, сега като че ли нещата се нормализират. Когато човек има вътрешното убеждение, че е частица от нормалния свят, че е честен пред себе си и околните, тогава комплексите остават на заден план.



И особено когато захвърлиш всякакъв хъс за победи, например над Париж, за домогване до богатство. Просто в този свят трябва да бъдеш почтен, да не лъжеш, да не крадеш, да не проявяваш тарикатлъци, и то дребни. И тогава ще бъде по-леко. Не казвам леко, а „по-леко”. Защото наистина днес не е лесно да бъдеш българин - и в чужбина, но и в България. Между другото, по-обширно на този ваш въпрос съм отговорил в току-що завършената ми книга с есета, озаглавена „Диагноза: Българин в чужбина”. Която, сигурен съм, ще стресне много хора.



- Вие как бихте дефинирали тази диагноза?



- За мен най-очебийните черти от характера на българина са на първо място завистта, която прераства в злоба и невероятната склонност към дребен тарикатлък. Много е прав Иван Хаджийски, като е писал преди години, че България е „страна на дребните шмекери и дребните тарикати”. Тези черти в чужбина се усещат още по-силно, французите дори не могат да възприемат, да допуснат дори за миг нещата, които правят някои българи.



- А има ли нещо, което французите могат да научат от нас?



- Разбира се, че има. На първо място – на лошотията ни. Е, това е в кръга на шегата, но знаете ли, че ние пренесохме в Париж чалгата, дребния тарикатлък... Сериозно – бих искал французите да „поемат” поне частица от нашата БГ спонтанност и гостоприемност. Тези типично български добродетели и у нас залиняват, но все още ги има, докато у французите те са почти непознати. Това най-добре се вижда у някои наши вече пофранцузени българи, които са толкова студени понякога в Париж, че чак изтръпваш.



- Вие сте свидетел на студентските стачки в Париж, какви разлики виждате между българските и чуждестранните студенти?



- Да, за огромно мое съжаление, разликата е от земята до небето. Разбира се, не в наша полза. В Париж студентите са „нервът” на гражданското общество. Нещо, което в България, сама знаете, че не е така. Всъщност у нас все още нямаме развито гражданско общество.



Тук е разпространено за нас и мнението, че сме големи „дребни тарикати”. Ето, онзи ден висш чиновник от парижко кметство директно ми заяви: „Вие, българите, все търсите начини да вземете нещо от нас, без да сте го изработили.” И ми даде пример за възрастна нашенка, на която й отпуснали френска пенсия, тъй като българската, знаете, е доста по-ниска, но законът тук е категоричен – трябва да се взема само една пенсия. Нашенката обаче се изтарикатила и няколко години вземала и френската, и българската пенсия. Сега чиновниците я „уловили” и бил наказан моят събеседник. Дребно, но типично по нашенски, нали?



- Вие се познавате с известни писатели като Салман Рушди, Умберто Еко, Марк Леви и др. Кой от тях е оставил най-ярко впечатление у вас?



- Моят избор да стана емигрант на 55 години не бе лесен. Да, Париж ми взе много, но и ми даде, а и дава много. Преди всичко – да пиша ясно това, което мисля. Също така и да общувам с представители на едни от най-великите култури в света. Досегът ми до тези великани на мисълта компенсира житейските ми несгоди. Всеки от тези писатели ми е скъп. Но сега съм под въздействието на последната ми среща с един невероятен мъдрец – 96-годишния Стефан Хесел. Той е автор на прочутото есе „Възмутете се” и родоначалник на световното движение срещу алчността на свръхбогатите. От срещата си с него запомних мисълта му: „Човек изгуби ли способността да се съпротивлява, значи е мъртъв приживе.”



Вижте, на мен ми е доста смешно, но и тежко, когато наблюдавам разни „колеги” тук, в България, как живеят с усещането, че те са най-великите на планетата, че светът е техен и т.н. И нямат никаква представа в какъв тесен кафез живеят, колко е ограничен техният хоризонт. Истинският свят не знае почти нищо, направо нищо за тях, „великите”. И още по-страшно – не иска и да знае. Защото Париж е огромен океан от хора – майстори във всяка една област. Тук конкуренцията е страхотна, но затова пък, когато тъкмо тук човек посади свое зрънце, то удовлетворението е огромно. Защото това зрънце е истинско, постигнато от самия теб, от сърцето ти. А не ти е дадено по приятелски, шуробаджанашки или партиен начин. В Париж няма назначение – ти ще бъдеш бизнесмен, ти – писател, ти – политик... Тук има талант и труд, труд до прегряване на мозъка. И си сам, сам, сам. Особено пък щом си българин... .

.



. .



четвъртък, 23 август 2012 г.

СТРАШНИЯТ ШАМАР НА БАБА ПАВЛИНА ЗА БОРИСОВ И БГ-ЕЛИТА, ЗА ВСИЧКИ НАС...

СТРАШНИЯТ ШАМАР НА БАБА ПАВЛИНА ЗА БОРИСОВ И БГ-ЕЛИТА, ЗА ВСИЧКИ НАС...




Е, това той, премиерът, надали го е очаквал...

Дошла баба Павлина от Драгичево в Министерския съвет чак, да се оплаче лично на Борисов за страданията на земляците й след земетресението, дошла българската майка... То като че ли преди това са живеели по-добре...

Посрещнал я той, поразговорил я, умее ги тези неща нашият премиер.

И подал той плик, пълен с пари на баба Павлина.

И, о, чудо невиждано!

Бабата, бедната баба Павлина от Драгичево, отказала парите. И казала женицата, тази свята българска майка, на дежурните журналисти, дошли, както обикновено, да извисят имиджа на премиера.

- Аз ще му поискам самолета , да ги докара в Перник, заедно със събраното от другите министри, и те трябва да дадат, и най-човешки ще ги разпределя. Аз не искам нищо за мен. Първо ще дам от тези пари да се възстановят детските градини, за да може младите хора спокойно да идат на работа и да си отведат децата. И за училищата, болниците, там, където има много нужда. И ако останат от тези пари, да се раздадат тогава на хората, но без мен.

И си тръгнала баба Павлина...

И премиерът ни останал ... Всъщност не знам как е останал, не съм бил там. А журналистите, естествено, не пишат такива неща...

Урокът на баба Павлина от Драгичево... Че той е и цяла програма за управление!!!За която толкова пари потрошиха властниците и все не я намират.

Всъщност той, този своеобразен и "мъжки" урок на бедната баба, е за всички нас. Които обрекохме тези свети наши майки на такъв геноцид и мъка, които никъде другаде в света възрастните хора не познават...

Каква звучна плесница, какъв само шамар. Дано поне мъничко той да пробуди заспалата вечен зимен сън България!

Поклон,бабо Павлино! Поклон,майко...

И, прости ни. Ако можеш, разбира се...



Димо Райков

23 август 2012 г.

Париж

петък, 17 август 2012 г.

"КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ" НА ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕТЕЦ

Моята книга с разкази "Кестени от Париж" вече е пусната в електронен вариант от ИК "Хермес" и "Библио" и всеки "електронно грамотен" читател може да си я закупи директно от сайта. Разбира се,този,който няма книгата. В "Кестени от Париж" аз всъщност разкривам истината за днешната бг-емиграция - без грим, откровено,със сърцето си. Надявам се,че моята истина ще трогне евентуалните купувачи. Повод за това ми дават десетките,стотици отзиви за книгата, както и големия интерес към нея.
http://biblio.bg/%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%BE-%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2-367

понеделник, 13 август 2012 г.

Отворено писмо до Илиана Раева и нейните момичета от Париж

ОЛИМПИАДАТА – РАДОСТ ОТ ЖИВОТА…




Отворено писмо до Илиана Раева и нейните момичета



Г-жо Раева,

Пише Ви един български писател, живеещ в Париж.

За мен бе удоволствие да наблюдавам играта на Вашите момичета. Изпитах чувство на гордост, това позабравено усещане, когато коментаторите по френската телевизия, все асове в този спорт, на няколко пъти сипеха суперлативи по отношение на възпитаничките Ви –...изящество, изумителна сигурност, непрекъснато търсене на новото…

Те не пропуснаха да споменат, че българските гимнастички винаги са били в челото на този спорт, че техните изпълнения се отличават с прецизност и чистота на отделните елементи от съчетанията им…

И за мен тези думи на иначе скъпите на похвали чужди специалисти бяха като благ мехлем за изстраданата ми емигрантска душа. Тук името на България се споменава толкова рядко, и то като по правило все по негативен повод…

Затова – поздрави и благодарности!

Пиша Ви този текст преди борбата за медалите, прочитайки Вашите малко горчиви размисли във Фейсбук.

Мисля, че всъщност те, медалите, последвани, естествено, от тлъстите премии / Тук за справка – Франция дава премия за спечелен олимпийски медал 50 хиляди евро. А как е в България…/ не са най-същностното в една олимпиада, която преди всичко е игра, арена на радостта и въображението, на силата на духа и на…сърцето…

Усещам в думите Ви мъка – но нима е толкова важно дали ще спечелите медал?

Дали с Вас и момичетата ще се снима Бойко Борисов, на когото Вие така възпитано и така дълго благодарите…

Олимпиадата не е само за политиците, за техния пиар, това, пак повтарям, е преди всичко игра, радост от живота.

Знаете ли какво каза един превъзходен коментатор по френската телевизия?

- И не забравяйте, драги зрители, че олимпиадата е преди всичко ЗАБАВЛЕНИЕ…

Да, така изящно се изрази мосю Жерар и французите изобщо не коментираха множеството грешки на съдиите, ощетили и техни състезатели.

Вие, г-жо Раева, всъщност сте направили най-важното – създали сте момичета, българчета, с въображение и чувствителност, с усет към красивото в играта и, надявам се, в живота. В този иначе толкова постен и тежък, преминаващ все в неистова борба за оцеляване, за нас, българите, живот…

Накарали сте ги да повярват, че и те, макар и родени в една малка и ползваща се с, меко казано, недобра репутация страна, „прославила се” преди всичко като територия на мизерия и престъпност / За което, разбира се, вина има преди всичко нелепото представяне пред света на страната ни от политиците, които мислят, че могат да излъжат западняка като му рисуват розови картини за действителността у нас, а не казват истинското състояние на нещата в България/ могат да предизвикат възхищение у обикновено резервираните към нас западняци, да ги накарат  може би мъничко да се замислят – защо е такава съдбата на този иначе красив и способен народ…Съдба на най-бедни, на най-корумпирани, на най-нещастни в Европа…

И това е най-важното! И затова – горещо Ви поздравявам!

Поздрави и на Вашия съпруг, Наско Сираков - личи си, че момичетата Ви, може би по интуиция, са взели всичко хубаво от Вас, но и от Наско – един от най-големите български футболисти, чиято непримиримост и склонност към риск, наследени от неговия баща-шампион Петко Сираков, един исполин в спорта, с когото имах честта да се познавам и да си бъбрим понякога в писателското кафене едно време на „Ангел Кънчев”-№ 5, е пословична.

Още веднъж – здраве и кураж!

И медали, разбира се, но преди всичко медали от сърцето!

Защото, както казва великият Екзюпери в „Малкия принц”, най-четената френска книга в света - „ Няма нищо по–ценно на този свят от онова, което е родено от сърцето!”

А играта на Вашите момичета е тъкмо такава – родена от сърцето – от онова изстрадано, премаляло от тъга и копнеж по красивото и нормалното в този свят българско сърце…

Повярвайте, г-жо Раева, на думите на един български писател, който тези дни, благодарение на Вашите момичета, изпита едно от редките усещания за нас, българите, на този свят – усещането за радост и гордост от родната кръв. Завинаги ще останат у мен погледите на моите познати французи след изпълненията на момичета Ви – погледи, учудени и същевременно откриващи нещо ново, нещо специално, нещо хубаво…А,когато эфранцузин каже за нещо, че е "специално" - о, това значи,че го е трогнало в сърцето...

И това всъщност бе за мен най-големият, най-ценният медал! Медалът, роден от сърцето!

Всичко друго, г-жо Раева, е от лукавого…

Поздрави! Успех!



Димо Райков

Париж

12 август 2012 г.