ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

КОЙ ИСКА ДА ПОГРЕБВА КУЧЕТА В БЪЛГАРИЯ?

Нанизани като лястовици върху телефонни жици…

Напоследък съм шокиран – цялата привилегирована каста в моята родина се е запретнала да убеждава – народа, Европа, а и себе си – че в България е супер да се живее, че дори след няколко години ние сме щели да бъдем челна страна на континента?!?
Да се смееш ли, да плачеш ли?
Та как може на черното да се каже бяло, а на бялото – черно?
Изглежда може – щом страната, в която стават тези неща се нарича България.
Няма да коментирам цялата тази гнилоч, просто ще кажа, за кой ли път, че никога, никъде на друго място не съм срещал такава липса на солидарност, такава омраза към… себе си…
Защото как така, щом ти, по някаква линия на случайността, с цената на превит гръб и на предателства, си успял да се изкачиш временно, забележете, временно, по стъпалата на живота и веднага мислиш, че светът, това си ти! А той, светът, е толкова, ама толкова голям и дълбок, че изобщо не знае, не се сеща дори за теб, за твоята мъничка страна… Но това вече е друг въпрос.
Да се върнем на темата.
Никога не съм вярвал, че както е днес, така ще се напълни медийното пространство у нас с такъв "възторг", за да ни убеждава в нещо, което всеки ден, всеки миг го виждаме с очите си, разбира се, ако имаме очи, нали?
Наляво и надясно се тръби – супер сме, супер сме…
По форумите шестват дебили, назначени на тлъста заплата на държавната ясла, които, щом срещнат честно, изстрадано мнение, мигом надават вой – у-у-у, изменник, предател, като не ти е хубаво тук, махай се…
И изведнъж прочитам един пасаж от интервю с писател. О, ама какво стана в България с тези странни птици, още ли ги има? Художници, естрадни звезди пропищяха небосвода, че били зле, а те, писателите, просто си мълчаха. Мълчаха, мълчат и сега, всеки сам, отделно гледа да оцелява, да не е в грижа нито на държава, нито на семейство.
Мълчат българските писатели в този прокълнат за тях двадесет и първи век, мълчат и умират – кой от болест, кой се самоубил, кой…
И на никого не му пука – абе, кви са тези, бе, отперена работа…
Интервюто на журналистката Елена Коцева в „Блиц” с Янко Станоев е тъжно, но дълбоко…
Интервю-присъда над едно общество, над една власт, която вече повече от двадесет години е хванала в примка народа си…
На въпрос какво казва на дъщерите си,които живеят в чужбина от десетина години, Янко отговаря:
- Казвам им, че много се радвам, когато идват, но два пъти повече се радвам, когато си отиват. Защото това, което сме ние, нашето общество, щеше да убие децата ми.
Кратко, ясно, от сърце – да , от сърцето на един баща…
Какво е това – вик, крясък, спотаена болка? Или просто безнадеждност…
Не зная какво е точно. Но зная, усещам го цял – страшно е, противоестествено е – та как може баща да се радва на това, че децата му, неговата родна кръв, ще бъдат далече от него, че няма да ги вижда, че може би ще липсват и когато трябва някой в някой ден, който рано или късно, но непременно идва, да притвори очите му...
И кой, и защо е допуснал, а и допуска подобно противоестествено нещо?
Кой и защо?
А писателят продължава да говори и сърцето премалява, стискаш зъби…
Господи, какви са тези хора в тази малка, иначе толкова красива страна, наречена България, които са довели до такова състояние своите духовни чеда, своите първенци – писателите?
- На стари години разбрах колко сериозна е безработицата у нас. Оказва се, че аз сега искам да сека дърва, да подрязвам храсталаци, да погребвам кучета, изобщо каквото и да е да върша, но няма поръчки. Не знам каква работа може да си намери у нас човек на 67 години, който все още може да направи челна стойка. Не съм Лев Толстой, но ми се иска да се махна нанякъде, поне за 10 години. А не мога. Навремето не ме пускаха да пътувам, защото много дрънках, а сега сме свободни, ама виждаш ли пейките в градинките, навсякъде сме нанизани като лястовици върху телефонни жици. Свободни сме да пътуваме, ама нямаме пари. Никога българинът не е бил толкова беден. Той не може да отиде на Витоша. Затова пиша разкази, с които пътувам мислено. Къде ли не бях – в Африка, в Куба, в Русия, в Монголия. Сега ще пиша разказ за Сайгон и Валядолид. Хубаво е да си жив и да наблюдаваш собствения си живот. Хората трябва да гледат на себе си като на герои от някаква история. И тогава ще им е по-любопитно. Само по себе си да си жив, е такъв подарък на съдбата, че и най-окаяният клошар е по-щастлив и по за завиждане от покойния милиардер.
Да, той,писателят, представителят на съсловието на духовните първенци на всяка една нация, съвестта на всяко нормално общество, е доведен до такова състояние, че… дори и да иска „да погребва кучета”, няма кой да го наеме…
Ех, дами и господа, преяли и ояли се представители на тези пет процента от българския народ, които по ирония на съдбата днес сте богаташите на моята родина, нима нямате сърца, та дори и тези думи на българския писател не ви докосват? Как сте били възпитавани, какви песни ви е пяла майка ви, та толкова студени са станали сърцата ви? И нима мислите, че вие сте щастливците, че вие сте най-големите тарикати, които са прекарали и Господа? О, та може ли да бъде истински щастлив човек с парче лед в гърдите си вместо сърце? Рано или късно, сигурен съм, това ще го осъзнаете. Ще осъзнаете и думите на Янко:” И най-окаяният жив клошар е по-щастлив от мъртвия милиардер”… Всъщност вие, днешните хора на върха, на кой всъщност връх, нима не сте приживе мъртъвци?
Ще осъзнаете, и в това съм сигурен, но наистина много късно, и тези думи-проплак:
- Когато дъщерите ми си идват от чужбина, се радвам, но два пъти повече се радвам, когато си тръгват…
Ех, Българийо…


Димо Райков
Париж

П.П.
А, щях да забравя – днес, в последния четвъртък на октомври, така е всяка година, във Франция се празнува традиционният ден на новото Божоле – в хотели, бистра, кафенета са отворени буренца, бутилки… - затова, наздраве, Янко! И още веднъж ти благодаря за това твое интервю, което все пак ми даде куража, че има и хора, които все още не са изгубили човешкото в себе си. Наздраве!И нека да продължава онова, наше "на ужким" пътуване. Него,поне, никой не може да ни го отнеме - и преди, и сега, нали?

понеделник, 17 октомври 2011 г.

ЖЕЧКО ПОПОВ - ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО РИСУВАШЕ СЪС СЪРЦЕТО СИ ЛЕВСКИ

Добрите хора около нас - помним ли ги...


Днес цяла България е настръхнала - мило и драго се дава за ПОБЕДА! Всъщност за каква победа? На някакви си предопределени и отдавна ясни,дори и за слепеца, избори...
А пък аз се сетих за моя приятел Жечко. Жечко Попов - художникът, който най-добре рисуваше Левски. Който не само го рисуваше, но съпреживяваше и пренасяше чрез великолепните си картини посланията на Апостола към идните поколения.Не зная друг такъв пример на пълно сливане между творец и неговия обект на вдъхновение. За Жечко Левски бе радостта, но и отговорността от живота!Да бъдеш чист като Апостола, да носиш неговите завети за човещина, милосърдие и свободолюбие - това беше непосилен товар за един човек от двадесети век, но затова пък докосването да великия българин,макар и да му е коствало много, сигурен съм, е правило, а и прави и сега, там, Горе, Жечко щастлив от онова, което той като художник бе сторил. Там, Горе, далеч от кресливите и толкова преходни бездария днес,които пак са окупирали площадите...Които лъжат, манипулират обикновения смачкан и шашардисан народец. И това те,лъжците,го правят с очи безизразни и сърца, пълни с... омраза и безразличие към ближния. Сърца-парчета лед...
Поводът да напиша тези редове,макар че често се сещам за Жечко, бе случайно попаднал ми материал за него. И то в момент,когато се ядосвах от това, че един от кандидатите за президент разправяше наляво и надясно,че ние,българите,сме били в момента супер,че сме били по-добре и от французите... Материалът на журналиста Стефан Стефанов в "Блиц", топъл и човечен, ме разтърси - и пред очите ми се появиха Жечко и Апостолът... И двамата чисти, толкова чисти... Които никога не биха изрекли лъжа...
Препубликувах материала на Стефан Стефанов на своята страница във Фейсбук и от раз написах няколко разхвърляни, но от сърце думи. Ето ги и тях:

Жечко Попов беше великолепен художник, но чистотата и добротата му нямаха граници... За мен той е един от най-добрите хора, с които съм имал, благодарение на божията благословия, възможността да се срещна в своя живот - висок, достолепен, хубав... И това негово огромно и ...бистро сърце... У мен ще остане завинаги онази вълшебна картина, когато ми бяха на гости в Кюстендил преди много години - в центъра на магическия площад под Хисарлъка вървят те,двамата - Жечко и съпругата му Маргарита Петринска - млади, хубави, защо ли ми се струваха тогава като лебеди - може би защото за мен, момчето от крайграничното градче Малко Търново от далечната планина Странджа бе непосилна мечта да виждам честичко и да се докосвам до...лебеди - тези най-царствени и красиви птици... Вървяха те - едрият,леко прегърбен мъж с хубави мустаци и разрошена коса, до него,леко полюлявайси се, осъзнаваща своята иконна красота, "плуваше" Маргарита... Все едно някаква невероятна картина от Владимир Димитров-Майстора... А над тях синкавото до счупване небе на вълшебното градче Кюстендил и бухналата зеленина на Хисарлъка... Преди няколко години отидох на гробището на Горна баня, търсих часове Жечко, питах опърпани роми,те вдигаха рамене - огромно парче земя, къде ли е Жечко... И тогава видях небето,да, онова небе, което всъщност бе...да, онова,кюстендилското...И онази картина - Жечко и Маргарита... Колко са прави ония, които казват,че един човек е жив, докато е жив в паметта на близките,приятелите, докосналите се до него. Спи спокойно, Жечко, ти заслужаваш това...А аз, докато съм на този свят, ще пазя като нещо най-скъпо подарения ми от теб портрет на Левски и няколко други картички с неговия лик, рисуван от теб.. И,разбира се, онази картина от Кюстендил... С онова бистро до полуда небе, зеленината на Хисарлъка и двойката лебеди... Ех, Жечко...
П.П. Всъщност защо ние,българите, се сещаме за добрите хора около нас в оскъдни мигове. Защо времето ни като по правило минава в присъствието на бездарни, кресливи същества, които по нечия воля в момента са силните на деня?
Едно от нещата, които научих в Париж,където живея от няколко години, е да уважавам смъртта и възрастните хора. В най-хубавите предавания,в най-гледаното време се говори и се показват те, "сеньорите" на Франция, тоест възрастните люде.И какво уважение, какъв респект... А у нас - човекът е още на петдесет и по форумите надават глас -абе, пенсийо,ти ли ще ни учиш...
Да, разпокъсани мисли,невесели, но пък спонтанни. Породени от един спомен за един добър, много добър човек. Нека да е светла паметта му!
И още нещо - в Париж, в цяла Франция само след дни започва седмицата на "сеньорите", седмицата, в която цялата страна почита майките и бащите си. А ние,българите? Ние казваме, че те, нашите майки и бащи, живеят добре, супер - с петдесет евро пенсия...
Да, колко са ни нужни хора като Жечко и Апостола, нали?

петък, 7 октомври 2011 г.

