ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 31 март 2011 г.

ДИРЕКТНО - ЕДИН БГ-МИНЬОР НА ВЪРХА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.

Чудото, да, чудото стана! Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него… В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…

Гледам любимото лице. И си мисля - от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи… Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Случи се така, че в един от дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж… И, разбира се, татко се озова вътре, там, при шикозните, там, при нормалните хора…И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господинът с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, абе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”

Невероятно, но факт, нали? Какво показва всичко това? Не толкова, че теорията на онези за генното начало е най-съществена, а това, че грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли? И какво излиза? Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна… И кой е виновен за това? Кой в България предопределя вече векове кой да бъде „европеец” и кой слуга? И по какъв критерий? Мисли, мисли, мисли… Защо тъкмо тук те ме връхлитат? Татко е на върха на Айфеловата кула… Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам. И той нищо не ми казва. Просто – татко плаче… Там, на върха на Айфеловата кула. Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице… За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко? И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си, лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Месецът свършва. И аз връщам татко в България. Пристигаме в градчето Малко Търново, в нашата Странджа планина. Мрачно, сиво, безнадеждно… Минават хора, тоест наши съграждани. Татко ги поздравява. Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден! - Добър ден, Добър ден… Мълчание. Поглеждам татко. И изтръпвам. Лицето на татко е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите… Тръгвам си. Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми: – Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме? Буцата ме задавя. Пътувам. Обратно за Париж. Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот? Да, пак въпросите… Самолетът се приземява. Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми. Да, светлините на Париж… Всъщност Градът на Светлината. И на…Айфеловата кула. Тоест, градът на …баща ми, нали? И на моите българи. Които просто се завиват презглава и тръгват. Да, натам, натам…

петък, 25 март 2011 г.

ДИРЕКТНО - НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯТ БГ-ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ СТАНА НА 95 ГОДИНИ


ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ Г-Н РАФАЕЛ АЛМАЛЕХ ПО СЛУЧАЙ НЕГОВАТА 95-ГОДИШНИНА



Господи, не е за вярване – нашият бат Рафо, българският евреин с огромна-а-а и бездънна като океана доброта и с топло сърце, а не парче лед както на повечето българи, живеещи в Париж, днес навършва 95 години! Не един, не два, не петдесет, не седемдесет, а … цели 95 лазарника! Приятели, погледнете това обло, излъчващо толкова благост лице – нали нашият бат Рафо всъщност е едно голямо, все още ненаиграло се дете, което съдбата е предопределила да доживее до дълбоки старини, но същевременно в добро здраве, да не притеснява близки и познати, а да ги окуражава с присъствието си и добри думи и жестове към тях? Погледнете усмивката на този достолепен българин, който и макар живеещ в чужбина от толкова години не е забравил най-българското, онова, което все още ни крепи като нация и усещане – способността да състрадаваш на ближния, да споделяш неговото щастие, но и болка, да поемаш от чуждата тъга и да я превръщаш в радост от живота…Това днес го умеят малцина нашенци, и то в България, а бат Рафо го демонстрира не къде да е, а в Париж, този иначе чудесен град, в който обаче ние, българите, често изтръпваме от студа и лошотията на нашего брата бг-емигранта. Приятели, погледнете, да, погледнете бат Рафо – този посланик на доброто и сложете ръка на сърцето – нима има друг нашенец в Париж, който да е по-подходящ от него за олицетворение на българския абат Пиер-френския символ на живот в името на другия? Нима някой друг от нас в най-пълна степен би имал право да приеме за свои свещените думи:” Ако спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!” Думи, които съпътстват делата, добрите човешки дела, на господин Рафаел. Колко от нас винаги ще носят спомена за добрините, които той ни е вършил и върши, колко българчета ще си спомнят как в най-тежки за тях мигове,останали без подслон под мостовете на Сена, са прибирани от този чудесен човек. Когато веднъж го попитах, след като разбрах, че доста често някои от тези млади хора вместо благодарност са му отмъквали портфейла, защо продължава да върши това, нашият приятел ме погледна укорително:” Райков, че как ще оставя българче да нощува под моста, та хотелите тук са толкова скъпи, а и е опасно. Е, майната му на парите. Пък и аз вече се изхитрих – оставям само по двайсет евро в порфейла…” Да, така ми каза тогава бат Рафо. И се засмя – ситно, къдраво – едно голямо и добро дете… И като прекланяме днес, на върха на неговата 95-годишнина глава пред огромното топло и тръпнещо от любов към човека сърце на нашия бат Рафо, ние му пожелаваме здраве и късмет! Останалото той си го има в изобилие. А, и още нещо – Господи, как щях да забравя! Пожелаваме му от сърце никога, до сетния му дъх, да не секва неговата виталност, неговата жажда към радостта от живота, нещо, което ние, българите, независимо от възрастта ни, почти сме забравили и изгубили. Докато бат Рафо го пази това усещане винаги живо в себе си. Та представяте ли си – той, нашият мил приятел, това 95-годишно дете, да остане дори и за миг без най-хубавото, което е измислил Господ за мъжа? Да, жената…Която за бат Рафо е винаги красива, винаги стремеж и осмисляне на земното мъжко съществуване… Как само хубаво му викат жените на на г-н Рафаел – Рафи-и-и… Така меко, напевно, обещаващо… Затова – бъди ни жив и здрав, бат Рафи-и-и, да „илядиш”, както казва народът ни, за радост на еврейското семе, което те е родило, на българското – което те е създало и на френското – което те е приело и съхранило… Да, обичаме те,бат Рафи-и-и… Наздраве и сполай ти!


22 март 2011 г. Париж


От името на твоите приятели бг-емигранти в Париж – Димо Райков

четвъртък, 3 март 2011 г.

МИЛОСТ ЗА БАЩИТЕ НИ

ДУМИ НА АВТОРА
Днес е Трети март - нашият национален празник. С разказа–вопъл, публикуван по–долу, бих искал да поздравя останалите днес може би малцина българи, които все още са запазили своята българска чувствителност и въображение. Всъщност кога, ако не на такъв голям празник, ние, синовете и внуците, би трябвало да се сетим за тях, забравените и вече ненужните...


ПРЕДКОЛЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ


Аз съм емигрант. И съм далече, много далече – чак в Париж. Татко е сам самичък в Малко Търново, да, там, на края на света, в планината Странджа, където по това време е царството на виелиците и студа.
Татко е сам, мама почина преди година. Татко е единственият мъж на нашата улица. Другите живи са вдовици.
След няколко часа настъпва Бъдни вечер.
Говорим с татко по телефона, обаждам му се през тридесетина минути…
Гласът отсреща е тъжен, леко продран от настинка, но и от… очакване. Обаче милият старец знае, че сега, часове преди Коледа, той ще бъде сам. Единствено със спомена за мама… И с мисълта за правнуците си…
Какво можех да направя в този момент аз, синът? Летището в Париж е в хаос, стотици спят по пода, а татко чака…
Обаждам се чрез Фейсбук на моя далечна роднина, съвсем млада жена, която ми е изпратила преди минути снимка от вчерашното тържество в читалището на Малко Търново. Там татко, пременен като дядо Коледа с костюмче, което му го купих от Париж, дава подаръци на децата на моето родно градче. Радост, усмивки…Татко също се усмихва, татко е щастлив…
И аз се подлъгвам – моля роднината да отдели няколко минутки, да го посети току пред Коледа, само едно „Здравей, дядо Петко!” да му каже. А на него по телефона му казвам да отскочи поне за минутка до съседката, единственото същество, с което той поддържа някаква връзка след смъртта на мама – тя му подаде нещо през оградата, той също на нея нещо…. Но как така, казва ми татко с почуда, че тя е сама жена, как така ще отида при нея, че нали след това цялото градче ще ме оклюкари. А и на нея сигурно са дошли децата й от Бургас, как така чужд човек, и то неканен, ще й ходи на гости…
Да, няма начин – остава само телефонът. Затова и пак звъня…
Този път, само няколко часа преди идването на Коледа, гласът на татко е задъхан от … вълнение.
- Диме, знаеш ли, имам гост!
И как само го каза това „Имам гост!” татко? Така-а-а, с радост, ама игрива, събудена за живот тръпка в гласа…- имам гост…
Оказа се, че мой учител, днес също старец на повече от осемдесет години, го посетил.
Е, това ако не е знак от Бога, рекох си, зарадвах се, стана ми хубаво, честитих на учителя празниците, благодарих му за жеста, че малко ли е това, в края на краищата и той е възрастен, и вместо да седи на топло при жена си, бе дошъл да види един самотен човек.
И както му говорех аз на моя учител по телефона от Париж, така и не усетих как гласът ми сам самичък поде:
- Учителю, за мен Вие винаги сте били пример, един хубав и добър човек, и добър,ама много добър преподавател, толкова неща научих от Вас…
Гласът отсреща онемя, само леко припукване в телефонната слушалка показваше, че все пак линията не се е закрила…
По някое време тишината се набразди:
- Райков / Той, учителят, винаги така се обръщаше към нас, на фамилно име, от уважение, разбира се,да, така – Райков…, и все на „Вие”…/, благодаря Ви! Вашите думи за мен ще бъдат най-хубавият подарък за Коледа…
Да, на мен също хубаво ми стана, защо да крия, та малко ли е това в днешно време, ето, онази, роднината, която бях помолил и на чиито деца татко бе доставил толкова радост като дядо Коледа, не откликна на молбата ми, но затова пък моят стар учител сякаш бе пратен от Господа…
И поуспокоен, какво ти поуспокоен, направо окрилен, поел някаква заразяваща по телефона топлина, аз затворих телефона. Предвидливо изчаках час-два, нека да си поговорят, нека …
Звъннах.
- Как е, тате?
Татко мълчеше. Стреснах се.
- Ами, как …- гласът му, този толкова познат татков глас, сега отново бе помръкнал.
- Ами той, учителят, знаеш ли защо бе дошъл?
Нещо ме бодна в сърцето.
- Ами, искаше ми двайсет лева, нямал пари, пенсията му e учителска, има няма стотина и нещо лева, абе той взима колкото жена…
„Взима колкото жена” – защо ли тези думи се вбиха в мен?
Татко продължаваше:
- Не му дадох, знаеш,че и аз нямам, след няколко дни е годината на майка ти, трябва да купя това-онова, ще трябват пари и за помена в ресторанта. Пък всичко е толкова скъпо… Сега отиде у друг съсед да моли… Лоша работа, синко, той все ходи, събира желязо, хартия, иначе не могат да изкарат месеца…Е, не го изпратих без нищо, посъбрах орехи, някоя ябълчица, някой компот… Ама пари не му дадох, пари и аз нямам…
Нещо се надигна в гърдите ми.
Моят учител по рисуване… Та той беше хубав, висок, достолепен… И благ. А сега? Сега този 85 годишен човек бъркаше по кофите…
И бе дошъл при моя баща, при бащата на ученика си, да моли за банкнота… И то само часове преди Коледа…
И нахлуха в мен въпросите…
Кой и как допусна всичко това?
Кой и защо продължава да се гаври с тези почтени и достойни хора, учили на добро и любов към род и родина стотици, хиляди българчета?
И защо ние, учениците, така се отплащаме на … учителите си?
Може ли човек да си го помисли – учител да ходи срещу Коледа да бърка в кофите за боклук и да моли за банкнота друг старец, и то баща на негов ученик?
Изтръпнал, впервам очи в компютъра. Срещу мен бе изскочила снимка, ама голяма, хубава снимка от предколедна веселба на някаквo министерство. Масите са отрупани с всевъзможни лакомства, веселящите са заели пози на дансинга, от които ти премалява… Разкош, лукс, изобилие…
Господи, не вярвам на очите си, разтривам ги…
Всъщност колко "Българии" има в България...България на татко, на моя учител... България на ония, разплулите се и със сърцата-парчета лед...

И започват едни видения да танцуват пред погледа ми – опърпан старец рови в кофите, после пък тази картина се сменя от ухилени, преяли и почервенели от изпития алкохол мазни физиономии… Бащите…Децата…
И пак дочувам гласа на татко:
- Хайде, Диме, весело прекарване, целуни всички, най-много правнучката…
И заглъхва гласът на татко, заглъхва, заглъхва…
Да, идва Коледа, след нея и Нова година…
Малко ли е това? Коледа и Нова година.
Най-големите, най-хубавите празници.
Да, празници…
Наистина хубави празници. Човешки…
Човешки ли?...
Всъщност нима думичката „човещина” вирее днес на територията, наречена „България”?


Димо Райков,
Париж, 3 март 2011 г.