ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 24 февруари 2012 г.

ПРЕВЕЖДА ЛИ СЕ „КРЪВ ПИКАЕ…” НА ФРЕНСКИ

Българин бие коня и се радва, а французойката плаче…

Ние, българите, доста често май не обичаме и себе си.
А как ще обичаш друг човек или същество, когато ти сам себе си не обичаш?
Често за някого казваме, че той до обед мрази себе си, а след обед – целия свят.
Знаете ли, онзи ден разбрах, че точен еквивалент на словосъчетанието „мрази злобно”, което толкова често употребяваме в нашия език, например, на френски не съществува. Това да ви говори нещо?
В нашия, български характер има черти, които винаги са ме отвращавали, но едно нещо никога не бих могъл дори и на шега да го приема.
Това е СТРАСТТА към ЗЛОБАТА, невероятното желание да уязвиш себеподобния, да го нараниш така, че да го заболи, или както казваме ние – кръв да пикае…
Хайде и този израз го преведете на френски…
Наскоро наблюдавах една сцена, която ме потресе и която, за кой ли път вече, ме накара да се срамувам,че съм българин.
В едно френско селце, ама китно, ама хубаво, се заселило семейство нашенци. Иначе добри хорица, отрудени, смачкани, ама с вродени нашенски деформации…
Какво имам предвид? Техни съседи и мои познати-французи, ми се обадиха уплашени и с тревога в гласа – мосю Райков, ако обичате, елате, искаме да ни бъдете медиатор, тоест посредник, с едни Ваши сънародници.
И аз отидох. И почервенях още при първия досег с видяното в това селце.
Нашите мургавеляци, многолюдно семейство, предизвикали съжалението на моите познати, които от разказите ми за България знаеха за мизерията там и трудното ни битие. Та склонили хората и дали на пришълците-сънародници наследствената си къща до тях. То било радост, то било целувки – вие сте нашите спасители, ще ви помним цял живот… Цял живот, ама още след месец-два започнали разправиите. И то как и защо започнали?
Аз всъщност видях всичко. И онемях. Защото не допусках,че оскотяването на българина ще стигне до подобна „висота”.
Нашенецът бие коня в двора си, тоест в отстъпения от французите двор. И то така го бие, че камшикът плющи ли плющи, а пяната избива от устата на злочестото животно… И всичко това е придружено с, прости ми, Господи, смях на пресекулки – гърлест, ситен, звънлив от радост, радост ли?, смях…Такъв един накъдрен…
А в другия двор, там, където сега бях и аз, жената на моя приятел-французина, с широко отворени очи гледаше и ридаеше като на погребение….- ама, мосю Райков, той се радва не само на мъката на коня, ами и на моята… Какво е това? Това не може да бъде вършено от нормални хора, нали?
Нищо не отговорих на жената на моя приятел.
Просто бях като парализиран.
Порази ме не толкова жестокостта, а СТРАСТТА към ОМРАЗАТА, която струеше от всяко движение на нашенеца, а и от думите му – абе, петли с петли, надути, надменни пуяци, ще ми се правят на отворковци, че я е гледай тая как реве. И за какво реве, щото съм биел коня, ами мой си е, аз го храня, аз го поя, ще го бия… Леле-ле, каква глезла е тая… Абе, мани ги тия французи. Ако не бяхме ние, българите, та да спрем турците навремето, сега щяха да видят те. А и какво толкова се перчат? Нали знаем как са станали богати, що народ в колониите са претрепали и ограбили…
Да, страшна картина, читателю – там, на един и същи отрязък земя, той, нашенецът, дошъл неканен в чужд дом, приютен, раздава своите „истини” и „гледни точки” на домакините си, тоест на тези, които са го съжалили и опитали да му помогнат…
Какво е това?
Тук аз вече не се наемам да отговоря.
А вие можете ли?
Да, можете ли?

П.П. Всъщност този мой въпрос накрая е отправен към българите, които все още не са оперирани от усещането за срам и достойнство. А не към ония, „патриотите”, напълнили интернет с платените си загрижени „изригвания” в уж защита на „майка” България. Да, за тях тази тяхна, „собствена” България наистина е майка, но за останалите 95 на сто от българите дали не е мащеха?
Техният отговор, този на „патриотите”, които добре преживяват покрай осребряването на „патриотарството” си, не ми е нужен.
Той ми е ясен и до болка познат.До болка позната ми е и тяхната евентуална реакция - абе,какъв си ти българин, как може така да ни излагаш, та ти излагаш и себе си, не е вярно това, пресилено е...
Пресилено ли? Я се поогледайте,мили сънародници, и то не в чужбина, а в България!
Няма да се разпростирам, само ще ви запитам вас,"патриотите" с издутите от грешни пачки джобове, как бихте коментирали,например,онова,което видяхме чрез репортажите от залятото селце Бисер,май се казваше - тези кирпичени къщички, тази тотална мизерия, това оскотяване,дело на всекидневната,ежечасна борба за насъщния... И същевременно "споровето" в бг-печата за бонусите-хилядарки на шефката на Здравната каса, на нейните колеги от министерства и агенции... Какво е това?
Не ви ли прилича на "моята",според вас,измислена картинка - оня бие коня и гледа злобно - аз мамицата им,мое си е,ще правя с него това, което искам...
Да,тъжна работа...
И така си върви милата, родна България...Върви ли?
А, щях да забравя...
Знаете ли какво е продължението на тази история. Онзи ден минах натам,разбира се,без да се обаждам на моите познати. И видях как багер поглъща и последните останки на...къщата. Нямаше вече нищо, нямаше нашенци,нямаше кон,нямаше...Бе останало само едно петно,бегъл спомен, че тук е съществувала малка,кокетна къщичка. Да, французите всъщност бяха намерили решение. Най-правилното,според тях,решение.
Но ние?
Ние ще намерим ли своето решение?

Париж
Димо Райков

Няма коментари: