Цялото му същество – стойката, стегнатото му въпреки възрастта тяло, облеклото, о, как ме впечатли лилавата кърпичка, подаваща се от връхното предно джобче на изисканото му сако…, излъчваше увереност. И един школуван, личеше си, добре поддържан маниер на водене на разговор…
- Аз книги не чета… Особено пък на български език…
Мълчах.
Оня понечи да си тръгне.
Аз продължавах да гледам лилавата му кърпичка, подаваща се от вътрешния джоб на сакото му.
- А майка ви не чете ли?
Франтът се спря. Извърна се:
- А, майка… - погледна ме, този път в очите - Майка чете – пак се вторачи в мен, колко учуден бе погледът му - Да бе, майка чете…
Бръкна се, извади поомачкана банкнота, защо ли пък поомачкана, учудих се, после измърмори – Хмъ, не стигат..
- Не стигат – не усетих как и защо повторих думите му.
Оня се втренчи в мен.
„Ха, сега - усмихнах се вътрешно – да те видим, г-н богаташо, как ще се пазарим за пет евро…”
Но той изглежда се усети – почакайте малко, влезе в огромния магазин навътре, чийто собственик бе, след няколко минути се върна, подаде ми още една банкнота, този път – от пет евро.
- Хайде, хайде – като че ли пъдеше досадни мухи.
Той, богатият франт, ама много богатият нашенец, за когото тук българите казваха, че не си знаел парите, гледаше колкото се може по-бързо да се освободи от моя милост, в случая натрапник-представител на интелектуалците, хайде бе, бедни като църковни мишки, а тръгнали да пишат. Че писател става ли се така, без пари, без потекло, това да не ти е да си чистач, бояджия, мозайкаджия… Пфу-у, в тази наша България всичко е обърнато с краката нагоре… Поне да си стоят там, в онази пустош, а те тръгнали да превземат света. Абе, как така ще превземеш Париж, и то българин, че тук никой пет пари не дава за българин...
Да, сигурно така си е мислел в ония мигове този наш богат нашенец, без, разбира се, да си дава сметка, че той самият произхожда от беден род, че баща му е бил станал „висш” благодарение на комунизма, на преврата през 1944 г, че дотогава е бил един прост… бояджия. Да бе, такъв, също такъв, като ония, от които днес синът се отвращава…
И така се разделихме. Без всъщност да се… срещнем.
Аз тръгнах, стискайки двете банкноти, „завоювани” с много, и то честен труд, е, и с малко унижение, ще каже сигурно жена ми, но какво да се прави – и това влиза в играта, щом съм избрал в този недуховен живот да бъда писател… И то български писател не къде да е, а в Париж! В столицата на Свободата и Светлината, където обаче "бъка" от артисти, така тук наричат хората на изкуството, дошли от всички краища на света, тук, където няма тате, бате,далаверки и тъй нататък нашенски прийоми,където конкуренцията е страшна,където, щом кажеш, че си българин и почти веднага те подминават, където всеки сантим се печели с труд, непосилен и честен, където нямаш от никого подкрепа - сам,сам,сам...Всъщност в моя случай така, както и в България - сам,сам и пак сам...Какво да се прави - съдба... Но така или иначе - решението си бе лично мое. Избрах с цената на каквито и да е лишения да бъда вътрешно свободен, да не обслужвам и възхвалявам кастата на новобогаташите в България, които не мислят за нищо друго, освен за издутата си кесия и на които хич не им пука - е, щом не искаш, щом си ербап - хайде, натам, към чужбината...Пък оттам пиши, колкото си искаш и просвещавай бедните българи... Ти ги просвещавай, пък ние ще продължаваме да си ги ДОИМ...
Да, тръгнах си.
Тръгна си и той.
Малко навъсен, все пак му бях изгубил минути от ценното време. Което той бе отделил по всяка вероятност за традиционната в този ден и час партия билярд. Затова трябва да се реваншира пред партньорите си – какво са те виновни, че той малко се е размекнал пред някакъв български писател?
Хайде, хайде – ще почерпи, управителят на любимото бистро ще отвори каса елитно шампанско, всяка бутилка от което струва най-малkо по двайсетина книги на този… М-м-м, как само изтръпва небцето от елексира… Хайде, хайде… Айде бе, писател, абе, какъв писател, няма и десет евро в джоба…Хайде бе, какви навлеци се навъдиха в този Париж, ама тази свобода е виновна, отвориха границите и куцо и сакато нахлу…
Гледах високата, иначе стегната фигура на този господин и си мислех … Да, мислех си за неговата „България”, но и за моята.
Тези два паралелни свята, в които сме орисани да живеем бг-емигрантите в Париж. Два свята – паралелни и никога непресичащи се…
Да, гледах облечения луксозно от главата до петите българин-богаташ в Париж, гледах и забодения високо в небето връх на кулата Монпарнас и изведнъж нещо като стенание се откърти от мен – там, някъде от дъното на повяхналата ми в този миг душа:
- Ех, съдбо българска!
Но, естествено, вече нямаше кой да ми отговори.
Франтът бе изчезнал нанякъде.
А забодената в синевата на парижкото небе кула Монпарнас, да, тази толкова посещавана от туристите суператракция, бе безмълвна – на нея хич, ама хич не й пукаше за мен, някакъв си бг-емигрант, и то писател…
Да, писател, български…
Хайде, бе…
ДИМО РАЙКОВ
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар