ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 27 ноември 2009 г.

МОЯТА СРЕЩА С ЛЕЛЯ ВАНГА

ИСТОРИЯТА НА ДВЕ ИСТОРИИ ОТ ОНОВА СОЦВРЕМЕ ИЛИ КАК ПРОРОЧИЦАТА ВАНГА БЛАГОСЛОВИ МОИТЕ РОМАНИ

(откъс от книгата ми „Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа,благословени от Ванга.”)

Когато жената влезе в дома ми и изстреля думите: ”Леля Ванга Ви вика да отидете при нея.”, аз усетих как всичко около мен се разлюлява…
Да, това почувствах в оня миг.
Но да започна поред…
Нека първо да отговоря на въпроса: ”Защо тъкмо сега се съгласих тези два мои романа да се преиздадат?”
Причините са няколко. Преди всичко напоследък все повече се убеждавам, че като че ли днес е дошло истинското време на „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”. И това е парадоксално, защото тези книги са писани преди около двадесет, че и повече години. И двата романа в онова соцвреме залежаваха дълго, макар и одобрени за печат, в чекмеджетата на издателствата: „Писма до мъртвия брат” – в „Хр. Г. Данов”, а „Пансионът” – в „Български писател” и „Народна младеж”… Да, залежаваха, не ги връщаха, чакаха с години…
Никога няма да забравя виновната (Защо ли пък виновна?-б.а.) усмивка на тогавашния млад редактор в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” Стойо Вартоломеев, настоящ собственик на една от най-големите български издателски къщи „Хермес”, когато ми казваше в далечната 1989 г.: ”Райков, романът ти е много добър, одобрен е за издаване, влезе и в плана, ама…”
Не се доизказа Вартоломеев, после додаде: „Знаеш ли, мечтая за оня ден, когато ще имам свое издателство и ще издам твоя роман…”
Така ми говореше тогава Стойо Вартоломеев – а демокрацията още не бе дошла…
И наистина след време той ми се обади: „Райков, аз намерих оригинала на твоя ръкопис и ще го издам в библиотека „Нова вълна” на моето собствено издателство „Хермес”…”
Другият ми роман „Пансионът” също лежа дълго в най-реномираното в онова време издателство в България - „Български писател”. Един ден се престраших и отидох в достолепната къща, в която бяха кабинетите на редакторите. Срещнах се с един от тях. Жената ме погледна в очите, понечи да ме подмине, но после се извърна с въпрос: „Тази история преживели ли сте я, или сте я измислили?”
Нищо не й отговорих – всъщност какво ли можех да й отговоря?
По това време – началото на декември 1987 г., в София се проведе Четвъртата национална конференция на младите литературни творци.
Тогава аз станах и зададох в упор към председателя на СБП Любомир Левчев въпроса: „Защо се самоубиват днес младите български писатели?” Имах предвид поета Йордан Кръчмаров, белетриста Росен Босев…
В залата на Националния дворец на културата, напоена до този момент от елейни празнични слова, настана мълчание. Плътно и гузно мълчание…
Мълчеше президиумът, Левчев, величията от Политбюро, сред които мисля, че беше и прословутият Милко Балев.
Не зная коя сила в мен изстреля и последващите въпроса ми думи: „Нека всички да станем на крака, за да почетем паметта на колегите…”
Тогава вече стана страшно. Спомням си как председателстващият заседанието мой колега, също млад писател, гледаше объркано Левчев, той пък гледаше партийното величие…
Това бе един дълъг, ама толкова дълъг миг…
Левчев кимна.
И залата стана на крака!
После, когато отмалял и сякаш в някакво друго измерение, аз тръгнах към мястото, където седях, преди да изляза на трибуната, цялата редица около мен с мои колеги се бе изпразнила…
Спомням си и това, че до мен седеше един поет, който отдавна се бе изпарил и ме гледаше втрещено чак от другия край на залата… Разбира се, това хич не му попречи на същия този мой колега след няколко години да се обяви за един от най-ревностните родни демократи… И досега да лапа, ама яко да лапа, от държавната трапеза…
Ето как всъщност предава своите впечатления от случилото се тогава литературният критик Стефан Влахов-Мицов, който написа в брой 4 от 1990 г. на сп. "Тракия” следното:
„Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори в литературата и на формираните по техен образ и подобие млади наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии, дошли в литературата, изкуството, науката от комсомолските си бюра и кабинети, подстригани духовно като пламенни активисти още в пионерската организация. 45 години ние бяхме разделяни на интелигенция и полуинтелигенция, която по сигнал от върховния пулт на управлението започваше да крещи и ръкомаха, обвинявайки талантливите си колеги в „измяна” и „предателство” на Идеалите.”
(Защо още в самото начало прекъснах разказа за посещението си при леля Ванга и се върнах към този далечен спомен от битието ми в Кабинета на младия писател? Не, разбира се, от желание да се изтъкна – който ме познава, знае много добре това, а и отдавна свърши времето за демонстриране на подобни минали „заслуги”. Позволих си този пестелив разказ заради младите хора, които, надявам се, ще четат сега тези два мои романа. Те трябва да усетят атмосферата, в която са се раждали тези творби, за да оценят написаното от мен, а може би и да ми простят някои техни недостатъци…
