ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 24 юни 2010 г.

БЪЛГАРИТЕ - НАЙ-КРАДЛИВИТЕ В ЕВРОПА

РАЗМИСЛИ НА ЕНЬОВДЕН

Хиляди пъти съм се заричал да не пиша на тази тема. Дори дъщеря ми вече не си сдържа нервите - татко,нали дойде в Париж, за да избягаш от живота в България, а продължаваш да носиш със себе си всичко оттам? Изтривай всичко, нали вече си в Париж, та ти за него си мечтал цял живот?
Какво да й кажа аз на моята дъщеря?
И продължавам. Да,продължавам...
Ето, преглеждам пресата от днес, 24 юни, Еньовден,който е имен ден на моята майка,Бог да я прости, на моята дъщеря,на моята внучка, на мои приятели...Ден слънчев, хубав ден,ден на билките, на радостта от живота...
Радост от живота ли!
"Разгръщам" вестниците по интернет - общинари от Варна ощетили данъкоплатеца с хиляди за безсмислена разходка до...Южна Африка,700 декара край морето били заграбени от мними наследници, голяма шефка вземала сума ти пари като консултант на министър в сродно ведомство, тоест тя била шеф на служба, която трябвало да изпълнява закон, който всъщност самата тя сътворявала... И за което, разбира се, получавала допълнително пари като консултант... Защото по всяка вероятност заплатата й като шеф от няколко хиляди била малка, а тази жена била незаменима, тя била голяма, ама страшна специалистка...
Ето затова има такава несправедливост в нашето общество! Защото тъй нареченият елит, тоест "назначеният" елит,разполага с огромни в сравнение с обикновените хора средства и хич не му пука, че с петдесет евро пенсия и сто евро заплата не можеш да си платиш лекарствата, да не говорим за парното и тока...
Значи кризата е за едните, а за другите, богоизбраните, тя не важи. Техните стомаси са други, техните уста - също!
Много ще ми е интересно,когато след десетина-петнадесет години този сегашен елит се пенсионира,как ще живее с тези петдесет евро! Та те казват, че сега хилядите им били малко, а тогава? Сигурен съм, ще видите, че те ще измислят нещо ново, нещо,което няма да ги остави тях,елита,научените на държавна софра,да преживяват с мизерните пенсии народни.Дано да разберем,дано да видим...
Крадене, крадене, крадене...Като за световно! По нашенски - нагло, цинично!
Мислех, че поне сега, след като министър Цветанов започна поход срещу краденето българско, нещата ще поспрат, малко ще се сепнат нашенците. Но не би!
Няма спиране у българина! Особено у негово величество Чиновника!
Това, което прочетох за варненските чиновници, отишли на "работа" в Южна Африка и похарчили сума ти пари, ми напомни за не един и два случая, на които самият аз съм бил свидетел. Става дума за това, че съм виждал с очите си как чиновници, кметове и тъй нататък "слуги" на народа, пребивавайки в чужбина, лъжат безочливо и прибират тлъсти пачки. Как става това? Ами много просто. Ето какво ми каза един от тях.
- Виж сега, аз знаех, че домакините ни поемат всичко, така е по проекта,но пак си пуснах командировъчно,общинският съвет го одобри, гласува парите, аз сега си вземам фактурата, макар че спането и яденето, абе, всичко е платено от местните, но като се върна в моето градче, представям фактурите, изплащат ми всичко до стотинка. И кяр - хем екскурзията, пардон "работното посещение", ми е излязло без пари, хем си напълвам джоба и с тия пари. Абе, всичко е законно, всичко е тип-топ. И да проверяват, нищо не могат да ми направят. Знаеш ли колко пъти съм го правил този номер. Ама те всички колеги кметове го правят, че и чиновниците...А, ще мисля, че парите били на данъкоплатеца. Кой данъкоплатец,бе? Абе, негова работа ли е да се интересува от моите работи. Той трябва да бачка, да блъска...Щото ме е избрал, аз го представлявам, аз се боря за него...
Тогава си спомням, че не издържах и повече не размених до края на посещението и дума с този човек.По-късно той стана голям,ама много голям шеф от национален мащаб, после разбрах, че пак се бил върнал като кмет,пак са го избрали, пак щял да "слугува" на народа...
Ето затова в Европа ни наричат "крадците на Европа".
Ето затова, спомене ли се името "българин", и хората се извръщат, машинално попипвайки се по джобовете.
Ето затова почти всички герои от моите "парижки" книги са избягали от България,поради невъзможността да живеят почтено. Както ми казваше Чочо от Провадия - едно момче, което и сега можете да намерите привечер около фонтана на кметството на Париж:
- Ако останех в България, трябваше да приема техния начин на живот, да стана като всички, за да мога да оцелея. Абе,казано по нашенски, да крада. Аз мъничко, капка по капка, а големите - пачки, тлъсти пачки...Всичко в България е прее...,всичко е за сметка на другия.
Да, така ми каза Чочо.И затова избрал пътя на емигранта - не ми е леко тук, но поне не участвам в тяхната ИГРА.
А в България продължава краденето. Ама яко продължава.
Онзи ден викам на жена ми - какво всъщност ги правят толкова пари тези хора? Че те и сто живота да живеят няма да могат да ги изхарчат? А в същото време народецът умира, псува под мустак,гълта скоросмъртница и чака,чака... Кого и какво чака?
Защо ли и аз сега ги пиша тези объркани редове?
Защото онзи ден се задавих от мъка.
Говорех по телефона с баща ми, който след смъртта на майка ми самотен преживява в родното Малко Търново. Той отвори дума за някакви местни далавери.Как един отявлен радетел на комунизма сега бил станал седесар, само и само да участва в някаква далавера. Зададох му и на него въпроса - защо бе,тате? Докога? Та тези, които най-много крадат, те са вече милионери, те са фрашкани с пари, защо им са?
И знаете ли какво ми отговори моят баща, този, който цял живот ме учеше да не открадна и игла?
- Димчо, какво се чудиш? Тук всички така говорят - няма човек на пост, който да не се е облажил.А и ти какво се чудиш? Да не е луд да бърка в кацата с мед и да не си оближе пръстите?
Онемях.
Не защото не бях чувал тези думи, а защото те сега бяха казани от ... баща ми.От моя символ за почтеност!
И изплува споменът.
В ония детски години аз бях много запален по оня вълшебен футболист Гунди и любимия "Левски". Тогава в Малко Търново нямаше телевизия, само един поръждавял по краищата високоговорител в центъра на градчето, от който "струеше" гласът на незабравимия Митко Чуков - Гунди подава на Соколов -гол!
Та тогава, след един мач,завършил лошо за "сините", един батко в миг на ярост от загубата си хвърли пръстена,оня пръстен с гравираната върху него емблема на " Левски". Как така? Нима ще оставя в калта такова безценно нещо? Та това е пръстен с емблемата на любимия отбор? И се скрих, и след часове наблюдение, когато всички се разотидоха, аз намерих пръстена и го взех,притиснах го до гърдите си.
Още от вратата татко ме позна - нещо има?
Признах си - но той го хвърли бе,тате,как така ще хвърли в калта "Левски"...
Но татко беше непреклонен- това е кражба!
И започна да ме бие. Мълчаливо, бавно, но продължително. Оглушях от плесниците. Но още помня татковите думи - веднага да отидеш и да го върнеш. Крадено нещо не искам в къщата си!
Крадено ли? Но татко продължаваше...
И ето сега, същият този човек, моят баща, "учителят", предал ми най-ценния урок в живота, сега, вече 80-годишен, говореше неща, които не бяха за вярване.
Нима това бе моят баща?
Нима неговият, а и моят живот бяха минали напразно,защитавайки само някакви си измислени и смешни принципи?
Нима оня, неговият урок се бе изгубил безвъзвратно в небитието?
Сега татко говореше за кражбата като за нещо обикновено, като за нещо напълно нормално и законно. Дори и нещо повече имаше в контекста на думите му - този, който не краде, той е балама...
Какво бе станало с баща ми?
Какво бе станало с тези честни до полуда хорица, не видели нищо хубаво от този техен постен животец, в който все са се борели за...оцеляване - там, в Планината, на края на света...
Кой и как превърна тези "безобразно" искрени люде в днешни сторонници на странни теории? Кой всъщност бе творец на това убийство над душите на тези простосърдечни и добри хора, кой така жестоко бе преобърнал техния естествен ценностен поглед спрямо заобикалящия ги свят?
И дали има друг народ в света,който да притежава такива мъдрости - " Кажи му,аго,за да му стане драго!"," Преклонена главица сабя не я сече!", тази, казана по-горе от татко - " Няма бръкнал в кацата,без да си оближе пръстите!" и колко още подобни...
У кого е вината?
Да, пореден ден от нашия човешки живот, поредни преживявания, поредни въпроси...
Чийто отговор май всички знаем, но всички пренебрегваме и махаме с ръка - карай да върви...
И то нещата си вървят. Разбира се, за някои те много добре си вървят. Но дали наистина е така?
И дали ОНОВА ОКО от там,Горе, не е всевиждащо? И дали ще дойде времето, когато то ще въздаде СПРАВЕДЛИВОСТ!
Или просто ТО, ОКОТО, е нашата утеха. Единствена, може би илюзорна. Но все пак утеха, нали?

сряда, 16 юни 2010 г.

КОНЦЕРТЪТ ПРЕД " АЛ. НЕВСКИ " - КРАЯТ НА ОПРОСТАЧВАНЕТО

БЪЛГАРИЯ ВЕЧЕ Е ЧАЛГАРИЯ, СТРАНАТА НА ПРИМИТИВИТЕ...

ДНЕШНОТО НИ ДЕРЕДЖЕ - РЕЗУЛТАТ НА ЕДИН СЪВЪРШЕН СЦЕНАРИЙ


Това, което ми разказа по телефона мой приятел и което бе станало преди дни в България, в София, в центъра на столицата, на площад „Ал. Невски”, пред входа на светата църква, вече е, без съмнение, краят! Ако не на България,то на една ера от нейната история. Тоест вече започва ерата на Нeйно величество ЧАЛГАТА!
Да, така е, приятели, вече няма роза, няма Рилски манастир, има само един-единствен символ – ЧАЛГАТА!
- Хвани го, лапни го…
Този познат рефрен, който погълна нашия може би вече безмислен, сивичък, абе направо безцветен бг-животец.
Ами това е – хвани го, лапни го, животец мил, животец наш…
Та какво се било случило онзи ден?
Ами на концерт на „дивите”, те всичките са с по едно име, като кучетата, да, простете, като домашните ни любимци, на този Митко Пайнера, собственика на чалгаджийската звукозаписна едноименна компания, на този свят площад се събрали над 30 хиляди души – шум до Бога, да, на метри от там се намира Синодът, викове, кючеци, гюбеци, реване, виене и, разбира се - хвани го, лапни го… Мръсотия отвсякъде - и по святата земя, и в душите на хората... И, разбира се, дива радост, вакгханалия... Изстъпление,простотия...
Моят приятел така ми каза: " Такова опростачване не бях усещал. Гледах и не вярвах на очите си,че дотам може да се стигне. И то от съвсем млади хора, почти деца...Все едно имаш срещу себе си диваци! Ни приемат,ни предават. Ужас!И то не някъде на село, в някоя затънтена дискотека, ами тук, в центъра на София, на столицата, на това свято място! И знаят всички тези тъпи песни наизуст докрай! Уплаших се,пред мен имаше едно стадо!"
Потресът бил толкова голям, та кметицата Йорданка Фандъкова заявила, че повече концерти на това място нямало да има.
Море от младостта на България! Море от бъдещето на България!
Бъдещето ли?
На другия ден в столичен вестник с едри букви било написано –„ Снощният концерт показа,че чалгата е музиката на България!”
Господи, чалгата била музиката на България?!?
В тези същите мигове в Париж във всеки район, във всяко градче-предградие има концерти, има празници… Има настроение, има радост от живота, има красота… Усмихнати хора,майки,бащи,деца,толкова много деца...
А у нас има демонстрация на радост от живота, някакъв само нам познат "хъс" да им разкажем играта. Обаче на кого и защо? У нас има състезание – и ние сме европейци, и ние го можем това…
Но кое?
Да, ние сме майсторите на чалгата! Това е нашата музика!
Но дали само музика?
Дали ЧАЛГАТА всъщност не е оня начин на живот, втълпяван ни 20 години от създателите на СЦЕНАРИЯ на този пъклен и все не свършващ наш преход, с който изумихме Европа?
Дали този концерт пред „Ал. Невски” всъщност не е своеобразен апогей на цялостната и провеждана, това не може да се отрече, много постоянно и умно политика на създаване на ПРИМИТИВИ в България?
Да си припомним как още с първите признаци на току-що дошлата УЖ ДЕМОКРАЦИЯ най-тиражните ни вестници започнаха да печатат пошли текстове на непознат за нас вид песни.
Спомням си как ние, журналистите тогава, се учудвахме на това явление, но после лека-полека свикнахме с него. Дори нещо повече, не само че редовно, във всеки брой се поместваха тези чалга-текстове, но и пространно те бяха коментирани в специални рубрики, тоест даваше им се непрекъснато гласност.
И колелото се завъртя.
А сега същите тези медии вдигат глас до Бога – ама как така допуснахме това нещо?
Вестници, радио, телевизия – всичко под строй, всичко в името на ЧАЛГАТА, тоест в името на ОПРОСТАЧВАНЕТО на нацията българска!
Това всъщност беше задачата над задачите на сценаристите на прехода!
Те не само я внушаваха, те стриктно следяха тази линия да се прокарва навсякъде.
Защото какво по-лесно от това да се управлява народ от простаци? Които само се насъскват един срещу друг …
Спомня ли си сега някой колко злоба, каква омраза се изля между българите в ония първи години на прехода? Колко погубени надежди, колко смачкани човешки съдби... Всъщност оставиха ни да викаме, да се радваме,изтръпнали от надежда и вяра...И ни удариха сатъра. Ох, как ни го удариха! И сега - ни лук яли, ни лук мирисали...
Един невероятно зъл, префинен геноцид, за който никой нищо днес не казва. И който, за съжаление и ужас, продължава и сега под формата на ПЛАНИРАНО КОНТРОЛИРАНЕ НА БЕДНОСТТА!!! Подпомогнато от никъде също несрещаното ВОЛСКО ТЪРПЕНИЕ БЪЛГАРСКО...
Приятели, никъде в света го няма това явление - ПЛАНИРАНО КОНТРОЛИРАНЕ НА БЕДНОСТТА! Никъде ги няма тези пенсии от по 50 евро,които всъщност са по-малко и от социална помощ в нормална страна и са едно срамно унижение за тези, които са ни родили и отгледали. И това подаяние го получават не единици, а милиони възрастни и достолепни наши бащи и майки! 50 евро... Джобните пари на един европеец за ден!Или на едно отроче на представител на нашия елит. А цената на храната у нас вече е по-висока от тази в Европа, да не говорим за качеството й - нали онзи ден самият министър на земеделието Найденов каза,че всъщност ние ядем отрови?!? А да споменавам ли за това чудо ТОПЛОФИКАЦИЯ, което също никъде го няма по света! Ти, потребителят,ох,нали имахме години наред комисарка по потреблението,не искаш тази услуга,поради простата причина, че никой не си прави труда да ти каже как се определя цената, защо нагло и цинично те лъжат в очите! Вдигат рамене - плащай, иначе съд и...съдия-изпълнител и караници със съседите, които периодически са насъквани, че ти,искащият да бъдеш просто нормален човек, си им виновен за мизерния живот! И колко инфаркти, колко инсулти, особено при възрастните, тези честни до полуда хорица, тормозени години наред от мутренски банди,чукащи им по вратите и звънящи по телефона, пратени от същия този Вальо Топлото, когото, и това ми каза моят приятел по телефона, видял онзи ден да...играе тенис в София...
Знаете ли,приятели,какво всъщност представлява този наш бг-животец, погледнат от разстояние, от някоя нормална страна?
Знаете ли колко, ама колко сме далече, дори от елементарното съществуване?
Не, не искам да продължавам,просто ме втриса.
Защото, ако продължавам, ще се получи шок - нещо подобно на онова, което усетиха футболистите на "Левски" преди години, когато играеха в Шампионската лига, и от което все още не могат да се съвземат...
Може би е по-добре да мислим, че светът свършва и започва с нас! Че ние сме най-великите, най-красивите, най... Тихо, кротко, дий,воле,дий...
А рецептата е ясна - просто трябва парите на данъкоплатеца, тоест на българина, да се изразходват така, като е в цял свят - честно и почтено.
И контролирано!
А у нас има от няколко месеца насам контрол само над европарите.
А има ли контрол над нашите, бюджетните ни средства? Знае ли се как и къде отиват те, в чий джоб потъват? Ето, това елементарно упражнение трябва да се направи.
И още нещо елементарно - солидарност!
Елементарно,елементарно, но без това усещане няма общество, има сбирщина от гниди. Защото как може да има хора с 50 евро доход и такива с десетки,стотици хиляди на държавна служба? Ситият вярва ли на гладния? А и като е криза, тя да важи за всички, всички да стягаме колана! А този, от когото зависи разпределението на парите, получава десетки хиляди, че и милиони и ние искаме той да притежава усещане за съчувствие. Затова и на никого не му пука.
Да, на никого не му пука! Защото всичко в България се ръководи от един самозван, НАЗНАЧЕН ЕЛИТ от алчни и безскрупулни хора, които само за броени години осигуриха pахатлъка на своите поколения векове напред. Такива лешояди могат да виреят само в ...Чалгария! Познавам подобни подобия на хора, казвал съм им - защо не дадете мъничко и на съседа до вас,на стареца,на куция младеж? Та вие сте откъснали от техния залък. Грехота е... А и вижте погледите наоколо, как може да се живее в такъв зареден с напрежение и мъка въздух,в среда с изгаснали погледи, как въобще дишате? Защо не дадете шанс на България?
Шанс ли? Поглеждат те сякаш през стъкло - да, за тях ти вече не съществуваш. За тях ти вече си аут!Защото те са богоизбрани, те са миропомазани, те са великите БГ-НОВОБОГАТАШИ,пардон,умни и предприемчиви "строители на капитализма"... Да, "капиталисти", но НАЗНАЧЕНИ КАПИТАЛИСТИ и все още под оная сянка,да, сянката на бащицата и сие...
И ето дойде финалът!
Защото за мен това, което се е случило в оная вечер пред църквата, наистина е ФИНАЛЪТ!
Повече, отвъд него, не може да се отиде.
Сега започва окончателният разпад..
Това е истината! Това е положението българско!
В същото време във форумите, също добре режисирани от сценаристите на прехода, са се хванали гуша за гуша живеещите в България и емигрантите ни по света. Хванали са се, ама яко са се награбили – и се псуват хамалски, и се обиждат до кръв.
Защо?
Ами защото брънката в сценария е ясна - разделяй и владей! И какъв спор става,майко мила! Едните били предатели, изменници, родоотстъпници, другите - катили, примитиви и тъй нататък.
А сценаристите злорадо хихикат – абе, тъп народ, само бой и, простете, е… за него!
И никой, ама никой,освен,разбира се,сценаристите, не усеща истината, а може би и на никого не му пука – че всъщност вече България я няма. Тя се е стопила в… джобовете на същите тези сценаристи…
Сега, след този концерт, вече има само една територия, наречена, пардон, все още не е официално коронована с това име – ЧАЛГАРИЯ…
Територия, просмукана с чалга-отношения, с чалга-мислене, с чалга-любов, с чалга, чалга и пак чалга…
Онзи ден срещнах един стар познат в Париж.
Солиден, лъскав, да, новобогаташ – от ония, бедни като църковни мишки „късметлии”- българи, които само за една нощ станаха милионери. Те бяха продукт на българското чудо - легнаха бедняци, каквито са били винаги до този момент, а на сутринта се събудиха с пълни торби пари. Парещи, грешни пари от техните майки и бащи с попукани от мазоли ръце…
Та погледна ме този мой отдавнашен познат, измери ме с очи – така-а-а, отвисоко, но същевременно покровителствено:
– Абе, ти, Димчо, защо така остро критикуваш майка България? Чета ти аз книгите, чета ги… Иначе хубаво пишеш, ама много плюеш, бе, много… И хич не ти пука май кой ще ги купува тия книги. Щото бедняците, за които си се закахърил, книги не четат, те няма какво да ядат, та книги ще купуват. Ние сме тези, които храним такива като теб писатели. А ти само ни критикуваш. Ти критикуваш майка България. Ти си …
Не се доизказа моят познат, може би най-накрая се досети, че все пак не е в "неговата" си България, а в Париж – почервеня той и махна с ръка, по всяка вероятност теглейки ми няколко нашенски сочни „вкуснотии” под гъстия си балкански мустак…
На другия ден разбрах за какво всъщност е бил този мой отдавнашен познат в града на Светлината. Ами договарял с български емигранти в Париж… чалга-концерт…
Е, ЧАЛГАТА атакува Европа!
Чалгата, този наш символ ненагледен и оказал се толкова "ефективен", вече ще го внасяме и в нормалните страни.
Ония, сценаристите, вече май са решили, че са си свършили работата в България и сега тръгват на щурм към Европа.
Това вече е страшно!
Но дали Европа ще позволи това?
Дали след 20 години няма цялата „Шан-з-Елизе” да се изпълни с поклонници на „ Хвани го, лапни го…”
И „Фигаро” да пише: „ Чалгата е музиката на Франция…”
Кой знае? Да, кой знае…
Защото тези, НАШИТЕ, тоест Нейно величество ЧАЛГАТА, май нямат спиране…

неделя, 13 юни 2010 г.

"Патриотите",които "изядоха" България

Срещата ни бе случайна. Не го бях виждал близо петнадесет години. Физически той си бе същият. Но от пръв поглед ме притесни една болнава светлина,която се излъчваше от него. Всъщност се усетих,че за първи път поемах такава светлина – болнава…
Понечих да го прегърна, в интерес на истината към този човек,макар и никога да не сме били приятели, аз имах добри чувства, просто ми беше симпатичен.
Та понечих да го прегърна, да му представя моя приятел, с когото бях – преводач-емигрант от дълги години в Париж.
Но оня се нахвърли веднага – Не давам да казвате против България и думичка…
В първия момент просто инстинkтивно се стреснах и вледених – ах, как бързо усещам оня „патриотизъм” на ония "приятели", от които бях ял толкова бой. Как бързо изтръпвах от тази мнима загриженост тъкмо на тия,които по всякакъв начин умееха да осребряват тази своя мнима „обич”. Как обичаха те да употребяват тези думички – родоотстъпници, чуждопоклонници…
Прозрението дойде веднага – този човек бе чел някоя от моите книги. Иначе как така и защо би се нахвърлил веднага срещу мен?
Запитах го директно – ти коя моя книга си чел?
-„BG емигрант в Париж”…- изтърва се той по инерция, после се сепна – Ти за постоянно ли оставаш в Париж?
Ясно. Ето къде го стяга чепика този мой познат. Всъщност нищо ново под слънцето – обикновената, но толкова гъста нашенска завист, съчетана с избиване на комплекса за малоценност.
Вече усетих, че кръвното ми взе да се вдига, положителната енергия, с която посрещнах този човек, започна да се изцежда… Затова и се опитах да обърна нещата малко на шега – че то има ли постоянен живот бе, приятелю, рекох му?
Но оня вече бе тръгнал…
- Какво правиш тука, бе? Как така ще останеш в Париж? Че ти си от Малко Търново. Там трябва да се върнеш, там трябва да се бориш за България!
В този момент моят приятел Марио, усетил, че атмосферата започва да става много нашенска, а наоколо бе пълно с французи, започна да прехвърля темата към литературата.
И сбърка. Защото оня изстреля едно име на свой фаворит, който всъщност, макар и по-млад, бе от неговия роден край. Разбира се, нямаше нищо лошо в това, всеки си има право на мнение и вкус. Но когато аз изразих несъгласие и просто казах, че не харесвам този творец, оня вече излезе съвсем от релси – как така няма да го харесваш, бе? Абе вие го мразите, защото той е най-превеждан, той ви представя пред света, той е супермодерен и такива като вас не могат да го разберат…
Е, тука вече не издържах. А и кой ли ще може да издържи?Просто този човек имаше проблем.
И трябваше да бъде поставен на място.
Той, заедно със своя „свръхмодерен”, а всъщност толкова „плитък” откъм мисъл приятел, бяха едни от онези, за които предишната, а и днешната България бе дойка, от която такива като тях добре, ама много добре умееха да сучат.
Но аз вече прозрях и нещо, което усещах и преди и заради което може би подсъзнателно реших да напусна страната – става дума за това, че в България, внушавано от определени среди, които ръководеха и продължават и сега да ръководят всички сфери на живот у нас, вирее много добре едно явление – разпределението на баницата, дори и в средите на творчеството. Определени представители на различните видове изкуства са избирани, миропомазани от всевластния Център за гении, те са канени навсякъде – по медии, представяния у нас и в чужбина…
Те са винаги в устата на критиците и тъй нататък.
Както едно време…Когато от политбюро казваха кой да бъде писател,и то водещ.
Но тогава поне даваха възможност от кумова срама и на други, не само на „гениите”, сегиз-тогиз да се проявяват.Е,да лицемерие, но все пак...
Докато сега – не, само великите. Само „модерните”…
А кой всъщност ги е определил за такива?
Кой е парцелирал така творческото пространство?Нали даден вид изкуство е територия, напоена с различни багри, с различни дарования? Както е,например,във френската литература,където всеки творец има своето място,своя шанс, който му се предоставя, независимо от възраст,раса,пол,занятие...И където никой не се изживява за най-велик и миропомазан!
И откъде у нас тази нетърпимост у тъй наречения "богоизбран елит” в изкуството към останалите им събратя?
И как може да се върши подобно парцелиране в област, която никога не е търпяла и не търпи подобно грубо вмешателство?
Откъде такова самочувствие на предопределени и недосегаеми,дори за обикновена критика? Или просто това е липса на каквото и да е самочувствие.
Една позната до болка елементарна схема – сред колегите от моята гилдия аз те рекламирам теб, а ти пък ми го връщаш, като говориш добри думи за мен пред твоите колеги.
И ето го вълшебният кръговрат – аз на теб, ти на мен… Е, толкова, ама толкова познато. Макар и облечено сега в одеждите на „модерното”.
И в този миг се сещам за думите на Ефрем Каранфилов:
- Хубавата книга е като планински извор. Погледнеш, виждаш чак дъното, главата ти се замайва от бистрота. Протягаш инстинктивно ръка – ха, ще докоснеш дъното! И потъваш, потъваш… Ето, такова е и хубавото произведение. Бистро и същевременно дълбоко, ама много дълбоко. Всичко останало са напъни, просто ерзац-литература.
Тези думи ще ги помня винаги.
Да, но за да създадеш подобно творение се иска и талант, но и яко бачкане. А пари не се печелят с талант и яко бачкане,нали?
Затова в България се въртят все едни и същи имена в изкуството – все те обират наградите, все те са на показ.Вижте списъка на министреството на културата за отпусканите ежегодно субсидии за преводи на книги - ще видите едни и същи имена. Затова и битува вече анекдотът-истина – ако еди си кой не го има сред наградените, то той ще е в журито или на специализация в чужбина.
Както впрочем и този мой познат.
Оказа се, че той бил на… специализация. Цели два месеца в Париж. Два месеца?!? И то в квартира в центъра на града, с храна, също платена от „богатата” българска държава. За да може той, богоизбраният, да твори, да създава, но, разбира се, без да критикува тези, които го пращат, макар и на чужда сметка.
И познайте кой плаща? Да, познахте – народът, тоест България.
Но дали това е същата България, заради която той не иска дума лошо да се каже, или оная неговата „България”, притежание на всевластния Център?
И дали България е само тази негова „България”, която във време на страшна криза, във време, когато десетки български творци умират безпризорни и без работа, нашият човек пребивава с пари на данъкоплатеца два месеца не къде да е, а в Париж?
Марио, моят приятел-преводач, дългогодишен емигрант, който се бори тук с цената на неистови усилия и унижения за всяко евро, незапознат с порядките в нашето ново и „модерно” общество, беше озадачен – кой си позволява това днес, да бъдеш два месеца без стотинка да платиш от собствения си джоб, да живееш в самия център на Париж, където е безбожно скъпо, да ти дават пари да… се вдъхновяваш! Питаше Марио, лицето му изразяваше непристорено учудване…
Какво можех да му отговоря – че аз, например, стотинка не съм взел от никого, че болен и с упоритост и сърце четири години обикалях Париж с парче хляб и шише с вода, тропах по врати, изпитвах хиляди унижения, но създадох три книги, заради които получих и получавам толкова благодарствени отзиви. Е, не от всевластния Център, а от обикновените хора…
А този човек са го пратили, плащайки му всичко от джоба на бедния и опърпан народец – за да може той, „великият”, да склони нещо да сътвори…
Сега вече и аз усетих, че започвам да губя контрол.Докога ще мълчим,докога ще прощаваме,докога ще се правим, че нас не ни интересува онова,което такива "патриоти" непрекъснато вършат?
Затова и направих онова, което вече бях научил от французите – просто се извърнах и за мен вече този човек не съществуваше.
Той не съществуваше и след един час, когато събирането, на което случайно се срещнахме, привърши, и той дойде при мен – омекнал, смачкан… Разбира се, не окончателно готов да се извини, всъщност изобщо не ми бе нужно неговото извинение, той ми каза – ама ти не търпиш друго мнение. Е, това вече ме довърши.Какъв нахал - онова,което той прави, го приписва на мен!Да,любимият похват на онези, "патриотите".
Тук вече наистина разбрах, че спасение в България няма.
Защото хора като този не само, че не са един и двама, не само, че са във всички сфери на живота, но и те определят този наш, български начин на живот, мнозина от тях, като самия този, са преподаватели, те дават акъл, те учат днешните млади…
На какво всъщност ги учат?
Ами, естествено да станат, да мислят, като тях. Тоест да не мислят, да действат първосигнално и по заповед – този е най-великият, него и само него признавайте…
И същевременно – България, България, България… тупане, ама яко тупане в гърдите и...ако може, командировчица някаква, гарнирана с куп парички, ей,така, за удоволствие...Нали един път се живее. А,народа? Какъв народ,бе? За него само остен. И,разбира се,поток от думи - вие сте предатели,родоотстъпници,изменници...
С тези свещени думи те, богопомазаните и посочените от Центъра, лягат, с тях те стават, те са винаги в устата им.
Но вие вече знаете, че това не е нашата България.
Това е тяхната „България”.
Онази „България”, която тези готованковци са обезсилили и сбръчкали от лапане и от която продължават да сучат – лакомо, с настървение . „ България”, толкова различната от нашата, от твоята, от моята България. Която е вътре в сърцето ни. И която не трябва да се афишира по какъвто и да е повод.
Никога през живота си не съм произнасял „България” с цел да уязвя някого, да го натикам в миша дупка, да го обидя или злепоставя, да го изкарам родоотстъпник, национален предател…
Защото названието „България” е нещо строго интимно, нещо дълбоко утаено в най-дълбокото на личното ми пространство. На онова лично пространство, което французите умеят така да уважават. За тях да навлезеш в пространството на другия е цинизъм, нещо непростимо и белег просто за липса на чувствителност.
Нещо, което ние,българите, трябва да си го признаем, не спазваме. А и не разбираме.
Хайде бе, ще ми се прави на парижанин, хайде, връщай се в Малко Търново. Защото кой ще бачка като луд, кой ще оскотява, за да може хора като мен, велики и призвани от Бога- Център, да имат възможност да дойдат на държавни разноски два месеца в Париж… Да, Париж е за нас, богоизбраните, а вие, плебеи с плебеите – там, в кочинката…
Ами това е – поредна среща в Париж, поредни усещания…

сряда, 2 юни 2010 г.

Поздрав от Париж за поета на Светлината Борис Христов!

Днес изпитах една от редките си радости напоследък.
Няма да крия,че моето емигрантство в Париж, наред с тихи разлюляващи ме мигове, ми носи и дълбоки порезни разочарования - преди всичко от тъмната душа на нашего брата-българина в странство.
Но не за това са тези редове.
Днес наистина съм щастлив, ей така,по човешки - меко,отмаляло,позабравено усещане...
Прочетох в няколко блога - на Сандо, на Пламен Бочев и на Ангел Грънчаров, думи за отказа на големия поет Борис Христов от награда.
Познавам Борката, ще спомена само това, че той ми бе "гарант", тогава в онова време такава беше процедурата,за влизане в Съюза на българските писатели. Останалите ми "гаранти" бяха Ефрем Каранфилов, Радой Ралин и Йордан Вълчев.Все големи, изящни писатели.Разбира се, това не бе достатъчно за "входа"! Просто аз не бях в "списъка", както не бяха в "списъка" и моите "гаранти". Но думите,написани от тях, ще останат за мен най-хубавата оценка като писател в моя живот. Какво значи някакъв си СБП при това признание на такива майстори на словото?
Тъжно ми е,много ми е тъжно, че забравихме и Ефрем Каранфилов, и Радой Ралин, и Йордан Вълчев. Бяхме позабравили и Борис Христов. Той не е от приказливите, от удрящите се в гърдите, той обича мекотата на самотата и бистротата на нашия толкова кратък, но същевременно и толкова дълъг греховен живот.
Четях тези блогове, радвах се,че повечето думи са от хора съвсем млади и заредени с енергия, с чувствителност и въображение... И нещо като полъх някакъв, като тръпна радост от усещането, че дишаш, че се радваш на цъфналото мушкато на прозореца взе да се утаява в мен, да ме изпълва - и аз тук, в Париж, в този чуден град на Светлината, но и на контрастите човешки, поех от като че ли позабравения от детството мирис на току-що окосена родна трева, на прегоряло стърнище, на оня лепкав сок,оттичащ се от големите като хлябове ръце на моя баща през оня последен гроздобер... И тези рояци от мушици-еднодневки,сякаш напоили цялата вселена - кехлибарените гроздове,белите крехки,но толкова красиви рамене на мама и хоризонта - да, оня далечен,ама много далечен хоризонт...- там, в дъното на моята планина, за тайнствения свят отвъд която ние само можехме да мечтаем и до който пътувахме по единствения възможен, но затова пък толкова хубав начин - чрез въображението си, в босоногите ни прашни сънища...
И разгърнах донесените от България стихосбирки на Борис Христов, и отворих на любимите ми стихотворения-самородни късове...Поезия-светлина за душата...
И стана чудо - смеси се тя,Светлината - парижката,излъчваща се от прохладната, дълбока пазва на Сена и тръпната,приглушена, но толкова чиста светлина-тъга на балканското ни битие,отцеждаща се от чудните стихове...

ЖЕНАТА МАРИЯ



С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."



СВАТБАТА НА МАМА



Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
------

Сепнах се.
Сена се люлееше пред мен - нужни ли бяха още думи? Какво повече може да желае човек от този живот - да си на брега на Сена, най-хубавата, най-свободната река в света,намираща се в този най-духовен град, където всеки камък, всяко късче земя "трепери" от вдъхновение и със сърце,утаило за пореден път в себе си стиховете на Борис Христов...
Пожелавам го на всеки човек, на всеки простосмъртен! Та дано ние,днешните българи, станем по-добри, по-състрадателни, по-умеещи да щадим достойнството и мъката на ближния. Дай Боже!
Трябва, а и можем - щом имаме поети като Борис Христов,значи можем! Значи трябва да бъдем Човеци,с главно "Ч", нали?
Благодаря ти, Борка!
И изведнъж изтръпнах - странно и може би дълбоко символично усещане - та днес е 2 юни,денят на Ботев...
И,да - четири месеца от смъртта на мама...Която кротко лежи там, в онова забравено и от Бога гробище,оградено, от кого и защо ли оградено, с бодлива, тук-там ръждясала тел в онова непознато за белия свят градче Малко Търново, намиращо се на няколко километра от българско-турската граница...
И ... осем месеца от раждането на моята внучка в блестящата от чистота военна болница във Венсен-Париж...
"Жената Мария","Сватбата на мама",смъртта на моята майка Яна,раждането на внучката ми Дияна...
Този наш вечен, неразгадан, понякога тъжен, понякога щастлив, кръговрат - да, Негово Величество Животът!Който ни се дава един единствен път. Един единствен ли?
И от който няма отърване - и тук,на Земята, и там, Горе.
Да, няма отърване, няма. И слава Богу, че е така - сега и во веки веков!

Париж,2 юни,сряда, 2010 г.

В най-бедната страна има най-много богати?!?

В най-бедната страна има най-много богати?!? Но няма и грам солидарност!

СТРАНАТА НА НЕОГРАНИЧЕНИТЕ /ЗА НЯКОИ/ ВЪЗМОЖНОСТИ

Да, тази страна е, познахте, нашата мила татковина! Къде го има това в света – хем да имаш най-бедното население, хем непрекъснато една малка прослойка от хора, миропомазани от закона и Всевишния сценарист на прехода, непрекъснато да трупат ли трупат "кърваво" богатство.
Икономистът от „Отворено общество” Боян Захариев предоставя данни, които стряскат. Само за периода от 2005 до 2008 г. разликата в състоянието между бедни и богати у нас се е увеличила най-много в Европа - цели два пъти!!! И сега богатите са по-богати около седем пъти от бедните!!!
Но, внимание – кой е бил премиер през това "кърждалийско" време? Ами, да, Станишев? Че как така? Как така това страшно ограбване е станало тъкмо по времето на „социалния” президент Първанов и на премиера–„социалист” Станишев? Че нали те дойдоха на власт, за да въздадат справедливост социалистическа, да помогнат по един или друг начин на собствения си беден електорат? А какво излиза? Че те са "таковали" майката на този прост и тъп, според самите социалисти, електорат, че са предоставили възможност на ония, миропомазаните, отново да се облажат? А пък бабичките, дядовците и чугунените червени глави, макар и бедни като църковни мишки, са си наши,те няма къде да отидат, един-два лозунга, малко кръвчица от рода на "как така ще ни вземат властта" и те,горките, пак за нас ще гласуват – да, така са си казвали, а и казват „социалните” президент и премиер. И расте ли расте огромната разлика между богати и бедни в България.В страната, където най-силно се тръби, че цари социален порядък, хубава дума, нали?
Ако това богатство беше, а и ще бъде постигнато по честен начин, не бих писал този материал. Но всички знаем как то е дошло – просто избрани наши хора заспаха бедняци, а се събудиха крезове.
Но аз ще ви дам друг пример. И то не "социалистически", а "капиталистически".
Ето какво значи истински богаташ.
Предоставям цитат от блогопространството, който преди време съм запазил. Извинявам се на създателя на този блог, но пропуснах да отбележа името му и сега го спомеинавам само така, дано да не ми се сърди.
Та ето и редовете за един от най-богатите хора на планетата.
Вижте какво прави той.
И се попитайте – дали е възможно подобно нещо у нас? Разбира се, че не възможно.
Но пък са възможни други неща. Като по-горните данни от „Отворено общество”.
Което ни прави ни повече, ни по-малко просто една бедна, туземска Кукерландия със свои и единствени в света закони, алинеи и параграфи, скарани с елементарното човешко достойнство, където няма и грам, ама и грам, справедливост. Тоест няма държава.
Ето и цитата:
„ Чък Фийни е още един ветеран от ерата на Голямата депресия, чието мото е: “Захванах се с това, за да работя усилено, а не за да забогатея.” Съоснователят на Duty Free Shoppers разполага с милиарди, но не притежава кола, нито къща и не говори за огромната си филантропска дейност. Той е дарил над 4 млрд. долара на различни инициативи, свързани с деца в неравностойно положение, и за здравеопазване, като през цялото време прави непосилното, за да запази анонимността си като дарител. Когато е запитан защо се вози в метро и раздава парите си, той припомня: “Не можеш да занесеш нищо със себе си в гроба”.
Без коментар, нали? Само ще спомена,че Станишев „оряза” голяма част и от малкото социални права на бедните. Които обаче, сигурен съм в това, утре на избори пак ще гласуват за него, тоест за „любимата” партия…
Нещо, което също никъде на друго място в света не се среща. Те те душат, а ти гласуваш за тях! Да, Кукерландия, Кукерландия… Която обаче същите тези нобогаташи и техните лакеи от медиите ни карат да обичаме, разбира се, така, както те предпочитат да я обичаме. От нас – обичта,безрезервната,струяща отвсякъде обич, а от тях – лапането и трупането. И когато им напишеш няколко реда като горните, те веднага скачат – родоотстъпник, ти не си никакъв патриот, няма по-хубава страна от България. Майстори са тези "патриоти" на лепенето на етикети - така-а-а,със страст, с кеф...Важното е нещата да си вървят по старому. И резултатът е ясен - да, няма полъх в тази държава.
Ами как ще има, след като само в нея могат да виреят толкова студени, нагли, цинични и лакоми същества като този измислен днешен „елит” български! Страна, в която всички виждат, че бялото е черно, но всички си траят, всеки гледа по някакъв начин да прекара другия, това с "прекарването" си е чисто нашенски, български спорт, който няма аналог във вселената… А същевременно навсякъде се шири простотия,простотия до шия, чалга до отмаляване в Чалгария. Колкото повече чалга, толкова повече кеф...И тогава шашардисаният електорат тръгва на следващите избори пак като стадо – дий, воле, дий! И остенът се впива, боли, ама сладко боли, хубаво боли… По български.
Солидарност – забравената бг-дума!Айде бе, ще ми се правят на модерни! Каква солидарност,бе? Та тоя народ иска само бой и ...!Ето, това е истинското верую на тези новобогаташи, които обикалят света с частни самолети, с неземни красавици, с рояк клакьори-журналисти, които са забравили най-важното качество на професията си - почтеността към думичката "солидарност"! Чиято липса ни обрича наистина на забрава – като народ и като държава.
Да,това е.