ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 30 юли 2011 г.

Как емигрантите погребват майките си

К Е С Т Е Н И О Т П А Р И Ж

„Кестени от Париж” е моята най-нова книга, която е на пазара от средата на април тази година.
Това са тринадесет разказа-вопли, изтръгнати от дълбокото на моята душа.
Получих, а и получавам много отзиви с утаена в тях положителна енергия, която по един или друг начин съм провокирал с написаното. За да не ви досаждам, подбрах само два от тях, които са ми особено скъпи и които, мисля, са уловили деликатно и със сърце - нещо, което толкова липсва в днешното ни студено време - моето усещане в творбата ми, което, може би подсъзнателно, исках да внуша, когато я пишех.
Предоставям ви, на вас, читателите на моя блог, също така и един от тринадесетте разказа - "Помен за мама".
Ето писмото на моя издател – управителя на ИК „Хермес” г-н СТОЙО ВАРТОЛОМЕЕВ, което той ми изпрати след прочита на ръкописа:

Здравей, приятелю!
Страхотна книга си написал! Много горещи кестени си извадил от Париж. Чак и аз се опарих от тях. И моята душа проплака. Особено в този великолепен разказ за нашите изстрадали български майки-мадони, за които животът беше само работа и дълг. Поздравявам те! Имаш пълната ми морална и издателска подкрепа. Надявам се до 3-4 месеца книгата да бъде издадена и направим представяне не само в България, но и в Париж. Продължавай да пишеш и да вярваш в доброто. Светът е оцелял, защото вярата е свещена и доброто винаги е възкръсвало. И побеждавало, колкото и странно да звучи това за този съвременен абсурден свят! Продължавай да пишеш!
Стойо Вартоломеев

А ето и рецензията на г-жа Людмила Габровска във вестниците „Монитор” и „Политика”:

ДИМО РАЙКОВ ОПИСА ЗАДНИЯ ДВОР НА БГ-ЕМИГРАЦИЯТА

"Кестени от Париж” покорява с 13 разказа

ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА

Новата книга на Димо Райков „Кестени от Париж” (ИК „Хермес”) е от онези, които не оставят никого безразличен: те покоряват, разплакват и шокират с величието и падението на своите герои.
Това са българи, емигрирали в Париж, част от които са запазили човечността си, а други са допуснали себелюбието да превърне сърцето им в буца лед.
Тринадесетте разказа проследяват съдбите на различни по произход и образование хора, тласнати от водовъртежа на съдбата в ситуации, където болката и сълзите ги обсебват. Както самият автор пояснява, това са пътешествия в задния двор на българската емиграция ¬ там, където блестящ учител по френски от елитна софийска гимназия се налага да проси и спи под мостовете на Сена и където мургави клошари се бутат с настървение за „своето” място на тротоара.
Димо Райков обяснява, че това е книга за Париж, но и за България, и че той мечтае за една родина „без назначения „елит”, който вече 20 г. ограбва и обезсилва народа ни…”.
Това всъщност е мечтата му, провокирала го за написването на книгата.
Тя е едно от най-талантливите издания у нас напоследък и е създадена с рядко срещана покъртителност, като особено въздействащ е последният разказ „Помен за мама”. В него могат да се разпознаят всички хора, привидно скромни, но вътрешно изпълнени с благородство, запазили своя духовен аристократизъм въпреки бедността и издевателската алчност на политиците.
Това е най-добрата творба на Димо Райков досега, чиито последни книги ( „Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж”, както и романите „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”) бяха преиздадени няколко пъти.





П О М Е Н З А М А М А

разказ


На всички онези, които бързат да обичат майките си…




Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува. А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните… Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на ръката му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Били обеци, които повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях довел преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вехтички, но пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
И обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за…Париж.
Всъщност така и било. Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и…”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „ Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

xxx





ЕДНО ПОСЛАНИЕ

Ако някой от вас, моите читатели, хареса този разказ и прояви интерес към „Кестени от Париж”, а и към останалите ми книги, ще се радвам да закупи някоя от тях – те се намират в книжарниците в България. Това ще бъде Вашето приятелско „намигване” към мен. Ако евентуалният ми почитател живее във Франция, ще ми е приятно да потърси контакт с мен в Париж на тел. О674779912 или на Е-mail : dimoraikov@yahoo.fr
Тези мои координати, естествено, важат и за всички останали приятели. Но, моля ви, не забравяйте, че това послание-обръщение е отправено към приятели, а не за „приятели”, които просто търсят начин да те „ухапят”…
Чакам ви!
С поздрав: Димо Райков – един български писател, който се издържа единствено с книгите си и с добрата дума на своите читатели

Париж
31 юли 2011 г.

понеделник, 18 юли 2011 г.

ЕВРОДЕПУТАТИТЕ НИ ПОЛУЧАВАТ НА ДЕН 1100 ЛВ., А ПЕНСИОНЕРИТЕ – 4 ЛВ.?!?

ЕВРОДЕПУТАТИ С ПРЕЛИВАЩИ ОТ ЕВРО ДЖОБОВЕ…

ЗНАЯТ ЛИ ТЕЗИ „СЛУГИ НАРОДНИ” КАК СЕ ЖИВЕЕ С 2 ЕВРО НА ДЕН?
ЗНАЯТ ЛИ ТЕ КАК И КОЛКО ЧАКА БГ-ЕМИГРАНТЪТ ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ДА РАБОТИ?
АЛО, ГЕРБ, АЛО, БОРИСОВ – ТОВА ЛИ Е СПРАВЕДЛИВОСТТА ВИ?

Вижте усмихнатите им лица – това са лица на хора, доволни и предоволни от себе си!
Но въпросът е – ние доволни ли сме поне мъничко, ама съвсем мъничко от тях? Защото това са „нашите” евродепутати. Тоест нашите „слуги”, хората, които сме избрали и оторизирали да се борят за нашите права в Европарламента.
Питам – какво направиха всички тези, та да го няма унизителното за българина състояние – хем си член на Европа, хем нямаш право да работиш като бял човек в нея?
Знаят ли тези депутати колко българи, с по две,че и повече висши образования работят като чистачи, миячи, само защото НИЕ НЯМАМЕ ПРАВО НА ТРУД, освен на този от най-ниска категория. Знаят ли те колко е унизително да чакаш на километрични опашки години наред за едно елементарно нещо – да получиш документ, че можеш да работиш нормална работа в нормална страна, че можеш да се лекуваш като бял човек…
Какво всъщност правят те, народните „избраници”?
Освен да получават космическите си заплати от близо 32 хиляди лева на месец и освен да се усмихват?
Кой от тях до този момент е повдигнал този въпрос за третирането на българите като животни на европейския трудов пазар?
Онзи ден един висш френски политик, след като разбра, че съм българин, направи гримаса.
- Защо, мосю,попитах го с болка.
А той ми каза:
- Ще бъда откровен с Вас, за нас, французите, българите сте хора, които не искат да работят, които само искат наготово да вземат от нашата социална система…
- Ама,вижте - обърках се – не всички сме такива…
- Да, сигурно, но ние не ви различаваме, за нас вие всички сте еднакви, вие крадете по метрото, вие просите… Ние ви гоним, вие пак идвате.
Когато след няколко дни му показах няколко наши албума и книги на френски за България, усетих как човекът се попромени, започна по друг начин да ме гледа, беше заинтригуван.
Значи понякога съвсем малко е нужно, нали?
Но правят ли го и това „съвсем малко” тези наши евродепутати, чиято работа всъщност е тази?
Веднага един директен въпрос – колцина от тях ние познаваме?
Ще се затрудним, нали?
А някои от тях вече пет години са евродепутати…
Но да започнем.
Сещам се веднага за царските Антония Първанова и Станимир Илчев, та те цели осем години се перчеха от парламентарната бг-трибуна, ораторстваха с дълбокомислени, а всъщност кухи фрази, морализаторстваха, а най-вече пълнеха джобовете си. И не им стигна това, ами станаха и евродепутати – сега вече джобовете им преливат. Вижте по-долу какви имоти имат, какви спестявания. Дори този Илчев най-цинично казва,че той бил скромен, та затова спестявал почти цялата си заплата ?!? Хубаво, бе, Илчев, но от какво си се хранил, а и какво голямо семейство имаш, твоята съпруга, водещата Светла Петрова, нима не те врънка за тоалети и тъй нататък, ами двамата ти синове, единият от които може би още има неприятности със съда в Испания, как и от какво са се хранели?
Ами някакъв си Уручев, който вече пет години е евродепутат.
Него пък съм го запомнил с това, че искаше в закона за енергетиката да влезе точка, според която тези, които не си плащат парното, да бъдат вкарвани направо в затвора. Е, браво бе, Уручев - значи бандитите вън, а старците, твоите родители – в затвора! И това ми било евродепутат! Вместо той да поеме инициативата и да се бори с монополите като парното, които задушават хората…
Вместо да вземе да алармира Европарламента, че в България Топлофикация върши геноцид над населението, като го заробва, краде и рекетира, той, нашият „слуга”, седнал да предлага затвор за … жертвите?!? И си яде 33 хилядите лева на месец, докато моята стара майка, преди да почине, получаваше …
120 лева!!!
Представяте ли си – 33 хиляди лева за някакъв предлагащ затвор за избирателите си евродепутат, а моята майка, която цял живот честно и почтено бе работила на държавата – 120 лева…
275 пъти разлика… Значи при това съотношение,например, във Франция евродепутатът трябва да получава 368 500 евро?!?
Къде сте, г-н Борисов? Колко бяха сладки приказките Ви за справедливост, която щяхте да възцарите? Така я възцарихте, че…
Всъщност това бе и основната причина да емигрирам – не можех повече да понасям самодоволните лица на тези „слуги” на народа, които тръбяха наляво и надясно, че няма и пет лева за увеличение на цинично малките пенсии и заплати, а същевременно тънеха в охолство и дебелееха ли дебелееха. А отгоре на това и вярваха, а и продължават да вярват, че този народ е от олигофрени, които нищо не могат да правят, освен да псуват, да мрънкат, да гледат телевизия и да… им вярват!
Къде го има това нещо?
Ами само в Абсурдистан, нали?
Повечето нашенски евродепутати изобщо не ги познавам – нито съм чул имената им, нито съм им видял физиономиите. Ето, един Панайотов от ДПС почти нищо не декларирал, а какви имоти у нас и в чужбина имал… Свят да ти се завие. И толкова много работи,че всяка година декларира доходи извън работата си в Европарламента?!? И нямал никакви спестявания?!?
Преди няколко месеца, когато представях новата си книга в България имах „честта” да пътувам в един самолет с евродепутатката Хюсменова. Да, в самолета на нискотарифната компания… Хайде, за мен, бедния писател, е ясно, ама за евродепутатката? Ще кажете, спестовница, народен човек. Да, народен човек… А пък аз ще кажа – просто дребни тарикати.
Те, оказа се, като по правило все са теглили огромни заеми за закупуване на жилища,че и от приятели вземали помощ… И купували, и строяли… За деца, внуци, правнуци…
Да продължавам ли?
Не, просто не мога да издържам вече това издевателство над себе си.
Само ще ви моля внимателно да прочетете текста по-долу. И да видите как се ”борят” за нашето добро тези евродепутати.
Какви палати, какви спестявания – Господи, къде си?
А в същото време хора като моя милост – един български писател години наред живее без работа, без почти никакви доходи, принуден да емигрира, ходи, пише, дискутира в Париж с едни от най-известните писатели на света, с френски, а и други депутати, политици, кметове…
Мнозина от тях ми казваха – мосю Райков, за първи път срещаме и разговаряме с българин, чрез Вас ние се докосваме до непознатата България, която тук е позната почти само с лошо… Те не скриваха и учудването си – ама как така бедно живеете? Та вашите евродепутати изобщо не са ни казвали подобно нещо? Та как се оцелява в днешно време с 50 евро пенсия на месец и 100 евро заплата?!?
Години наред вече ходя, търся сам родни диплянки, материали за моята страна, разнасям ги по институциите на Париж, казвам – ето, вие ни знаете май единствено заради ромския въпрос, знаете ни като крадци и нахали, но ние сме горда нация, с вековни традиции, с чудесен фолклор, с прекрасни планини, с топли хора…
Ще си призная – нанасяха ми, а и продължават да ми нанасят страшни обиди, щом спомена името „българин”, има хора тук, за които, меко казано, това име буди най-малкото подозрение. Те просто си извръщат главата…
Но аз, със свито и поболяло сърце, не спирам, пиша, ходя, говоря… И всичко – без стотинка заплата, единствено със скромния си хонорар и помощта на семейството ми…
Нищо, че много българи в България, предимно от предишната власт, но за огромно съжаление и от сегашната, ме гледат също презрително – гледай го тоя предател, ходи и ни разнася, плюе България…
Абсолютно съм сигурен,че сега някой слуга на държавна заплата ще рече,че плача, че се моля – нека той да дойде, нека той като мен да върши това вече осем години…
А аз всъщност просто искам и ние, българите, да бъдем като нормалните хора, да усетим поне за кратко хубавото в този човешки живот, а не само оцеляване, оцеляване… Да не бъдем най-тъжното място на земята, според едно от най-авторитетните списания в света. Да не бъдат и нашите деца и внуци като нашите майки, които така и си отидоха в земята, невкусили от оная, хубавата Европа…
Аз направих своя избор – беден, без работа, без доходи, но свободен!
Знаете ли какво казва Виктор Юго:” Само бедният може да бъде свободен!”
Хулен, мразен, разбира се, от малцина, но и обичан от своите читатели.
Ето, онзи ден ми пише лекарят-кардиолог, д-р Йовица Божков. Ще ви прочета само част от неговото трогателно писмо, а такива получавам ежедневно.
„Г-н Райков, прочетох тази нощ за три часа Вашата нова книга „Кестени от Париж”. Като Ваш верен читател Ви каня от името на цялото ми семейство като дойдете в България да гостувате вкъщи.”
Завършвам – колцина от тези евродепутати са получавали подобно писмо и подобна покана?
Е, ще кажете, тях такива писма не ги интересуват. Тях ги мами единствено „сухото”. Да, „сухото”…
Ето и обещаната статия,която всъщност предизвика горните ми горчиви размисли:


16 000 евро на месец прибира евродепутат

Публикувана: Вторник, 12-ти Юли 2011, автор(и): Пeтя Дикова, Лиляна Клисурова; прочитания: 1370; коментари: 4

Виж галерия 1 2 3 »
Андрей Ковачев от ГЕРБ, Кристиян Вигенин и Илияна Йотова от БСП и Станимир Илчев от НДСВ (от ляво на дясно) получават солидни суми за работата си в Европарламента. СНИМКА: РУМЯНА ТОНЕВА
16 575 евро получава на месец всеки от евродепутатите ни. Изчисленията, направени от “24 часа” обаче, са само при условие, че избраникът посещава редовно комисиите и участва в гласуванията в пленарната зала.
Заплатата на евродепутатите за 2011 г. е 7956 евро. След облагане с данък и приспадане на осигуровки чисто получават 6200 евро.
Сумата е толкова голяма, защото от този мандат и българите вземат същите заплати като останалите си колеги в Европарламента, а не както допреди 2009 г., когато сумите се равняваха по тези на националните парламенти.
Отделно вземат дневни от 304 евро за храна и хотел. Условието е да се подпишат в присъствения регистър. В дните за гласуване в пленарна зала сумата се орязва наполовина за отсъствия от повече от 1/2 поименни вота.
Екстра е и месечната надбавка от 4299 евро за общи разходи - наем, телефони и др. Сумата пада наполовина при отсъствия от 1/2 от пленарните заседания за година. ЕП покрива пътуванията им със самолет бизнес класа или влак първа класа.
21 209 евро на месец пък са отделени за заплати за асистенти и консултации, но парите се изплащат директно на хората. (Какво точно вземат евродепутатите по пера - виж в таблицата.)
Така за 2 години в ЕП евродепутатите ни би трябвало да са получили общо по около 393 700 евро всеки, показват изчисленията. Някои от тях карат втори мандат и вече пета година са на издръжка на евробюджета.
Затова не са изненадващи декларациите им пред Сметната палата. Едни са успели да спестят прилични суми, други са си купили жилища.
Скътаните пари са основно от заплати и различните добавки, които им се полагат.
Рекордьор е Станимир Илчев от НДСВ със 102 000 евро на влог за 2 г. работа в ЕП. Той е бил спестовник и през 8-те си години като депутат в родното НС, защото през 2009 г. вече е имал на влог 35 хил. лв. от заплата. Както и 9800 долара, заделени още от 7-те му години работа в Американския университет в Благоевград - между 1994 и 2001 г., когато заплатата му е достигала до 800 долара, а е пестил и от честите командировки в САЩ.
“От 1994 г. съм на позиции, от чието заплащане не мога да се оплача. Не обичам скъпи вещи, не почивам в чужбина, нямам вила, нито кола - не обичам разточителството и живея скромно, затова е нормално и да спестя. Това не е печалба, а спестявания”, коментира Илчев.
Той спи на хотел до 100 евро на вечер, а храната му дневно излиза от 10 евро на обяд до 30 евро вечер. Така от командировъчните, които са 304 евро на ден, могат да се икономисат между 1000 (при по-разточителните) и 3000 евро на месец (такива като него). А заплатата му от 6200 евро остава непокътната.
70 хил. евро е успял да задели Емил Стоянов от ГЕРБ. 45 хил. евро и 15 хиляди лева е спестил левият ИвайлоКалфин. 40 хиляди евро от тях са от 2009 г., като в сумата може би влизат и заделени пари, докато бе външен министър. Като евродепутат той си е купил мерцедес за 18 хил. лв.
Синята Надежда Нейнски има 30 хил. евро спестени от заплата, но изплаща кредит от 60 хил. евро.
За първата си година като евродепутат Илиана Иванова от ГЕРБ декларира спестени над 44 хиляди евро в чужбина. През 2009 г. тя си е купила “Фолксваген Пасат” за 25 хил. евро на лизинг. За 2010 г. обаче тя е обявила налични 20 хиляди лева и 6663 евро на влог в чужбина от заплата.
“Спестяванията ми намаляват, защото имам много разходи. Имам дете и сама издържам цялото си семейство, а наемите в Брюксел са високи. Всеки човек сам решава колко да харчи”, категорична бе тя.
Колегата й Андрей Ковачев е заделил близо 51 хил. лв. от заплата, наеми и лихви. Той обаче изплаща ипотечен кредит от 2005 г. за 345 хил. евро.
Повечето от евродепутатите са купили нови жилища със спестените пари.
Червеният Кристиян Вигенин, който кара 5-а година в ЕП, и съпругата му Милена през 2009 г. са си купили жилище от 98 кв. м в Белгия за 663 хил. лв., който е ипотекиран срещу кредит от 300 хил. евро.
“Преценихме, че това жилище ни трябва, защото през повечето си време и двамата сме в Брюксел”, обясни Вигенин. Съпругата му е член на Европейския икономически и социален комитет. Още след първата година на неговия мандат - през 2007 г., двамата си купуват къща от 166 кв. м с двор в с. Саранци, Горна Малина, за 156 хил. лв. Но имат кредит, заеми и лизинг за над 150 хил. лв.
Нов собственик на апартамент от 90 кв. м в Брюксел е и проф. Владко Панайотов от ДПС. За него е дал 303 хил. лв., които обявява, че са от заеми.
Още през 2006 г. той влиза в ЕП с много имоти - заедно с жена му Маринела имат 2 апартамента и учредено право на строеж в София, ателие в Поморие, ниви край Долна Митрополия и Гулянци, дворни места в пернишкото село Люлин и в Бяла черква, Великотърновско. През 2007 г. са купили къща с двор в с. Люлин, Перник, за 5000 лв. И фолксваген Поло за 21 хиляди. През 2009 г. са си купили гараж за 15 хиляди и Опел Инсигния за 50 хиляди от заплата.
Всяка година Панайотов декларира и суми от допълнителни доходи от трудови правоотношения извън ЕП. Няма нищо на влог през годините, едва през 2010 г. обявява 10 хил. евро по сметка на съпругата си.
За разлика от Вигенин и Панайотов останалите евродепутати са си купили жилища в България.
Апартамент от 145 квадрата в София за 107 000 лв. и гараж от 38 кв. м за още 17 500 са си купили Владимир Уручев от ГЕРБ и съпругата му. Като източник на средствата е посочил заеми. Декларирал е и ипотечен кредит за 90 хил. лв. и потребителски за 40 хил. лв. Спестяванията му от предишните години обаче са намалели само с 6000 евро и последно е посочил 36 хил. евро на влог. През 2006 г. пък е обявил по един апартамент на него и съпругата му - в София и в Пловдив, и гараж в Козлодуй.
През 2010 г. по спешност с апартамент в София се сдоби и Антония Първанова от НДСВ. 8 г. тя ползваше ведомствено жилище на Народното събрание, което поиска да запази и като евродепутат. Апартаментът обаче бе харесан от шефката на НС Цецка Цачева, която изгони Първанова от него, за да се настани самата тя там.
Пред Сметната палата Първанова посочва, че е дала 215 хил. лв. за апартамент от 116 квадрата и гараж, срещу ипотечен кредит от 103 хил. евро. “Приятели ми помогнаха и намериха жилището, пренесох се под напрежение, когато Цачева ме изгони”, каза евродепутатката. Тя е взела на лизинг и “Тойота Авенсис” за 34 хил. лв. На влог има 18 хил. евро.
Димитър Стоянов от “Атака” си е купил през 2009 г. апартамент в кв. Изток от 163 кв. м за 443 973лв. и гараж от 18 квадрата за 20 хил. лв. Взел е ипотечен кредит за 430 хил. лв., има и потребителски за 10 хил. евро. Спестяванията му за 2010 г. са 25 хил. лв. от заплата и пътни надбавки.
За разлика от него за 5 г. в ЕП червеният Евгени Кирилов е спестил около 50 хил. евро.
През 2008 г. на името на съпругата му Тамара е купен апартамент от 84 квадрата в София за 165 хил. лв. Година по-късно си е купил мазда за 2900 лв. и е направил надстройка на наследствен имот в село Любичево, общ. Антоново, за 65 хил. лв.
През 2008 г. Филиз Хюсменова от ДПС си е купила апартамент от 70 кв. м за 75 хил. лв. До 2010 г. тя има спестени 35 хил. евро.
Миналата година Метин Казак от ДПС и съпругата му са дали над 107 хил. лв. за 2 парцела в Горна баня с обща площ 1300 квадрата. Спестяванията му са 55 хил. евро на влог в чужбина и 10 хил. лв. в банка у нас.
Още през 2007 г. Слави Бинев от “Атака” и съпругата му са си купили къща от 480 квадрата с двор от 623 кв. м с в София за 950 хил. лв. През годините доходите му варират, а за 2010 г. е спестил 5500 евро.
Мария Неделчева от ГЕРБ единствена не си е купила нищо и не е заделила нито лев за двете години в ЕП.
Колежката й от БСП Илияна Йотова си е купила през 2009 г. мерцедес за 37 хил. лв. от заплата. И изплаща стар лизинг от близо 15 хил. лв. Тя обаче също няма заделен нито лев по сметки. Дарила е 5000 лв. на БСП, а останалите пари държи на разплащателни сметки, от които издържа 6-те си офиса в страната. “На месец успявам да заделя около 2000 евро за наеми, режийни и заплати за хората в офисите, останалото е за летни университети за студенти и други мероприятия, които организирам в България”, обясни Йотова.
Сряда, 13-ти Юли 2011
Dani: БГ и Евродепутат у нас= ПРЕСТЪПНИЦИ!!!
Вторник, 12-ти Юли 2011
драстично намаляване на субсидията: Евродепутатите получават 34 ооо лева месечно,а българските 25 хиляди лева-заплата плюс субсидия. В един от коментарите пише,че в Германия депутатите получават 17 хиляди лева.А в България минималната заплата е 240 лева.Абсурд-1 български депутат получава 100 минимални заплати.
Вторник, 12-ти Юли 2011
NIKOLA: ЕМИ КАКТО ВИЖДАТЕ НЯКОИ ОТ ТЯХ СА НА ПРИНЦИПА ВЗИМАЙ КАКВОТО ИМА И ИЗЧЕЗВАЙ, ЗАТОВА СИ КУПУВАТ ЖИЛИЩА НА ЗАПАД
Вторник, 12-ти Юли 2011
Deutschmann: Това са двойно повече пари от тези които получава един член на немският Бундестаг. Браво, Тази държава има прекалено много пари! А на държавните чиновници какви са заплатите???????????


Вместо заключение:
Да, това са два свята – моят и техният… Два паралелни, никога непресичащи се, и слава Богу, светове…
Да, това е! Но да ги оставим тях, недостижимите, тях,”чедата” народни. Те имат къде-къде по-важна задача – да мислят как да опазят „скромните” си спестявания! И да чертаят сдтратегии как да спечелят средващите избори,защото човек веднъж като свикне на лукса…
А аз трябва пак да тръгвам – имам поредната среща с французин. Който почти нищо не знае за България…
Тръгвам. Да правя нещо, за което никой от българска страна нито ми плаща, нито ме е молил. Но това е моето желание, нали? Какво да се прави – луд умора няма! Няма и сантими, разбира се…
Но има онова писмо. Което му стига. Нещо, което тези по-горе никога няма да разберат, а и да усетят…
П.П.
Току-що срещнах една българка,която от две години е в Париж. Тя била прочела в интернет, че Зорка Първанова вземала по над 2000 лева всеки месец вече осем години,защото… била съпруга на Първанов?!?
Жената, около 60-годишна, ми разказваше и плачеше, била в една от службите на Франция, търсела съдействие за започване на работа, от там, като видели, че е с две висши образования й казали, че няма ... шанс. Защото засега такива като нея,щом са от България и Румъния, тук могли да работят най-черната работа, дори не можела да бъде и гледачка на деца, защото имала голяма квалификация?!?
А тя плаче и ми казва – не искам да се върна в България,г-н Райков,защото там те гледат в лицето такива като тази Зорка и те лъжат, че у нас всичко е тип-топ.Те лапат парите, а за теб и трохи няма. Лошото е,че и тук,в Париж, сме втора категория хора…
Е,какво е това,г-да евродепутати?
Как ще отговорите на тази жена?

ДИМО РАЙКОВ
ПАРИЖ

вторник, 12 юли 2011 г.

КОГАТО ЛЪЖАТА E ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА…

ТОПЛОФИКАЦИЯ ПРЕДСТАВЯ ФАЛШИВИ ДОКУМЕНТИ ПРЕД СЪДА

ПАРНОТО ОСЪЩЕСТВЯВА ТЕРОР НАД БЕЗЗАЩИТНИ

От няколко години живея в чужбина. Като писател си обещах никога да не скривам това, което виждат очите ми и усеща сърцето ми. Колкото и каквото и да ми струва това. А ми коства доста, доста много… Но не това е сега темата.
Не знам защо, но особено чувствителен станах по отношение на националността ми. Може би защото още в началото срещнах открити предразсъдъци, тоест, казано тактично, при произнасянето от моя страна на думичката „българин”, доста често ответната реакция на моя събеседник бе: „ А … „
Да, това неизменно „А…”, последвано от още по-неизменното многоточие… И от извръщане на главата.
А това по френските маниери значи – ти не си ми интересен. А каже ли го това, или покаже, французин, значи нищо повече не можеш да искаш – ти просто си за този човек, казано по нашенски, „аут”!
Причините? Много са.
Ето само една от тях, която изпитах върху гърба си – неспособността да бъдеш истински гражданин, да отстояваш правата си. И когато решиш, че повече не може така, винаги ще се намери някой, който да те „приземи”, да те „отрезви”, в случая тази роля е поета от държавата и българския съд.
Но да „карам” поред.
Като човек, който вече диша по-свободно, тоест „заразен” от свободата на Париж, реагирах на наглото и безцеремонно безумие, което една структура, наречена ТОПЛОФИКАЦИЯ, години наред се опитваше, а и продължава да се опитва да върши над мен и моето семейство. Разбира се, не съм само аз жертва на терора на ПАРНОТО, десетки, стотици хиляди са нейните жертви, но в случая говоря за себе си.
С една дума – не издържах на терора и наглостта на чиновниците от ТОПЛОФИКАЦИЯ и при поредното тяхно издевателство си намерих адвокат. Знаех си, че неприятностите ми ще се увеличат, но в края на краищата някой трябва да им покаже на тези наглеци, че България вече е член на Европа, а не губерния.
Това, което правят тези престъпници е без аналог в света. Сигурен съм. Изчетох доста неща по темата, но никъде не срещнах такава безцеремонност, такава наглост, такъв цинизъм и … такава подкрепа на едни тарикати от ДЪРЖАВАТА?!?
Как е възможно подобно нещо?
Ти не искаш една услуга, нито си подписал, че я желаеш, нито ти отговарят на многобройните писма за обяснение като как ти я калкулират тази услуга, ти самият, а и семейството ти, изобщо не живееш в жилището си, заявил си това документирано, но на онези хич не им пука – за тях ти си дойна крава, за тях ти си никой, продължават да ти надуват сметки, да ти пращат незаконни, фалшиви от всякаква гледна точка фактури и те карат да плащаш нещо, което изобщо не си искал, а и не си употребявал?!?
Отгоре на това – сметките ти са по-големи от съседи, които живеят постоянно в жилището си, имат деца и тъй нататък…
Значи има, ама как да няма, нещо изначално сбъркано в цялата тази далавера?
И какво прави държавата? Още повече – тази фирма ТОПЛОФИКАЦИЯ е държавна, сега общинска, но пак същото. И вместо да разреши нещата, държавата вече двадесет години подпомага грабителите. Как? Ами като си трае. Но и като измисля такива закони, чрез които хората, които надигат глас за справедливост и граждански права бъдат съдени като престъпници – в името на народа – пращат им се съдии-изпълнители, лепят им се вратите с призовки, мутренски фирми ги рекетират, заплашват… И колко инфаркти и инсулти на стари хора, на честни наши майки и бащи, които цял живот са живеели праведни, стотинка не са откраднали, а сега …биват осъждани?!?
И то от кого? От хора, които са супер крадци, циници и прахосници като този небезизвестен Вальо Топлото със сметки за милиони в чужбина. И всичко това продължава! Вижте им само заплатите на тези хора от ПАРНОТО! Може ли те да бъдат такива, след като уж тази фирма почти е фалирала? Може ли да се плащат милиони за съдебни дела от фалирала фирма? И колко още въпроси…
Ето и конкретната причина да напиша тези редове.
Оказа се, че като доказателство, че аз съм непочтен длъжник спрямо Топлофикация юристите й са изпратили в съда във връзка със заведеното дело ДОКУМЕНТИ С НЕВЯРНО СЪДЪРЖАНИЕ.
Ама, моля ви се! В каква страна живеем?
Държавна фирма да си позволи да лъже, без дори да й трепне окото! И от начина, по който го прави, си личи, че това е повсеместна нейна практика.
Да изпратиш фалшив документ, че лицето е отказало да подпише документ, при положение, че аз на тази дата изобщо не съм бил в България. Като доказателство сложили и името на мой съсед, той бил „присъствал” също…
И още нещо – още фалшиви документи, подписани уж от мен, естествено с фалшив подпис.
И това го прави ДЪРЖАВАТА!
Защото ТОПЛОФИКАЦИЯ Е ДЪРЖАВНА!
И съдиите съдят! На основата на откровени и нагли фалшификати!
И с какво лице този шеф на Парното застава пред медиите и заплашва хората?
С какво лице продажни журналисти мълчат позорно!
НЕЩОТО, ЗА КОЕТО НАЙ-МНОГО СЕ МЪЛЧИ ОТ ВСИЧКИ ИНСТИТУЦИИ В БЪЛГАРИЯ, Е ПРЕСТЪПНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ТОПЛОФИКАЦИЯ!
Защо? Аз имам вече, и то отдавна, отговор. А и той не е толкова труден, нали?
Ами, да, защото „играят” заедно!!!
Но да видим докога?
Европейският съюз и Европейският съд вече са уведомени за това престъпление над обикновения български гражданин. А тези институции, за разлика от нашите, може да забавят, но никога не забравят! И съдят честно и почтено.
Това е и моята надежда. А и на стотици хиляди, милиони като мен КРЕПОСТНИ СЕЛЯНИ на Топлофикация в този иначе толкова разкрепостен 21 век…
Европа да ни освободи от безумията на нашата уж, българска ДЪРЖАВА?!?
Да, на това днес се надяваме…
Ще завърша с изповедта-проплакване на една много възрастна жена – 89-годишната Йонка Митева:

`Пенсията ми е 150 лв., вземам и фронтовашки, ама не стигат пустите пари, защото имам много плащания, затова обикалям контейнерите

Предпочитам да ровя из кофите, отколкото да прося... Носят ми храна от социалния патронаж, пенсията ми за това главно отива, от години чакам ред за старчески дом. Не вярвам да дочакам, пък и откровено казано, не ми се иска, тук сама съм си господар, има-няма, оправям се... Бях дарила преди много време апартамента си на племенница срещу доглеждане, но тя ме измами и се наложи по съдебен път да си връщам жилището. Чак след десет години успях, но пък се наложи да го продам, че да платя съдебните разноски и парното. Условието при продажбата е да ползвам жилището си до живот. И го ползвам, пък като умра, ще го вземат. Нали се сещаш, парите отдавна свършиха, през 2000 г. си изключих окончателно парното, махнах и радиаторите, обаче от общите части и топлата вода, която почти въобще не харча, ми искаха по 70-90 лв. на месец, та са се натрупали пак над 3000 лв.

Топлофикацията ме съди, ето днес ми е делото, ама въобще няма да ходя

За какво да им ходя? Да ме осъдят! Какво ще ми вземат? Освен пенсията и борчове нищо друго си нямам..."



Докъде стигнахме ние, българите? Докъде стигна Топлофикация, тази фирма,осъществяваща терор над беззащитни?
И докъде ще стигне българското ни безочие и липса на милост към възрастните ни родители?
А и към нас самите…

събота, 9 юли 2011 г.

ЗАЩО ЗА ТЯХ СМЕ МИЗЕРНИЦИТЕ НА ЕВРОПА?

"Economist": "Латинска Америка е жизнерадостна, бившият СССР - потресаващо мизерен, а най-тъжното място на света, по отношение на доходите на човек, е България."

Преди дни по повод на моята статия „Българите-дефектното племе на Европа…” ми писа един господин, който с плам и граждански гняв нахлу в личното ми пространство, каквото несъмнено представляват личните блогове в интернет - никой не те кара да ги четеш и ако не ти допада написаното там, просто не го прочиташ. Та „дойде” при мен този господин и, ръсейки обиди, ме призова да се извиня за горчивите си размисли.
Ето моето „извинение” - само от един случай ТРИ факта и един цитат от чужда медия. Които са достатъчно красноречиви.
Първият – при автобусната, забележете, поредна, трагедия в България само ТРИ леки коли са спрели да помогнат. Другите са подминавали.
Втори факт – веднага след трагедията телефонни измамници са започнали да тормозят близките на загиналите, а и на останалите пътници от автобуса…Хората не знаят на кой свят се намират, а мръсниците-мародери издевателстват над тях.
Трети факт – организаторите на чалга концерт в НДК не са го отменили, въпреки обявения ден за национален траур.Чалга и кючек… И смърт…
Ето и цитата от „Дойче Веле”.
"Новите мизерници в Дортмунд" - под това заглавие на уебсайта на WDR откриваме обширен материал за мизерния живот на българите в Дортмунд и проблемите, които те създават на града. Tam в момента живеят около 2000 българи, но почти всеки ден на централна гара пристигат автобуси от Пловдив, пълни с нови "пришълци". В Германия българите имат право да живеят, но не и да работят. Проституция, работа на черно, живот сред купища боклуци в полуразрушени сгради - такава е българската реалност, четем там. Но защо точно Дортмунд, пита Катрин Шлузен, авторка на статията. Нейното предположение гласи: заради предимно турското население в северната част на града, близостта до други български семейства, заселили се вече тук, и разбира се директната автобусна връзка. Повечето "български мизерници" в Дортмунд са роми - от един определен квартал на Пловдив. Авторката описва мизерията в една от къщите, населявани от български роми. В нея под наем са живели 50 човека - разбира се без договор, а стаите са пълни с боклуци, плъхове, разкъсани матраци. Радиаторите са отремонтирани и отдавна разпродадени. Навсякъде са разхвърляни детски играчки. Никое от тук пребивавалите деца обаче не е посещавало училище, пише Шлузен.”
Всъщност да продължавам ли?
Колко лесно е да си „патриот”, колко е доходоносно и престижно. А и оневиняващо твоята собствена вина, че си траеш и приемаш за нормално подобно състояние на нещата в родината си? А нима е толкова трудно да си човек, просто един нормален, земен човек? Да признаеш, че нещата в родината ти са зле и да видиш с какво и как да помогнеш. Да признаеш, че и душата на българина е оскотяла. А не да патриотарстваш, да се подиграваш на съседи, че те били зле, а ти си добре. Не да лъжеш и да заблуждаваш.
Всъщност кого заблуждаваш?
Да, себе си, разбира се.
„Защото няма по-сляп от този, който не иска да види”, нали?
ДИМО РАЙКОВ
Париж

вторник, 5 юли 2011 г.

ЦИНИЗМЪТ ПРЕВЗЕ БЪЛГАРИЯ

Това, от което най-много се страхувах, вече е факт – статуквото се запази и вместо Герб да разбие несправедливостта по нашите земи, то неговите хора я циментираха.
Доказателства?
Ами просто се огледайте,прочетете и чуйте…
За мен най-показателното е, че от известно време в България се налага уж всеобщото мнение, че вече в страната нещата са тип и топ, че просто трябва да се радваме на живота, че трябва да четем жълтевини,не напразно вече има нови вестници с такава насоченост,че трябва и книгите да бъдат с лека тематика, с някаква друга, виртуална реалност, стига с тези мрънкания, стига с тези оплаквания… Оптимизъм,оптимизъм и пак оптимизъм…
Нещо да ви е познато,приятели, особено от моето, а и от по-старите поколения?
А истината е не само страшна и стряскаща, но и поразяваща!
Ето я и нея.
Според проучване на НЦИОМ от май, три четвърти от най-жалките европейски сиромаси не могат да си плащат сметките за ток и парно, 60 на сто са свили до крайност покупките на стоки от първа необходимост, 16 процента са безработни, а целокупният български народ масово избягва да ползва здравни услуги и лекарства поради тежък недоимък. Социологическа агенция преди време констатира, че всеки пети българин живее с 2.5 евро на ден, а минималната работна заплата, според Евростат, е 120 евро на месец.
Да, това е истината. И то констатирана не от кой да е, а от проправителствената социологическа агенция. Значи…
За мен е повече от ясно.
Това, което вече става 20 години в България е КОНТРОЛ НАД БЕДНОСТТА, тоест КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ. Защото не може толкова години народът да живее с мизерни доходи от заплати и пенсии, а шепа „избрани” да тънат в охолство.
Тук обаче искам няколко думи да кажа за едни от най-важните хора, които прокарват тази линия на КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ.
Става дума за финансовите министри в досегашните правителства на страната ни. Да изброим само тези от предишното десетилетие – Муравей Радев, Милен Велчев, Орешарски, сега е Дянков…
Все отбор юнаци. Правени сякаш по калъп. С най-отличително качество – наглостта! Да, наглост, съчетана с огромна доза цинизъм!
Припомнете си техни действия, изказвания…И ще ви настръхнат косите.
И тъй като българинът най-много се слави с късата си памет, ще ви припомня само две неща, свързани с някои от тези „капацитети”.
Учителската стачка… Навън София се тресе от недоволство, а вътре, в Министерството на науката и образованието, Орешарски и Вълчев с наглост, достойна за Гинес,се подиграват с тези, които са ги избрали, тоест техните, на двамата министри, господари. Господари ли? Слугите”, тоест министрите, с тънки усмивчици коментират кога да се върнат от чужбина от „екскурзии”, плащани тъкмо от тези гладни и боси навън люде, и как да „финтират” стачкуващите…
Втори епизод. Ето думите на Дянков по повод на предложение на журналист един месец да живее с минимална заплата.
Думи, достойни да потресат целия свят с безочието, студенината, надменността си.
В България се спестява много повече, отколкото в много европейски страни и дори по време на криза, убеден е Симеон Дянков. Той обаче отказа да участва в експеримент да поживее един месец само с минималната работна заплата в България, за да покаже на сънародниците си, че това е възможно и дори може да се спестява.
"Това би било чисто популистко. Тези хора не са ходили и не са се учили, не са правили докторат по икономика, не взимат решенията, които взимам аз. На хората им плащат за това, което работят. Хората с по-добро образование взимат повече пари", аргументира се той.
АСН

Спирам. Повече не ми достига въздух. А имах някаква надежда, че ГЕРБ ще направи нещо различно, че ще попребори поне мъничко мизерията.
А вижте какво говори този!
И как!
Но най-страшното е, че му се позволява – е, кой и как тогава да възцари поне елементарна справедливост по българските земи, пълни иначе с мастити „патриоти” и празнодумци…
КОЙ ГИ ИЗБИРА ТЕЗИ НАГЛЕЦИ, ПРАВЕНИ ПО КАЛЪП?
И тъкмо си задавам този въпрос, и пред очите ми попада друго заглавие от „Стандарт”. Този път за друг един наглец.
Съвестта ми е чиста. Така шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев коментира пред Нова телевизия появилите се информации, според които се е сдобил с хибриден луксозен автомобил и с имот близо до Несебър.
Личен автомобил ми трябва, защото ми е нужен за уикендите, за лични причини. Той е купен на старо, плащам лизингови суми. Първоначалната сума е над 60 000 лева без лихвите. Всеки месец внасям около 800 лева, призна председателят на ДКЕВР.
Заплатата, която получавам, е публична и е почти 4000 лева, допълни той. Закупеният от Семерджиев имот близо до Несебър е незавършено строителство, част от къща и понеже не е точно в Несебър и е далеч е от морето, затова по думите на председателя на енергийния регулатор, е толкова евтин имот.
Преценил съм, че сега е времето да закупя имот. Беше около 32-33 000 лева, когато го купих. Бил съм изпълнителен директор на дружество, това е най-високата заплата, която получавам, коментира още той.

А, значи още един… Значи също наглец. Също „назначен”. Припомнете си неговите предшественици.
И какво излиза? Че наглеците в България са и надменни, и мислещи се за богове. Те обаче не допускат, че са… смъртни. Че и за тях се пази толкова, колкото за байчо на село. Че няма как да отнесат те, а и потомците им всичкото това имане ТАМ, откъдето всъщност няма връщане.
Прочетете внимателно думите им на тези самозабравили се негодници, знаете ли колко такива съм видял през живота си, това са нещастни по своему хора, но заради тях и такива като тях, каквито у нас никак не са малко, милиони българи емигрираха и емигрират, отвратени от бг-политиката и властта.
Но няма спасение от тези. Те идват пак – и в чужбина. И идват като твои спасители?!? Да ти казват колко е хубаво у нас, убеждават те да се върнеш…
Е, то бива наглост, ама чак пък толкова…
Но значи някой им позволява? Някой ли?
Кой всъщност е този някой?
Да се попитаме ли? Или много добре знаем отговора?
Да,знаем го.

ДИМО РАЙКОВ
ПАРИЖ