ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 11 април 2012 г.

„РЕКАТА НА СМЪРТТА” ЩЕ ПРЕДИЗВИКА СКАНДАЛ

КАК СЕ РАЖДА ОМРАЗАТА И КОМУ Е УГОДНО ДА ЗАЛИНЯВА ПАМЕТТА?



Интервю с Димо Райков



- След цикъла „френски книги“, какво Ви провокира да напишете „Реката на смъртта“, роман, чието действие се развива в България и чийто главен герой е българин? Лесно ли се завърнахте към чистата художествена форма?



- Вижте, за мен, а мисля и за добрия читател, книгите са хубави или недобре написани, има книги, които хващат за гърлото, има и такива, които просто пораждат безразличие. В този смисъл аз не деля творбите си на „френски”, „български” и тъй нататък. За мен важното е да трогна читателя, той поне мъничко да ми повярва… Затова, и без да бъда излишно скромен, аз си обяснявам успеха на тези мои „парижки” книги, където колкото пиша за „моя” Париж, толкова мисля и за „моята” София, с това, че съм пределно искрен, разказвам с болка за мечтата си по един Париж на човешкото усещане за доброта и състрадание, Париж на справедливостта и солидарността, Париж на радостта от живота. За този живот, който, за съжаление ние, българите, това все още не сме го проумели, е един-единствен…

С обозначените от Вас като „френски” книги, а и с всичките си книги досега, както и с този мой роман, аз искам да предизвикам една сълза в душата и очите на читателя. Това като писател ми стига. А то, мисля, никак не е малко. Ако успея, разбира се, в замисъла си. Затова и толкова много ме радват десетките, стотиците отзиви на читатели, които ми пишат или телефонират и които ми казват,че моите книги са ги трогнали, благодарят ми, че съм им преобърнал живота.

Ето, онзи ден една емигрантка ми пише, че моите книги са породили у нея желанието да живее… Как мислите – в страна, каквато днес представлява България, където непрекъснато се увеличава броят на хората, които не искат да живеят, една книга да предизвика… жажда за живот! Какво повече наистина може да иска един автор?

Така че формата мен не ме привлича, не я търся преднамерено, просто онова, което се ражда в главата и сърцето ми, когато сядам да пиша, само диктува – аз просто се оставям… А и вече имам доста опит като писател, под ръката ми са излезли хиляди страници…

„Реката на смъртта” е дълго носена в мен, така както и останалите ми книги. Просто сега й дойде времето. Всъщност наистина споделям мнението, че един писател пише цял живот една книга. Ако се вгледате внимателно ще видите, че моите книги – независимо дали са „френски”, „български” и т.н., са една книга. Една книга, един вик, един въпрос – насочени натам, към дълбокото на човешкото усещане.



- Казвате, че романът Ви описва механизма на машината за омраза – насаждането от детска възраст, че чуждият и различният е враг и престъпник. Това ли считате за най-голямото престъпление на онзи режим?



- Аз съм категоричен, че най-голямото престъпление на всеки режим е потъпкването на човешкото достойнство, смачкването на неговата индивидуалност, Имам един епизод в романа – когато „зайците” биват подстригвани и очите им бягат – ту към купа от юношески коси, ту към отсрещната гледка на сенокосачка, която изравнява цветята и тревата на близката полянка. Равно, еднакво, униформено… И безнадеждно… А няма ли го цветът, няма ли я тръпката, идва омразата. Все трябва някой да е виновен, когато живеем така равно и подстригано, нали? И ние, българите, сме майстори в това - не само ние, разбира се, но в случая аз говоря за моите сънародници – да търсим и да намираме, което вече е страшно, виновника все в другия, в ближния, било съученик, било съсед, най-често беззащитен, болен… Защо го правим? И то със страст, да, неподозирана страст да уязвим, да нараним него, беззащитния… Ето, на това се опитвам да намеря отговор в романа.

И още нещо – страшно престъпление спрямо човека е един режим да се опита да наложи една идеология, каквато и да е тя, на всички в една общност. И то да я наложи насилствено. Това наистина е престъпление, което не трябва да се прощава. Или поне да не се забравя…





- Германия се слави като държава, която не бяга от историческата си отговорност. Как реагира германската страна по казуса със загиналите на чужда, включително на българска територия източногермански поданици?



- Някои критици казват, че съм импулсивен писател, че пиша като поет, тоест на един дъх. И е така, и не е така. Пак повтарям – самата творба, самият сюжет инстинктивно ми подсказват и формата, и ритъма на писане. Когато писах „Реката на смъртта” през цялото време пред очите ми, а може би и в сърцето ми, бе този мой спомен от детството ми, когато видях лицето на един батко-граничар, за когото казваха, че бил убил цяло семейство немци, нарушители, диверсанти… Така ги наричаха тогава. Това беше лице на един преждевременно състарен човек, лице на… мъртвец приживе. Кой и защо бе сътворил злото, чийто случаен изпълнител бе това 18-годишно момче? Защото има ли по-голямо престъпление от това да лишиш някого от живот, от онова, което му е дала Природата и Господ?

Пред очите ми беше и оня гроб от мъничката снимка на корицата на гърба на книгата – без име, без паметник… Как така един човек, родил се на тази наша грешна земя, изведнъж изчезва, ставайки жертва на омразата., само защото се е осмелил да докосне Мечтата си, да полети към Свободата…Изчезва и от него не остава никакъв белег…Нима той не е бил като нас, нима той не е имал мечти, надежди…

Всъщност започнах отговора на Вашия въпрос по такъв начин, защото искам да кажа, че аз пиша наистина спонтанно понякога, но и също така дълго се подготвям за поредната си книга. Всъщност самият ми живот не ми е спестил нищо, не знам докога съдбата така ще се „грижи” за мен, та непрекъснато на главата ми да се стоварват нови и нови беди-сюжети. А когато едно нещо е преживяно, мисля, когато е изстрадано от сърцето, то и от само себе си се „облича” в онази художествена форма-дреха, с която тръгва към читателя.

Та при подготовката ми за романа, когато разбрах, че дори и днес – и в България, но и в Германия, тези невинни жертви на ОМРАЗАТА продължават по някакви си бюрократични приумици да бъдат считани за предатели, за престъпници, дъхът ми секна. Как е възможно това в нова, обединена Европа? Европа на човешката солидарност, на справедливостта… И то в Германия, един от стожерите, заедно с Франция, на Европейския проект?

Разбрах, например, че тогавашното германско комунистическо правителство е плащало, да, плащало по 2000 долара на българската страна за всеки убит на нашата граница поданик на Германската демократична република?!? Че е награждавало нашите граничари с държавен орден… Да те наградят с орден, защото си лишил друг човек от живот…

Разбрах и това, че май нямаше да имам куража да напиша този роман, ако не живеех сега в Париж – да, столицата на Свободата, на Светлината…

Разбрах и доста други неща, но нека да оставим на читателя да се докосне до тях, прочитайки романа…



- Пред паметта на загиналите или пред идните поколения смятате, че носим по-голяма отговорност?



- Всъщност най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред Паметта – и миналата, и днешната, и бъдната.

И пред кръвта, която опреснява паметта. Да, малко „равничко”, „подсригано” започват да звучат думите ми, а аз не обичам говоренето заради самото говорене.

Просто с този роман открехвам една непозната, непоказвана до този миг страница от оня Живот, който не само че не трябва да бъде забравян, но и който трябва винаги да бъде у нас, а и у децата и внуците ни. Страница, която да ни напомня, че всички сме божи същества, дошли временно на тази земя и приемащи усещането, че доброто винаги е повече от злото, че Омразата ражда насилие, а насилието – престъпление… И че когато нараняваш достойнството на другия, ти всъщност нараняваш себе си…

Накрая бих искал да изразя надеждата си, че този мой роман-вик за справедливост към мъртвите, които „вече не са ни врагове” не ще да породи познатите до болка патриотарски настроения, на които у нас, в България, сме майстори. Макар че аз съм почти сигурен, познавайки много добре натюрела на част от българските така наречени „патриоти”, които много добре умеят да осребряват „любовта” си към родината, че тези хора ще останат сюрпризирани, а и скандализирани от моя роман. Защото те така са възпитавани – подстригвани, манипулирани… А и самите те готови винаги да подстригват, да манипулират… Те са проникнати от мисълта, че не е престъпление да убиеш някого, защитавайки уж някаква национална ценност, парче земя и тъй нататък. Бих искал тези хора да се запитат – нима чрез причиняване смърт на ближния, само защото е дръзнал да избере път, различен от твоя, може да се „докаже” нечия любов? И може ли любовта към родината да се осребрява чрез дни отпуск и подхвърлени стотинки и часовници?

За мнозина „Реката на смъртта” ще бъде скандален роман. За България, където за почти всичко се мълчи, където няма памет, а има чалга – да, моят роман наистина ще бъде скандален.

Но за нормалния свят – не! Защото в моята книга има болка, един вик за освестяване… А нима пречистването става чрез бодрячески книги-измишльотини, а не чрез книги, изпълнени с болка, които струват доста често на автора им много, прекалено много… Както казва Камю: ” Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват.” Хубаво написано, нали?

Надявам се, сигурен съм, че читавите хора у нас, които все още ги има, ще разберат моите послания, моята болка.

Надявам се и на това, че „Реката на смъртта”, въпреки езиковата бариера, ще достигне и до хората на Германия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, чиито деца лежат под безименни могилки там, на границите на България.

Надявам се, моля се на това, някои от тях да се сепнат, да си спомнят за своите близки, да потърсят поне техния дух… И това ще е моята радост и удовлетворение – че съм подхранил Паметта, опреснил съм я. За да няма отново пагубни идеологии, да няма насилие на човека над човека, всъщност насилие над самия себе си… Защото унижавайки достойнството на другия, ти унижаваш преди всичко собственото си достойнство!

И съвсем накрая - много бих искал „Реката на смъртта” да има съдбата на онова мое изказване през далечната 1987 г. по време на Четвъртата национална конференция на младите писатели в Народния дворец на културата. Ето какво пише по този повод литературният критик Стефан Влахов-Мицов:” Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков….”

Да, винаги ще помня онемялата зала. И объркването на официалните лица, след които и членове на Политбюро на БКП. А аз просто бях попитал:”Защо, другарю Левчев, се самоубиват младите български писатели?” Имах предвид Росен Босев, Йордан Кръчмаров… И предложих да станем за минутка, да почетем паметта им…

Залата мълчеше. Мълчаха и толкова борци за демокрация, които и досега гръмогласно я пропагандират и които чрез нея доста добре, за разлика от мен, поминуват.

А тогава аз самият не знаех какво става с мен.

Но помня, че след като партийното величие кимна и измина минутката в памет на самоубилите се наши колеги, тръгвайки да седна отново на своето място в залата, видях как цялата редица бе вече… празна. Да, днешните борци за демокрация ги нямаше…

Затова искам романът ми „Реката на смъртта” да отекне, както онова мое изказване, което, между другото, ми донесе доста рани.

Искам моят български народ да се стресне! И след това, пречистен, да се смири. Да потопи бесовете в себе си, воглаве с невероятната злоба и завист към ближния и най-после да тръгне напред.

Искам моята родина най-после да намери своите политици, а не досегашните търговци и лицемери.

Искам моята България да намери себе си – да разбере, че тези изстрели в оная нощ в Странджа никога не трябва да се повтарят. Искам никога повече властниците в България да не прехвърлят своята вина върху крехките плещи на едно дете.

Искам, да, искам да бъдем честни, почтени, а не дребни тарикати, да бъдем състрадаващи и с усещане за справедливост. Просто да бъдем нормални люде. С памет. Да не отмъщаваме. Но и да не … забравяме…

Нищо повече.
Разговора води: Тодор Пичуров

понеделник, 9 април 2012 г.

ОТКЪС ОТ РОМАНА "РЕКАТА НА СМЪРТТА" ОТ ДИМО РАЙКОВ - КНИГА ЗА УБИЙСТВАТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ



И ето - сноповете лъчи осветиха един мъж.
Той излезе от папратта, вдигна ръце…


- Внимавайте – извика командирът на групата.- Сигурен съм, че този не е сам. Опитва се да прикрие още някой! Пуснете кучето! Хайде, Балкан!
Да, наистина си личеше,че онзи има някаква скрита мисъл, защото бе изскочил жертвоготовно току пред граничарите, без предварително те да го бяха разкрили – войниците дори и не бяха тръгнали към мястото, където той се бе спотаил. И по всяка вероятност щяха да го подминат…


Кучето вече бе захапало ръката на беззащитния човек – ох, какви зъби имаше Балкан!
Оня се сви инстинктивно на кълбо, имайки сили само да прохърква.
- Оставете Балкан да го обработи – каза със злорадство в гласа командирът. – Нека хубаво да го нахапе, да помни друг път дали ще бяга, и то през нашата граница! А и ако има други, няма начин да не се появят…


Огромното туловище на кучето-вълкодав подхвърляше като футболна топка вече отмалялото тяло на нарушителя, беше една игра на котка с мишка, от която ти настръхват косите.
Да, беше добре обучен Балкан, не напразно всеки ден по няколко часа с него и себеподобните му четириноги „колеги” се занимаваха водачите – ето, как само захапва врата, после зъбите се плъзгат фино към главата, там, зад ушите най-много боли…
Да не говорим за най-големия стрес в случая, който е породен от уплахата, че подобно зло животно се е нахвърлило върху теб…
Оня вече се бе превърнал в една кървяща топка…


Кому бе нужно всичко това? Нима тази нощ с изцъклена луна бе вампирясала всички, та се разиграваха тези нечовешки неща?
И дали „играта” на Балкан с притихналия вече беглец бе последното, което се случваше сега?
Меркадо гледаше зашеметен, сърцето му запърха, когато след минута-две около мъжа, сред гъстотата на папратта, излезе една жена, притиснала нещо като вързоп към себе си.
Е, сега вече Меркадо се сащиса.
По всяка вероятност това бе съпругата на мъжа, която не бе издържала на „танца” на Балкан.


Меркадо захапа ръка, за да сподави вика си.
Сащисани бяха и граничарите, дори и старите войници, личеше им по обърканите движения. Дори и кучето спря и погледна въпросително водача си.
Но изумлението вече достигна върха си, когато във вързопа всички разпознаха пеленаче, а и когато изведнъж от дълбоката растителност наоколо се показаха още три деца – момиче на около 15 години и още две момчета – едното едва се виждаше от папратта – може би беше на пет-шест, докато другото бе на около десет години.
Беше наистина ужасна картина.
От едната страна – граничарите, а от другата – нарушителите, диверсантите, тоест мъжът, или по-точно кървящата топка човешко месо, жената, двете момчета, момичето и...пеленачето…


Тогава Меркадо не мислеше нищо – само бе захапал устни до кръв и гледаше изумено в децата отсреща – бяха толкова хубави и същевременно толкова уплашени…
Особено момичето, което бе почти на неговите години…
Меркадо гледаше и не вярваше на очите си - мъж, жена и четири деца…
И всеки от тях повтаряше объркано:
– Бите, бите…
Значи това са немци.
Да, но не от оная, капиталистическата Германия, а от нашата, от Германската демократична република. Но защо ли тъкмо те, източните немци, жителите на страната- витрина на социализма, бяха най-честите нарушители, решили да бягат в Турция?
Те идваха уж на почивка на Черно море, а скритата им мисъл бе да прекосят границата в тази част на Странджа планина, надявайки се, че тук ще им бъде много по-лесно, отколкото да преминат прословутата Берлинска стена, за която Меркадо бе слушал недомлъвки от възрастните


Видът на децата щеше да пръсне сърцето на Меркадо.
Защо и как те се бяха оказали там?
Нима и те са нарушители?
И то не едно и две деца, а цели четири…
Майката притискаше разтреперана като лист пеленачето до гърдите си…
Не по-малко сащисани бяха и останалите граничари…
Та те бяха кажи-речи на годините на момичето.


И в този миг изтрещя изстрел.
Меркадо се вкамени – мъжът залитна и се строполи на земята.
Веднага се чу писък – жената се хвърли върху него.
Меркадо не вярваше на очите си – падна на колене и се разхлипа:
- Другарю командир, не исках да направя това, пръстът ми сам натисна спусъка, виноват, другарю командир!
Ами сега?
Писна и момичето, след него и останалите деца…
Граничарите се гледаха един друг втрещени.
Тогава ефрейторът направи крачка-две и с един откос…
- Ох – мъглата пред очите на Меркадо избухна и той се олюля…


След миг-два отвори очи – Господи, всички нарушители бяха на земята… Мъжът, жената, децата, пеленачето…
Командирът ги бе разстрелял до един.
Всички мълчаха вцепенени.
Ефрейторът каза с метален глас:
- Всеки от вас да стреля във всеки от диверсантите! Заповядвам – всеки без никакво изключение! И всички след това ще бъдете наградени с двайсет дни отпуск. И часовник „Победа”. Хайде!
Гласът му не търпеше възражение.
И граничарите като в просъница тръгнаха към падналите на земята хора.
Това беше картина извън реалността, която и най-злият човек на тази земя не би имал смелостта да си представи – юноши, почти деца, разстрелваха също деца…
И то вече веднъж разстреляни...
Гърмежите отекваха глухо…


И тогава се чу плач.
Отново настана страшна тишина – пеленачето все още бе живо…
В този момент, сякаш като в приказките, изпод земята се надигна бащата-германец.
Разперил ръце, с кръв, струяща отвсякъде, той залитна към детето си…
- Бите, бите, бите…
О, това бе несравнима картина – огромният немец, само до преди миг мъртвец, с разръфано от куршумите и зъбите на кучето тяло, бе разперил с последни сили ръце над пеленачето си…
И този негов вик-молба – Бите, бите, бите…
Това беше страшен, възглух, сякаш идващ изпод земята глас-мучене на същество, което прави последен опит да защити отрочето си…
Никой от присъстващите не бе чувал такъв глас.
Глас, който не можеше да се сравни дори и със звуците, които издава едно животно с току-що прерязано гърло…
Всички стояха вкаменени и гледаха объркано…
И пак автоматът на командира разстресе околността…


- Нито дума на който и да е! - ефрейторът гледаше втренчено, после додаде - А и какво чак толкова е станало? Кой ги е карал посреднощ да стават нарушители? Ние изпълнихме своя дълг.
- Дълг ли…- прошепна Меркадо.
И погледна натам, към реката... И отвъд нея...
После, безпаметен, той се втурна към окървавения вече немец, който глухо прохъркваше.
Строполи се върху него.
Меркадо нанасяше ударите задъхано, със страст – тялото под него вече не помръдваше.
Но той не спираше.
Ръцете му, вкоравени в юмруци, продължаваха да се стоварват върху вече подобието на човек, почти разляло се в краката му.


Устните на новобранеца-убиец се движеха безмълвно:
- Ти, ти си виновен за всичко. Ти си причината за онова, което ми се случи… Ти си виновен за смъртта на оня мой батко-граничар, за смъртта на татко и майка… Ти си виновен за издевателствата, които ми причини в Пансиона Пешо Кучето, ти си виновен за смъртта на Марийора, за влизането в затвора на бат Гаро… Ти си виновен за този гаден живот на хората в градчето Тръново… Ти си виновен, че така и не можах да видя оня град Париж… Ти си виновен, че съдбата ми отреди да живея в този забравен и от Бога граничен район, където единствена информация получавах от киното и от радиоточката… Където хората, моите родители и останалите жители на градчето Тръново, работеха от сутрин да вечер само и само да оцелеят, да нахранят и изучат децата си, в замяна на което и едно сносно гробище не им бе направено… Ти, немецо, ти, диверсанте, си виновен за съдбата на това прокълнато място, превърнато в забранена зона за обикновените хора, където появата на всеки непознат трябваше да бъде докладвана веднага в милицията, където сутрин ставахме, а вечер лягахме все със свистящия писък на куршумите от поредната обстановка на Границата или пронизителния вой на миньорската сирена, възвестяваща за кой ли път ставащо срутване… Ти си виновен за вечното присъствие в нашия живот на омразния Вампир, линейката, с която докарваха загиналите граничари и миньори… Кой и защо ме бе орисал да се родя и живея тук, на Границата, между два свята, които толкова много се мразят и ненавиждат? Кой? Естествено, това си ти, нарушителят, чуждият човек, дошъл да бягаш на Запад незнайно защо тъкмо от тук, от моята Граница...


Изведнъж младият мъж се сепна.
Ръката му застина във въздуха. Пристъпът дойде изневиделица – Меркадо започна да повръща.
И това го отрезви – та никога досега в своя осемнайсетгодишен живот той не бе повръщал по подобен начин – така, отвътре, от дълбокото…
Откъде да знаеше тогава Меркадо, че това е нормалната реакция на човешкия организъм на убиеца, на оня, който е лишил от живот себеподобния?
Чак сега той забеляза, че онова под него вече наистина не помръдва.
В помътеното му съзнание нещо просветна – нещо, подобно на страх някакъв, който се опита да роди пристъп на паника, но Меркадо, все още замаян от мириса на прясна, човешка кръв, вече не контролираше действията си.
Извърна се – очите му се залепиха за могилката от трупове, която представляваха в този момент разстреляните немци.
И сега вече Меркадо усети с всяка фибра на тялото си как полита и попада в някакво друго измерение.
Странно и неизпитвано до този момент усещане – Меркадо всъщност бе там, долу, на земята, на тази грешна и прокълната наша земя, а тялото му, изведнъж изгубило земното си притегляне, се издига нагоре, нагоре, откъсва се от този свят и полита оттатък Планината, оттатък най-високия й връх Градището…


И тръгва натам, към оня град на Светлината, да, към оня мечтан и желан град Париж, толкова любим на онова иначе слънчево момче Меркадо…
Всъщност кой Меркадо в случая бе истинският?
Дали той бе онова момче от градчето Тръново, приемащо и гълтащо лакомо и с настървение всяка багра от околния свят, мечтаещо в минутите преди съня за полет оттатък Планината, към оня, другия свят, света на Свободата?
Или бе редник Меркадо Иванов Иванов, убиецът на едно невинно немско семейство?
Картината на тази неповторима странджанска нощ с изцъклената от парещия от горещина въздух на току-що отминалия ден луна наистина не бе по силите и на най-гениалния художник.


И в този миг планината – огромните белокори буки и достолепните дъбове, заедно с блестящите води на река Резовска, потрепериха – вик, откъртен и пронизващ възглас:
– Въх ,въх, въх…
Викът, да, оня вик на нестинарките, разкъсваше всичко наоколо…
Откъртените отвътре възглухи ридания се удряха в белокорите буки и грамадните дъбови стволове и притихваха в странно укротената в тези мигове вода на река Резовска…
О, това бе невероятно – там, на метри от граничната мрежа – да, от бодливата и предизвикваща страх тел, един млад човек откъртваше от най-дълбокото у себе си най-страшния вик – там, на метри от Реката на смъртта, тоест границата между две държави, които от векове умееха и обичаха да се… мразят…


А в същото време, встрани от него, останалите войници бързо и задъхано копаеха огромна яма – лобното място на убитото немско семейство, на семейството диверсанти-немци… Които по всички алинеи и параграфи на тогавашното соцзаконодателство и в България, и в Германската демократична република бяха просто… престъпници.
Престъпници, които заслужено бяха получили своето.
Своето ли?
И заслужено ли?
Граничарите бързаха, никой друг освен тях не трябваше да разбере за случилото се.
Да, такива бяха неписаните правила при подобни ситуации, колкото по-тихо и с по-малко шум, толкова по-добре. Но същевременно и внимаваха – трябваше трапът да се изкопае достатъчно дълбоко, за да не могат животните да го намерят, ето, онзи ден техни колеги от съседната застава се натъкнали на разровен гроб на убит нарушител, тялото му представлявало грозна гледка, изпонаядено от глигани и други диви животни, пфу, грозна работа… Затова трябваше много да внимават, надълбоко да заравят труповете, иначе нещата щяха да се усложнят..


Да, бързо, но дълбоко!
Глухо чаткаха остриетата на лопатките и странно и зловещо просветваха на светлината на изцъклената луна – Господи, какво бездънно тази нощ бе небето, колко едри бяха звездите му?
Наистина странна и страшна картина – ококорена луна, едри като портокали, защо ли пък тъкмо като портокали, звезди... - там, горе…
И групичка униформени хора, хора ли, повечето от които юноши, копаещи енергично и с някаква злост огромна яма, в която щяха да поставят купчината все още потрепващи тела… И нямаше никакъв знак, дори и спомен да остане от това семейство, просто една могилка, която, сега добре отъпкана от войнишките чизми, щеше още с първия дъжд да се слегне и слее със земята…
И някъде встрани от тях - една превита, подобна на старец фигура на иначе съвсем младо войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на една тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека.


Да, на негово величество Човека…
Меркадо протегна ръце, нещо като че ли го вдигна във въздуха и той … заигра…
Останалите, вече успели да заровят, а и да изравнят през това време могилката с неизстиналите трупове, като по команда подпряха лакти върху лопатките и го загледаха втрещени.
Някой промълви:” Ох, не издържа редник Иванов…”
- Въх, въх, въх…
И играеше Меркадо, нестинарския танц на планината, на онази планина, в която се бе родил и израснал играеше той, гребваше с шепи вода и я разпръскваше наоколо - там, върху прясната оголена пръст на гроба - нима „осветяваше” случилото се?
И се навеждаше Меркадо, и гребваше с шепи бистра течност от нея, Реката на смъртта, чиято вода имаше съдбата на прокълната – половината да бъде българска, половината – турска, тоест различна…
А всъщност тя, водата, си бе просто вода.
Да, обикновена, бистра и толкова игрива в тази част от реката вода…
- Въх, въх, въх…


И целият този свят, толкова благословен, но и толкова грешен свят, се люлееше безпаметно…
И неговите златисти, кървави отблясъци се утаяваха в онова странно пространство, заградено с бодлива тел, в чиято горна част се бе разположила тя, странджанската река 


Резовска, тоест Реката на смъртта, най-жестоката и прокълната река-граница…




четвъртък, 5 април 2012 г.

УБИЙСТВАТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ - ЕДНО ПРЕМЪЛЧАВАНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Откъс от романа "РЕКАТА НА СМЪРТТА", който излиза на 17 април в ИК "Хермес"


     
Думи на автора

ИСТИНАТА ЗА РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ ЗАЩО И НЕМЦИТЕ, И БЪЛГАРИТЕ МЪЛЧАТ ЗА ЕДНО ОТ НАЙ-УЖАСНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА ХХ ВЕК?

Вижте, моля, внимателно снимката на корицата, взета от архива на ЩАЗИ, и се опитайте да разчетете надписа на надгробния кръст.
Ще ви помогна, там пише: на широката част на кръста - „ Изт.Германски поданик ”, отгоре, на първия ред – „ поч. на 31 VIIІ ”, на втория – „ 1967 г. ”, под широката част на кръста – „ На 21 год. ”
Написано незнайно от кого, може би от случаен пътник, може би от овчар - несръчно, почти неграмотно, но парещо, истински.
Няма име, няма фотография на затрупания под могилката, тоест неговото вечно жилище.
И все пак има подобие на гроб, подобие на надпис.
За разлика от стотиците мъже, жени и деца със същата съдба, но без неговия шанс, които лежат незнайно как и къде – там, на границите на България с Турция, Гърция, бивша Югославия…
Един АНОНИМЕН човек. Но все пак човек.
За чието толкова кратко присъствие на тази наша земя свидетелстват само…
Да, само неумело, по всяка вероятност написани припряно и под страх от също анонимен, но със сигурност добър, човек думи и цифри – „ Изт.Германски поданик ”…,” поч. на 31 VІІІ ”, „ На 21 год. ”
Не усещате ли студен полъх? И изтръпване – там, откъм сърцето…
Ако да, то тогава прочетете и следващите редове.

В Европа, а и в целия свят, всички знаят за Берлинската стена, макар и отдавна разрушена.
Но колцина са чули за река Резовска? Една малка река в Странджа планина, която разделя България от Турция.
Река Резовска в Странджа планина е може би най-прокълнатата и тайнствена река в Източна Европа.
И причината е, че точно по средата на това иначе скромно и толкова красиво водно пространство се намира тя, Границата между двете държави – България и Турция, които по стечение на историческите обстоятелства от векове са „призвани” да бъдат врагове, тоест да се мразят взаимно. / Пет века българите са били под робство в Османската империя, а в годините на Студената война Турция е била символ на западния свят, на империализма…/
И затова тази граница, вървяща невидимо по средата на река Резовска, не бе обикновена до 1989 година – дотогава тя бе граница на два свята, вкопчени в предсмъртна схватка.
Това всъщност бе Реката на смъртта, Реката на омразата.
Според официалната статистика „ При опит да преминат Берлинската стена умират между 125 и 206 граждани на Германската демократична република, бягащи на Запад.”
А според Александър Андреев, журналист от „Дойче Веле”, който цитира немския професор Щефан Апелиус, убитите на българско-турската граница, да, на границата, за която става дума тук, били няколко пъти повече от тези, бягащи през Берлинската стена.
Но никой днес не знае за това?!?
Защо вече повече от 20 години след срутването на Съветската империя почти не се пише, нито дoри се споменава за тази страшна и смразяваща човешкото сърце страница от студената война, продължила между Запада и Източна Европа десетилетия наред!
Колцина немци, чехи, поляци, унгарци, словаци, румънци знаят, че тъкмо тук – във водите на тази българско-турска река са намерили смъртта си десетки, стотици техни сънародници? Смърт, предизвикана единствено от изконното човешко желание да живееш свободно - там, където искаш…
Да, малцина са тези, които днес знаят какво е ставало около, а и в тази река, която всъщност е представлявала, а и сега е, граница между две държави – България и Турция.
Странна граница – тя минава по средата на речното корито, тоест половината река е българска, половината – турска. Половината вода е била тогава комунистическа, а другата – капиталистическа…
Тя, водата… Която по силата на каквито и да е закони си е една и съща – тя просто е вода…
Толкова години не можах, а и, убеден съм, не ще мога да се освободя от кошмара на преживяното през оня горещ юлски ден в онова мое прашно и босоного детство.
Тогава в родното ми градче Малко Търново, намиращо се на десетина километра от българско-турската граница, най-закритото, най-строго пазеното градче в рамките на оня прословут Варшавски договор, се чу, че на самата бразда отново е имало престрелка с нарушители на границата.
Разбира се, това от само себе си не бе събитие, което би могло да предизвика кой знае какъв интерес, тъй като такива неща ставаха почти през ден – мнозина немци, чехи, поляци, унгарци замисляха да пресекат тъкмо „нашата” граница, за да отидат на Запад, убедени, че тук ще им бъде по-лесно, отколкото да преминат страшната Берлинска стена. Те идваха у нас уж на почивка на Черно море, а всъщност са замисляли бягство към Турция.
Но тези нещастни хора не са знаели, а и не биха могли да знаят, че цялата тоталитарна машина на комунизма по онова време бе стоварила мощта си именно на границата между България и Турция и там, както казваха местните хора, и „пиле не можеше да прехвръкне”.
Та в този иначе толкова прекрасен ден из градчето се разчу, че в случая нарушителите, или както обикновено ги наричахме „диверсантите”, се оказало цяло семейство немци – родителите и четирите им деца… И всички били избити до един…
Разбира се, всяко чудо за три дни. Мина седмица и всичко се забрави.
И тогава видях войника. Играехме си близо до милиционерския участък, когато от граничарския джип слезе младо момче с войнишка раница на рамото. Чух дежурният милиционер да казва на колегата си:
- Горкото момче, то е разстреляло онзи ден немското семейство. Не издържало и полудяло… И сега го уволняват…
И оттогава този спомен не излиза от главата ми – изстрелите в странджанската нощ, виковете на изумените немци, превитата подобно на старец фигура на иначе съвсем младото войниче, почти дете, поело върху плещите си по ирония на съдбата цялата тежест на греха на оная тоталитарна система, която уж правеше всичко все в името на човека. Да, на негово величество Човека…
Но ето че сега, след толкова години от оня горещ юли, аз отново съм изумен и потресен от това, което усещам.
Не мога да проумея как един толкова стойностен народ като немския, и то в началото на 21 век, не знае, а може би и не иска да знае, което е още по-учудващо, почти нищо за това явление, за жестоката смърт на свои сънародници. Същото се отнася и за полския, унгарския, чешкия народ.
Какво имам предвид - когато в главата ми витаеше сюжетът на този мой роман, аз се запознах на една премиера на книга с неколцина немски граждани. Така и не разбрах как първите думи, които излязоха от устата ми бяха да ги попитам дали знаят нещо за това, че стотици техни съграждани са били убити по време на студената война, опитвайки се да преминат границата между България и Турция край Малко Търново.
Немците останаха, меко казано, изненадани. Гледаха ме учудено – не, нищо не знаем за подобен факт… А бяха хора на възраст, с доста дълъг политически стаж и работеха в област, която се стремеше да разкрива „белите” петна в човешката памет… Така ми отговориха немците. И тактично смениха посоката на разговора.
Сега вече изненаданият бях аз – та нали германците са известни в цял свят с това, че никога не премълчават истината, каквато и да е тя? А ето че загърбват толкова години едно такова престъпление.
Да, страшна история, но все пак, колкото и да не им се иска сега на някои, истинска!
Нима и днешните живи немци се страхуват от нещо?
И ако това е така, от кого и защо се страхуват?
И не се ли оказват по този начин съучастници в скриването на едно толкова грозно и античовешко престъпление?
Тази среща беше капката, която преля чашата и аз вече твърдо реших да осъществя отдавнашния си замисъл. Въпреки че си давах, а и давам сметка какъв вой ще настане в моята страна, където темата за Границата отдавна, ама много отдавна е табу, както впрочем са табу и други подобни теми от недалечното ни минало.
Но аз поех този риск, защото за мен едва ли има нещо, което е по-непростимо на този свят от липсата на историческа памет. И защото в случая са замесени и други държави, а не само моята.
А и светът вече не е същият, нали Европа е нашият общ дом?
А колко струва един дом, ако в него всеки си има своите тайни?
Убеден съм, че за почти всичко друго идните поколения биха могли да бъдат снизходителни към нас, но наличието на подобни бели полета от историческото ни битие никой не би ни простил. А времето си тече, хората един след друг също си отиват и споменът изчезва…
Изчезва и истината за тези близо 400 немци и още десетки чехи, поляци, словаци и други граждани от бившите социалистически страни - едни напълно обикновени хора, някои с целите си семейства, дошли на почивка по българското Черноморие и ликвидирани като животни в опита им да преминат Границата…
И намерили кончината си в дебрите на тайнствената планина Странджа, дамгосани като „диверсанти”, „престъпници” и тъй нататък.
Без гроб, без дори и спомен, че тези хора и семейства са съществували някога на белия свят.
И ето го моя въпрос – нима днес, близо 20 години след края на Студената война, всичките тези петимни за свобода и светлина люде нямат наследници, нима техният живот не е оставил и нищожна диря в нечие съзнание, та забравата е обрасла имената, а и незнайните им гробове, както този на корицата на книгата?
Чудя се как тези роднини на убитите сега могат да спят спокойно?
Този престъпен факт трябва да се знае – и от българи, и от немци, а и от всички хора, обичащи свободата. Без знанието на подобни истини ние не бихме могли да се уважаваме, да съществуваме нормално и кротко да притворим очи.
Истината за онова, което е ставало там, на българско-турската граница, трябва да се знае, трябва да е винаги пред очите на хората – за да ги държи нащрек, да ги предпазва от пагубната и обсебваща мисъл за надмощие над ближния, за заклеймяване на другия. Само защото той е поискал в един миг от своя живот да полети над телената мрежа…
И тази истина, колкото и да е горчива, колкото и да е нелицеприятна и да възбужда стари рани, трябва да се знае от гражданите на Германия, Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Румъния, тоест от потърпевшите в тези жестоки мигове.
Но дали само поданиците на изброените по-горе държави са потърпевши от случилото се на българско-турската граница при моето родно градче Малко Търново, никому неизвестно на широкия свят?
Нима аз, а и останалите ми съграждани, към които днес може би някои хора от цивилизования Запад се отнасят малко, меко казано, скептично, понякога едва ли не като към хора „втора ръка”, също не сме жертви на случилото се тогава?
Нима нашата болка, болката на свидетелите, е по-малка от тази на изгубилите свои близки и познати?
Ами болката на онова войниче-почти дете, понесло на немощните си плещи отговорността за порочните действия на толкова политици – и от едната, и от другата страна на Берлинската стена, така наречените „стратези” на дългогодишната Студена война… Кой и как ще я измери?
Десетки години носех тази болка в себе си, в сънищата и кошмарите си – а нали всяко живо същество има нужда от това да сподели с друго живо същество мислите, болката си?
Затова и седнах зад белия лист.
Да, заради паметта…
Която е нито немска, нито чешка, нито полска, нито унгарска, нито българска, а човешка.
И усещането за която трябва винаги да го има.
Иначе ние, живите днес, ще бъдем мъртъвци приживе.
Да, мъртъвци…

януари 2011 г.
Париж

сряда, 4 април 2012 г.

КОЙ,КАК И ЗАЩО УБИВАШЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ НЕВИННИ НЕМЦИ?

анотация

РОМАНЪТ „РЕКАТА НА СМЪРТТА” ОТ ДИМО РАЙКОВ –

РОМАН ЗА ЕДНО УЖАСНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА КОМУНИЗМА И НА … ПАМЕТТА

(книгата ще излезе от печат на 17 април 2012 г. в издателска къща „Хермес” - България)

"Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват."
Албер Камю



Дъждовна нощ в онова тоталитарно време на комунистическа България. Проехтяват изстрели… На метри от българско-турската граница, досами единия бряг на река Резовска, тоест Реката на смъртта, е разстреляно немско семейство…
Всъщност романът „Реката на смъртта” разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, който досега никой и никъде не е показвал. Една потресаваща истина, която и днес старателно се прикрива – и от виновниците, но, странно защо, и от потърпевшите…
А фактите, макар и непълни, са ужасяващи -– стотици немци, а и много поляци, чехи, унгарци, словенци, словаци, румънци и още обикновени хора от бившия Източен блок на социализма, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са били гонени като животни, а мнозина от тях са и намерили смъртта си на граничната бразда. Заклеймени по тогавашните закони на соцсистемата като „врагове” и „престъпници”…
Но само съдбата на тези хора, полетели към Свободата, ли е трагична? Ами тази на жителите на планината, избрани от случайността да бъдат изпълнителите и свидетелите на безумните помисли на тогавашната престъпна власт? Нима тяхната трагедия е по-малка? Нима, останали живи, те не са мъртви приживе?
Това е роман-вик срещу пречупването, срещу посегателството спрямо личния свят на човека, роман-разобличение на пагубните методи на едно подобие на общество, присвоило си в определен момент от историческото развитие да бъде съдник на човека, да направлява неговото израстване, да го превръща в послушно винтче и да прекършва неговия изконен стремеж за полет към… Свободата!
РОМАНЪТ „РЕКАТА НА СМЪРТТА” НА ДИМО РАЙКОВ Е ВСЪЩНОСТ РОМАН ЗА ОНОВА, КОЕТО НАЙ-МНОГО ЛИПСВА В СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК – УСЕЩАНЕТО ЗА ПАМЕТ…
ПОТРЕСАВАЩ СЮЖЕТ, ВЪЗКРЕСЯВАЩ ДЪЛБОКО ЗАБРАВЕНА, ИЛИ СЪЗНАТЕЛНО И ЦЕЛЕНАСОЧЕНО „ЗАРИТА” СТРАНИЦА ОТ ВРЕМЕТО НА КОМУНИЗМА – ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ ДОСЕГЪТ НА ДИМО РАЙКОВ СЪС СВОБОДАТА И СВЕТЛИНАТА НА СТОЛИЦАТА НА ФРАНЦИЯ, В КОЯТО ВЕЧЕ ОТ ГОДИНИ ЖИВЕЕ, СА МУ ДАЛИ КУРАЖА ДА НАПИШЕ ОНОВА, КОЕТО ТОЙ Е НОСЕЛ ДЪЛБОКО В СЪРЦЕТО СИ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ДОСЕГАШЕН ЖИВОТ, ОНОВА, НА КОЕТО ТОЙ САМИЯТ Е БИЛ СВИДЕТЕЛ КАТО ДЕТЕ, РОДЕНО И ИЗРАСЛО В ТАЗИ ДАЛЕЧНА И НЕПОЗНАТА ЗА СВЕТА ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНИТЕ, ЕДНА ОТ НАЙ-СТРОГО ОХРАНЯВАНИТЕ ЗОНИ В БИВШИЯ ВАРШАВСКИ ВОЕНЕН ДОГОВОР.
„РЕКАТА НА СМЪРТТА” Е РОМАН ЗА ЕДНО ОТ НАЙ-НЕЧОВЕШКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК ПО ВРЕМЕ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА, ГОДИНИТЕ НА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ДВА СВЯТА, ВКОПЧИЛИ СЕ В СМЪРТНА СХВАТКА. ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, КОЕТО ОБАЧЕ БЛАГОДАРЕНИЕ НА ЗАБРАВАТА, КОЯТО Е УДОБНА НЯКОМУ, ПРОДЪЛЖАВА И ДНЕС. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, КОЕТО ЗАСЯГА НЕ САМО БЪЛГАРИЯ, ГЕРМАНИЯ, ЧЕХИЯ, ПОЛША, НО И ЦЯЛА ЕВРОПА, ЦЕЛИЯ СВЯТ…ЗАЩОТО ПОСЕГАТЕЛСТВОТО, НЕ САМО ФИЗИЧЕСКО, НО ПРЕДИ ВСИЧКО ДУШЕВНО, Е ИЗДЕВАТЕЛСТВО НАД ЛИЧНОСТТА, КОЕТО НИКОЙ НА ТОЗИ СВЯТ НЕ ТРЯБВА ДА ОПРАВДАВА И ЗАБРАВЯ.

„Реката на смъртта” е разтърсващ роман, който опреснява усещането ни за памет – нещо, което толкова ни е нужно днес. И което всъщност все още ни поддържа човеци…

вторник, 3 април 2012 г.

ИЗПОВЕДТА НА ЕМИГРАНТА - ЗАЩО И КОЙ МЕ ПРОГОНИ ОТ БЪЛГАРИЯ?

„BG емигрант в Париж”

Откъс от книгата на Димо Райков

Всъщност тази моя книга,част от парижкия ми проект, включващ „Париж,моят Париж…”, претърпяла вече три издания и наредила се в топ 20 на издателство „Хермес” на най-четените 20 книги от неговата двадесетгодишна продукция, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”, излезе от печат през май 2008 г. тогава, когато малцина, ако не и никой, се осмеляваха да вдигнат глас за онова,което става в България.
Досега за тези книги, както и за романите ми „Писма до мъртвия брат. Пансионът” / 2008 г./ и разказите от „Кестени от Париж”/2011г./ съм получил десетки, стотици писма, отзиви, телефонни обаждания с благодарност от страна на читателите. Продължава и потокът от препечатване на части от моите книги, в това число и от настоящата – ето, току-що открих в поредния сайт част от моя текст, който е така актуален, за съжаление, и днес…
Ето го и него, просто го прекопирах от този сайт и ви го предоставям. Мисля, като оставим въпроса за авторските права, че това е много хубаво – авторът да прекопира от друг сайт своя собствен текст… За мен е важно моите послания да достигнат до повече хора.Надявам се и желая така да бъде и с новия ми роман "Реката на смъртта", който излиза след дни от печат и който опреснява паметта. Тогава ония, които продължават да се подиграват с моя народ може би ще се позамислят. Кой знае… И все пак...

хххх хххххх ххххххх

Сепнах се - Чочо продължаваше своя разказ:
- Знаете ли, всичко друго можех да изтърпя в България, но когато видях как с всеки изминат ден, с всеки час се роят хората, чиито чела удряха петите, не издържах. Да си мъж на 30, 40, 50 години, че и повече, и до сетния си дъх да живееш на... колене...
И да гледаш с чинопочитание оня, миропомазания благодетел, който ти хвърля с омерзение стотинки...
И заради тези стотинки ти, който цял живот си живял честно и почтено, да си готов на всичко - да предадеш дори и най-близките си, да туриш крак на приятеля си, да се унижиш до кръв...
Как така България допусна едва пет процента от нейните граждани да живеят като крезове, без никакви правила и никакъв контрол, да тънат в разкош, на който биха завидели и най-богатите хора на планетата, а останалите деветдесет и пет процента да бъдат робите на двадесет и първи век? Защото какво друго освен да си роб е това да получаваш пенсия от 50 евро и заплата от 100 евро при европейски цени на храната и на доста услуги...
И знаете ли какво ме измъчва? Че никой от тези деветдесет и пет процента народ не се сеща, дори и за миг, че може, че трябва да надигне глава, та дори само да се поогледа... А не цял живот да живее с очи, изгаснали и забити в земята... Да не говорим, че у никой не се заражда и мисълта да тръгне към ония, богоизбраните, и да им потърси сметка...
Страх, страх и само страх. Овчедушие, тъпо, българско овчедушие... Затова - никакъв път назад!
Да видите само как се борят за хляба и достойнството си французите? Как като един застават зад поредната стачка. А ние?
Никакво достойнство няма днес у българина. Дори и у тъй наречените бизнесмени. Те всъщност не са богаташи от типа на френските - не, при тях го няма онова натрупване от поколение на поколение, от век след век...
Тези, нашенските бизнесмени, са назначени. Те са станали богати изведнъж, за една вечер - легнали са бедни като църковни мишки, а са се събудили свръхбогати...
И затова и те живеят цял живот, ако, разбира се, доживеят старините си, тъй като по-голямата част от тях като по неписано правило - рано си отиват от тоя свят - я от куршум, я при катастрофа, в страх, че мнимият благодетел всеки момент може да им врътне кранчето и да ги изпрати в изходно положение, тоест в блатото на мизерията, откъдето всъщност са тръгнали...
Та дори и тези свръхбогати хора с огромни коли и оградени с високи стени палати в най-престижните квартали живеят без достойнство.
Защото и те винаги трябва да помнят, че над тях „бди" невидимият им благодетел.
И ха, да се отклонят съвсем малко, да си повярват, че са велики или нещо подобно, и мигом оня, центърът, всевластният и невидим център, ги цапардосва. И то така ги цапардосва...
Затова и господата назначени бизнесмени слушат центъра - кого да вземат на работа, макар и да осъзнават, че е поредния некадърник, кого да спонсорират и тъй нататък...
Да ги видите тези бизнесмени как правят мили очи на силните на деня, как са готови да лижат подметките на депутати, министри и кметове, които също са назначени от центъра.
То бива кланяне, лизане на подметки, банкети и рушвети, ама чак пък толкова...
А после, след като рулетката се завърти по сценарий и дойде следващата партида властници, те, бизнесмените, мигом загърбват довчерашните силни на деня и веднага се преориентират към новите...
И пак започва онова познато до болка и предизвикващо отвращение кланяне, удряне на подметки, падане на колене...
А за останалите, огромната част от народа с мизерните заплати и пенсии, какво да говорим? Те просто оскотяват и вегитират...
Аз наблюдавах години наред случващото се в България. Хаос, анархия... И ти сякаш живееш в клещи... Ако искаш, а ти нямаш друг изход, да оцелееш, ти, а и семейството ти, трябва да играеш по тяхната свирка, да приемаш техните правила, тоест липсата на каквито и да е правила... Да лъжеш, да крадеш, разбира се, на дребно, защото ония, които лъжат и крадат на едро, са отдавна назначени, те са отдавна избрани, те са богопомазани, не подлежат нито на контрол, нито на наказание. За тях са милионите, палатите в Бояна, Драгалевци, край морето, в Банско...
А за теб са трохите... И панелките в „Люлин", „Ботунец"... Но и усещането, че тези трохи пак ти са подаяние, милостиня някаква, и те могат веднага да ти бъдат отнети. Ако не слушаш, ако не си траеш, ако, недай си Боже, надигнеш глава.
Тогава веднага те цапардосват.
Ох, как само умеят те да цапардосват. В техните джобове има всичко - компромати, доноси, лъжи... И докато се усетиш - животът ти се е почернил - ако си имал работа, няма начин да не я загубиш, ако си дребен бизнесмен, ще рухне бизнесът ти, за семейството да не говорим... Няма начин да не ти вгорчат семейния уют, ако все пак си го имал... О, те са ненадминати майстори на всичко това, арсеналът им е толкова многообразен и изтънчен, та свят да ти се завие. Да, в крайна сметка наистина свят ти се завива...
И изведнъж, замаян от случилото се и оплетен от страшната, невидима, но толкова здрава паяжина, ти с всяка своя клетка усещаш, че всъщност си едно нищо.
Да, едно нищо в това общество на нищото. Че ако не играеш по тази тяхна свирка, ако не се нагаждаш и не слугуваш на тези създатели на пъкления сценарий на вечния преход в България, ти си приживе мъртвец...
И какво обикновено се получава? Излишен въпрос, нали?
Ти ставаш роб. Роб в двадесет и първи век...
Приведен гръб, с очи към земята... И приемаш тяхната игра. Търпеливо, кротко съществуване-мъждукане. И огромната, стаена болка, че в този наш свят няма светлина, няма справедливост, няма свобода, братство, равенство - да, жалоните на Френската република...
Мечтата на всеки простосмъртен. Мечтата, ех, мечтата... С която човек си отива там, откъдето всъщност е дошъл...
Много мои връстници мислят, че е безсмислено да се борят с живота в България. Затова те се затварят в себе си. Просто свикват с мисълта, че България продължава да е тоталитарна страна, че силната средна класа, която е гаранция за нормален живот в една страна, е мираж... Че просто не сме народ, а племе...
Но аз така и не можах да свикна с това. Не можах да свикна, че трябва да крада, да лъжа, да пълзя, за да успея.
Затова тръгнах към Париж. Затова ще спя под мостовете. Да, под мостовете, но с достойнство...!
Това ония мои връстници, останали в България, май никога не ще могат да разберат. Защото животът не е само парчето хляб и евтината бира, нали?
Често се питам дали и аз не можех да бъда като тях, да се превия, да се затворя в своя свят, да мълча и да живея като скот, но много бързо разбрах, че природата ме е създала друг, че кръвта в мен е с такъв състав, че не мога да се чувствам вътрешно комфортно, когато попадна в среда на лъжци и корумпирани, когато живея в общество, където светая светих е да изблъскаш другия с цената на всичко.
Просто генът ми може би е такъв - има хора, родени да бъдат лоши, други да бъдат подлеци, доносници, мекотели - и други като мен - алергични към мръсотията в живота. И какво? Да остана в България и цял живот да се давя в тинята и да се окайвам и да съжалявам всеки ден за незавидната си съдба?
Затова - към Париж! Знаете ли, тук сякаш и въздухът е напоен със свобода - ето, сутрин се измъквам от палатката и усещам, че цялото ми същество се изпълва с нещо ново, хубаво и чисто...
Не, хич не ми е лесно, Вие сам виждате, но чувството за свобода и надежда е несравнимо. Нещо, което там, в България, за съжаление никога не бях изпитвал...
Аз виждам, че доста парижани се страхуват от хора като мен - тук има много лъжци, крадци. И французите с право се страхуват. Аз обаче искам да им кажа с висок глас, че не съм такъв човек.
Аз просто искам да живея нормален живот.
Но за да стане това, на първо време трябва да науча езика, след това да си намеря работа. Обаче преди всичко трябва да има къде да спя. А засега нямам. И спя под мостовете. А там има всякакви хора. Има и добри, но и лоши...
Тук, в Париж, дори да си на дъното, пак си много по-добре от... учителя, да речем, в България. Тук поне гладен никога няма да останеш. Тук няма да те гледат в очите и когато си гладен, да ти казват, че си се наял с черен хайвер... Тук няма да ти обясняват купени журналисти, социолози, политолози и икономисти, че със сто евро ти живееш богато и охолно... Тук никой няма да ти втълпява цинично, всекидневно и ежечасно, че всички стягате колана, за да преодолеете несгодите на вечния преход, а същевременно да виждаш с очите си как децата на олигархията имат джобни, равняващи се на две-три твои заплати... Че те, богоизбраните, живеят не царски, а като в рая... Че никой не контролира потоците от пари в министерства и агенции, разточителните командировки в чужбина със секретарките-любовници... Че никой не си прави труда, дори да попита публично как така някои построяват палати за милиони, а други - тънат в мизерия...
Един океан от хаос, безпътица и пладнешки, винаги като по неписано правило ненаказан, грабеж, който няма равен на себе си в Европа.
Е, онзи ден едно българче донесе вестник от България и там прочетох от не кой да е, а от един от най-висшите прокурори в България да казва на всеослушание, че мафията в България си била вече напазарувала министри, магистрати... Не че не го знаех това, ама казано така и тиражирано по вестниците...Значи няма никакъв изход! Само заблуждават Европа, че всичко у нас било тип топ, хайде бе...
Е, какво да правя в такава страна? Какво бъдеще може да имам в нея аз, двадесетгодишният, след като дори и най-големите платени клакьори - социолози, политолози и тем подобни на сегашната олигархия са принудени да кажат: "България е без бъдеще." За какво тогава да говорим? И какво да правя аз в България?
Да полудявам всеки ден, докато накрая наистина превъртя - и тогава ще съм поредният нещастник, погубил живота си, а ония, назначените богаташи, ще махнат цинично с ръка - не издържа човекът, съдба...
Не, не искам да живея в страна, в която синът на определеният от силните на деня да бъде роб, трябва също да бъде роб, само защото баща му не е могъл да бъде крадец и убиец, за да пасне в схемата на ония, миропомазаните...
Какво бъдеще могат да имат в България хора като мен? Да живея като скот, на колене цял живот. Да гледам и слушам брътвежите на олигарсите и техните платени слуги по медиите, че всъщност не съм толкова зле, че все пак живея добре, че икономиката ни върви, обаче трябва да се стяга колана и тем подобни приказки... И бавно, ден след ден, да се смачквам...
Да създам семейство от търпеливи подобия на хора, които по цял ден блъскат за парчето хляб, а вечер се карат, че няма шепа стотинки за мляко на детето. И най-страшното - след години твоето дете, твоят внук да бъдат унижавани до болка от онова дете, от оня внук на олигарха-съсед, които ще казват на твоите наследници: „Моят татко, или дядо..., беше умен, много работлив човек, той ни остави голямо богатство, а твоят, тоест моя милост..., бе пройдоха, мързелив, щом не ви е оставил нещо..."
И кой тогава ще обясни на тези млади хора истината? Кой?
За ограбените милиарди от олигарсите, за страшните кражби, за милионите корупционни сделки на техните родители и прародители?
Затова - повече нито миг в това подобие на страна, в тази губерния на злото, слугинажа и страшното, непознато за цивилизования свят, търпение...


Забележка: Вижте внимателно заглавната снимка на моя блог. Зад мен и музиканта Фарис ще забележите под дърветата очертанията на една палатка. Всъщност това бе „домът” на моя герой Чочо…

ИЗПОВЕДТА НА ЕМИГРАНТА - ЗАЩО И КОЙ МЕ ПРОГОНИ ОТ БЪЛГАРИЯ?

ИЗПОВЕДТА НА ЕМИГРАНТА - ЗАЩО И КОЙ МЕ ПРОГОНИ ОТ БЪЛГАРИЯ?



„BG емигрант в Париж”

Откъс от книгата на Димо Райков

Всъщност тази моя книга,част от парижкия ми проект, включващ „Париж,моят Париж…”, претърпяла вече три издания и наредила се в топ 20 на издателство „Хермес” на най-четените 20 книги от неговата двадесетгодишна продукция, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”, излезе от печат през май 2008 г. тогава, когато малцина, ако не и никой, не се осмеляваха да вдигнат глас за онова,което става в България.
Досега за тези книги, както и за романите ми „Писма до мъртвия брат. Пансионът” / 2008 г./ и разказите от „Кестени от Париж”/2011г./ съм получил десетки, стотици писма, отзиви, телефонни обаждания с благодарност от страна на читателите. Продължава и потокът от препечатване на части от моите книги, в това число и от настоящата – ето, току-що открих в поредния сайт част от моя текст, който е така актуален, за съжаление, и днес…
Ето го и него, просто го прекопирах от този сайт и ви го предоставям. Мисля, като оставим въпроса за авторските права, че това е много хубаво – авторът да прекопира от друг сайт своя собствен текст… За мен е важно моите послания да достигнат до повече хора. Тогава ония, които продължават да се подиграват с моя народ може би ще се позамислят. Кой знае…

хххх хххххх ххххххх

Сепнах се - Чочо продължаваше своя разказ:
- Знаете ли, всичко друго можех да изтърпя в България, но когато видях как с всеки изминат ден, с всеки час се роят хората, чиито чела удряха петите, не издържах. Да си мъж на 30, 40, 50 години, че и повече, и до сетния си дъх да живееш на... колене...
И да гледаш с чинопочитание оня, миропомазания благодетел, който ти хвърля с омерзение стотинки...
И заради тези стотинки ти, който цял живот си живял честно и почтено, да си готов на всичко - да предадеш дори и най-близките си, да туриш крак на приятеля си, да се унижиш до кръв...
Как така България допусна едва пет процента от нейните граждани да живеят като крезове, без никакви правила и никакъв контрол, да тънат в разкош, на който биха завидели и най-богатите хора на планетата, а останалите деветдесет и пет процента да бъдат робите на двадесет и първи век? Защото какво друго освен да си роб е това да получаваш пенсия от 50 евро и заплата от 100 евро при европейски цени на храната и на доста услуги...
И знаете ли какво ме измъчва? Че никой от тези деветдесет и пет процента народ не се сеща, дори и за миг, че може, че трябва да надигне глава, та дори само да се поогледа... А не цял живот да живее с очи, изгаснали и забити в земята... Да не говорим, че у никой не се заражда и мисълта да тръгне към ония, богоизбраните, и да им потърси сметка...
Страх, страх и само страх. Овчедушие, тъпо, българско овчедушие... Затова - никакъв път назад!
Да видите само как се борят за хляба и достойнството си французите? Как като един застават зад поредната стачка. А ние?
Никакво достойнство няма днес у българина. Дори и у тъй наречените бизнесмени. Те всъщност не са богаташи от типа на френските - не, при тях го няма онова натрупване от поколение на поколение, от век след век...
Тези, нашенските бизнесмени, са назначени. Те са станали богати изведнъж, за една вечер - легнали са бедни като църковни мишки, а са се събудили свръхбогати...
И затова и те живеят цял живот, ако, разбира се, доживеят старините си, тъй като по-голямата част от тях като по неписано правило - рано си отиват от тоя свят - я от куршум, я при катастрофа, в страх, че мнимият благодетел всеки момент може да им врътне кранчето и да ги изпрати в изходно положение, тоест в блатото на мизерията, откъдето всъщност са тръгнали...
Та дори и тези свръхбогати хора с огромни коли и оградени с високи стени палати в най-престижните квартали живеят без достойнство.
Защото и те винаги трябва да помнят, че над тях „бди" невидимият им благодетел.
И ха, да се отклонят съвсем малко, да си повярват, че са велики или нещо подобно, и мигом оня, центърът, всевластният и невидим център, ги цапардосва. И то така ги цапардосва...
Затова и господата назначени бизнесмени слушат центъра - кого да вземат на работа, макар и да осъзнават, че е поредния некадърник, кого да спонсорират и тъй нататък...
Да ги видите тези бизнесмени как правят мили очи на силните на деня, как са готови да лижат подметките на депутати, министри и кметове, които също са назначени от центъра.
То бива кланяне, лизане на подметки, банкети и рушвети, ама чак пък толкова...
А после, след като рулетката се завърти по сценарий и дойде следващата партида властници, те, бизнесмените, мигом загърбват довчерашните силни на деня и веднага се преориентират към новите...
И пак започва онова познато до болка и предизвикващо отвращение кланяне, удряне на подметки, падане на колене...
А за останалите, огромната част от народа с мизерните заплати и пенсии, какво да говорим? Те просто оскотяват и вегитират...
Аз наблюдавах години наред случващото се в България. Хаос, анархия... И ти сякаш живееш в клещи... Ако искаш, а ти нямаш друг изход, да оцелееш, ти, а и семейството ти, трябва да играеш по тяхната свирка, да приемаш техните правила, тоест липсата на каквито и да е правила... Да лъжеш, да крадеш, разбира се, на дребно, защото ония, които лъжат и крадат на едро, са отдавна назначени, те са отдавна избрани, те са богопомазани, не подлежат нито на контрол, нито на наказание. За тях са милионите, палатите в Бояна, Драгалевци, край морето, в Банско...
А за теб са трохите... И панелките в „Люлин", „Ботунец"... Но и усещането, че тези трохи пак ти са подаяние, милостиня някаква, и те могат веднага да ти бъдат отнети. Ако не слушаш, ако не си траеш, ако, недай си Боже, надигнеш глава.
Тогава веднага те цапардосват.
Ох, как само умеят те да цапардосват. В техните джобове има всичко - компромати, доноси, лъжи... И докато се усетиш - животът ти се е почернил - ако си имал работа, няма начин да не я загубиш, ако си дребен бизнесмен, ще рухне бизнесът ти, за семейството да не говорим... Няма начин да не ти вгорчат семейния уют, ако все пак си го имал... О, те са ненадминати майстори на всичко това, арсеналът им е толкова многообразен и изтънчен, та свят да ти се завие. Да, в крайна сметка наистина свят ти се завива...
И изведнъж, замаян от случилото се и оплетен от страшната, невидима, но толкова здрава паяжина, ти с всяка своя клетка усещаш, че всъщност си едно нищо.
Да, едно нищо в това общество на нищото. Че ако не играеш по тази тяхна свирка, ако не се нагаждаш и не слугуваш на тези създатели на пъкления сценарий на вечния преход в България, ти си приживе мъртвец...
И какво обикновено се получава? Излишен въпрос, нали?
Ти ставаш роб. Роб в двадесет и първи век...
Приведен гръб, с очи към земята... И приемаш тяхната игра. Търпеливо, кротко съществуване-мъждукане. И огромната, стаена болка, че в този наш свят няма светлина, няма справедливост, няма свобода, братство, равенство - да, жалоните на Френската република...
Мечтата на всеки простосмъртен. Мечтата, ех, мечтата... С която човек си отива там, откъдето всъщност е дошъл...
Много мои връстници мислят, че е безсмислено да се борят с живота в България. Затова те се затварят в себе си. Просто свикват с мисълта, че България продължава да е тоталитарна страна, че силната средна класа, която е гаранция за нормален живот в една страна, е мираж... Че просто не сме народ, а племе...
Но аз така и не можах да свикна с това. Не можах да свикна, че трябва да крада, да лъжа, да пълзя, за да успея.
Затова тръгнах към Париж. Затова ще спя под мостовете. Да, под мостовете, но с достойнство...!
Това ония мои връстници, останали в България, май никога не ще могат да разберат. Защото животът не е само парчето хляб и евтината бира, нали?
Често се питам дали и аз не можех да бъда като тях, да се превия, да се затворя в своя свят, да мълча и да живея като скот, но много бързо разбрах, че природата ме е създала друг, че кръвта в мен е с такъв състав, че не мога да се чувствам вътрешно комфортно, когато попадна в среда на лъжци и корумпирани, когато живея в общество, където светая светих е да изблъскаш другия с цената на всичко.
Просто генът ми може би е такъв - има хора, родени да бъдат лоши, други да бъдат подлеци, доносници, мекотели - и други като мен - алергични към мръсотията в живота. И какво? Да остана в България и цял живот да се давя в тинята и да се окайвам и да съжалявам всеки ден за незавидната си съдба?
Затова - към Париж! Знаете ли, тук сякаш и въздухът е напоен със свобода - ето, сутрин се измъквам от палатката и усещам, че цялото ми същество се изпълва с нещо ново, хубаво и чисто...
Не, хич не ми е лесно, Вие сам виждате, но чувството за свобода и надежда е несравнимо. Нещо, което там, в България, за съжаление никога не бях изпитвал...
Аз виждам, че доста парижани се страхуват от хора като мен - тук има много лъжци, крадци. И французите с право се страхуват. Аз обаче искам да им кажа с висок глас, че не съм такъв човек.
Аз просто искам да живея нормален живот.
Но за да стане това, на първо време трябва да науча езика, след това да си намеря работа. Обаче преди всичко трябва да има къде да спя. А засега нямам. И спя под мостовете. А там има всякакви хора. Има и добри, но и лоши...
Тук, в Париж, дори да си на дъното, пак си много по-добре от... учителя, да речем, в България. Тук поне гладен никога няма да останеш. Тук няма да те гледат в очите и когато си гладен, да ти казват, че си се наял с черен хайвер... Тук няма да ти обясняват купени журналисти, социолози, политолози и икономисти, че със сто евро ти живееш богато и охолно... Тук никой няма да ти втълпява цинично, всекидневно и ежечасно, че всички стягате колана, за да преодолеете несгодите на вечния преход, а същевременно да виждаш с очите си как децата на олигархията имат джобни, равняващи се на две-три твои заплати... Че те, богоизбраните, живеят не царски, а като в рая... Че никой не контролира потоците от пари в министерства и агенции, разточителните командировки в чужбина със секретарките-любовници... Че никой не си прави труда, дори да попита публично как така някои построяват палати за милиони, а други - тънат в мизерия...
Един океан от хаос, безпътица и пладнешки, винаги като по неписано правило ненаказан, грабеж, който няма равен на себе си в Европа.
Е, онзи ден едно българче донесе вестник от България и там прочетох от не кой да е, а от един от най-висшите прокурори в България да казва на всеослушание, че мафията в България си била вече напазарувала министри, магистрати... Не че не го знаех това, ама казано така и тиражирано по вестниците...Значи няма никакъв изход! Само заблуждават Европа, че всичко у нас било тип топ, хайде бе...
Е, какво да правя в такава страна? Какво бъдеще може да имам в нея аз, двадесетгодишният, след като дори и най-големите платени клакьори - социолози, политолози и тем подобни на сегашната олигархия са принудени да кажат: "България е без бъдеще." За какво тогава да говорим? И какво да правя аз в България?
Да полудявам всеки ден, докато накрая наистина превъртя - и тогава ще съм поредният нещастник, погубил живота си, а ония, назначените богаташи, ще махнат цинично с ръка - не издържа човекът, съдба...
Не, не искам да живея в страна, в която синът на определеният от силните на деня да бъде роб, трябва също да бъде роб, само защото баща му не е могъл да бъде крадец и убиец, за да пасне в схемата на ония, миропомазаните...
Какво бъдеще могат да имат в България хора като мен? Да живея като скот, на колене цял живот. Да гледам и слушам брътвежите на олигарсите и техните платени слуги по медиите, че всъщност не съм толкова зле, че все пак живея добре, че икономиката ни върви, обаче трябва да се стяга колана и тем подобни приказки... И бавно, ден след ден, да се смачквам...
Да създам семейство от търпеливи подобия на хора, които по цял ден блъскат за парчето хляб, а вечер се карат, че няма шепа стотинки за мляко на детето. И най-страшното - след години твоето дете, твоят внук да бъдат унижавани до болка от онова дете, от оня внук на олигарха-съсед, които ще казват на твоите наследници: „Моят татко, или дядо..., беше умен, много работлив човек, той ни остави голямо богатство, а твоят, тоест моя милост..., бе пройдоха, мързелив, щом не ви е оставил нещо..."
И кой тогава ще обясни на тези млади хора истината? Кой?
За ограбените милиарди от олигарсите, за страшните кражби, за милионите корупционни сделки на техните родители и прародители?
Затова - повече нито миг в това подобие на страна, в тази губерния на злото, слугинажа и страшното, непознато за цивилизования свят, търпение...


Забележка: Вижте внимателно заглавната снимка на моя блог. Зад мен и музиканта Фарис ще забележите под дърветата очертанията на една палатка. Всъщност това бе „домът” на моя герой Чочо…

понеделник, 2 април 2012 г.

ЕТО КАК СТАЧКУВАТ ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ!

В СРЕДАТА НА АПРИЛ ИЗЛИЗА МОЯТ НОВ РОМАН "РЕКАТА НА СМЪРТТА"



Реших като своеобразно „въвеждане” в атмосферата преди излизането на „Реката на смъртта” да публикувам и няколко откъса от моите предишни книги, които „намерих” в интернет, препубликувани в други блогове и сайтове. Този текст,например,представлява откъс от книгата ми „Париж,моят Париж…”,излязла от печат още в края на 2006 г. и претърпяла вече три издания. Тя се нареди в топ 20 на издателство „Хермес” на най-четените 20 книги от неговата двадесетгодишна продукция. Не може да не ме радва този траен интерес към моите книги, изразен убедително и в коментарите тук.


Публикуваме откъс от книгата на писателя Димо Райков за френските студенти, който започва с цитат на президента на студентската асоциация "Еврофил" Мариел Бези - "Ние стачкуваме, защото знаем, че властта ще ни чуе..."

Да, в Париж наистина имах страхотен късмет – успях да присъствам и на прословутите студентски вълнения, станали през март само няколко дни след моето пристигане.

Пропуска ли се такъв шанс – бях и на площад „Насион”, и на „Република” – е, малко пострадах от сълзотворния газ, от люшканията на тълпата, но може ли „юнак без рана”, още повече че се докоснах до едно толкова автентично събитие – направих репортажи от самото място на действието, успях да снимам и уникални кадри на схватките между полицията и демонстрантите.

Но да разлистим бележника ми…

Площад „Република”, 28 март 2006 година, 17 часа… „Черният вторник” на Франция – така този ден бе обявен не само от френските, но и от световните медии.

Намирам се в самия център на събитията, там, където действа ударният отряд на студентите. Ето, сега идват към мен две мощни пожарни, около тях – полицаи, подготвят се, по военному казано „разстилат се”, тръгват към паметника в центъра на площада, който е обкичен от огромна тълпа, надаваща невероятен вой…

Особено ми е интересно да наблюдавам онова, което става между полицията и челните отряди на демонстрантите. Едните тръгват на щурм, другите бягат като пощурели – едва ли не ме стъпкаха по едно време. После нападащите започват да отстъпват, сега пък другите надават викове и атакуват на свой ред. И така до безкрай – нападаш, бягаш, атакуваш…

Май че трябва да се отдалеча, защото някои от минаващите полицаи ме поглеждат подозрително.

Отново малко затишие, като че ли всичко става на приливи и отливи... Здрачава се, но песните, звуците на тимпаните, шумът на полицейските машини, скандиранията не спират… Въздухът вече е напоен със сълзотворен газ, мнозина от хората около мен, а и самият аз сме с насълзени очи… Периодически ту в единия край на площада, ту в другия избухват взривове от мощни освирквания, глух шум от удари на палки…

Много са интересни тези полицаи с отмерени стъпки, с отиграни до последния детайл движения – при тях няма нито един излишен жест или някаква самодейност – те настъпват по дадена команда, хващат най-дейния от съответната групичка демонстранти, след това двама-трима го замъкват към полицейските коли, докато другите са направили щит около тях, предпазвайки ги от разгневената тълпа. Това наистина бе интересно като тактика – бавно, методично „обезкървяване” на тълпата. Стоят си иначе кротко полицаите, показват едва ли не безразличие, но изведнъж по даден знак те се втурват, грабват тартора на съответната групичка и го замъкват. Тук голяма е помощта на цивилните полицаи. Тях изобщо не можеш да ги различиш от истинските демонстранти. И те са облечени с анцузи, дънки, фланелки, якета, с качулки – това е отличителният белег на ударните отряди от предградията, които създават най-големите главоболия на полицията и които трошат, палят и хвърлят камъни. Тези цивилни момчета-полицаи следят много изкъсо тарторите и качулатите и виждайки, че някой се готви да хвърли камък или запалителна смес, веднага като един скачат, повалят го на земята и го извеждат към най-близката камионетка.

Тук забелязвам и нещо, което ме удивява. За първи път в живота си виждам как полицаи изстрелват със специални пушки боя. Да, истинска боя… Чак след минути разбирам всъщност каква е целта – тази боя улучва тарторите, които, вече белязани, много по-лесно биват задържани от цивилните агенти.

Всички журналисти са с баджове, екипирани като за сражение – със собственоръчно направен противогаз, с каска на главата… Нещото, което ми прави впечатление, е, че изобщо никой не им пречи да си вършат работата.

Странно – полицаите свалят на земята поредния тартор, той се гъне и вие, а на сантиметри от изкривеното му лице нахално святкат фотоапаратите, камерите жужат без спиране.

С една дума – усещането, че попадаш на нещо като шоу взе да се настанява трайно в мен, докато накрая, когато тръгват на решителен щурм пожарните с огромните маркучи, вече имам чувството, че демонстрантите сами се подлагат на струите. Песни, танци… Звуците на тимпаните дори за миг не спират… Е, има и провокации, има и хвърлени камъни, дори смачкани и подпалени коли – но всичко това е спорадично, общо взето нещата са спокойни, овладени.

Поглеждам встрани към близката градинка, откъдето идва оглушителният боен звук на тимпани. Странна работа – там отсреща се бият, а тук млади и красиви тела се извиват в бесен танц – хората се радват на живота – момичета, момчета, хора на всякаква възраст, е, и един клошар с куче – и всички с отличителните знаци на протестиращи…

Тръгвам към паметника, където са най-буйните демонстранти. И отново пред мен е кордонът от полицаи. Гледам лицата на тези млади момчета, които са на метър-два от мен – някои са уморени, ето един се прозява – какво да се прави, работа… Прави ми впечатление, че полицаите се сменят на всеки тридесетина минути. И всичко става организирано, личи си, че всяка стъпка и жест са отработени и тренирани до съвършенство. С една дума – желязна организация. И в един момент като че ли забравям, че все пак съм на най-опасното място на стачката и просто започвам да се забавлявам… През кордона от полицаи забелязвам, че колата, която трябва да разгони демонстрантите от паметника с помощта на водните струи, не може да тръгне, защото пред нея са налягали момчета и момичета.

Но сигналът е даден, полицаите тръгват. Една групичка от тях обгражда проснатите тела. В този момент отново избухват оглушителни освирквания. Друга групичка от полицаи се насочва към паметника. Битката се ожесточава. Сълзотворните бомби започват да избухват отново. Полицаите почти разгонват седналите направо на асфалта демонстранти, само неколцина от тях се съпротивляват с последни сили. Това е моят звезден миг – успявам с риск да ме арестуват или набият да направя няколко уникални снимки.

Не може да се отрече умелата работа на полицията. Методично една след друга барикадите биват преодолявани. И въпреки съпротивата на демонстрантите полицаите напредват и вече почти целият площад „Република” е изпразнен.

Вървя по остатъците от сражението – кутии, вестници, боклук…

Чувам може би ако не последните, то поне предпоследните скандирания – да, наистина полицаите действат много бързо, много организирано…

Изходът е ясен. За мен, аз го казах това и преди, видяното като че ли беше някакво шоу. В този момент край мен минава или по-точно опитва се да мине около 35 годишен мъж, който изглежда силно е обгазен, не може да гледа, върви и се спъва – веднага го наобикалят млади момчета и момичета, подават му шишенце с някаква течност, която той изсипва върху очите си. Лека полека мъжът се оправя.

Използвам момента и питам едно от момчетата защо е всичко това.

– Как защо? – стреснато ме поглежда младият човек – ние, господине, си защитаваме правата. Ние сме французи…

Какво можех в този момент да му кажа аз, българинът, на този млад парижанин?

Обръщам се за последен път – да, площад „Република” – „черният вторник” за Франция… Всъщност едно изпускане на напрежението, едно проявление на онова, което французите най-много обичат – „либерте”, тоест свобода, думата, която през цялото време на митинга ехтеше най-силно.

Спускам се в метрото – много предвидливо автоматичните прегради са блокирани с тиксо, за да могат хората безпрепятствено да ги преминават. Иначе при тази блъсканица на тълпата кой знае колко жертви щяха да бъдат дадени.

Долу, на перона, отново срещам обичайните клошари – този път мъж и жена, пак порядъчно пийнали, със замаяни глави, но весели и щастливи по своему – какво ги интересува тях някаква си стачка. Животът продължава…

Късно вечерта по телевизията съобщиха: „Днес, по време на демонстрацията на площад „Република” парижката полиция арестува 500 души, а 46 бяха ранени.”

През тези дни на студентските вълнения видях с очите си и усетих със сърцето си една от причините френското общество да бъде на такова ниво – просто във взаимоотношенията между парижани от двете страни на барикадата има едно парадоксално за нашите български виждания взаимно зачитане на достойнството. Няма я злобата, няма я ненавистта. Едните казват - не сте прави, ние не приемаме това и ще се борим да не го допуснем. Другите също търсят аргументи да защитят своята теза. И недоволството всъщност се превръща в катализатор за намиране на най-правилното решение за момента. Аргумент срещу аргумент, а не омраза срещу омраза.

Беше истинско удоволствие да се види как медиите във Франция представят и анализират ситуацията – не търсене на евтини сензации, а трезво и аналитично отразяване и на едната, и на другата позиция.

В предаванията на телевизиите, например, винаги я имаше гледната точка и на едните, и на другите. Не красноречието и демагогията, а аргументите бяха водещи в десетките предавания по темата. И най-важното – журналистите, обществото търсеха най-добрия изход от ситуацията. Стачката се превърна във възможност да се преразгледа цялостната политика на Франция в областта на образованието и доходите. Французинът показа за сетен път, че добрата политика се прави не на парче, не с кръпки, а с намиране на цялостна концепция за съответния проблем. В студията дискутираха рамо до рамо министър, ученик, студент, обикновен гражданин. И нямаше нито помен от толкова познатите родни картинки с PR напъни на доморасли политици, нямаше я, за кой ли път това го повтарям, злобата. Да, злобата… Която изцеди жизнените сокове на моя народ през тези 16 години и която бе основния коз на създателите на този прокълнат и пъклен преход, чийто край надали ще се види някога…

След няколко дни аз се озовах сред основните участници в стачката – парижките студенти… Имах възможността да се докосна по-пълно до техния начин на мислене чрез разказаното от президента на студентската асоциация „Еврофил” Мариел Бези…


Димо Райков

Коментари
:) Понеделник, 26 Януари 2009, 16:28:19
А, ние сме покрити с черен флаг, обичаме манджата и моловете и докато не огладнеем-не разбираме значението на думата свобода. Жалки сме. Дано поне имаме късмет на изборите да изскочат доблестни, истински мъже и жени. Лошото е, че не се сещам за примери.......
Радослав Ненов Понеделник, 26 Януари 2009, 16:37:17
Изпрати този материал на Дърева и Станишев .Без коментар .
P Понеделник, 26 Януари 2009, 16:58:02
LA POLICE CA TUE ET CA REND CON
Българка демократ Понеделник, 26 Януари 2009, 17:35:55
Бих предложила заглавие на материала: 'Ето как обществото на Франция приема стачката на френските студенти'. Може би защото съзнанието на французите е пропито от демократичните ценности, може би защото са успели да изградят едно общество на взаимно разбиране и толерантност, тяхното отношение към който и да е член на това обществото е лишено от безразличие. Това е станало основа на живота им. Между впрочем нашите студенти са кротки агънца пред техните. В замяна на това нашата полиция е много по- брутална.Защото българите не се защитаваме и поддържаме достатъчно в справедливите си искания. Точно на това трябва да се научим.
референдум Понеделник, 26 Януари 2009, 18:16:03
Точно така Бъргарка демократ!За да знаеш как стачкуват френските студенти, трябва да си опознал много добре средата им, родителите, семействата!Да ги почувстваш като Свобода!?Захари Стоянов не случайно намира второ Отечество там!Франция и Духът на Революцията дават много на Свободните Човеци!Ако си от тях, ще усетиш!
Fulano1 Понеделник, 26 Януари 2009, 19:55:38
Ех, защо няма как този материал да бъде прочетен от повече български студенти! Но не и от вече купените им колеги от т.н.студентски съвети (не е известно нито кого съветват, нито кого представляват). Да не се чете от МВР-шефове: 1. ще има да сричат до сутринта (нищо, че някои от тях може да се кичат с академични титли, знаем как са им дадени); 2. на чирози да станат от четене пак нищо няма да им влезе под фуражките! Само да обърна внимание: в материала се говори за ФРЕНСКИ студенти и ФРЕНСКИ полицаи, т.е. за страна, в коята не дойдоха братя-освободители да събарят Бастилията, не се намериха над 400 партии с претенции да предвождат възстаналите парижани... За техен късмет, тямаше и дървени АОНСУ-философи!
референдум Понеделник, 26 Януари 2009, 20:55:27
Българските студенти са обърквани съвсем целенасочено!Много добре се знае, че те са силно взривоопасен материал!Положението в Студентски град неслучайно е подхлъзвано да е такова!Тези млади хора са докарани до удобен вариант на робството!На тях им е поднасяна удобна информация по много тънък начин!Така, че да не знаят и да не формират вярно отношение към Студентските организации в Европа!Нашите студенти тепърва трябва да откриват западните си колеги!?Те досега не са общували истински с тях!?
XAXO Понеделник, 26 Януари 2009, 20:58:46
Jabcheta,podgriavame studentite za sriada,nali? No razlikata e goliama-te znaiat kakvo iskat,a nashite-ne. Lutat se ot edno iskane kam drugo.Mai veche sa zabravili,che ubiha edno momche. I kakvo znachi da stachkuva student - da ne hodi na lekcii- ta te znachi sa v permanentna stachka.
Страх! Понеделник, 26 Януари 2009, 22:24:12
Само младите хора могат да променят нещо. Затова и на места, където живеят и се събират предлагането на алкохол и дрога е най-голямо. Така ги превръщат в обикновени дебили и ... няма промяна. Затова и първо Студентският град бе превърнат в гето.

© 2012 FROGNEWS