ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 14 март 2012 г.

УМЕЯТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ ДА УВАЖАВАТ ТАЛАНТА И СТАРОСТТА

Мир на праха на ИВАН СЛАВОВ - един достоен човек!

Последната ни среща с Иван Славов бе преди няколко години, обядвахме в едно заведение на пл. "Гарибалди" - той ми подари неговата „ Речник на глупостта", аз пък - второто издание на книгата ми с романите "Писма до мъртвия брат. Пансионът".
Говорихме дълго, за пагубната търпеливост на българина, за контролираната мизерия / Тоест за народа няма, но за „нашите” има…/, която и за двамата ни бе несъмнено основната причина за съвременното дередже на народа ни, за гена ни, за неволите на писателския живот, за "назначенията" и сред писателите, за невъзможността на книги като неговите да бъдат на показ на витрините на книжарниците, докато на нахалните, на "назначените" от също „назначения” елит писатели винаги са там.
Гледах тогава благородното лице на професора-мъдрец и мислено правех сравнение с неговите връстници в Париж - как умееха французите да уважават таланта и старостта - няма телевизионно предаване, в което да не участват по няколко представители на оная възраст, която нашенци подигравателно наричат "ало, пенсията..."
Наскоро наблюдавах как ученици и студенти бяха седнали около един мъдрец на възрастта на Славов - Жан-Клод Кариер, попиваха всяка негова дума, а големият писател и сценарист изненадваше всяка минута с ярката си оригиналност на мисълта. И какво непристорено уважение...
А ние? Ние умеем ли да уважаваме таланта и старостта? Все ще намерим нещо, все ще човъркаме .- мани го тоя,той ли ще ми дава акъл, нали аз го знам…
Спомням си как преди години давах автографи на щанда на ИК „Хермес” на Панаира на книгата в Двореца на културата в София. Аз бях сред продавачите, така че по нищо не се отличавах от тях. Затова и може би се случи следното, което ме втрещи.
Към щанда, привлечена от рекламното пано с моето име, се запъти една жена на средна възраст – о,Димо Райков… Стана ми хубаво от възклицанието й, но в следващия миг изстинах – мъжът,който вървеше с нея, по всяка вероятност неин съпруг, просъска – айде бе, кво толкова си зяпнала, аз много добре го познавам този Димо Райков, коолко съм ял и пил с него, той е мошеник…
Вгледах се – не го познавах този човек. Естествено бе, че и той не ме познава,иначе щеше ли да дойде на сантиметри от мен и да продължава да говори – аман от мошеници в тая България, напълниха хубавата ни страна,айде бе,писател…
И тогава не издържах – значи,господине,Вие познавате Димо Райков
- Познавам го – погледна ме оня.
- И казвате,че е мошеник…
Да,мошеник е, подписвам и с двете ръце, то и вие ако го знаехте, щяхте да мислите така.
- Ами аз съм Димо Райков. Значи аз съм мошеникът, нали?
Оня зяпна. Разстресе се цял, позеленя,заекна… И като …,знаете какво мушкато, си тръгна. Но жена му,тръгнала и тя покорно след него,се извърна – прощавайте,г-н Райков, но той си е такъв, не му се сърдете…И не му обръщайте внимание…
Милата женица…Смачкана от „българското” у мъжа си, тя,искаща да ми се извини от негово име, май „напипа” болното ни място като българи – да мразим, дори и без да познаваме. Просто по навик. Просто заради мразенето…
Да, наистина умеем ли да уважаваме ближния?
Ето,Иван Славов бе оставен сам да издава, да разпространява своите великолепни книги. Може би отгатнал мислите ми, той въздъхна - Обожавам Париж...
Повече не се видяхме.
Поканих го на премиерата на моя книга след това, но той не дойде, после ми се извини, че имал проблеми със здравето и бил в болница.
И тогава, по телефона, като май всеки българин, забравих да му кажа колко хубава е книгата му. Или може би му казах, но набързо, да не го сметне за "слагане" - защо ние, българите, се скъпим на добрата дума, докато човек е жив?
Спи спокойно, професоре!
Дано Там да намериш онова съвършенство, за което толкова пишеше в своите книги!

Париж
Димо Райков

събота, 10 март 2012 г.

