ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 25 юни 2012 г.

"ДОЙЧЕ ВЕЛЕ" ПРЕДСТАВЯ "РЕКАТА НА СМЪРТТА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

България

                ПАМЕТ ЗА "РЕКАТА НА СМЪРТТА"
Известно е, че има редица граждани на бившата ГДР, които са загинали при опит за бягство през българо-турската граница. За един такъв трагичен случай разказва романа на Димо Райков, с когото разговаря Георги Папакочев.



Димо Райков, български писател, който живее и твори в Париж, е посветил най-новия си роман „Реката на смъртта” на двама немски граждани. На 26-годишният гражданин на бившата ГДР Франк Шнайдер, убит при опит да избяга през българската граница в Турция и на неговия баща Олаф Шнайдер, който и днес се бори синът му да бъде признат за жертва, а не за криминален престъпник, какъвто продължава да се води в официалните регистри. За мото на книгата си авторът е избрал стих на неизвестен източноевропейски поет, който казва: ”Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене.”



Коя, всъщност, е реката от заглавието?



„Реката на смъртта” тече на няколко километра от моя роден град Малко Търново, един от най-строго охраняваните райони по времето на Варшавския договор. На единия й бряг беше комунистическа България, а на другия - Турция, символ на НАТО, на империализма и на оня, „лошия” свят. Още като дете помня как начело с „дружинната” нашият пионерски отряд потегляше към близката застава. Там, в началото на 1960-те години, ни строяваха край река Резовска и ни обясняваха как по средата й минава границата. „Дружинната” сочеше водата с думите: „Ето деца, отсреща са турците, а тук сме ние българите, добрите хора”. Още тогава детския ми мозък не можеше да проумее къде точно по бистрата вода минава границата". Когато започнах да пиша книгата си дадох сметка, че цял живот съм пазил в съзнанието си две картини. Едната, на едва забелязваща се могилка край реката с килнат, грубо скован кръст, на който с разкривени букви беше написано: „Източногермански поданик на 21 години”.







Смъртоносните зони





Вероятно кръстът е бил поставен от овчар или друг местен човек, но все пак някой беше проявил човещината да отбележи лобното място на убития. Другата картина в паметта ми е физиономията на граничар, който ние хлапаците случайно бяхме зърнали пред милиционерския участък в Малко Търново. Тогава граничарите бяха символ на мъжество, на храброст, а този 18-годишен войник приличаше на старец с посивяло лице. По-късно някой ни разказа как „героят” бил застрелял на границата цяло семейство от ГДР - баща, майка и три деца, едното от които пеленаче. Тези два спомена бяха като проклятие за мен. И когато започнах да пиша „Реката на смъртта” и нямаше сила, която да спре онова, което напираше от сърцето ми и толкова години бях носил в себе си."



Убийствата по българо-турската граница, както вече е известно, са били координирани с източногерманските власти и тайната полиция Щази. Но те са били извършвани от млади български момчета с автомати и кучета. За ликвидиран „нарушител” на границата те са получавали награда двуседмичен отпуск, а командирите им - премия по 2000 лева за всеки убит. Днес за това не се пише почти нищо. Появяват се бегли спомени, но темата още изглежда неудобна.



"Спомените са живи. В книгата си съм опитал да представя цялата грозна манипулация. Литературният герой Меркадо, чиито прототипи са повечето хора от нашето поколение, става същата жертва, каквато са били стотиците румънци, поляци, чехи, германци, дръзнали да бягат през границата от комунистическия рай. Мои познати от района, които през тези години са били офицери, граничари и всякакви хора на властта свидетелстват, че „нарушителите” от Източна Европа, противно на тогавашната пропаганда, въобще не са били въоръжени, макар дори джобното ножче да е било смятано за оръжие. Днес в интернет продължава да се пише, че бегълците гледали да убият някое българско дете преди да избягат, вършели саботажи срещу социалистическата държава и други подобни глупости. Това е пълна измама.







Падането на границите





Повечето бегълци са били млади хора и не са извършили никакви престъпления. Друг е въпросът, че много от тях са били изненадани от силната охрана на българската граница, след като им е било внушавано, неизвестно от кого, че през България ще избягат много по-лесно, отколкото през Берлинската стена. Мълвата била, че българите въобще не охраняват граничните райони, че нямат пари за патрони и дори не са добре въоръжени. Това е била фалшива пропаганда. Бегълците не са носели нито географски карти, нито са имали сигурни ориентири накъде да вървят. Най-много от тях са загивали след преминаването през фалшивата граница, която беше прокарана на няколко километра пред истинската и в тъмното те са си въобразявали, че вече са на свобода в Турция. Да не говорим за заблудата с река Велека край Синеморец, която бегълците погрешно мислеха за река Резовска и попадаха право в ръцете на българските граничари."



Към кого е адресиран романа „Реката на смъртта”, какви са вашите послания в него?



"Посветил съм книгата на жертвите от Източна Европа, чиито известни и неизвестни гробове са някъде в тогавашната гранична „зона на смъртта”. Тези гробове са орисани, може би, завинаги да останат безименни, а избитите в тях - вечни престъпници. Бих желал написаното от мен да докосне някак техния дух, да сгрее самотата на техните души, наложена не само от чужди, но и от свои. Забравените заслужават поне това. Липсата на историческа памет за мен е нещо непростимо в днешния свят."



Автор: Г. Папакочев, Редактор: Б. Узунова

петък, 22 юни 2012 г.

БЕТСЕЛЪРЪТ "РЕКАТА НА СМЪРТТА" ОТ ДИМО РАЙКОВ - в. "МАРИЦА" представя


В. "Марица"- Пловдив

Бестселърът „Реката на смъртта" от Димо Райков с премиера днес

03 Май 2012; 11:10 Видяна 321 пъти, 5 коментара





Писателят Димо Райков, който от няколко години живее постоянно в Париж, пристигна в България за премиерата на новата си книга - „РЕКАТА НА СМЪРТТА или разказ за генезиса на една омраза". Премиерата на романа в Пловдив ще се състои днес в книжарница "Хермес-Централ" от 18 часа.



Романът разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал.

Книгата е сензационна и е на път да предизвика

сериозен обществен скандал.



Димо Райков е един от най-харесваните и четени български автори. Освен в България, той стана много популярен и във френската столица, където живее заедно със семейството си. Там г-н Райков поддържа контакт не само с живеещите в Париж българи, но и със световноизвестни писатели като Марк Леви, Фредерик Бегбеде, Бернар Вербер, Стефан Хесел и др., които силно се надяват някой ден да прочетат книгите му на френски език.



Ето какво пожела бестселъровият автор Марк Леви на Димо Райков:

Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода.

Благодаря ти за посрещането в твоята страна.

Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език.

Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!







С Марк Леви, най-четения автор във Франция, Димо Райков се познава от няколко години. Това, което ги свързва, е добро приятелство и много общи спомени, включително и в нашата страна.









Въпреки успехите си във Франция, Димо Райков и за миг не си е помислил да прекъсне връзката си с България. Това, което го връща, е любовта към родината, приятелите и многобройните му почитатели. Плод на силната връзка на Димо Райков с България е и най-новата му книга - „Реката на смъртта".



По време на престоя си в България Димо Райков ще се срещне с многобройните си почитатели в София, Пловдив, Русе, Стара Загора и Бургас. Ето и част от програмата му:

„Реката на смъртта" ще има официални премиери в градовете София и Пловдив.

На 23 април - Международния ден на книгата и авторското право, Димо Райков ще бъде специален гост на официалното откриване на книжарница „Хермес" в град Русе.

Писателят ще раздава автографи и на многобройните си почитатели в Бургас и Стара Загора.



Всички тези прояви са част от Националната кампания „Походът на книгите", в която се включват ИК „Хермес" и книжарници „Хермес".



Авторът - от Малко Търново до Париж







Димо Райков с Умберто Еко



Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница.

Димо Райков завършва минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий", дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността" в Министерството на труда и социалната политика.

Творческата му кариера започва през 1983 г. със сборника разкази „Стълба от камък", последван от повестта „Жребият" (1987 г.), сборника разкази „Мигът на невестулката" (1989 г.). Издава и романите „Писма до мъртвия брат" (1993 г.) и „Пансионът" (1995 г.). През 2008 г. те са преиздадени в едно томче.

През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделяшe времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му и радващи се на огромен интерес книги: „Париж, моят Париж..." (2006 г.), претърпяла три издания и класирана в Топ 20 на най-продаваните книги на „Хермес", „BG емигрант в Париж" (2008 г.) и „55 тайни на Париж" (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж".

Авторът е член на Сдружението на българските писатели и е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.



За книгата



„РЕКАТА НА СМЪРТТА" - РОМАН ЗА ЕДНО УЖАСНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА КОМУНИЗМА И НА... ПАМЕТТА



Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели... На метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, е разстреляно немско семейство...

Романът „Реката на смъртта" разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Една потресаваща истина, която и днес старателно се прикрива.

А фактите, макар и непълни, са ужасяващи: стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове" и „престъпници"...

Това е роман - вик срещу пречупването, срещу посегателството спрямо личния свят на човека, роман - разобличение на пагубните методи на едно общество, присвоило си в определен момент от историята правото да бъде съдник на човека, да го превръща в послушно винтче и да прекършва неговия изконен стремеж за полет към... Свободата!

„Реката на смъртта" провокира усещането ни за памет - нещо, което толкова ни е нужно днес. И което всъщност все още ни поддържа човеци...







„РЕКАТА НА СМЪРТТА" ЩЕ ПРЕДИЗВИКА СКАНДАЛ



Интервю с Димо Райков



- След цикъла „френски книги" какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта" - роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?



- С обозначените от Вас като „френски" книги, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват, че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм преобърнал живота им.

Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува - аз просто се оставям... А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници...



- Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза - насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?



- Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на индивидуалността. Равно, еднакво, униформено... И безнадеждно... А няма ли го цвета, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно, нали?

И още нещо - страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя...



- Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?



- При подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес - и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта... И то в Германия, един от стожерите на Европейския проект?

Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж.

Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа...



- Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?



- Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта - и миналата, и днешната, и бъдната. И пред кръвта, която опреснява паметта.

Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че омразата ражда насилие, а насилието - престъпление... И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си...





Отзиви за книгите на Димо Райков



Kнигатa на Димо Райков „Кестени от Париж" е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои. Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама". В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците.

в. "Монитор"



"Дядо Коледа от Париж и кметът на Малко Търново", "Живот на колене на "Шан-з-Елизе", "Акордеонистът Бойчо и милионерът". Нима подобни заглавия на разкази не биха привлекли внимание? Те са част от 13-те, включени в томчето "Кестени от Париж" (ИК "Хермес") на писателя Димо Райков, който живее и твори във френската столица. Но не прекъсва връзката си с България. Райков казва, че книгата му е за болката, за усещането за милосърдие, за умението да докоснеш чуждата мъка и радост. Героите му обитават парижкото метро, там се трудят, пеят и плачат, далече от родината си...

в. "24 часа"



Уважаеми господин Райков,

Държа да Ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга („55 тайни на Париж"), посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител за всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.

С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете, господин Райков, израза на моята отлична почит.

Етиен дьо Понсен,

Посланик на Република Франция













Сподели в: Svejo.net Facebook Delicious Digg КоментариРедакцията не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.





студент

22 Юни 2012; 10:56

Оценка: 0 #1

Това е най-хубавият роман,който съм чел напоследък!непонятна ми е злобата на коментатора-граничар. Романът на Димо Райков няма нищо общо с филма,за който говори злобарят. Тук се разглежда един глобален човешки въпрос, за раждането на една омраза по времето на комунизма. Това е време,което е непознато за мен,но чрез книгата се докоснах до мрачните години. Един истински европейски писател и един истински европейски роман!

четвъртък, 21 юни 2012 г.

ДИМО РАЙКОВ ПРЕДСТАВИ "РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА"

Начало >> Хермес Новини >> Състояха се премиерите на „Реката на смъртта“ от Димо Райков в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас








Състояха се премиерите на „Реката на смъртта“ от Димо Райков в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас

08-05-2012





„Реката на смъртта“ от Димо Райков е един изключителен роман, който казва нова дума в нашата литература.



Гриша Атанасов – журналист, университетски преподавател



и носител на отличието „Рицар на книгата“



На 26 април 2012 г. в книжарница „Сиела“ в подлеза на СУ „Св. Климент Охридски“ се събраха много почитатели и приятели на писателя Димо Райков. Поводът беше премиерата на новия му роман „Реката на смъртта“. Тя е част от „Маратона с автограф“ на Димо Райков, който ИК „Хермес“ организира по повод излизането на романа.



Представянето започна с встъпителни думи на Десислава Добрева – пиар на ИК „Хермес“, която благодари на домакините от книжарница „Сиела“, на уважилите събитието почитатели на Димо Райков и на Гриша Атанасов, който официално представи книгата и автора. Тя разказа и за „Маратона с автограф“, който стартира на 23 април – Международен ден на книгата и авторското право, в гр. Русе. Там, освен че се срещна с почитателите си, Димо Райков беше и специален гост на официалното откриване на книжарница „Хермес“.







Десислава Добрева не пропусна и факта, че авторът пристигна специално от Париж, за да се срещне с феновете си в България.



След Десислава думата имаше Гриша Атанасов – преподавател във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“, радиоводещ и носител на отличието „Рицар на книгата“. Преди да представи „Реката на смъртта“, Гриша Атанасов каза няколко думи за предишните книги на Димо Райков. Ето какво сподели той за парижкия проект на автора: За Париж е писано толкова много. Да направиш поредица от книги, които да не се окажат повторение на написаното преди теб, а да намерят десетки хиляди български читатели, да накарат тези читатели да копнеят за Париж, за Града на светлината и красотата – това наистина е огромно предизвикателство, което е изпълнено блестящо от Димо Райков.



Гриша Атанасов не скри и добрите си впечатления от новата книга на Димо Райков – „Реката на смъртта“. Според него тя е един изключителен роман, съвестно написан, без експерименти, без увъртане, с честен, реалистичен и психологически много точен език. „Реката на смъртта“ е един изключителен роман, който казва нова дума в нашата литература.



След Гриша Атанасов думата имаше писателят Димо Райков.







Димо Райков благодари на верните си почитатели, на Гриша Атанасов и на издателите си от „Хермес“.







Авторът не скри вълнението си от интереса към новата му книга и разказа на присъстващите в книжарница „Сиела“ за идеята, родила романа, за силата на посланията му, за живота си в Париж и за срещите си със световноизвестни писатели. Той сподели още, че едва ли би имал смелостта да напише подобна книга, ако не живееше във Франция.



Представянето на „Реката на смъртта“ провокира присъстващите, които побързаха да зададат въпросите си към автора.











Публиката беше много активна и в края на премиерата Димо Райков отговори на въпросите, които му зададоха неговите почитатели.



В последните няколко години около Димо Райков се оформя един кръг от изключително интелигентни читатели, които са прочели всички негови книги и присъстват на всяка премиера. Сред тях е и градският заместник-прокурор на София Божидар Джамбазов.







Г-н Джамбазов е един от най-верните почитатели на Димо Райков.



Особено активни бяха и новите фенове на Димо Райков от фейсбук страницата на писателя. Сред тях имаше и много българи, живеещи в чужбина.







Премиерата на „Реката на смъртта“ от Димо Райков завърши с дълга опашка за автографи.







Маратонът с автограф на писателя Димо Райков премина и през Пловдив и Стара Загора.



На 3 май 2012 г. писателят гостува в Пловдив. Авторът беше посрещнат от пълната зала на книжарница „Хермес“ – Централ.



Представянето откри г-н Стойо Вартоломеев, управителят на „Хермес“. Той обяви премиерата като поредната стъпка в събитието, озаглавено „Маратон с автограф“ и организирано от ИК „Хермес“. Вартоломеев спомена, че въпреки че Димо Райков от няколко години живее в Париж, България и проблемите на страната живеят в него. Новият роман „Реката на смъртта“ е посветен тъкмо на тези проблеми. Вартоломеев направи интересен паралел между песента на „Пинк Флойд“ „Тухла в стената“, която се беше превърнала за българите в емблема на прехода и разделението на Студената война, и река Резовска – реката на смъртта, която е бариера между два свята и две идеологии.







Г-н Стойо Вартоломеев представя автора и романа „Реката на смъртта“



Премиерата продължи с речта на автора. Райков призна, че животът му в Париж му е дал силата да напише романа си. Авторът сподели и удивлението си, че авторитетни представители на страни като Германия и Франция, основоположниците на идеята за обединена Европа, все още отбягват темата за хората, загинали в опита си да пресекат границите на Източния блок, включително и българо-турската граница по река Резовска. Райков каза, че това е книга за паметта, която ни определя не само като нация, но и като отделни личности.



След като отговори на въпросите на публиката, авторът изтегли името на печелившия в традиционната томбола на книжарницата. Победителят получи безплатен екземпляр от романа с автограф.







На следващия ден Димо Райков посети и Стара Загора, за да представи романа си на читателите в града. Димо Райков разговаря лично с всеки и се снима за спомен с тях. Срещата посетиха хора от всички възрасти, които останаха поласкани от персоналното отношение на автора и получиха автограф.





Маратонът с автограф на Димо Райков приключи в Бургас. Четенето продължава.

















































сряда, 20 юни 2012 г.

КАЛИН СЪРМЕНОВ И МЛАДИТЕ БУНТАРИ

ГОЛЕМИЯТ АКТЬОР КАЛИН СЪРМЕНОВ И ВИКОВЕТЕ НА МЛАДИТЕ




На общата стена възникна призив за бойкот на услужливите медии. И веднага се намери опозиция. Човекът зададе въпроса - е, и какво ще направите?

И аз седнах да му отговарям. И написах този текст.

Е,Тошко, с този въпрос изби рибата! Всъщност с него, въпроса де, и ние избивахме рибата 20 години. За мен посланието на Мартин, Милена и другите е не толкова към медиите, в случая телевизиите, а към журналистите в тях. Идвайки си от време на време в България аз постоянно усещам как страхът обхваща все повече и повече журналисти. Но онова,което ме изумява е удоволствието на някои да се подлагат да бъдат използвани като дъвки, тоест самите те с кеф манипулират и размахват според случая, разбира се, пръст на неудобния.

Най-много обаче ме потриса това, че бг-журналистите играят на групички и са "стоманени" бойци срещу ...най-беззащитните, тоест възрастните, болните, безработните...Кажете ми кой журналист е издигнал глас, с малки изключения, срещу КОНТРОЛИРАНАТА БЕДНОСТ в България, срещу никъде несрещания рекет на ТОПЛОФИКАЦИЯ? Да не продължавам...

Кажете ми защо никой не коментира новината номер 1 през последните дни - оправдаването изцяло на Вальо Топлото! Какъв по-дълбок и красноречив символ на онова,което се разиграва пред очите ни? Има ли сред протестиращите лозунг срещу ТОПЛОФИКАЦИЯ, ами срещу КОНТРОЛИРАНАТА БГ-МИЗЕРИЯ?

Как може журналистите, съвестта на народа, тези, които винаги трябва да бъдат в борба за защита на изпадналите в нужда, да получават заплати от хиляди левове, а бабите им - 50 евро на месец?!? И това да не им прави никакво впечатление на тях, призваните да се борят за истината журналисти? Да не говорим за писатели, артисти, интелигенция, която всъщност е една елементарна пушилка, която мисли само за пълнене на джобове и прецакване на колегата си.

Много хубаво Калин Сърменов всъщност е описал този процес, много вярно.

Лично за мен "откриването" на този актьор през месец април, когато представях моя нов роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза" и когато срещнах толкова плътен страх сред повечето колеги-журналисти, бе моята радост и надежда,че българският корен все още е жив и способен да дава живот.