ЕДНА ЕМИГРАНТСКА ИСТОРИЯ ЗА НАДМЕННОСТ И ЛИПСА НА ОБИЧ КЪМ...СЕБЕ СИ

„ПАРИЖАНИНЪТ” КИРКОР ОТ ПЛОВДИВ

Париж е пълен с арменци. Оказа се, че повечето от тях били родени тук, родителите им, дедите им са дошли в Париж след жестоките събития по онова време в Турция.
Аз обичам, откакто се помня, арменците. Като ученик в Бургас живеех в квартал, където всеки втори жител бе арменец, в един от моите романи – „Пансионът”, главен герой, покоряващ с добротата си, също е арменец – бат Гаро бръснарят… Господи, колко мъдър и светъл човек бе той…
В Париж срещнах много арменци на различна възраст. Повечето от тях вече почти не се различаваха от кореняците парижани-французи, е, естествено аз ги познавах веднага по характерните физически лицеви белези. И никой от тези добри хора лоша дума или жест не ми каза или показа.
В първата ми парижка книга – „Париж, моят Париж…”, която претърпя няколко издания и която продължава да се търси и да получавам за вея купища писма, един от главните герои бе прочутият певец Шарл Азнавур, който обграден от бодигардове, не само ми отдели време, но и ми позволи да бъда доста минути до него, един до друг, когато даваше автографи на новата си книга – разбира се, това бе знак на уважение не толкова към моя милост, колкото към моя народ… Всеки, който е бил в Париж и е потърсил контакт с личност от неговата величина, може да разбере думите ми и да оцени жеста на големия певец.
Единственият арменец, който ми причини болка в Париж, бе … българинът от Пловдив Киркор.
Близо до квартирата, в която живея, има един великолепен магазин – „Льоклер”, в него може да се намери, както казваме ние, българите, „от пиле мляко”. И то на цени по-ниски от нашите в България… да не говоря за непрекъснатите промоции, когато вземаш,например, един пакет супер бира, а ти дават и още един без пари…
Тогава търсехме с дъщеря ми хладилник. Понечихме да попитаме някой от работещите тук, а те бяха доста, за някаква информация. Но никой не се озова. Брей, викам си, толкова хваля французите, а те май са като нашите, все гледат да се скатават…
И се принудихме да спрем един от продавачите.
На баджа му пишеше „Киркор”.
- Арменец си, моето момче, нали? – попитах го.
Той ме погледна почти безизразно .
- Да, арменец съм. И то българин.
Значи ни бе чул как си говорим с дъщерята.
Едва не се хвърлих на врата му – ей, най-после да видя българин в тази върволица! Почти го прегърнах.
Той се отдръпна гнусливо.
Сега вече го поразгледах – бе иначе млад, съвсем млад човек.
Още от пръв поглед не ми хареса. Но имаше ли това някакво значение. Ние просто търсехме информация. В интерес на истината Киркор в началото прояви нещо като служебен интерес, но много бързо, разбрал какви сме, "поправи" поведението си - „ентусиазмът” му се изпари.
И той, или по-точно погледът му, стана един такъв, надменен, и много, много отвисоко… Ах, как, дори и сега, пишейки, изтръпвам от този поглед!
Тогава, макар и нов парижанин, вече знаех, много бързо отгатвах, когато французите „показваха”, че не ги интересуваш, тоест нямат желание за контакт с теб – извръщат се лекичко, ама съвсем лекичко, все едно, че ти не съществуваш…. Затова и веднага усетих отношението на Киркор към мен и дъщеря ми – да, ние бяхме българи, негови сънародници, тоест недостойни люде за вниманието му…
След време го виждам пак този „наш” Киркор.
Късмет, рекох си, та тъкмо тогава имахме нужда от едно устройство за телевизора, и какъв по-добър шанс – та нали Киркор работеше в отдела за продажба на елтехника.
Той беше с едно детенце и млада жена. Усетих веднага, че случайната ни среща му е неприятна. Но нямаше начин – ние вървяхме един срещу друг по кея на Сена и каквото и да правехме, трябваше да се срещнем почти очи в очи.
Но Киркор ме подмина като трамвай, и то български трамвай, от ония, нашенските, соцтрамваите…
Господи, никога не бях срещал подобна надменност. И парвенющина, и цинична демонстрация на „вижте ме мене, аз, вече парижанинът,не желая контакт с такива като вас, навлеци такива…”
Не можах да се сдържа. Избухнах – гледай го ти него, синковеца, когато успя да дойде тук, кога „наследи” най-лошото от французина...
Дъщеря ми ме дръпна – ама какво ти става, татко, та може ли така, не го ли виждаш колко е нещастен този. Но ти сам си си виновен, продължаваш да бъдеш спонтанен, продължаваш, щом видиш и чуеш българин, да скачаш, да се разлюляваш – о, сънародник... А виждаш как те „отряза” сега този.
Да, видях го.
Но защо?
Защо бе, Киркоре, момче младо, си така озлобено към своего брата българина, който малко по-късничко от теб е дошъл в Париж ? Как така бързо успя да станеш "парижанин"? И то какъв парижанин! Гледащ така-а-а, отвисоко, ама доста отгоре, от върха на Айфеловата кула бедните си съотечественици, които тепърва са поели вече почти извървяния от теб път към заветното „пофранцузване”. Пфу, каква дума, нали Киркоре?
Киркор, Киркор… Кир…Кир…кир….
Да, ето единственото положително нещо от тази наша среща – сетих за една позабравена думичка в моя речник, която толкова бе употребявана в казармата.
Лоша думичка -"кир", макар че за един писател никога няма такава, тъй като всяко слово е багра към палитрата, към инструментариума му.
Та, все пак ти благодаря, Киркоре от Пловдив. Благодаря за това, че ми „помогна” да се сетя за една рядка думичка в нашия разговорен език. Както и да намеря и в Париж точния еквивалент на мярката „единица за бг-надменност”, тоест „Киркор”...
Бях забравил за тази случка с Киркор.
Онзи ден се разхождах безцелно из квартала, това са редки мигове, в които човек наистина е сам с мислите си в този наш объркан и толкова забързан свят.
Мислех си за новината на деня – смъртта на Стив Джобс, този компютърен гений, чието име и дело ще останат в златния списък на хората, направили велики неща за човечеството. Мислех си колко понякога е несправедливо всичко – ето, гений, а си отива толкова рано, докато колко примитиви доживяват дълбоки старини, пръскайки злоба около себе си… Мислех си и за тази наша голяма илюзия, в която живеем, наречена Живот. Ето, милиардер, но парите не могат да победят болестта…
И изведнъж – о, позната физиономия! Да, забелязах го, макар и с крайчеца на погледа си, защото той, също познал ме, мигом се скри зад тясното прозорче.
Да, това наистина бе … Киркор. Киркор от Пловдив, Киркор от България… Надменният, студен Киркор, чийто стъклен поглед дни наред ме преследваше преди време.
Какво се оказа? Че той, младият мъж, който ме гледаше с присмех при онази наша среща в магазина, а и след това и на кея на Сена, всъщност обитава една, как да кажа, нищо и никаква квартирка – там, сврян, в крайния квартал, сред обитатели, които в голямата си част бяха по всяка вероятност клиенти на социалните служби… А пък аз си мислех, че щом е толкова надменен, сигурно е станал супер богаташ…
И ме проряза мисълта - имах толкова случайни или предварително уговорени срещи с арменци в Париж, родени и израсли във Франция,но никой от тях не ме обиди, докато този Киркор, роден и живял доста в България,се опита да ме унизи до кокъл. Възпитание, орис или просто проклятие...
Да, нашенски истории… Отиваш в големия град, криво-ляво се пооправяш, колкото да живееш що-годе сносно, и хоп – поглед отвисоко, студени очи, присмех към сънародниците, които също са тръгнали по твоя път, но по-късничко…
Та такива ми ти работи. А после – те, другите народи, са ни виновни, те готвят сценарии срещу нас, те ни мразят…
А ние? Ние, българите, обичаме ли се? Не, не да обичаме другия българин, а себе си?
Защото истината е една – човек, който унижава другия, той всъщност унижава себе си, той не обича себе си… А човек, който не обича себе си, как може да обича другия?
Великият Стив Джобс, преди да почине, казва – осъзнах, че в този живот нещото, което си заслужава, е да ПОМАГАШ НА ИЗПАДНАЛИТЕ В БЕДА! Всичко друго е от лукавого…
Да, Киркор, колко е просто всичко, нали, моето момче?
Просто ли?

П.П. Току-що,"мотаейки" се в интернет,разбрах,че в сайта "Chick-chat.org" участник във форума, по всяка вероятност млад човек - ALEXIA, на въпрос на сайта "Коя е последната хубава книга, която сте прочели?" отговаря,че е прочела моята книга "Кестени от Париж", която според нея е интересна и я препоръчва на останалите участници във форума. Е, на кой автор няма да му стане приятно от подобно нещо? В същото време ми се обади и жена ми - лекарят, при когото била на преглед, казал, че нещата не са сериозни... Стана ми хубаво, макар и днес в Париж да е доста студено. А като капак на всичко внучката ми, която преди дни навърши две годинки и чурулика непрестанно, ми каза нещо на френски, което така и не разбрах. Попитах я автоматично - как е на български? И останах втрещен - люлка,дядо! О, моята преводачка... Та как след всичко това няма да забравя Киркор?
Колко малко му трябва на човек! Да, колко малко...Особено пък на писателя, който и без това достатъчно се измъчва и саморазголва в текстовете си...Всъщност това и желая на моите читатели - усмивки, повече поводи за усмивки - днес,и това четох някъде, бил денят на усмивката. Хубаво, топло - ден на усмивката. А на Монмартър днес, утре и в неделя ще се "вихри" традиционният квартален празник на това своебразно "Сърце на Париж"...Карнавали,музика, гроздобер на единственото в света лозе в центъра на столица... С една дума - радост от живота Да, нещото,което ние,българите,май отдавна сме забравили. Или никога не сме усещали...

ДИМО РАЙКОВ
Париж

неделя, 2 октомври 2011 г.

КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ БГ-ПИСАТЕЛ В ПАРИЖ

ФРАНТЪТ


Цялото му същество – стойката, стегнатото му въпреки възрастта тяло, облеклото, о, как ме впечатли лилавата кърпичка, подаваща се от връхното предно джобче на изисканото му сако…, излъчваше увереност. И един школуван, личеше си, добре поддържан маниер на водене на разговор…
- Аз книги не чета… Особено пък на български език…
Мълчах.
Оня понечи да си тръгне.
Аз продължавах да гледам лилавата му кърпичка, подаваща се от вътрешния джоб на сакото му.
- А майка ви не чете ли?
Франтът се спря. Извърна се:
- А, майка… - погледна ме, този път в очите - Майка чете – пак се вторачи в мен, колко учуден бе погледът му - Да бе, майка чете…
Бръкна се, извади поомачкана банкнота, защо ли пък поомачкана, учудих се, после измърмори – Хмъ, не стигат..
- Не стигат – не усетих как и защо повторих думите му.
Оня се втренчи в мен.
„Ха, сега - усмихнах се вътрешно – да те видим, г-н богаташо, как ще се пазарим за пет евро…”
Но той изглежда се усети – почакайте малко, влезе в огромния магазин навътре, чийто собственик бе, след няколко минути се върна, подаде ми още една банкнота, този път – от пет евро.
- Хайде, хайде – като че ли пъдеше досадни мухи.
Той, богатият франт, ама много богатият нашенец, за когото тук българите казваха, че не си знаел парите, гледаше колкото се може по-бързо да се освободи от моя милост, в случая натрапник-представител на интелектуалците, хайде бе, бедни като църковни мишки, а тръгнали да пишат. Че писател става ли се така, без пари, без потекло, това да не ти е да си чистач, бояджия, мозайкаджия… Пфу-у, в тази наша България всичко е обърнато с краката нагоре… Поне да си стоят там, в онази пустош, а те тръгнали да превземат света. Абе, как така ще превземеш Париж, и то българин, че тук никой пет пари не дава за българин...
Да, сигурно така си е мислел в ония мигове този наш богат нашенец, без, разбира се, да си дава сметка, че той самият произхожда от беден род, че баща му е бил станал „висш” благодарение на комунизма, на преврата през 1944 г, че дотогава е бил един прост… бояджия. Да бе, такъв, също такъв, като ония, от които днес синът се отвращава…
И така се разделихме. Без всъщност да се… срещнем.

