ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 17 юни 2011 г.

ДОКОСВАНЕ ДО УМБЕРТО ЕКО, САЛМАН РУЖДИ, ПОЛ ОСТЪР, МАРК ЛЕВИ...

НАСАМЕ С ГОЛЕМИТЕ ПИСАТЕЛИ НА ХХІ ВЕК

В ПАРИЖ С ЕДНИ ОТ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ ПИСАТЕЛИ ДНЕС В СВЕТА - УМБЕРТО ЕКО, САЛМАН РУЖДИ, ПОЛ ОСТЪР, ЖАН-КЛОД КАРИЕР, МАРК ЛЕВИ, ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ, АНДРЕЙ КУРКОВ …

Това е рядък шанс – да се докоснеш до съкровения свят на едни от най-големите умове на века, в който живееш.
Всъщност това е дар от Бога, в случая за мен – от Париж и Франция. В най-красивия град на света, в най-духовната страна на планетата аз имах щастието да се срещна и докосна до няколко от най-големите писатели на нашия ХХІ век.
За цял живот ще помня думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко, казани по отношение на неговия принцип на творчество и живот: „Времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Ще помня и светлината в очите на големия писател, когато заговори за България: „Бил съм у вас със съпругата ми три пъти. В страната ви ни бе много хубаво, имам у вас много приятели, обичам, обичам, обичам / Той три пъти я повтори тази дума, та хората около нас впериха очи в мен с любопитство…/ България!”
Салман Ружди е леко пълен, почти нисък и като че ли некрасив – но това усещане е само на пръв поглед. Когато го доближиш, сякаш ток те пронизва и ти си омагьосан от интелекта, който е утаен в очите на този велик писател.
В първия момент ми се стори и надменен. По-късно, когато в подробности се запознах с биографията му, разбрах, че това по-скоро е защитно действие – та лесно ли е години наред да бъдеш осъден на смърт, да живееш с усещането, че всеки миг ти си мишена? В мен се запечата мисълта му: ”За силата на един творец най-точно говори неговата социална чувствителност.”
Пол Остър, чиито романи във Франция са хит и на чиито представяния се нижат дълги опашки от читатели, също бе категоричен:” Обожавам самотния човек, този, който винаги се съмнява…Той е способен да направи нещо голямо.”
Жан-Клод Кариер, известният френски писател и драматург, ме изненада, но и същевременно обнадежди с подхвърлената си към мен фраза: „Много е интересна тази тема за рухването на тоталитарната система. Как така тя рухва и какво става с хората от тези страни? В някои от тях се отключва дивото! Така ли е наистина, мосю Райков?”
А с Марк Леви, най-четения автор във Франция, чиито всички книги продължават непрекъснато да са на пазара и който само за 2010 година има продадени екземпляри за, представете си, 19 милиона евро, ме свързва запознанство от няколко години. Той бе изненадващо „топъл” и добър към моя милост още на първата ни среща, отправяйки ми посланието:” Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Фредерик Бегбеде пък, най-младият от цялата тази плеяда, известен с буйния си нрав и с прозвището „лошото дете” на френската литература, когато разбра, че съм българин, широко се засмя, сърдечно, уютно и загадъчно:” О, в София прекарах едни от най-хубавите си мигове. Не затворих очи и за секунда…”
Много приятели в България има и един от най-превежданите във Франция в момента автори бившия източен блок – руснакът Андрей Курков, който живее в Киев. Неговите думи ми вдъхнаха така нужния живец:”Ние, източноевропейците, въпреки всичко, което сме преживели, а и преживяваме, има какво да кажем на европейския, а и на световния читател. И ще го кажем!”
Тези мои срещи-докосвания до големите писатели ми доставиха радост, но и мъничко тъга – ех, да, „кога ли наистина ще ги стигнем американците”, разбира се, става дума не толкова за материална обезпеченост, а за свобода на духа, за вътрешна разкрепостеност, за умението да се усмихнеш, да се поспреш и да кажеш, въпреки липсата на време и въпреки армията от телохранители около теб, няколко топли думи на един непознат пишещ събрат, идващ от малка, почти неизвестна страна, който сам, с оскъдни средства и без литературни агенти, мениджъри и тем подобни днес не „екстри”, а задължителни „атрибути” за съвременния писател се опитва да върви по пътя на твореца, да каже и той своята дума, да популяризира името на почти неизвестната си родина, чиито държавници доста често, ако не и винаги май, не искат и да знаят за тези негови, а и на останалите му колеги усилия и пориви…
Спомням си как преди време, когато тръгвах в Париж към първите си срещи с подобни великани на духа и почти винаги бях обземан от някаква странна треска, дъщеря ми, разбира се, за да ме успокои, неведнъж ми казваше: ”Татко, защо толкова се впрягаш? Та и тези хора са като нас, и те имат две ръце, една уста …” И тъй нататък…
В интерес на истината тези думи на дъщеря ми тогава „хващаха дикиш”. Поуспокоявах се и съумявах да проведа срещите си.
След видяното и усетеното при досега си с моите събеседници аз може би подсъзнателно проумях, че да, тези хора на пръв поглед са като всички нас, обикновените хора, още повече че те като по правило се държаха с мен семпло, сърдечно, като равен с равен.
Но аз наистина усетих и невероятната вътрешна сила у тези майстори на словото, техният огромен потенциал на мисълта, тяхната титанична енергия – все неща, които толкова липсват на нас, обикновените представители на човечеството…
Всъщност в подобно явление няма нищо странно или лошо – малцина са призваните и одарените от Всевишния. И това си е напълно в реда на нещата.
Затова трябва да се опитваме да се докоснем до магията на тези великани на духа, до техния начин на мислене, та дано нещичко прихванем – а и нали ние, българите, имаме такава народна мъдрост – „С какъвто се събереш, такъв ставаш.”Дай, Боже!
И така – напред, към големите…

сряда, 15 юни 2011 г.

БОЙКО БОРИСОВ В ПАРИЖ: НИЕ СМЕ НАЙ-БЕДНИ И КОРУМПИРАНИ

НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ…

Да, това е едно от най-употребяваните в света словосъчетания. В нашия случай – в български условия…Какво имам предвид?
Ами, ето какво.
Признавам си без бой – имах надежда, че Герб и Бойко Борисов ще направят нещо добро за България. Не че нямах своите съмнения. О, само какви съмнения – та аз съм вече на петдесет и кусур години. Но просто сърцето ми бе изтръпнало от толкова негативизъм, от толкова безверие, та като удавник за сламка се хванах за тази своя последна надежда, а и така ми бяха омръзнали тези „герои” досега, исках завинаги да се махнат царските лакеи, както и останалите техни „коалиционни”, а то всъщност грабителски, партньори. А и около Борисов виждах хора, които ми вдъхваха доверие като Фандъкова, Малина Едрева, Цветан Цветанов, Марин Райков…
Затова и изчаках. Дори тук-там се намесих в интернет с позиция, че нека да поизчакаме, че ако и това правителство се издъни, то тогава вече България наистина е загинала.Б едно бях сигурен тогава, а и сега - ако Борисов излъже народа, спасение за България няма!
По онова време,около изборите през 2009 г., вече бях решил да емигрирам. На много други места съм обяснявал мотивите за своето решение. Тук само ще кажа едно – вече не можех да издържам на това да си блъскам главата все в една стена, която не помръдва. Но това най-болезнено го усетих, когато се разболях тежко. Нали знаете, ние, българите, се „вземаме в ръце”, когато ни „дойде до главата” . Тогава – смъртно болен, на стъпки от оная,аз разбрах, че, освен съпругата и майка ми, никой не го еня за мен – нито държава, на която си работил честно и почтено, според силите си, нито болници и лекари, на които си плащал цял живот осигуровки, нито власт…Ти си просто НИКОЙ в страната на НИЧИИТЕ! И единствен ми остана …Париж. Мисълта за него ме върна на този свят. Прохождах отново - същинско дете, лазех по пода,стиснал зъби и сърце. И единствено с мисълта за... Париж. И тогава вече бях решил –ако успея, трябва да се отблагодаря на този единствен град-човек. И тръгнах към него…
И ето, сега изведнъж, вече в Париж, аз се поколебах – идва, вече и за слепците бе ясно, Бойко Борисов, а пък аз, въпреки известни надежди към него, си тръгвам. Поколебах се, но този път се оставих на усета си. И тръгнах.
Съвсем скоро след това, вече като министър-председател, Борисов се оказа,или хайде – аз се оказах, до него – там, в широкия луксозен салон на българското посолство в Париж.
В претъпканото пространство прокънтяха думите на премиера – АЗ СЕГА СЪМ ПРЕМИЕР НА НАЙ-БЕДНАТА И НАЙ-КОРУМПИРАНАТА СТРАНА В ЕВРОПА!
Всички бяха изтръпнали – такива думи тук никой досега не бе произнасял!
Не усетих как това го казах на глас.
Борисов изглежда не проумя веднага за какво бе моята реакция, та веднага попита – „ В смисъл?”
- Ами прави Ви чест, че тук, където наистина никой досега не бе изричал такива думи, Вие казахте истината – дообясних причината за моята малко невъзпитана реакция.
Останах с впечатлението, че той не ме разбра докрай, но това нямаше в случая никакво значение.
Важното бе, че след тези негови думи аз бях окрилен. Не само аз. Толкова души след това ми се обадиха, които също не скриваха надеждата си, че най-после нещо май ще се направи в България.
Тогава се запознах и с министър Цветанов, направи ми много добро впечатление.
Това усещане се засили и след като министър Цветанов започна да разкрива престъпленията на тройната коалиция. Е, рекох си, струвало си е толкова години да си без работа, да боледуваш без лечение, да пишеш с горяща глава и мисъл за този беден, отчайващо беден българи, поставен в унизителни условия на съществувание. Най-после светлинка в тунела. Дай, Боже! Май дойдоха хора, които ще помогнат на бедните, няма да гледат само собствения си джоб, няма да крадат, няма да лъжат…
Да, надеждата… Последната…
Оказа се обаче... Да, оказа се, че онази българска общност от хора без глас, без пари, без… зъби май пак ще си остане сиротна. Че пак ще си има богат и пребогат елит и беден народец...
О, има ли друг народ с толкова много люде с УСТА-ДУПКИ?
Наскоро бях в България с мой познат французин. Той беше поразен от гората от некролози,обрасла и телеграфните стълбове, и стените на домовете… Беше поразен и от УСТАТА-ДУПКИ…
- Ама как може тези хора да живеят без зъби? – попита ме той обратно в самолета за Париж.
Какво да му отговоря? Как да му обясня? Просто го попитах, разбира се, след като се извиних за нетактичността, каква е неговата пенсия.
Оказа се, че той, бившият бояджия, тоест един най-обикновен трудов французин, сега има пенсия от 1400 евро, значи 2 800 лева… При цени на хранителните стоки в Париж по-евтини от тези у нас. За качеството да не говорим…
И този същият бивш бояджия се оплакваше, разбира се, сдържано, че не му стигали парите, че той и жена му живеели в общинско жилище, че държавата била поела разходите им, че въпреки това гледали едно дете, да си докарат нещо отгоре…
Че днес животът бил много труден, а с толкова малко пари...Слушах и мълчах.Да какво можех да му кажа на него парижанина, аз, българският писател, с дузина книги, с тридесетгодишен стаж, започнал в родината си от най-ниското стъпало и стигнал почти до върховете на българската трудова ийерархия в своята област, който сега бе дошъл на 55 години нито канен, нито очакван в една толкова обичана от него, но все пак чужда страна,страна със свой самобитен начин на живот, език и тъй нататък особености. И да започнеш от нищото, пак отново, все едно че си юноша…
Е, наистина какво да му обяснявам. Да му кажа всичко това, да му обясня, че милата ми майка, вече покойница, както и над два милиона българи, получаваше пенсия от около петдесет евро? Ще ме разбере ли, ще ме съжалява ли?
И си замълчах. О, как се научихме ние, българските емигранти в Париж, да мълчим!?!
Просто станах, промълвих нещо на своя „френски” за извинение и под учудения поглед на френския бояджия аз си тръгнах с отмаляло, за кой ли път, сърце.
Разказвам за този епизод, защото за мен най-явен признак, по който едно правителство показва какво ще бъде управлението му, е отношението към болните, възрастните и децата.
Да давам ли примери как правителството на Борисов се отнася към тези категории от български граждани? Няма нужда, нали?
Достатъчно е да спомена само мнението на премиера, изказвано напоследък, че ние,българите, сме били по-добре от гърците, от хърватите, от…, че да внимаваме, защото ако ни се случи това, което се е случило на съседите, ще ни бъде много, ама много тежко…
Четях, слушах тези думи и не вярвах на ушите и очите си. Това ли бе оня мъж, който в посолството ни в Париж открито и честно, с болка в гласа каза ИСТИНАТА ЗА ДНЕШНОТО ДЕРЕДЖЕ на българина?
Как така нещата са се преобърнали у един и същи човек, та само за година и нещо той изведнъж „засвири” съвсем, ама съвсем друга песен?
Какво става с тези наши държавни мъже, та щом около тях настане благоденствие, забравят всичко преди това? Заобиколени от лакеи, от слуги, чието единствено достойнство е да гъделичкат самочувствието и егото на всеки властник, те изведнъж забравят откъде и как са тръгнали и сякаш стават съвсем други хора – без чуваемост, без топлинка, без сърце… Хора-властници без сърца, тоест с парче лед в гърдите си…
Тази толкова позната бг-картинка…
Да внимаваме, защото можело да ни постигне съдбата на гърците и тогава щяло да стане страшно…
Господи, ама Вие, сериозно ли, г-н Борисов? Че какво по-страшно от това, което вече двадесет години се случва на моя народ може да му се случи? Че не виждате ли, г-н премиер, че от стягане на колана на този наш народ душица не му е останала, не виждате ли тези хора с УСТА-ДУПКИ около себе си?
Наскоро бях в България – представях новата си книга „КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ” – о, такава сивота, толкова прах – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата… И примирение, и КОНТРОЛИРАНА БЕДНОСТ, тоест бедност за народа, а облаги и разкош за властниците и слугите им…
И една огромна пропаст между назначения елит и обикновените хорица.
Едните богатеят, дебелеят, ох, какви мазни бузи, какви шкембета, какви палати, какъв разкош, а от другата страна - каква мизерия, какъв примитивизъм… И същите чиновници, същите журналисти, същите медии-подмазвачи, същите политолози, социолози и тъй нататък слуги, които двадесет години все говорят и пишат едно и също…
Да, къде сте, г-н премиер? Ама оня премиер, до когото бях на 6 октомври 2009 г. в просторния и луксозен салон на българското посолство в Париж…
Къде са ония думи – България е най-бедната и най-корумпираната страна в Европа?
Сега вече песента е – ние сме по-добре от гърците, от…, ние си живеем добре…
Да, жестока съдба българска. Съдба на една прокълната територия, наречена „България”… В която липсват толкова елементарни човешки нещица, но най-много – солидарността между хората. Онова усещане за милосърдие, за добра дума към ближния, усещане, че животът ни е един-единствен и неповторим, но че и той, рано или късно, свършва за всеки. И ти не можеш в ония два метра да занесеш всичкото това имане, придобито с толкова студенина и престъпления, просто то там няма да ти трябва…
Но кой ли ти ги слуша тези неща?
Сега аз съм на власт. Сега и завинаги! Така пеят тези около теб, умилкващите се по професия, които обаче с другото око се оглеждат – кой ли ще те наследи… За да могат навреме да се „пренастроят”, да започнат да словославят него, следващия цар…
Ех, Българийо, ех, територийо балканска…
Да, „Надежда всяка тука оставете”. Оставете…

ДИМО РАЙКОВ
Париж, 23 май 2011 г

П.П. А утре е…24 май… Празникът на буквите, най-българският празник, нашият празник, моят празник…Празник ли?

събота, 11 юни 2011 г.

ТОЛЕРАНТЕН ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Наскоро прочетох един хубав материал за това дали е толерантен българинът от Веселина Седларска. Тя призовава всеки да разкаже своята лична история на тази тема. Ето и аз го правя,успях да намеря чрез гугъл този мой текст,публикуван още през 2000 г. в ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ.





Втора гранична зона
Димо Райков


Наскоро постигнах една от мечтите си. Видях с очите си Париж. Веднага като се настаних в хотела, тръгнах към прочутото авеню Champs Elysees.

Вървях от Триумфалната арка до площад Конкорд и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...

Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра аз осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, се разхождах в пъпа на света.

И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В моя български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.

И ме връхлетя споменът.

За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава... Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка.

- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...

Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, т. е. наша, а другата - лоша, т.е. тяхна...

- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.

Тогава за първи път в моя живот аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.

Кому бе нужна тя? И за какво?

Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...

Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...

Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?

Малко ли...


© 2000 Литературен форум

вторник, 7 юни 2011 г.

ПАРИЖ, ТАЗИ ВЕЧНА МАГИЯ...

„ ВЪВ ВСЕКИ ГРАД ИМА ПО НЕЩО, В ПАРИЖ ИМА ВСИЧКО!”

Париж не трябва да "умира" никога, защото тогава ще изчезне Мечтата

Това е вторият материал от моя „архив”, който си позволявам да препубликувам в блога. Причините са две – от една страна преди около месец излезе моята нова книга „Кестени от Париж” и бих искал читателят да се запознае с моите нагласи във времето, когато съм започвал да я пиша, а от друга – мисля, че този разговор между мен и Тихомир Димитров, както и предишния ми с Аглика Георгиева във в. „Новинар”, са направени много професионално от колегите, за което бих искал да им благодаря по този малко странен, но пък „блогърски” начин – като ги препубликувам в моя блог. Още веднъж извинения и благодарности на Аглика Георгиева и Тихомир Димитров!
-----



Писателският блог на Тишо
ноември 6, 2008
РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 8:33 pm
Tags: димо райков, книги, литература, париж, писател,франция

Димо Райков с големия Шарл Азнавур в Париж

…и легендарната Силви Вартан в София.
изтончик: http://dimoraikov.skyrock.com/
/ За съжаление поради технически причини на това място не мога да публикувам тези две снимки,както са в оригиналното интервю,но те са на други места в блоговете ми, а и в книгата ми " BG емигрант в Париж" - б. м. /

Димо Райков е автор на популярните книги: „Париж, моят Париж“ и „BG емигрант в Париж“. Франкофон, автор, редактор и почитател на Саркози. Запознахме се виртуално през лятото, след един мой коментар върху последната му книга. Това интервю е логично продължение на онлайн корспонденцията, която обменихме след това. Ето какво мисли един съвременен български писател за емиграцията, за Франция, за французите, за блоговете и за свободното слово в Интернет.

- Уважаеми г-н Райков, благодаря Ви, че се съгласихте да вземете участие в това интервю! Времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме, затова ще се опитам да бъда кратък. Колкото и да ми е трудно. Последната Ви книга започва с думите: „Париж не може да се победи“. Бихте ли обяснили на хората, които не са чели „BG емигрант в Париж“, какво точно имахте в предвид?
- Вижте, наред с всичко останало, аз отправям с тази книга посланието, че едни от най-важните неща в краткия човешки живот са усещането за чувствителност и способността да виждаш чрез въображението. Който притежава тези две неща, е благословен. А какво по-голямо предизвикателство има за чувствителния човек, надарен с въображение, от мисълта за Париж – оня Париж на Духа, Свободата, Красотата, и Светлината… Който всеки от нас, дошъл за определен къс от време на земята, носи в себе си. А може ли, господин Димитров, да се победи усещането за солидарност, за милост към ближния? Може ли да се победи чувствителността и въображението? Някой ще каже, че може. Но тогава наистина ще стане страшно на и без това неуютната наша планета.Изчезне ли Париж, значи изчезва Мечтата, изчезва мисълта за онова късче земя, благословено от Бога, където самият човек е Бог! Затова наистина не може, а и не трябва да се победи Мечтата, тоест Париж…
- Прави ми впечатление, че наричате Париж „град на свободата и светлината“. Историите в книгата Ви наистина са „автентични и разтърсващи“, но имат тъжен, меланхоличен привкус. Споделете повече за контраста между свободата и светлината, в която се къпят парижани и сумрачното, отчайващо, понякога твърде самотно битие на българите, които сте избрали за герои на книгата си. Контрастът ли Ви впечатли?
- Когато пишех книгата „BG емигрант в Париж”, аз имах по-друго усещане от Вашето – като че ли цял бях облъхнат от светлина. Но не оная познатата светлина, а тази, идваща от парижките забележителности „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, „Сакре Кьор”…Ония, които са били в Париж, може би са забелязали, че тези творения на човешкия гений излъчват най-силна светлина, тъкмо когато времето е най-мрачно. Така се случи и с моята книга. Нелеката съдба на героите в нея като че ли е родила тези отблясъци, които досущ приличат на напевите от моята родна планина Странджа, където всяка песен всъщност е един откъртен вопъл, напоен с гъста мъка по нещо безвъзвратно изгубено…За мен моите герои не са „меланхолични”, напротив, всеки от тях е направил своя последен опит за … летене. За едни той е по-успешен, други и в момента търсят мечтата си, трети, за съжаление, вече са с изгорени криле…Но всеки от тях аз съм го обикнал, защото те притежават нещо, което е достойно за възхищение – склонността да рискуват. А без риск няма достойнство. А без достойнство няма живот… Така поне аз мисля.
Познавате ли истории на успеха? Кои са успелите български емигранти в Париж? Какви качества са ги издигнали над средното равнище в този красив, но хладен и чужд мегаполис?
- И тук можем да поспорим, господин Димитров. Защото за мен Париж не е „хладен и чужд”. Няма друг град в света, който така да умее да приласкава – в него всеки може да открие „своя си Париж”, онова лично пространство, което като че ли е отредено само за него. Анатол Франс казва : „Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!” Това е!А що се отнася за истории за успех, то десет от тях аз вече съм ги предоставил на моите читатели чрез първата ми „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, която за около една година претърпя три издания – нещо нечувано за българския книжен пазар. Съдбата на тези успели българи не е просто една красива приказка за успеха, а преди всичко зов за повече човечност, за милост към ближния – все неща, за които говорихме в началото на това интервю. Всъщност аз така умея да пиша – не „слагачески”, не да пея дитирамби, а с опит да нагазвам в дълбокото, дори и с риск да си „доставя” проблем…
- Как се зароди Вашата любов към Франция? Кои са причините за нея?
- Донякъде ви отговорих на този въпрос, споделяйки мнението си за Париж. Как се поражда една любов? Отговорът е труден. А и понякога не е нужен. Защото има неща, които не могат, а и не би трябвало да се обясняват. Те просто се усещат…Кои са причините за моята обич към Франция? Само една от тях ще Ви разкрия – аз съм роден и израсъл в оная част от България, която по времето на комунизма бе най-строго охраняваната зона във Варшавския договор. Птичка не можеше да прехвръкне тогава в моето градче Малко Търново, без да бъде забелязана от „зоркото” око на властта, граничарите, отрядниците и т. н. И как тогава в подобни условия човек можеше да бъде свободен? Да, единствено във и чрез въображението си. Лягаш вечерта, завиваш се през глава и … започва твоето пътешествие към Париж, към Франция.Започва най-хубавото на света пътуване. Пътуване без билет, без гари, спирки и прочее… Пътуване чрез въображението…И то не към коя да е страна, а към страната на Монтескьо, Пол Верлен, Виктор Юго, Зола, Мопасан…Към онази страна – символ на Свободата и Светлината, за която американският президент Томас Джеферсън казва: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!” Повече думи нужни ли са?
- Кои са трите качества, които най-много харесвате у французите?
- Само три ли? И все пак – преди всичко невероятната енергия на французина – гледаш го вече паднал и в последния миг той се изправя и побеждава! Невероятна негова черта е и способността му да съхранява личното пространство на другия – няма да чуете французин, който да злослови по адрес на друг човек, да се рови в личния му живот – нещо толкова „любимо” за нас, българите. Ами толерантността и излъчването на светлина, тоест пословичната френска любезност, придружена винаги с усмивка, за която пак, ние, българите казваме, че е лицемерие… Също така – естествеността, усещането за солидарност, но май че вече станаха повече от три, затова спирам. А читателят може да разбере какво мисля за французите повече в третата ми „парижка” книга „55 тайни на Париж”/ Тя излезе през 2009 г. – б. м. /, върху която в момента работя в Париж и която се надявам да излезе в началото на следващата година. Ето, сега се сещам и за още нещо – онзи ден пътувах до Марсилия и Екс ен Прованс – два великолепни френски града. Влакът измина разстоянието от 900 км. само за 3 часа – представяте ли си? А през лятото 400–те км. от София до Бургас ги пропътувах с българския влак за цели 12 часа… Но мисълта ми всъщност е за това, че през тези 3 часа аз не видях и една педя земя, която да не бъде грижливо обработена. Всичко подредено, красиво, по френски… Ами способността на французина като никой друг да сътвори от правенето на една манджа изкуство и да ти поднесе ястието в такъв вид, че да си оближеш и пръстите… Но хайде, да приключвам този отговор, защото интервюто ще стане доста дълго.
- А трите качества, които най-много Ви отблъскват?
- За отблъскване чак не бих говорил. Не са ми симпатични, разбира се, някои неща и аз не ги спестявам в моите книги. Не ми допада затварянето в себе си, особено на парижанина, рядко той ще направи нещо, от което да няма никаква полза. Не ми допада и известна надменност у някои, както и казано по нашенски стиснатостта на французина. Но това са все неща, чудя се как да се изразя, симпатични. Ех, да ги имахме и ние само тях… Тук ще ми позволите едно вметване – от моите наблюдения забелязах, че българските емигранти, особено младите, като че ли най-добре възприемат тъкмо отрицателните качества на французите и ги демонстрират много по-ярко и цинично от тях. Сам съм бил неколкократно жертва на подобно отношение. И не го пожелавам дори и на врага си.
- Вие сте фен на Саркози. Ако трябва да си призная, аз също бях привлечен от изключителната харизма на този човек. Още повече, като българин се чувствам благодарен за това, което той направи по въпроса с българските медици в Либия. Но Саркози спря да ми бъде симпатичен от момента, в който подкрепи драстичните законодателни мерки на ЕП за ограничаване на анонимността в Интернет и оттам – правото на лична тайна и неприкосновена кореспонденция. Саркози стигна дотам, че настояваше за спиране на Интернета завинаги на хора, които са „съгрешили“ в свалянето на ‘незаконно съдържание’ от Интернет. Трябва ли, според Вас, правителството да знае с кого си пиша имейли, с кого чатя и кои сайтове посещавам – винаги и по всяко време, без моето знание, без моето съгласие и без да съм заподозрян в някакво престъпление? Не превръщаме ли обикновения потребител във „виновен до доказване на противното“ по този начин? А какво става с търговската тайна? Един държавен служител с 500 лв месенча заплата лесно може да бъде корумпиран и, ако този човек знае с кого общувам онлайн, лесно ще разбере от кого купувам и на кого продавам, примерно. Тази информация струва пари. Може да бъде продадена. Да, пиратството е голям проблем на България, но според мен корупцията е още по-голям. Какво мислите по този въпрос?
- Моето възхищение към Саркози е възхищение към политик, който обича своята страна и работи за нея с действия, а не само с красиви приказки. Вижте, моето отношение към него не е свързано с факта, че той е от десницата. В моите книги вие ще усетите и уважението ми към хора като кмета на Париж Бертран Деланое, кандидатката за президент Сеголен Роаял, бившия министър на културата Джак Ланг – все хора от левицата, както и депутата Жан Ласал от партията на центриста Байру – това всъщност са ярки личности, за които във Франция казват, че епохата е преди и след тях, аз не понасям политици-кукли на конци, на които в България съм се нагледал в битността си на съветник дълги години в Народното събрание. Аз съм поддръжник на тезата, че най-важното в интернет е личната свобода. Така че, мисля, че по-обширен коментар от моя страна не е нужен. Със закон във Франция е забранено да се посещават педофилски и нацистки сайтове. Сега се опитват да прокарват Закон за ДАУНЛОУДВАНЕ, тоест незаконното „източване” на файлове с интелектуална собственост като филми, музика и текстове. Тук нещата са доста комплицирани – от едната страна, стоят интересите на авторите на тези интелектуални продукти, както и на издателите им, които поддържат тезата, че по този начин ги крадат, а от другата страна е всъщност публиката, която разполага с нови технологични възможности и която не може да разбере защо не трябва да се възползва от това. Авторското право е съвсем малка част от този проблем, предимно тези закони закрилят издателите. Саркози все пак е десен политик и е естествено той да пази интересите на предприятията, тоест издателските къщи. Но хайде да не навлизаме в дебрите на тази тема, която е толкова дълбока и същевременно особена.
- Общото между нас двамата, освен книгите и любовта към словото е, че имаме личен блог. Какво Ви донесе блогването и какво Ви отне? Полезно ли е за един съвременен писател да има собствен блог или блогването е само чиста загуба на време и творчески ресурс?
- Моят блог може би не е типичен блог/ Тук говора за блога ми PARIS,MON PARIS…, тъй като настоящият, в който публикувам този текст, бе създаден по-късно - б. м. /. Той има повече елементи на моя «визитна картичка», но, разбира се, често се изкушавам и да споделям мнението си по някои въпроси. Мисля, че блогът е едно чудесно средство за постоянна връзка между твореца и читателя. Аз, например, съм удивен от това как един световно известен писател като моя приятел Марк Леви поддържа своя сайт и как винаги досега лично на мен той ми отговаря светкавично и то не шаблонно, а с внимание и приятелско чувство. А какво ми е донесло блогването – дори и само контактът ми с Вас, господин Димитров, си заслужава усилието, нали? Тук искам да благодаря и на екипа на Кафене BG, които също ме подкрепиха и подкрепят моя блог. Толкова много хора – и млади, и по-възрастни влизат в моя блог, а това никак не е малко и ми дава нужната глътка енергия.
- Престижно ли е да наречеш себе си „писател“ в България?
- Може би не разбирам точно какво имате предвид като задавате този въпрос. И тъй като сме от различни поколения, аз ще Ви отговоря така. Едно време, ние, младите тогава български писатели, с разтуптяно сърце прекрачвахме прага на кафенето на „Ангел Кънчев” 5 – Меката на словото. В ония времена да се наречеш „писател” беше много трудно нещо, дори и кощунствено. Тази думичка „писател” беше нещо свише, трябваше много хляб да се изяде от нас, младите, за да посмеем да се назовем „млади писатели”. А за „писател” изобщо и не помисляхме. А сега се навъдиха под път и над път едни „писатели” – напише едно стихотворение, един разказ и хоп – писател и то известен… А аз съм чакал, например, за един разказ във в. „Пулс”, в. „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Септември” по цели години. Да не говорим за първата ми книга „Стълба от камък” , която излезе чак след 8 години. Но, хайде, това са минали работи. Миналото не трябва да се забравя, но и с него не трябва да се живее, нали? А дали е престижно днес да бъдеш писател в България? Не, не е! И то съвсем, съвсем меко казано. Но какво да се прави – съдбата си е съдба… А и все пак на света съществува Париж…
- Каква е разликата между българския и френския писател?
- И този въпрос е доста глобален. Ще се огранича само в рамките на следното. Вижте, Франция е страната, в която Негово Величество Артистът, тоест творецът, е поставен на пиедестал – той се радва на огромно внимание и куп придобивки от страна и на държавата , а и на самите французи. Що се отнася до писателите – ще Ви дам един пример. За всеки френски политик, дори и от ранга на Де Гол, мечтата е да напише и издаде поне една книга в живота си. Какво повече да говорим? А в България ни смятат за странни птици, или както казваше един мой познат от Кюстендил: «Абе, вие, писателите, сте «отперена» работа.» Да, «отперени» хора, които нямат нужда нито от храна, нито от елементарни условия за работа… В България днес властта така се грижи за твореца, че го принуждава да… емигрира. На нея не й се иска да има в България писатели, а послушници, слуги… И най-страшното е, че такива мекотели същества сред нас се намират, и то доста… А един творец, който се превърне в слуга, всъщност е мъртъв приживе. Убеден съм, че в страна, в която писателите, тоест хората на Духа са поставени на колене и мизерстват, нищо добро не я чака. Тук ще направя една скоба – днес по сателитната българска телевизия в Париж гледах изумен как в едно централно предаване водещият беше предоставил услужливо сума ти време на едни мутри, които надълго и нашироко говореха за своите «възгледи». В това същото предаване само преди няколко месеца мен ме «отрязаха», тоест свалиха под предлог за технически проблем вече готов репортаж с мен. Това всъщност исках и да внуша чрез моите книги – повече топлота, повече солидарност към малкия човек, към ближния. Защото, унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си, нали…