Какво имам предвид? През последните години, установявайки се да живея в Париж, наред с трудностите аз се научих да се радвам и на чуждия успех. Научих се да усещам с кожата си таланта, и то сам, а не някакви си "избраници" да ти втълпяват - този е талантлив, този не е. Свобода, свобода, свобода...И много култура, много памет, много самота, но хубава самота, а не бг-самота в давене в собствена завист, и то към най-близкия ти приятел понякога... Да избереш да бъдеш свободен, макар и беден - това е нещо неописуемо. Всъщност колко ли му трябва на човека? Едно зрънце, нали?

И ето - чрез редките включвания на телевизора се докоснах до един голям талант.

Аз, който напоследък имам възможността да се радвам на играта на най-големите в света актьори,и то на живо, останах изумен от невероятното екранно присъствие на този българин.

Всяка негова мимика, всяка извивка на тялото на този човек е игра от висока класа. За мен признак, най-красноречив признак за талант, е силата на въздействието на онова, което прави творецът. Дали то ще съумее да трогне, да разлюлее зрителя, читателя ...

Калин Сърменов е роден талант. И как така обаче той бива открит от моята скромна особа чак сега - та тай бил на цели 49 години? Къде е бил досега? Защо не е играл досега? И ако е играл, къде и как?

Отговорите на тези въпроси намерих в едно негово интервю тези дни. Честно, с болка актьорът разказва за одисеята си. Прочетете го.

Той всъщност споделя онова, което на мен ми каза 95-годишният Стефан Хесел, авторът на есето "Възмутете се!", станало знаме на протестиращите днес в цял свят - мосю Райков, ако човек усети, че не намира за какво да се възмущава, значи е мъртъв приживе...

Това ми каза мъдрецът, имайки предвид задоволения днес Запад. А какво да кажем ние, българите, най-скотско живеещото племе в Европа, осъдило родителите си, кръвта си на геноцид, Да получават толкова, колкото да се ... хвърлят от балкона...И това вече цели 20 години...

Както и с проблема с монополите. Топлофикация е тема табу. И знаете ли защо? Защото тези, в чиито джобове отиват грешните народни пари на тези пенсионери-страдалци умеят много умно и добре да разпределят апартаменти, парички, облаги - на журналистите толкова, на политолозите толкова, на социолозите...И стената е страшна! И обикновеният човек за нищо на света не може да я пробие, особено сам. И така вече 20 години...

Онази привечер забелязах как изникна палатка на единия бряг на Сена. Квартирата ми е наблизо и когато вечерта се изви буря, затрещяха светкавици, чуха се викове, аз скокнах.

Отидох при момчетата и момичетата, които бяха пред палатката - да, оказаха се нашенци. Те продължаваха да викат - не, не за помощ, както бях помислил аз.

- Ами, викаме, защото това не можем да го правим в България, викаме, защото тук сме свободни - момичето беше толкова хубаво, с едни големи красиви очи...

Свободни, свободни,свободни...

Ами, това е моят текст.

Не знам дали той има някакво значение, просто реагирах на този нелеп и постоянен бг-въпрос.

Но поне едно е общото - виковете на младите! И на "старите" като Сърменов.

Свобода, свобода , свобода...



Димо Райков

Париж

понеделник, 18 юни 2012 г.

МЛАДИТЕ ОТ "ОРЛОВ МОСТ" - СЕТНАТА БГ-НАДЕЖДА...

Това е едно отнай-хубавите неща,които се случват на моята родина в последно време. Младостта застана срещу пошлостта и цинизма!


Дано да издържат децата на България, за разлика от нас,техните бащи и майки.

Дано навреме да разпознаят тарикатите политолози,социолози,журналисти и прочее слугитаж,които спомогнаха да се удави навремето нашия устрем!

... Да, не се гаси туй, що не гасне!

Затова - продължавайте да се възмущавате!

Нашата положителна енергия,колкото и малко да е останала, в нас е за вас!

И помнете - свободата е най-висшето благо!

Помнете и това, че "Младите затварят очите на старите, но старите отварят очите на младите!"

Кураж,приятели!Afficher la suite

J’aimeJe n’aime plus

събота, 16 юни 2012 г.

ШОКИРАЩАТА НОВИНА,НА КОЯТО НИКОЙ НЕ ОБЪРНА ВНИМАНИЕ!

ВАЛЬО ТОПЛОТО Е ОПРАВДАН?!?




Тази новина ме потресе - вече съм претръпнал и зная,че в територията "България" всичко е възможно, но това наистина е върхът!!!

Апелативният съд изцяло оправдал този мерзавец. С мотивите,че "мотивите на прокуратурата били измислени"?!?

Е, майко мила, да живей България!

А аз,наивникът, мислех,че поне зрънце е останало непокътнато и незаразено, от години водя дело срещу същия този Вальо Топлото,тоест срещу "Топлофикация",срещу тези монополисти-кожодери,които незнайно защо и ГЕРБ в лицето на Фандъкова днес подкрепя. Всъщност знайно е защо, то и с просто око е видно. но пипалата на октопода са навсякъде - те са и в тези,които уж се борят с него. Как може човек да се бори със себе си,когато е интелектуално недостатъчен?!?

Борят се със себе си хората на честта,хората,на които ние,българите,все се подиграваме - ето,например,сега не ни харесва Оланд,бил мекушав,изглеждал като мижитурка... А този мъж още от първите дни започна да изпълнява обещанията си! Намали с 30 процента заплатата си, а и на министрите си,увеличи майчинството,времето на плащане при безработица двойно,намали възрастта за пенсиониране, отказа да живее в Елисейския,пътува с влак...
Сега на ред е минималната раотна заплата,която е обещано да бъде 1700 евро.
За сравнение - у нас колко е?
Да не говорим за пенсиите,които са трийсетина пъти по-ниски?!?
 Обаче ние се подиграваме на французите,на президента им. И си обичаме нашите кожодери,които си живеят бейски.
Ето това е СОЦИАЛИСТ! А не като Станишката.Но да оставим Оланд,това е друга тема.

Значи Топлото е оправдан!!! Още не мога да повярвам. Значи хиляди невинни старци са осъдени,защото този дерибей и околните му всячески издевателстват над тях, пишат им фалшиви фактури,налагат им нежелани услуги...
И съдът,българският уж съд,който е призван да въздава справедливост,съди беззащитниге,бедните,заради това,че не искат парно, че не могат да търпят да ги лъжат и крадат такива изроди като тези монополисти.
Знаете ли колко хора починаха от този тормоз на Парното? Знаете ли едно време,по времето на същия този Топлото,какви биячи минаваха по аратаментите на хората. Прокурорът Джамбазов,един истински свестен човек в тази скапана държава,разкри механизма на тези биячи-мутри,които са получавали милиони за да тормозят старците. Но никой не е потърсил отговорност на тези хора и на тези,които са ги наели...

И ето ти сега ново двайсет - Вальо Топлото чист като сълза. Като Софиянски чист!

А ние, смачканите,умиращите от техния произвол,емигриралите заради тях, биваме осъждани.

Наскоро една възрастна учителка плачеше горко - цял живот съм живяла достойно,една игла не съм откраднала,онзи ден получих призовка - в името на народа сте осъдена...Писали ми хиляда лева,сега съм осъдена,никой в моя род не е осъждан. И ето,аз,учителката, съм осъдена...Тръгнах да събирам по кофите,взеха ми апартамента... Плачеше женицата,учителката по литература, която бе изучила хиляди българчета, която все им повтаряла - българче да се наричам първа радост е за мене...Радост ли? Мъка,мъка и пак МЪКА, г-да народни изедници. Господи, кой ли е пратил това прокляние над тази територия...

Какво е това - геноцид в 21 век над болните, над беззащитните,геноцид и наглост,цинизъм,познат само по земите български!

И няма глас,който да се въздигне!

От години пиша за това,че няма по-голяма измяна от тази да оставиш тези,които са те родили, да живеят като скотове,с тези мизерни пенсийки-подаяние.

И никой досега не ме е подкрепил публично. Никой!

Къде са журналистите,къде са писателите,къде са интелектуалците на България?

Интелектуалци ли - трици,просто едни нагаждачи и некадърни слагачи на всяка власт. Сега, например, те се насочват към Кунева...

Между другото,знаете ли,сънародници,че 2012 година е обявена от Европейския съюз за година на солидарността между поколенията?

Всъщност това какво ли ви интересува.

Преди месец,когато представях в България новия си роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", група от такива интелектуалци разискваше половин час по една централна телевизия НЕВЕРОЯТЕН и ВАЖЕН за бъдещето на нашата нация въпрос - има ли значение какъв е размерът на пениса? И от тези хора ти ще чакаш съчувствие,солидарност...

А Вальо Топлото в същото време се усмихва. Хитро,презрително,от сърце... И тръгва към поредното си джакузи,където го чакат чалгаджийките, спонсорирани едно време от него с парите на бедната учителка ...
Ех,покорно,търпеливо до оскотяване и затъпяване българско сърце...

понеделник, 11 юни 2012 г.

КОЙ ЩЕ НИ "СПАСЯВА"?РАЗБИРА СЕ, КУНЕВА...

ЛОПУВ И...ПАРТИЯ НОВА...




Кажете ми,приятели, има ли смисъл повече човек да се бори за светлина в България? Та вижте - поне кукловодите да измислят нещо ново,та пак да завъртят главите на блеещия народ...А те ни поднасят притоплени манджи,да,отново Кунева,вече като шеф на нова партия,че и с Инициативен комитет,с юнаци знайни и незнайни...Блудкаво,безсолно,чак нагарча...Но изглежда си го заслужавам...е. Това аз го разбрах преди месец в България,когато представях романа си "Реката на смъртта". Това го виждам и следейки Фейсбук - всичко вече е продадено,парцелирано, "изчистено",всичко вече е съсипано от негово величество Страха - продали са,без да разберем дори, и душите ни... Как бих искал да попитам някои "известни" участници в този комитет на Кунева някои неща,като например добре ли познават патрона си и кой всъщност е той? Но има ли смисъл? След като тези плужеци цял живот са живели така тарикатски,когато парите им са били винаги дошли по лесния начин,нима сега те ще разберат един човек,пожертвал всичко,за да запази свободата на усещането си...Затова - да са живи и здрави, да живеят така,както и досега са живели...Да пълнят гуши, да пълнят сметки, да се лигавят от телевизионния екран,който вече години е тяхна собственост...А на народа,какво човек да пожелае на народа? Да хапва повече зелено,ето,вече е пролет,лято,я колко "лопув",така в Странджа наричат едно широколистно растение,чиито листа,разбъркани с отпадъчно мляко,квас, и с малко брашънце стават чудна храна за едни достопочтени домашни животни,на които толкова приличаме ние,българите,иначе "горди" и славни" потомци на още по-горди и велики люде... Ами,това е. Да ви е честита новата партия!И не забравяйте да похапвате,ей... Че току виж поредният нож се счупи о кокъла...