Аз тръгнах, стискайки двете банкноти, „завоювани” с много, и то честен труд, е, и с малко унижение, ще каже сигурно жена ми, но какво да се прави – и това влиза в играта, щом съм избрал в този недуховен живот да бъда писател… И то български писател не къде да е, а в Париж! В столицата на Свободата и Светлината, където обаче "бъка" от артисти, така тук наричат хората на изкуството, дошли от всички краища на света, тук, където няма тате, бате,далаверки и тъй нататък нашенски прийоми,където конкуренцията е страшна,където, щом кажеш, че си българин и почти веднага те подминават, където всеки сантим се печели с труд, непосилен и честен, където нямаш от никого подкрепа - сам,сам,сам...Всъщност в моя случай така, както и в България - сам,сам и пак сам...Какво да се прави - съдба... Но така или иначе - решението си бе лично мое. Избрах с цената на каквито и да е лишения да бъда вътрешно свободен, да не обслужвам и възхвалявам кастата на новобогаташите в България, които не мислят за нищо друго, освен за издутата си кесия и на които хич не им пука - е, щом не искаш, щом си ербап - хайде, натам, към чужбината...Пък оттам пиши, колкото си искаш и просвещавай бедните българи... Ти ги просвещавай, пък ние ще продължаваме да си ги ДОИМ...

Да, тръгнах си.
Тръгна си и той.
Малко навъсен, все пак му бях изгубил минути от ценното време. Което той бе отделил по всяка вероятност за традиционната в този ден и час партия билярд. Затова трябва да се реваншира пред партньорите си – какво са те виновни, че той малко се е размекнал пред някакъв български писател?
Хайде, хайде – ще почерпи, управителят на любимото бистро ще отвори каса елитно шампанско, всяка бутилка от което струва най-малkо по двайсетина книги на този… М-м-м, как само изтръпва небцето от елексира… Хайде, хайде… Айде бе, писател, абе, какъв писател, няма и десет евро в джоба…Хайде бе, какви навлеци се навъдиха в този Париж, ама тази свобода е виновна, отвориха границите и куцо и сакато нахлу…
Гледах високата, иначе стегната фигура на този господин и си мислех … Да, мислех си за неговата „България”, но и за моята.
Тези два паралелни свята, в които сме орисани да живеем бг-емигрантите в Париж. Два свята – паралелни и никога непресичащи се…
Да, гледах облечения луксозно от главата до петите българин-богаташ в Париж, гледах и забодения високо в небето връх на кулата Монпарнас и изведнъж нещо като стенание се откърти от мен – там, някъде от дъното на повяхналата ми в този миг душа:
- Ех, съдбо българска!
Но, естествено, вече нямаше кой да ми отговори.
Франтът бе изчезнал нанякъде.
А забодената в синевата на парижкото небе кула Монпарнас, да, тази толкова посещавана от туристите суператракция, бе безмълвна – на нея хич, ама хич не й пукаше за мен, някакъв си бг-емигрант, и то писател…
Да, писател, български…
Хайде, бе…


ДИМО РАЙКОВ
Париж