СЕЛЯНИТЕ В КИТАЙ ПОЛУЧАВАТ ПОВЕЧЕ ПАРИ ОТ „ЕВРОПЕЙЦИТЕ”-БЪЛГАРИ…

ЕДНО МНЕНИЕ И ТРИ КОМЕНТАРА – ЧЕТИРИ УДАРА В СЪРЦЕТО!

Първият удар дойде, за мен лично не,тъй като аз от години говоря за контролираната бедност у нас, с мнението на експерта от Международната организация на труда Робърт Кайло, който директно, може би за първи път, „изстреля” недоумението си под формата на мнение:
„ МИНИМАЛНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА В БЪЛГАРИЯ Е ПО-НИСКА ОТ ТАЗИ В СЕЛСКИТЕ РАЙОНИ НА КИТАЙ. ТОВА Е ДОСТА СТРАННО, ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ, ЧЕ СТЕ СТРАНА ОТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. КАК СЕ ОЦЕЛЯВА С 96 ЕВРО?”
Какво да добави човек към това мнение? Само това,че този уважаван експерт сигурно не знае, че близо милион български пенсионери преживяват с около 60 евро на месец… Но въпреки този пропуск, трябва да се отбележи,че господинът е първият чужденец с висш ранг, който високо и ясно обяви на света,че в България става нещо „доста странно”, нещо, което не става дори в селските райони на Китай, признати и давани за пример за невероятна бедност… Дано и други европейски лидери „прихванат” и запознаят света с това, което всъщност бе,а и е задача преди всичко на българските им колеги – иначе как да изплуваме от унизителното,мракобесното положение на най-бедните и най-нещастните, а същевременно на най-богатия и циничен елит…
Но да се върнем на нашата тема. Като илюстрация на казаното от г-н Кайло взех напосоки три от последните коментари из интернет. Общото между тях е погледът на авторите им към реалността в България.
Не зная дали са прави или криви тези анонимни автори. Това ще сторите вие, читателите.
Аз само ще добавя – за тая ли България гласувахме на последните избори?
Отговорa го оставям на вас.

Ще започна с един своебразен коментар под формата на „Стихотворение по Ботев”.

По Ботев:
-----------------------------
”Пък който иска, та тегли -
тежко му нима ще кажа?“
Христо Ботев
--------------------------

Спри жено тоз телевизор,
че ме главата заболя
от тези тъпи реклами,
от тези турски сапунки,
от простотии и шоу!

Не ща новините да гледам,
къде, кого, как убили,
къде, кого, как …,
кой със кого се срещнал,
какви си думи казали
и какво е това значело!

Писна ми от тези пуяци,
къде ги въртят по програми,
къде по между си се канят,
па си гостуват, въздишат
превземат се и се лигавят!

Писна ми от празноглавци,
от прости смешки просташки,
от лични драми на показ,
от журналисти без мозък,
къде четат – съобщават,
това що им се позволява!

Писна ми от политици,
кой от кого по-продажен,
по-нагъл и по- коварен,
да ми говорят глупости,
днес едно, утре обратно
и да ми казват да търпя
щото такова било времето!

Че те не били виновни,
че те нищо не знаят,
къде какво е ставало,
кой е крал, кой е изнудвал,
и кой е живял над закона!

Писна ми да плащам данъци,
та гушите им да пълня,
на депутатите в парламента,
на бюрократи по кабинети,
на полицаи и на съдии,
на премиер и министри,
и на бездарни артисти,
на празноглави учени,
на кметове и съветници,
на всичките тия хрантутници,
таз паплач самодоволна.

Не ща вече никой да слушам,
не ще да вярвам на никого,
закони не ще да спазвам,
щом не важат за всички!

Па който иска, да гледа,
да гледа още да вярва,
да вярва и да въздиша,
и есемеси да праща,
и данъци да си плаща -
тежко му нема ще кажа.

Продължавам с коментара на също анонимен форумец.

1) cigarka 15 Февруари, 2012 в 4:16 am
Да, напоследък виждам страшни неща по телевизиите от различни точки на България. Покрай наводненото село Бисер видях хора, които живеят ама много, много зле. Също умственото ниво на тия хора ме уплаши доста. Говореха и изглеждаха на много примитивно ниво. Облечени едни такива в каквото намерили.(не говоря само за пострадалите в село Бисер). Странни погледи имаха. Едни изцъклени такива. Военните които бяха там изглеждаха също някак окаяно и дрипаво. Представителите на властта като президент, министри също изглеждаха наугледно и бедно.Видях да раздават пликове с пари в една грозна, порутена стаичка в някаква грохнала постройка, която би трябвало да изглежда представително. Пликовете бяха наредени на една маса и в тази мрачна стаичка дори парите изглеждаха бедно. На друго подобно място бяха струпали стари чували от ония найлоновите, най-грубите, дето едно време на село дядо ми събираше царевица, пълни с дрехи за пострадалите. Две отрудени лелки с торби под очите стояха сред тия камари чували и даваха отчет. Видях две жени в една болница, които бяха родили в деня на трагедията и това трябваше да е хепи репортаж. Само дето едната беше на 15 години, а другата имаше някакви умствени отклонения. Обстановката вътре също беше подтискаща. Две акушерки стояха и едната се ...още
държеше някак странно. Един мъж от друго село (ненаводнено) изродил сам детето си и говореше как има опит понеже израждал телетата на кравите. Жена му ми се стори умствено изостанала, също и той. Тя лежеше на кушетка от ония, дето са по казармите , старите съветските, ако се сещате и в стаята нямаше почти нищо.Много плачещи хора видях по телевизията. Всеки плачеше за нещо. Една жена плачеше, че килимите и дрехите и са мокри. Възрастен мъж плачеше, че е стоял на покрива на къщата си и е чакал водата да спадне. Друг плачеше, че е видял двама човека да викат за помощ и водата ги е отнесла. Една баба плачеше, че дрехите, които носи са чужди. Разни хора висят по влакове часове наред и чакат да тръгне, oбаче той не тръгва.Прибират се късно вечер след мръзнене и чакане по гарите от работа в родния си град и тихо плачат в стаите си. Други стоят без ток и чакат да дойде. Някои хора все още ходят с коли из гората да събират дърва за огрев и закъсват в снега и не могат да продължат. Едни астрономи в база спели в най-големия студ без отопление и разправяха как се издържа, ама на сутринта като се събудели, вече им било наистина зле. Деца умират в държавна болница, докато чакат за трансплантации. Рушат се здания и само чист късмет е, че не взимат жертви. Умират хора, докато чакат Бърза помощ. Зачестяват случаите на самоубийства. Най-ме потресе случай с една баба, която се самоубила. Винаги съм си представял, че стар човек не би се самоубил. Някак ми се струваше неестествено. Доколкото изобщо е естествено да се самоубие човек. Отвсякъде лъха на мизерия. Това не е заради тежката зима и студ, които връхлетяха България. Не само при нас температурите са минусови и има много сняг. Нещо друго е. Някаква мъка се е настанила в нашата държава. Нещо тягостно и подтискащо. Един призрак броди из България, ама не е на комунизма както пише в Комунистическия манифест, а на мизерията. Истинска, всепоглъщаща, задушаваща мизерия.

А ето и този последен коментар,който май също,като първите два, казва кратко, но точно, право в сърцето, какво става днес в България и в душите ни…

Неделя, 5-ти Февруари 2012
бай Тошо: "придобивките на демокрацията": Заменки. Източване на ДДС. Нагласени обществени поръчки. Контрабанда. Политическа проституция. Криминална приватизация. Енергийна мафия. Олигарси. Поръчкови убийства. Недосегаеми. Грабежи. Безработица. Мизерия.. Скапано здравеопазване и образование. Разбити пътища. Бетонирани курорти. Недостиг на детски градини. Топлофикационен рекет. Алчни монополи. Кредити. Високи лихви. Финикийско правосъдие. Гей-паради. Порно. Чалга. Мутри. Проститутки. Наркомани. Клошари...тотална деградация и масова лумпенизация. На това му се вика модел за подражание...



Ами, това е. Едно мнение и три коментара, четири гледни точки към днешното настояще на България. Четири удара в сърцето...

България - една иначе, казват, хубава страна, с добри хора.
Добри ли?

четвъртък, 8 март 2012 г.

В ЧУЖБИНА НИ СМЯТАТ ЗА АБОРИГЕНИ, А НИЕ ЗА КАКВИ СЕ МИСЛИМ?

ЗА ДЕТЕТО, ЗА ПИСАТЕЛИТЕ И ЗА ОЩЕ НЕЩО…

----
Този мой текст,или по-точно част от него, го препубликувам от Фейсбук. Той всъщност представлява коментар на един хубав текст от поета Валери Станков за детето, което винаги съществува съхранено в писателя.
----

Да, Валери... Детето... Ами това е. Само че, мисля, не eдинствено писателят е нужно да съхрани ДЕТЕТО, а изобщо човекът, нали?
Благодаря за този текст, защото той идва в един много особен за мен момент. От известно време се намирам в "сърцето", във водовъртежа на голямото познание, тоест пребиваването ми в Париж ми дава възможност да се докосвам до такава култура, каквато никога и не съм предполагал, че съществува в подобни мащаби. Тук, в този град-библиотека, както някои го наричат, дори и въздухът е напоен със знание…
Но наред с хубавото има и доста разочарования.
Преди време, например, имах среща с един голям творец. Изглежда му допаднах по някакъв начин, та ме покани на неговата маса по време на едно соаре. А това, тук, в Париж, да те покани човек на неговата маса, е нещо голямо и специално, така се смята във френския етикет на взаимоотношенията.
Но изведнъж, разбрал, че съм българин, той се промени, направо ме "засече" - а, българин. Вие, българите, никога не можете да имате голям творец...
Болката ми бе огромна, после, вече навън, взех сам да се успокоявам - не един и два пъти вече преживявах подобни унижения.
И то защо?
Само защото съм се родил българин...
После се опитах да вникна в евентуалните причини за едно подобно отношение.
Защо българин да не може да бъде голям, световен поет, писател, драматург?
Дали защото сме малък народ, с малък език, който не дава възможност на много хора по света да се докоснат до написаното българско слово, дали защото към нас, балканците, тук, в големия свят, липсва доброто отношение...
Но дали не е и заради самите нас? Знаеш ли, Валери, колко огорчения тук, в странство, българинът изпитва от... сънародниците си. Каква завист, каква злоба...
Един друг,също известен френски писател пък веднъж ме попита:" Защо, Райков,българите не се уважавате взаимно? Колкото пъти попитам българин за някой ваш творец и той винаги казва - а,този ли... И маха с ръка,много странно маха с ръка - ей,така...
А след това - те,другите,не ни уважават. Ами ние сами уважаваме ли се? Че ние доста често мразим и ...себе си...
Всъщност, извинявай за моето "отплесване", хубав е този твой текст, накара ме и аз да се "разпиша", но наистина дали ние, българите, умеем да уважаваме твореца, както, например, французите умеят?
Да видиш тук какво отношение имат към "артистите", така наричат всички творци, не само финансово, само като споменеш, че си артист и веднага те поглеждат с едно внимание...
А знаеш ли колко много хора са ме питали в България:" Добре,де,пишеш,ама я ми кажи какво работиш?"
За него това,че ти всекидневно,ежеминутно си в огъня на мисленето, в "сътворяването" е нищо, за него,нашенеца, работа е единствено физическото усилие...
Онзи ден отидох пак в любимата ми книжарница "Фнак" на метростанция "Шатле" - Господи, няма по-хубава картина от тази на дълги, дълги опашки за... книги. Застанали десетки, стотици хора - деца, възрастни, с по едно, две, че и повече томчета в ръка... И чакат тихо и кротко да си платят... Други пък насядали направо на пода на огромната зала, четат, водят си бележки...
А у нас?
У нас „бъка” от "назначени" писатели, които мислят, че са "пъпа" на света, а всъщност са толкова, ама толкова смешни и нищожни, те просто си нямат представа, колко са нищожни… Дано да дойдат в Париж, но не за ден-два, а да поживеят повечко, да се опитат да си изкарват хляба сами, както съм аз в случая, да тръгнат тепърва да учат трудния френски език, особено пък разговорния… И тогава, сигурен съм, ще усетят колко са "велики", колко са далече, ама толкова далече от истината. И ще преживеят такъв страшен шок, че сигурно ще онемеят …
Да, "назначените" бг-писатели си поделят в България наградите, творческите командировки и тъй нататък благинки, защото те са удобни, те са "велики"...
Кой от тях,"великите",например, е извикал,че няма по-беден днес в Европа от българина,че това,което се върши спрямо пенсионерите е геноцид?
Мълчание,мълчание,чоплене на креватни истории, на някакви толкова отдавна забравени тук,на запад,теми-еднодневки...
Но, за съжаление,освен тези "бг-великани",удобни на всяка власт, са "назначени" май и някои читатели,които си изкарват прехраната с коментари във Фейсбук, които са готови да оплюят всеки дръзнал поне мъничко да разкрие булото на лъжата в нашата татковина... Както и майстори на Мнението, тоест без да е прочел книгата и дава мнение, обикновено, абе, мани го тоя, нали си го знаем..
Тъжно ми стана,когато преди година,когато излезе книгата ми с разкази "Кестени от Париж",един иначе с голямо мнение за себе си рецензент написа:" Романът на Димо Райков..." Значи той дори не бе разгърнал книгата,дори и не я бе погледнал...И въпреки това написал доста редове...
Да не говорим пък,когато творецът е над 50-те.Тогава обикновено с един замах бива разсечен - мани го тоя...
Остави това, ами ще проявят и рядко срещано в нормална страна нахалство - не така, а така трябва да пишеш, стига с тъжни истории,на народа трябва оптимизъм,трябва...
Да,трябва чалга!
И започва той,който още не знае и българската азбука, който не знае къде да постави запетая,пълен или непълен член, да те поучава кое как...
Защо ние,българите,така обичаме да нахлуваме в личното пространство на другия,особено на твореца...
А тук, в Париж, питаят такова внимание към дори 90-годишните?!?
Ето, "престарелият" за нас, българите, Стефан Хесел тук е на такава почит, че направо да изтръпнеш.
Хесел предизвиква невъобразим интерес навсякъде, където се появява, неговото иначе "тънко" книжле всъщност е в основата на световното движение "Възмутете се", което обръща света. Представяш ли си - 90-годишен и след него тичат в захлас ученици-пубери...
Възможно ли е това у нас?
Та в иначе милата ни родина обидите започват,както вече споменах, още към 50-годишните - ти ли ще ме учиш, айде бе, изкуфял дядка... Дори наскоро четох от един наш критик,че истинските писатели в България щели да да се появят от тези,които сега са до 40 години.
Какво да кажеш в отговор на такава "мисъл"? Да му говориш за Хесел, за Жан-Клод Кариер, за Умберто Еко и колко още други умове, които вече имат "нещастието" да бъдат над 80 години...
Но хайде, доста се разпрострях. Поздрави на семейството!
И, разбира се, на детето в теб, Валери…


П.П.
Вече бях публикувал текста,когато "се усетих",че днес е 8 март. Да,празникът на жената...И ми стана интересно.Защото във Франция не празнуват по нашенски този ден. При нас обикновено мъжете се напиваме,гуляем, а после,може би за извинение,поднасяме някое цвете,ако изобщо се сетим, на половинката си. Докато тук няма букети, няма честитки, има ...борба. Да,борба. На този ден жените на Франция демонстрират по улици, площади правото си на труд и живот наравно с мъжа. А нашите,милите... Кротко се чудят как да скърпят отънелия винаги бюджет,разбира се, нямам предвид ония,по-особените българки,които винаги намират най-точния,най-удобния за тях начин да...прекарат мъжа до себе си. Аз пиша с тъга за ония български майки,които са запазили ДЕТЕТО в себе си. За ония бг-мадони,които на преклонна възраст изкарват своя,а и на семействата си,хляб в чужбина, които със сетни сили мият,чистят,слугуват - съвременните бг-роби на 21 век,изоставени и захвърлени на произвола на съдбата си от тези,които са създали...

ВИЖТЕ САМО КАКВА КАРТИНА СЕ ПОЯВЯВА НАВРЪХ НАШИЯ ЕМИГРАНТСКИ 8-МИ МАРТ - БЪЛГАРКИ НА ОКОЛО 70 ГОДИНИ,С БИНТОВАНИ,ПОДУТИ РЪЦЕ,СВРЕНИ В СТАИЧКИ-ДУПКИ,НИКОМУ НЕНУЖНИ,НИЧИИ...И ЕДНА СЪЛЗА,ОГРОМНА И ЛЕПКАВА,КОЯТО СЕ ТЪРКУЛВА ПО ДЪЛБОКИТЕ БРЪЧКИ...НА ТЯХ,НИЧИИТЕ...

На мадоните-роби - дълбок поклон,майки български! И простете! Ако,разбира се,можете...

Димо Райков
8 март 2012 г.
Париж