четвъртък, 7 юни 2012 г.

ЗАЩО ОЛАНД МОЖЕ,А СТАНИШЕВ - НЕ!

ЗАЩО ОЛАНД МОЖЕ, А СТАНИШЕВ –НЕ!




ИНТЕРВЮ ВЪВ В. „МИНАХА ГОДИНИ” С ДИМО РАЙКОВ



Публикувам това интервю по-долу преди всичко да напомня на някои "социалисти" като Станишев и Първанов какво значи да си истински социалист - тези дни френският президент Оланд изпълнява своите обещания,дадени само преди месеци, възрастта за пенсия се връща на 60 г.,майчинството се удвоява,както се удвоява и времето за получаване на обезщетения при безработица...

На дневен ред е и увеличението на минималната работна заплата на 1700 евро...

Значи,макdр и в криза, когато си честен, когато мислиш за народа си, може, нали? А,щях да забравя - първото, което направи Оланд, бе да намали своята, а и на министрите си заплата с 30 процента. Ех,българино,ех овчедушно стадо търпеливо,хак да ти са и "социалисти", и "демократи",пази си ги,угоявай ги. И продължавай да наричаш такива като мен,които се опитват да ти отворят вече затворените очи, изменник,предател...И продължавай да целуваш ръката,която почти те е посякла. Но ти това не го виждаш,защото "те " са от нашите, а щом са от нашите,значи пак за тях ще гласуваш - така-а-а,тихо,кротко,наведена главица,така-а-а..."







Писателят Димо Райков:



Загл. Шарл Азнавур се изуми, когато му казах колко е пенсията на майка ми



Мизерията на българския пенсионер е покъртителна, докато битието на френския му връстник започва от 1000 евро



Ветераните на труда са най-уважаваните хора във Франция



Писателят Димо Райков е роден през 1954 г. в Малко Търново, което безумно обича. Въпреки това той изповядва максимата на американския президент Томас Джеферсън, че “всеки човек има две родини – своята и Франция”. Преди броени години мечтата на живота му – да живее и твори в Париж – най-накрая се сбъдна. Г-н Райков е дългогодишен журналист във водещи софийски издания. Автор е на няколко книги с разкази и два романа, превеждан е на чужди езици. Удостоен е с авторитетни национални награди за белетристика и публицистика.





- В книгата си „Кестени от Париж” пишете за съдбата за възрастни българки, принудени да работят във Франция немили-недраги, за да оцелеят...

- В моите „парижки” книги изплаквам мъката си, породена от това уникално, непознато за света явление – българки-пенсионерки да стават гурбетчийки. Не мъже, а жени на преклонна възраст да заминават като слугини в чужбина… Що за уродлив феномен - вместо да гледат внуци в България, вместо



да се радват на старините си



те, милите, чужди и недраги, мият, чистят, гладят…И се прибират вечер в стаичките си дупки с изгаснали очи, лягат, бинтоват подутите си ръце и цяла вечер ставите им пропукват от болка. И, разбира се, с мисълта за родното огнище, за гроба на съпруга… Кой и защо роди това явление? Кой и защо се прави, че то не съществува? Кой предаде кръвта си? На тези въпроси аз търся отговор в книгите си…

Наскоро в разговор с един служител в парижкото кметство настръхнах от неговото признание. Щом разбра, че съм българин, той ме погледна някак си със съжаление и тихичко промълви: мосю Райков, не искам да ви нараня, но знаете ли, че в челните места, ако не и на първо място при дофис-погребенията сте вие, българите… При такова погребение беднякът изминава последния си път в общинска камионетка. Погребват го в обща яма с други сиромаси, без гроб, без име.

- Какво е битието на френския пенсионер?

- То започва с хиляда евро пенсия! Тукашният пенсионер получава десетки бонуси, вкусна храна в общинските ресторанти за три евро – първо, второ, трето, четвърто, чак до шесто, седмо, чаша вино, че и безплатен билет за театър и кино…

За празниците тукашният пенсионер задължително ще намери в пощенската си кутия честитки, придружени понякога с чек от общината… Ето, неотдавна 95-годишният доайен на българите тук Рафаел Алмалех се радваше като дете, защото от някаква асоциация (а те тук са хиляди) му дали чек за трийсетина евро да си купи подарък за рождения ден. Дошли с придружителка – млада, хубава дама и го отвели на морето за две... седмици! И всичко това без да даде и стотинка! Безплатен транспорт, безплатни екскурзии с придружител на море, курорт, безплатни курсове за танци всяко лято край Сена… И внимание, много, много внимание… Знаете ли как им викат тук на пенсионерите – „сеньори”, колко хубаво звучи, нали – сеньо-ьо-ри, така разтеглено, галещо… Няма нищо общо с нашето грубиянско – ей, пенсийо, айде разкарай се, къде си тръгнал по трамваите… Толкова чудесии има за разказване! Ще спомена само една – тук поне 70 процента от събеседниците по медиите са … пенсионери. И да видите на какво уважение се радват! Наскоро наблюдавах как на километрична опашка в една книжарница даваше автографи близо 90-годишният Стефан Хесел, авторът на една тъничка книжка, от която всъщност тръгна преди година-две световното движение „Възмутете се” – нещо невиждано за територии като България – деца, юноши, стоят и чакат чинно с по няколко екземпляра от книгата достолепният старец да им даде автограф, да поговори с тях, да им стисне ръката… О, кога ли ще видим подобно нещо в България?

- Каква е оценката ви за днешната българска действителност?

- С една дума – трагична. И почти безнадеждна. Най-точен отговор на този въпрос може би даде моят баща, 82-годишният бивш странджански миньор Петко Райков. Когато за първи път го качих на върха на Айфеловата кула, той ме прегърна, една сълза се търкулна по измъченото му лице и само отрони – благодаря ти, синко, че ме доведе тук, за да видя в края на живота си и аз нормален свят…

- Какви са причините да оглавяваме всички позорни класации за Европа?

- Причина номер едно е мизерията! Тази



контролирана мизерия



за която аз пиша от години и от която никой властник у нас не се трогва! Срам ме е тук да казвам каква е пенсията в България, как близо два милиона българи живеят с 50-100 евро… И то при цени на храната по-високи от парижките! Когато великият Шарл Азнавур ме попита каква е пенсията на моята майка, аз му казах 50 евро, понеже ме бе срам да призная, че пенсията й нямаше и 35… Той ме погледна – ама на ден ли? Как на ден? На месец… И певецът, и бодигардовете ме изгледаха като прокажен – такова съжаление имаше в очите им… Ама как така вие, техните деца, допускате това, че как може да се живее с 50 евро на месец – недоумяваха те.

Междувременно, докато в България народът стяга колана, управниците съвсем си разпасаха пояса. Мизерията щеше да е по-поносима, ако самите те не живееха в разкош. Особено много ми пригорчава, като гледам как тук идват министри, висши чиновници с лимузини, с любовници-секретарки. Откъде пари за толкова много екстри, каквито кметовете на парижките райони не могат и да сънуват, те се придвижват с метрото, понякога и с велосипеди. И това става в петата по богатство държава в света!… А ние, най-бедната,



най-мизерната страна в Европа



харчим милиарди за кефа на някакви началничета, които на две магарета сено не могат да разделят…

- Чия е вината за окаяното състояние на нацията и страната ни?

- Вече казах – на контролираната мизерия. Но и на нашето, типично българското овчедушие, някои го наричат „търпение”. Е, как искаме тогава да бъдем нормална държава? Когато всеки оцелява сам за себе си. И когато един принцип важи само за „ония”, а не за „нашите” хора.

А тук, в Париж, всеки месец улиците се изпълват с народ. И на челото на поредната стачка пак е лозунгът – „Долу мизерията!”. Те, французите, се оплакват от мизерията, която при тях започва, както казах, от… 1000 евро! Но вината е преди всичко у нас. Защото, както е известно каквото сам си направиш, и врагът не може да ти го стори...

- Каква е причината да емигрирате във Франция? С какво изкарвате хляба си там?

- Аз винаги съм „живял” във Франция, в Париж… В родната ми къща в Малко Търново, а и в апартамента ни в София имам по една стая, която е пълна с изрезки, материали и тъй нататък неща за Франция и Париж, които съм събирал от дете. Аз винаги съм пътувал, дори и в ония години, когато бе забранено, към любимата страна и чудесния град, които за мен са били не просто географско понятие, а територия на духа, на свободата, на светлината.

Как се издържам? Е, това си е чисто „български” въпрос. Няма французин, който да ви го зададе, това тук е белег на навлизане в личното пространство… Но аз съм българин и откровен човек, затова ще отговоря. Може би съм единственият български писател, който се издържа с писане. Тук, в Париж, се научих, макар и на тези години, да уважавам до полуда,



да се радвам и на трохата



която съм изкарал сам – научих се и да не гледам в паницата на другия, да не завиждам на съседа, да не плача от завист и яд, че ето, той, който нито е по-умен от мен, нито е по-работлив, а има това-онова. Тук, в Париж се научих да ценя мига и да се радвам на живота. Всъщност какво му трябва наистина на един човек – няколко трохи, семейство, което му подава ръка в трудни моменти и едно прелестно създание-внучка, което, пеейки любимата песен на моята починала преди две години майка Яна „Мари Марийку, карагьозлийку…”, наред с всичко останало му припомня дългия път – от Малко Търново до… Париж…



ГЕОРГИ АСЬОВ