ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 26 май 2011 г.

БЪЛГАРИТЕ - ДЕФЕКТНОТО ПЛЕМЕ НА 21 ВЕК

На традиционния пикник в чест на 24 май край Париж идват българи от цяла Франция.Така бе и тази година.
Аз помолих организаторите още преди два месеца да кажа няколко думи за г-н Рафаел Алмалех, добър човек, на цели 95 години,един истински стожер на българщината,който е спасил десетки нашенци,приютявайки ги в мъничката си квартирка на булевард "Сен Марсел". Е, на такъв личен ден кой българин в Париж заслужава повече капчица внимание?
Но отклониха молбата ми. С довода,че на такъв ден не вървяло подобно нещо- писател да каже няколко думи за един доайен на бг-емигрантите?!?
А в действителност какво се случи на самия пикник? Ами думата се даде на хора,дошли в командировка от България,които обаче връчиха медали на организаторите...
Имаше и два СУПЕР-ЦЕНТЪРА - щанд с планина от кебапчета и кюфтета,както и грамада от бутилки бира,ракия,уиски...
Разбира се, нито и помен от щанд с някоя книга - щото пикникът не бил за търговия...
Ден само за ядене и пиене. Ама яко, ненаситно ядене и пиене...
Видях сцени,които ме втрещиха - грамадни здравеняци носеха препъллнени тави с ухаещи кебапчета,м-м-м,че е вкусно...Хайде бе,притрябвал ни е някакъв писател и старец...Давай само положителни емоции,ядене,къркане му е майката,айде бе, за литература ще ми говорят,ще ме напрягат да мисля,аз съм дошъл на пикник...
И още един епизод - след два дни имаше концерт пак в чест на празника.В края се събрахме групичка нашенци,5-6 души,сред които един изстрздал стар емигрант,осъден на времето на смърт от комунистите. Бай Стоян,макар и на 81 години,все още няма куража да отиде в родината си,да види гробовете на близките си. Сега той обаче два часа стоя прав,а в края пожела да поздрави хората от нашето посолство - празник е,и то какъв празник е!
Уви,те минаха покрай нас на пожар. Не ни удостоиха и с капчица внимание,само един от тях мимоходом подхвърли - честит празник...
Гедах иначе благото лице на страдалеца - едно голямо и разочаровано дете...
Да,един иначе общ свят. Но разделен по български на още два свята - на назначен елит и ...простолюдие...
Което не заслужава дори едно ръкостискане на празника си...

Гледах и луксозните лимузини,които отнасяха елита ни по домовете,издържани с народна пара...

Странен бг-свят.
Свят на разкош,на кебапчета и студена бира,на вдървени стойки,лицемерни жестове и свят на борещи се за всеки сантим страдалци...Два коренно различни свята...
След няколко минути бях на метростанцията за вкъщи.Видях огромна тълпа от..., да също от нашенци. Роми - мъже,жени,деца,камара от чанти с отпадъци...Французите наоколо ги гледаха с широко отворени очи...
Да, време на случилото се - 24 май, най-българският празник. Място на действието - Париж, най-красивият град в света. Действащи лица - българите,най-великите,според някои,хора на света,най-способните...
Най-великите ли?

ДИМО РАЙКОВ
Париж

понеделник, 23 май 2011 г.

24 МАЙ В ЧУЖБИНА - ГОНЯТ ГИ, А СЛЕД ТОВА ГИ ПОЗДРАВЯВАТ


24 МАЙ В ПАРИЖ

Вчера бях на традиционния пикник край Париж по случай 24 май.
Толкова много хора, сред които и 95-годишният бат Рафаел Алмалех, който така и не бе зачетен, дори и с дума.
Да, имаше и толкова много деца, за съжаление, почти всички от тях си говореха, играейки, на... френски.

В същото време там, на трибуната, цели двама, защо ли пък двама в това време на уж криза, представители на Агенцията за българите в чужбина, поздравяваха от името на тези, заради които всъщност тия хора бяха напуснали БГ, моите парижани.
Абе, те не искат да знаят за тях, когато са в БГ, но щом емигрират, изведнъж се загрижват за прокудените,че и пари, които незнайно кой и как контролира, отделят за децата им - да не забравяли българското...Че и министър бяха по едно време измислили! След дъжд качулка!

Много съм се чудел - мазохизъм ли е това,перверзия някаква...Тези,палачите,на които хич не им пука за обикновените българи в България, дори напротив - правят всичко възможно те да прокълнат съдбата си на жертвени добичета и да бягат прокудени вдън гори телилейски,далеч от майка и роден дом,за да аргатуват,чрез непосилен труд да печелят всеки сантим, сега изведнъж се загрижват - о,ние мислим за вас,емигрантите!

И като започват едни "спасителни за българщината",да, иначе хубаво се изразяват те,едни командировки-екскурзии,разбира се,на държавна сметка,тоест пак на сметката на тези емигранти,които изпращат всяко евро на близките си...
Знаете ли,че надали има министър,например,от което и да е правителство,който да не е бил в Париж? И все идват тук с грижата за ...прокудените...
Но медалът има и обратна страна и нея аз също не ще скрия. Става дума за едно позорно явление,демонстрирано от нашенци в странство,чиято проява ме кара наистина да се съмнявам в читавостта на българския ген.
Абе, ти си жертвата,майката,както се казва,са ти разгонили тия,богоизбраните,за да те накарат немил-недраг да търсиш късмета си в чужбина,но сега,когато по един или друг начин,си съумял нещо да постигнеш, и то с цената на неимоверни усилия,тръгваш да търсиш внимание от...палача си?!?!Който е дошъл чрез командировка при теб да се грижи за твоя патриотизъм и усещане за принадлежност към славен род...
Е,това,простете, не мога да го проумея. Ти,жертвата,да се кланяш,да жадуваш внимание и тенекиен медал от ...убиеца си!,

Колко трябва да е повредена една психика,за да има човек подобно поведение?
Навлюдавал съм в Париж толкова ситуации,от които ме е втрисало.Нашенецът,избягал още като дете,десетки години ония са го гонели,а той сега се умилква,търси височайшето им внимание...И не "дава сурат",дето има една дума,на събратята си по съдба,дпшли да го почетат,а все гледа,все очите му са я в посланика,я в дошлия "екскурзиант" от поредното правителство на България. И се кахъри,и се вайка,че,видите ли,той,височайшият гост много малко време е отделил,че трябва,веднага след обичайното блудкаво слово,да си тръгне. Защото много и все страшно важни,а и отговорни са неговите държавни дела...

Знаете ли - няма по-страшна картина от тази - да видиш емигрант да гледа благоговейно ръката на своя палач-изверг. И да я целува...
В подобни моменти не съм на себе си,признавам си,цял изгарям от срам.
И се чудя, и се мая.
Да се смееш ли, да плачеш ли?
А, кажете, приятели...
Иначе на нас, българите, все някой друг, особено световната конспирация, ни е виновен.
И все пак - ДА Е ЧЕСТИТ ТОЗИ НАШ НАЙ-БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК!

ДИМО РАЙКОВ
Париж

петък, 20 май 2011 г.

КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ ДНЕС ИМА САМО В БЪЛГАРИЯ

ЗАЩО ВСИЧКИ ПОЛИТИЦИ, А И ГРАЖДАНИ МЪЛЧАТ?

Контролираната мизерия - начин българинът да се държи в покорство

От доста години пиша и говоря за най-главния проблем на българина - контролираната мизерия.
Това го усетих още в България, но след няколко години живот в в Париж то окончателно се затвърди у мен.
Трябва вече високо и ясно,като истински европейци, а не подсмърчащи палета, да кажам ясно на света - ние не сме поставени в нормални условия на живот!
Това е истината.
И се чудя как така почти никой не говори за този проблем, който поразява европееца?
Срам ме е да кажа каква е минималната заплата и пенсия у нас. Защото французите ме поглеждат стреснато и после бягат от мен като от прокажен.
- Че какви сте вие, та търпите такова нещо? - казват ми и добавят - Само бавноразвиващи се могат да си кротуват при такъв геноцид.
А и мнозина не вярват, казват: "Че как така ще сте толкова зле?! Че защо вашите управници нищо не казват, не искат помощ?! Защо Гърция, Португалия искат помощ и им даваме, а вие, които живеете десетки пъти по-зле от тях, казвате, че всичко у вас било тип-топ?"
Хайде, отговорете им!
Кажете им, обяснете им как така тези, които живеят като скотове и търсят препитание тъкмо в тези "фалирали" страни като техни слуги, сега се вайкат, че видите ли, гърците били зле, ние да внимаваме, че може да станем като... тях?!? Господи,че ние никога не ще сме като тях, защото сме на светлинни години след тях...
Какво е това? Мазохизъм, перверзия някаква?
Та преди дни, когато представях в Бъмгария последната си книга КЕСТЕНИ ОТ ПАРИЖ, мои познати,и то уж интелигентни хора, също ми казваха - абе, мани ги гърците...
Да плачеш ли, да се смееш ли?
Напоследък французите взеха да разбират и за истинското положение на българина - след като се сблъскаха с пълчищата роми, които те гонят, обаче ония им казват: "Ние пак ще дойдем тук, защото в България е от зле по-зле!"
И една новина ще ви дам: преди дни мерките на Саркози срещу ромите от есента на миналата година бяха отменени.Защото се разбрало, че нашите хора само вземат по 300-та евро и после пак се връщат...
И защото пратениците на Саркози, след като детайлно проучили условията на живот на изгонените роми, се хванали за главата - възможно ли е днес, в двадесет и първи век, хора да живеят в такава мизерия? Че нали и те са живи същества?
Какво да коментираме?
Просто когато човек се докосне, дори и за съвсем кратко, до нормалния свят, той,тоест българинът, гледа като шашардисан - ама наистина как съм живял досега?
Но в България песента продължава да си е същата - добре сме, абе,малко ще стегнем колана,няма пари за пенсии и заплати...
Няма,няма,ама за заплати на политици,на техните слуги има! Има и за скъпи и прескъпи командировки екскурзии в тази иначе "фалирала" чужбина с любовници секретарки, за далавери,подкупи и прочее...
Не знам, вече не съм оптимист - видях толкова тъга,сивота,толкова хора с уста-дупки, тоест без зъби,че сърцето ми изтръпна...
Но видях и толкова примирение, такова покорство...
И накрая една случка с мен. В трамвая една жена ме позна,заговори ме - Г-н Райков,онзи ден Ви гледах при Милен Цветков, после и при Лора Крумова,толкова хубаво говорехте за Париж,кажете ми сега нещо,аз съм стара учителка,обожавам Париж, но със сто лева пенсия май никога не ще го видя,затова разкажете ми...
И аз започнах да разказвам - на тази възрастна и тъжна наша майка-учителка, оставена на проивола на съдбата да оцелява както може в този наш български ужасен и студен свят...
До жената седеше старец,естествено, без зъби,смачкан,посивял...
Аз говорех за Париж,как там на пенсионерите им казват не както при нас - "пенсии", а "сеньори",как се грижат за тях, как през лятото до късно по брега на Сена им организират танци...
Изведнъж старецът скочи. Потръпнах от злобата в очите му.
- Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде,изчезвай, махай се от България! Махай се бе, родоотстъпник такъв... Махай се, махай се...
Да,този човек не искаше да знае, че там някъде по света има нормален живот,че там хората се радват на мига, на този наш кратък човешки живот, а не само стягат колана и чакат утре,утре, онова утре, което така и никога не идва. на територията, наречена България...
Да, аз не му бяхнужен на този човек, аз му пречех...
Махнах се. Слязох на следващата спирка.
Всъщност на коя спирка слязох? Не помня.
А и нужно ли е...
Защото трамваят, този стар наш соцтрамвай, понесъл в себе си в едно и тъжния свят на милата учителка, и посивялото битие на беззъбия старец, продължаваше да си върви. Е, какво ти вървене, чисто и просто клатушкане,ама все пак вървеж някакъв, нали?
И в този миг пак чух онзи вик - добре сме,добре сме...
Добре ли?
Господи...

ДИМО РАЙКОВ
Париж,20 май 2011 г.

четвъртък, 19 май 2011 г.

БГ-СЕРВИЛНОСТТА - НОСИМ СИ Я И В ЧУЖБИНА, ДОРИ И В ПАРИЖ....

ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ ПРЕД В. „НОВИНАР”:

Французите се чудят защо все искаме да се надскачаме един друг

Едно интервю на Аглика Георгиева

- Париж е град мечта за хората по цял свят. Какво е за нас, българите?
- За нас, българите, Париж е оня град мечта, който можеш да докоснеш и усетиш, дори като пътуваш към него във въображението си. Това е най-вълнуващото приключение – без куфари, без аерогари… Завиваш се през глава и тръгваш. Затова и обичам да казвам, че Париж никога няма да загине, защото той е олицетворение на човешкия стремеж към свобода, съвършенство и светлина. Многото българи емигранти в града край Сена, обикновените туристи, с които съм разговарял често, споделят пред мен, че стъпвайки там, сякаш преоткриват едно приятелство. Всяко кътче, всяка улица им се струват близки, познати по един романтичен начин.

- Как извървяхте пътя от Малко Търново до Париж?
- Роден съм в Малко Търново. Това бе най-закритото и охранявано градче в рамките Варшавския договор, на границата с Турция. Там не можеше и пиле да прехвръкне. Представяте ли си какъв културен и психологически шок изживях, когато за пръв път се озовах на световния булевард „Шан - з - Елизе”. Отидох в центъра на света. И никога няма да забравя това – тогава изпитах истинския дъх на свободата. Да тръгнеш от „Шан – з - Елизе”, от Триумфалната арка надолу към площад „Конкорд”, да се блъскаш в хората… Много интересна работа, аз се блъскам в тълпата, а те ми се извиняват! Париж те приласкава, обгръща те и не те пуска.

- Кое качество на парижани най-много харесвате?
- Парижаните невероятно ценят личното пространство на всеки един човек, границите на индивидуалната му свобода. За съжаление у нас това качество изобщо не е на почит. Французите са изключително освободени и естествени в поведението си. Те са избрали да покрият по-голямата част от най-известния си булевард не със скъп мрамор или плочки, а с обикновена пръст. По алеите на Сена – също. И тогава разбрах откъде идва енергията на този град. В парковете и градините видях хора, които без притеснение правят това, което диктува настроението им, без да им пука какво ще каже този или онзи.Събуват си чорапите, махат обувките си и ходят боси, за да докосват земята. Всяко паве в Париж е заредено с енергия. Залезът над Париж е също нещо неповторимо. Две години дебнех, за да направя снимката от корицата на последната ми книга „55 тайни на Париж”, на която слънцето прихлупва величествената катедрала Нотр Дам. Филип, синът на генерал Дьо Гол, разкрива една от тайните на великия държавник. Преди да почине, той му разказал, че за него най-великият миг в живота му е бил, когато привечер е отивал именно пред Нотр Дам, за да наблюдава заника на слънцето. Разбирате ли, за великия пълководец не военна битка, а залезът над Нотр Дам е радостта от живота…

- Какво представлява българската общност в Париж в момента?
- В първата ми книга „Париж, моят Париж” надниквам в живота на българите, успели в Париж. Това е така наречената успяла стара емиграция. Във втората ми книга се „ровя4 в живота на обикновените хора, търсещи прехраната си в големия град. Това са покъртителни истории. Новата емиграция е икономическа емиграция. За съжаление нашите емигранти са най-разпокъсани като общност.

- На какво се дължи този факт?
- В момента пиша роман на тази тема и, дай Боже, да успея да достигна до някакво прозрение. Все ми се струва, че българският ген и характер си казват своето. Новото поколение българи в Париж иска за ден-два да забогатее и да превземе града. „ Старите” пък, тези, които по един или друг начин са се пооправили, не искат да си имат вземане-даване с „плебса”. Тук има много, ама много самотни българи…
Една от „отличителните” черти на българина в Париж е неговата сервилност. И тя тук се демонстрира и от емигранти, и от дошли за малко българи. Преди три години в залата на ЮНЕСКО наблюдавахме концерт на наши танцови състави. До мен седеше французойка, която се оказа, че има интерес към родния фолклор. Заприказвахме се и тя ми каза:
- Мосю Райков, те много хубаво играят, но защо имам усещането, че вашите танцьори се държат като на състезание, а не играят за удоволствие. Сякаш всеки един от тях иска да надскочи другия. Кому и какво искат да докажат?
На друг концерт бях потресен от държанието на наша известна певица, кавалерски няма да споменавам името й. Излизайки на сцената, тя видя посланичката ни във Франция Ирина Бокова и се разкрещя: „Госпожо Бокова, виждам Ви, виждам Ви”. Преводачът на събитието онемя, а французите сконфузно преглътнаха нелепостта на ситуацията. На мен пък ми стана тъжно…
2009 г.

понеделник, 16 май 2011 г.

EДНА ПРИКАЗКА ЗА ПАМЕТ ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ

ЕДНА ИСТИНСКА ПРИКАЗКА ЗА ХУБАВОТО МОМИЧЕНЦЕ ЯНКА ОТ БЪЛГАРСКАТА ПЛАНИНА СТРАНДЖА

посвещавам на моята внучка Диянка,за да помни винаги,че "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите" и че "Светът не свършва със старите,но не започва и с младите"...

Имало едно време там, далече, в самия крайчец на Източна Европа една малка, но много хубава планина в също малката страна България.
Тя се казвала Странджа. Била ниска, нямала високи върхове, но затова пък била обрасла с цели гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове.
Планината била пълна със светлина, идваща денем от силното слънце, вечер от ококорената луна и едрите като гроздове звезди. Имала Странджа и много игриви поточета, чистри рекички, начело с най-бистрата река на света – Велека. Имала планината естествено и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
Хубава била планината, но животът в нея бил много труден. Хората, които живеели тук, били бедни, едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Имало и богати хора, но те били много, много малко. Те се наричали чорбаджии.
Един от тези богаташи бил съсед по нива на бащата на Янка. Чорбаджията все се карал с татко й, все го нагрубявал и подигравал заради бедността му.
Янка била красиво и много умно дете, обичала да играе с приятелчетата си, но и слушала много родителите си и по-големите си братя и сестри.
Малкото момиченце знаело, че за да има на масата хляб, трябва и то да помага на своето семейство, разбира се, според силите си. Затова и то бързо бързо оставяло игрите, поглеждало със завист към другите деца, които продължавали да скачат и да се гонят на улицата и тръгвала с татко си към нивата. Ох, как само й се играело на Янка, но нямало начин да продължи чудната игра, нямало...
Тяхната нива, както вече казахме, била малка, но затова пък раждала най-вкусните картофи, домати, пипер... Янка обожавала обаче най-много мъничките тънкокори дини и жълтите, ама толкова жълтите пъпеши, наричани в планината „карпузи“ и „кауни“. Разбира се, хубавото момиченце харесвало и още куп други зеленчуци и плодове, от които майка им Златка приготвяла чудни гозби, пеейки им любимата песен – „Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте...“
О, хубавото момиченце Янка най-много обичало вечерните часове. Тогава цялото семейство – татко, мама и петте им деца – братята Никола и Желязко, сестрите Станка и Бърза, заедно с Янка, сядали около кръглата трикрака маса, наречена софра, направо върху постелята на пръстения под. Всички се прекръствали, поглеждайки към иконата на Света Богородица на стената, баща им притискал дъхавата пита към себе си, разчупвал я, като винаги давал първото парче на най-малкия член на фамилията, тоест на момиченцето Янка.
- Благодаря, тате – казвала тихичко малката красавица и изчаквала чинно и останалите да поемат от бащината ръка къшея хляб.
И се започвало едно ядене! Ех, колко вкусна била вечерята, сготвена от мама Златка. Та как няма да е вкусна, след като цял ден всички били работели до премала и сега имали пълното право да хапнат, да поемат от силата на храната, за да могат утре пак да тръгнат към нивата.
След вечерята Янка помагала на майка си, заедно със сестрите си Станка и Бърза - да измият чиниите, да подредят торбите на татко и братята й за утрешния ден... После лягала.
И тогава хубавото момиченце било най-щастливо. Тези няколко мига преди то да затвори морно клепачи, били най-чаканите късове време. Тогава Янка тръгвала да пътува. Тя напускала в съня си своята планина, този хубав, но затворен свят. Качвала се на каручката на дядо си и пътувала, пътувала...
Натам, към оня, другия, непознатия, но може би и затова толкова хубав свят оттатък планината...
Към оня по-добър, по-справедлив свят, където нямало лоши хора, където всички се обичали и били добри и усмихнати...
На сутринта Янка отново тръгвала с татко си към... нивата.
И всичко това – работата на нивата, после сънят и минутите в него на „онова“ пътуване, се повтаряло всеки ден и нощ. Работа, малко игри, бедничка, но вкусна вечеря и пътуване. Да, онова най-хубаво и най-приятно пътуване...
Веднъж обаче съседът им по нива, този най-богат човек в тяхното село, прекалил с обидите си към нейния баща. Бил много лош този техен богат съселянин. Много надменен, гледал така отвисоко към слабичкия и хрисим неин татко.
Момиченцето още било съвсем малко, нямало и пет годинки, но все пак разбирало, че този лош човек искал да вземе от баща й малката им нива.И как ли не го увещавал. Но татко й бил непреклонен. И бил прав. Защото с какво щял иначе да храни многобройната си челяд?
Бил топъл, ама много топъл летен ден. Душата на Янка пеела. Колко е хубава планината в такива дни! Ето, въздухът е пълен с ята от мушици, слънчеви зайчета играят като пощурели по тъмнозелените листа на буките и дъбовете... Да, колко бе хубава в подобни мигове нейната планина Странджа...
И тогава момиченцето чуло гръмогласния глас на съседа им богаташ.
Янка стресната видяла как той бил хванал в стоманената си прегръдка слабичкия й баща, как стискал гърлото му и любимият човек вече започвал да прохърква.
– Тате-е-е – изпищяла с всички сили Янка.
Оня се сепнал.
Баща й успял да се отскубне. Но само за миг.Защото оня бил охранен, едър като бик. И след секунда пак стиснал в огромните си лапи бедния човечец.
Янка гледала онемяла. Тя не можела да разбере какво всъщност бил направил баща й, та този човек така лошо се отнасял към него. Но тя била много малка и не знаела какво да прави, освен да плаче и да кърши пръсти.
Видяла като в просъница как любимият й човек вече започнал да проритва, така правело прасето, когато го колели...
И в последния миг, изглежда със сетни върховни сили баща й направил невероятно усилие и след секунда големият и лош човек, който не спирал да се хили гръмогласно, извикал.
Бил силен, болен вик. И после богаташът се строполил на земята.
Баща й, цял треперещ като буков лист и вече посинял, едва едва поемал въздух, държейки в ръце... окървавено джобно ножче... Което помогнало на добрия човек да спаси живота си. Но в това свое усилие той наранил смъртоносно богатия и лош човек, който починал.
И така започнали мъките на хубавото и щастливо до този миг момиченце Янка.
Баща й бил в затвора в големия град Бургас, който се намирал отвъд планината, а у тях през вечер идвали конни стражари от градчето Малко Търново. Без дори и да попитат уплашената й майка, те вземали Янка и тръгвали за околийския полицейски участък, който се намирал на цели десет километра от тяхното село Стоилово.
Не я питали мустакатите мъже в униформа нито дали е яла, дали е спала. По всяко време на денонощието идвали, удряли с приклади и шашки по схлупената врата на малката им къщичка. И тръгвали – те, стражарите, охранените едри мъжаги, възседнали също охранени едри коне...
А пред тях – почти голо, босо, в студ, дъжд и пек, подтичвало петгодишното момиченце Янка...
Камшиците плющели, оставяли кървави дири върху немощното телце.
- Бързай, бързай, кучко, че началникът ни чака!И ти трябва да кажеш истината! А истината е една, само една, чуваш ли? Баща ти нарочно е наръгал чорбаджията. Без причина, това е убийство. Баща ти, паленце, е убиец! И ти като единствен свидетел можеш да изкараш истината на бял свят.
- Ама истината, чичковци, е, че татко вече умираше, ей такава пяна бе изскочила от устата му...