В средата на ноември излиза новата книга на Димо Райков, съдържаща два романа, писани още през времето на комунизма. Единият се казва ‘Пансионът”, а другият - „Писма до мъртвия брат”. Издателство Хермес ги връща към живот заради големия интерес на публиката към личността и творчеството на Димо Райков. Самият той твърди, че текстовете са благословени от Леля Ванга.
На добър път, г-н Райков!

-------
П.П. Е, някои неща,естествено, претърпяха еволюция в една или друга посока. В края на краищата вече съм от няколко години „постоянен” парижанин и погледът ми е нормално да се попромени. Но основната нишка е тази,която разкривам по-горе. Мисля,че това си проличава и в новата ми книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ,за която получавам толкова отзиви…
Ами,това е,приятели, живот и здраве – напред, към следващата книга! И към останалите тайни на Париж,нали? Които никак,ама никак не са малко… Защото, пак ще цитирам поета – „ Във всеки град има по нещо, но в Париж има всичко!”

понеделник, 6 юни 2011 г.

ЧАЛГАТА ЗАВЛАДЯВА И ПАРИЖ

БЪЛГАРИТЕ ИСКАТ ДА ЖИВЕЯТ В ИЗМИСЛЕН СВЯТ
Живеят като скотове, а искат книги-бози и сериали-сапунени опери

При последното ми пребиваване в България,представяйки новата си книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, аз окончателно се убедих, че голяма част от моите съотечественици, да не кажа всичките, като че ли живеят в един друг, нереален свят. Или поне искат така да бъде.
Какво имам предвид?

Някои ми казваха – г-н Райков, много е хубава книгата Ви, ама и много тъжна. Аз искам нещо весело, нещо, което да ме разсее, да ме пренесе в друг свят…Най-ужасното бе, че така ми говореха и хора с литературни амбиции…
Какво им отговарях ли? Разбира се, тактично – нищо определено. Само се усмихвах пресилено. А иначе исках просто да им кажа – ами, идете на чалга-концерт. И се пренесете…С помощта на кючека…
Наскоро един от новобогаташите в България, на когото просто казах да дадат малко парички и на останалите, да има средна класа у нас, да има повече усмивки по улиците, в отговор така се бе изразил – българинът трябва само да бъде удрян направо по главата и …, простете, натакован…
Тоест българинът не трябва да мисли.
Като тези, които искаха „лекички” книги…

Тези хора просто нe желаеха дори полъх на граждански дебат, да не разискват, дори да не се споменават насъщните им проблеми, а да бъдат … лъгани. Тоест „натаковани”…
Да, лъгани, или както е модерно напоследък да се назовава подобно нещо – „манипулирани”. Разбира се, винаги у нас е имало една част, която, било поради неграмотност, било поради бедност, е била благодатна почва за подобни манипулации. Но сега това е почти цял един народ, хора, които иначе са интелигентни, умни, а търсят…лъжата?!?

Отдавна бях забелязал, че всъщност целта на кукловодите в България бе да се създаде едно послушно мнозинство, което да живее в един свой собствен нереален свят, а истинският му свят да бъде техен, тоест на кукловодите. Хитро измислено, нали? И ефикасно. Особено на територията, наречена „България”.
Затова и в началото бе чалгата.
След като едно поколение се чалгализира – не само музикално, но и във всяко друго отношение, е много по-лесно то да бъде манипулирано. После то бива лекичко тласнато в посока на нереалното - какво ще мисля за действителността, животът е един, аз ли ще оправя света, какво зависи от мен, да критикуват, да се борят баламите…

Колко е добре познато всичко това, нали? Особено в нашите, български условия и възприятия.
И идва забравата. Бягството от действителността.
И победата, окончателната победа на кукловодите.
Близка на моето семейство, една от най-добрите преподавателки по литература, която наскоро изпрати като мен в оня, по-добрия свят, своята майка-ангел, на представянето ми в София попиваше всяка моя дума. После в телефонен разговор със съпругата ми казала: „ Димо като писател усеща много тънко и добре и най-фините трептения в душата на българина. Ние наистина сме станали много, много лоши.Просто днес цари едно тотално опростачване. Всеки мрази другия. За каквото се сетиш – за прическа, за пари, за внуче, за …Тотална омраза между българите! Няма нормални човешки взаимоотношения, няма елементарно приятелство. Всеки мрази! И едно самозатваряне! И страх! Интриги, завист,омраза! Българинът никога не е бил такъв! Аз съм учителка, изпратила съм десетки випуски. Но сега не зная какво да кажа на днешните ми ученици.Преди поне им сочех някакъв изход, колкото и имагинерен понякога да бе той. А в момента не зная какво да им кажа. Един пълен абсурд! Пълна безизходица!”
Не зная за вас какво значат подобни думи, и то изречени от една дългогодишна елитна учителка. За мен те са ПРИСЪДА! Окончателна и безвъзвратна.
Една учителка да няма вече дори една дума-надежда за своите ученици!!!

И още един епизод – онзи ден по БНТ, която хващаме в Париж, гледам предаване за някаква изложба. Младо, красиво и умно момиче, чието име, за съжаление, не запомних, обяснява своето творение. Просто искала да покаже отношението си към днешните журналисти. И момичето казва – ако дъщеря ми стане проститутка,ще се опитам да я разбера и ще й помогна. Но ако синът ми стане, дори и за три месеца, журналист, ще го изгоня…Дори, мисля, момичето употреби още по-силна дума. И продължи – днес журналистите са най-големите манипулатори…

Цял живот съм си изкарвал хляба с журналистика. И от тези думи много ме заболя.
Много…
В този момент жена ми до мен ме подръпва – виж фейсбук.
Поглеждам – автор на име Георги Георгиев ми пише – г-н Райков, прочетох някои Ваши материали, не е хубаво един писател да бъде нихилист…
Пак поглеждам жена си, поглеждам и недовършения си материал – има ли смисъл да продължавам?
Всъщност не бях изненадан, винаги има по някой такъв „Георги”, който да се опита да те „ухапе”, лакеите и блюдолизците у нас, а и в странство, никога не са се свършвали. Обърнах внимание на този, защото в момента тъкмо пишех за такива като него. И той „дойде”.
Какво да му кажа? Да гледа бг-телевизия, там е достатъчно бодро, да слуша властниците, за тях всичко у нас е тип-топ?
Или да му кажа на Георги,че според неговите критерии тогава и народното ни творчество е нихилистично, защото в преобладаващата си част, особено пък песните от моя, странджански край, са тъжни? Хората просто са си изплаквали мъката, а къде могат да я изплачат свободно, освен на полето,под палещите лъчи на слънцето?
Или пък да му цитирам десетките положителни отзиви за моите теkстове, като този, например, в поста до неговия от Пенка, която казва, че България има нужда от хора като моя милост, които да защитават бедните и да казват истината?

Или да му цитирам прочетеното от мен от друг негов събрат в интернет. Става дума за човек на име Мартин, който ето какво пише във форума:
мартин: Еми в България, човек е принуден да живее с това, че всеки ден го крадат най безочливо. Крадат го държавни чиновници с 3000 лева заплата, съдии с 5000 лева заплата и не осъдили нито един престъпник, крадат го българските дипломати с по 16 000 лева заплата и невършещи нищо за тези, които им плащат заплатата, крадат го всеки път, когато бъде назначен некомпетентен наш човек, а специалистие бъдат натикани в миша дупка и осмяни. А най тъпото е, че на българина му кефи да го крадат и ти казва, че който е хитър, краде, който е тъп, не краде, е тва е .... Българинът е беден и живее в кочина, защото е тъп, това и не осъзнава къде му е реално интереса ...

Да, има много начини на отговор на Георги.
Няма обаче никакъв смисъл да се контактува изобщо с хора от неговия тип.
Да, част от българите не искат да знаят в каква кочинка живеят. За тях хора като мен са „нихилисти”, „родоотстъпници”,”предатели”… Уф, ама наистина сме големи майстори на подобни слова!
Тези Георги Георгиевци просто искат… ЧАЛГА!
Ура-а-а, да живее ЧАЛГАТА, г-н Георгиев! Днес и во веки веков!
А, и още нещо, което нахлува в мен и не мога да го спра – ние, българите, май съвсем скоро ще чалгаризираме и … Париж.
Защо ли мисля така? Ами, знаете ли - днес един от най-доходоносните бг-бизнеси във френската столица, това ми го казаха познати на традиционния пикник по случай 24 май край Париж онзи ден, бил организирането на чалга-концерти. Имало стълпотворение от посетители.

И знаете ли кои били най-много – ами бг-студентите в Париж?!? Цветът на нашата млада кръв…
Да дадеш 40 евро за билет за един час чалга?!? А с тези пари тук студентът може да изкара една седмица…Да не говорим, че може да купи няколко книги…
Желанието ми да пиша повече на тази тема вече наистина секва.
Колко хубаво го е казал испанският народ – „ Няма по-сляп от този, който не иска да види!”
Спирам.
Ами, това е!

Ура, победител е гражданинът, будният гражданин Георги Георгиев, тоест слугата на кукловодите. Които, между другото, са изпълнили и фейсбук, и целия ни бг-свят…
Заповядай в Париж, будителю Георгиев, ще пееш, ще играеш кючек…Щото не си нихилист. Щото ти си будител, нали? Ти си истински българин! А такива като този Райков кучета ги яли, хайде бе, ще критикуват, ще плюят, ще разправят, че по този начин били патриоти…Какви патриоти са бе, та това са НИХИЛИСТИ, РОДООТСТЪПНИЦИ… Тояга за тях, тояга и уволнение…

И забравя в този момент този Георги Георгиев, че хора като моя милост от години са приели този свой начин на живот – без заплата, без пари, скромно живеене, но честно и почтено, с мисъл за негово величество БЕДНЯКА,тоест нашия баща, нашата майка…Които забравихме,втурнати – накъде втурнати,Георгиев? Към нищото…

Затова - ура! И во веки! Да живее бодрячеството, чалгата и заблудата!
И все пак, и все пак…
Защото отнякъде ни гледа и учителката, нашата учителка… Която се чуди и мае какво да каже на учениците си…
Какво наистина?

ДИМО РАЙКОВ
Париж