– Млък, кучко – плющели камшиците. Не им отървало на стражарите това, което казвало детето. Заповедта на началника била категорична: “Това дете е единственият свидетел и само чрез него можем да осъдим този дрипльо, баща й, който си позволи да вдигне ръка срещу най-влиятелния човек в селцето Стоилово, а и в околността. Ще правим, ще струваме, но този негодник трябва да бъде осъден и то до живот, това трябва да служи за наздание на всички останали селяни, които трябва много да мислят, преди да вдигнат ръка на чорбаджия!“
Строг бил началникът, суров, а те, стражарите, се изпотили – колко пъти вече вдигали посреднощ това момиченце, колко бой то било яло, а резултат - никакъв...
Никакъв резултат нямало и когато след година мъчения завели Янка в окръжния град Бургас.
Ех, какъв голям град, колко хубаво миришел той, особено този дъх на прегорял слънчоглед, който идвал от фабриката за олио... И тези толкова красиви градски хора, така хубаво облечени – все едно от друг свят били...
И сред тях то – момиченцето Янка, в чистичко спретнато „гонелче“, шаячена връхна дреха от Странджа, разбира се, взета назаем от по-заможни съседи, е, големичка била дрехата, ама нова новеничка... Защото това било закон, когато се явяваш пред съда, трябва да бъдеш чист и спретнат.
Господи, каква съдба – на пет-шестгодишна възраст да те изправят пред съда...
И срещу теб да се нахвърля един от най-добрите адвокати на Бургас...
Как само я въртял той с въпроси – ту оттук, ту оттам... Само и само да се обърка, да каже, че баща й е виновен...
Едно заседание, второ, трето... По-голямата й сестра Бърза, тогава слугинче в заможно семейство в Бургас, едва издържала и още по средата на първото заседание си тръгнала разлюляна и разплакана...
И Янка искала, о, как искало хубавото момиченце и то да тръгне след Бързето, да се махне от тези лоши хора тук, но нямало начин.
И тя останала пак сама. Съвсем, съвсем сама...
Едно петгодишно дете срещу стадо от вълци...
Момиченцето, хубаво като картинка, само повтаряло – видях това, това и това, тоест истината.
Докато накрая я оставили.
Тогава в смълчаната зала се чул гласът на адвоката, този най-добър адвокат на Бургас:
– Ей, браво, момиче, че ти си по-голям адвокат и от мен! Браво, спаси сама своя баща! Само една твоя нерешителна дума и баща ти щеше да гние до края на живота си в затвора, а сега вече е свободен – и той, високият и строг мъж, я погалил по главата.
Янка победила, победила истината. Баща й бил освободен.Честта на семейството й била спасена.
И Янка се прибрала на село. Където я чакало многолюдното й семейство. И топлата дъхава бобена яхния със ситно нарязания магданоз... И ония мигове преди да дайде сънят – да, ония мигове на онова пътуване...
Янка победила! Но с цената на какво?
Е, тогава хубавото момиченце не си задавало подобен въпрос.
То просто било много, много уморено, но щастливо. Защото успяло да победи не само лошите хора, но то било победило и страха в себе си.
И така още на пет-шест години Янка разбрала една от тайните на нашия човешки живот.
Когато човек говори и отстоява истината, рано или късно, то тя ще възтържествува. Дори и с цената на това, че след време всичко преживяно ще направи така, че сърцето ти изведнъж да се пукне.
Но това щяло да стане след много години, а сега Янка гледала майчиното благо лице, очите на своите батковци и на сестра си Станка и една топлина, толкова тръпчива и толкова отмаляваща я обезсилвала, докато накрая я накарала да притвори клепачи.
И заспало хубавото момичнце Янка – там, при спасеното от нея нейно семейство... Спало детето дълбоко и праведно...
И така свършва и нашата приказка, с щастлив и поучителен край, нали?
Но тихо, тихо... Да не събудим хубавото, умно и толкова обичащо истината и своето семейство момиченце Янка... Което в този миг пътува натам, към оня другия, нармалния, хубавия, да, ОНЯ свят...
Нани на, нани на...
ДИМО РАЙКОВ
Париж, на брега на Сена, досами Английския мост - Алфорвил
23 януари, една година от смъртта на мама