Разбира се, аз няма да се разпростирам надълго и нашироко върху парадоксите на онова време, като например прословутото софийско жителство. За него, ние, провинциалистите, чакахме с години – щом си роден, да речем, като мен в градчето Малко Търново, само там можеш да живееш.
Беше един омагьосан кръг – ако нямаш жителство, не можеш да започнеш работа, ако нямаш работа – не можеш да кандидатстваш за жителство…
Дъщеря ми, която тогава я бяха изгонили от училище, защото аз нямах жителство – представяш ли си, читателю, току-що да си постъпил в първи клас и да те … изгонят, сега, когато тя чуе за тази история, казва: „Татко, това изобщо не ме интересува.” Не знам, може би е права, но все пак, но все пак…
Спомням си как на един от ежегодните юнски семинари на Кабината на младия писател в почивната станция на СБП край Варна ние, група млади писатели от провинцията, почти със сълзи на очи, отправихме молба за съдействие за получаване на жителство към председателя Любомир Левчев и секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов.
Няма да забравя как една поетеса с треперещ глас разказа, че всяка вечер умира от ужас, когато се прибира в квартирата си, обикаля с часове около входа, само и само да стане полунощ, защото знае, че я чака домоуправителят, който за да не я заявява в милицията, я изнудва, замъква я в мазето да се гаври с нея.
Тогава Любомир Левчев така ни каза: „Защо ви е софийско жителство? Вие сте талантливи, вие сте граждани, вие сте жители на света!”
Да, красиви, иначе добре сресани думи на мастития писателски шеф, но на чий гръб бяха те?...
Последва театрален смях – гледах сълзите на красивата поетеса, сърцето ми подскачаше лудо… И в този миг се сетих за думите на майка ми Яна: ”Защо, майка, ти е това писателство? Къде ще се мериш с ония големи хора?”
В интерес на истината трябва да кажа, че Стоян Михайлов ни успокои: „Направете списък, ще ви помогна.” И ние направихме списък, но почти никой от петимата в него, в това число, разбира си – нито аз, нито поетесата, не получихме жителство тогава, изместиха ни близки около писателските шефове.
Но хайде, стига с тия горчиви спомени – може би за тях по-подробно ще разкажа друг път и на друго място.
Да, ще изоставя сега тези спомени. Все пак – не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме миналото, нали?
Затова си позволявам да ти разкажа, читателю, макар и съвсем накратко за перипетиите ми тогава по издаването на двата романа.
Бях публикувал цели 53 разказа в печата – а само човек, живял през „социализма”, може да прецени какво значи това – та изданията, които публикуваха разкази се брояха на пръсти, а и такива мераклии за писатели като мен, идващи от дълбоката провинция, трябваше да чакат с години дори за един разказ… И въпреки това изминаха цели десет години, докато излезе първата ми книга във варненското издателство „Георги Бакалов” с редактор Панко Анчев. А синовете на тогавашните величия като по правило изведнъж се появяваха в литературата с по две-три книги наведнъж и винаги, забележете, с антураж от няколко души около тях – това беше любим похват на бащите, за да не би да ги обвинят в протежиране на рожбите си. Тези новоизлюпени творци ги приемаха в Съюза на българските писатели – мощна организация с ранг дори на нещо повече от министерство, без нито една издадена книга, а на такива като мен, дошли от глухата провинция, казваха: „Чакай, трябва да издадеш няколко книги, да се наложиш и тогава…”
И ти чакаш година-две, докато не публикуваш едно разказче, обикаляш редакциите смирено навел глава и треперещ, после десет години също чакаш да се появи първата ти книжка на бял свят, после още пет – за втората…
И чак тогава се осмеляваш да помислиш за възможността да те приемат в мечтаното писателско лоно.
И макар, че за теб има препоръки – тогава без тях не можеше – за членство от такива големи умове като Радой Ралин, акад. Ефрем Каранфилов, Йордан Вълчев и Борис Христов, ония, миропомазаните началници на българската литература, пак ти казват: „Почакай още малко…”
И аз се научих да чакам – какво да се прави – съдба…
Затова и, вече претръпнал, не се изненадах, когато носейки двата романа в издателствата, ме посрещаха първо с думите: „Ще почакаш…”)
Та в тези дни около случилото се на конференцията в прословутото кафене на писателите на „Ангел Кънчев” 5 се запознах и с поета Михаил Берберов. Писател, седнал на една маса с него, чието име сега не си спомням, ме извика за нещо и разбрал, че аз съм всъщност Димо Райков, Берберов стана – беше на първата масичка вляво от бара на второто ниво откъм стената – и ми каза: „Момче (Тогава съм бил около тридесетгодишен – б.а.), твоят роман при нас (Оказа се, че Берберов бил редактор в „Български писател”– б.а.) е невероятен, но няма никога да ти го издадат, особено пък след изказването ти на конференцията.”
Да, известният поет се оказа прав – не ми го издадоха. Дори, мисля, че не ми върнаха и ръкописа. Или пък аз сам си го взех… не помня – но има ли това значение сега… После романът доста престоя и в издателство „Народна младеж”.
Разбира се, „Пансионът” бе публикуван също както и „Писма до мъртвия брат” в първите години от демокрацията – през 1995 г. в частното издателство „Нов Златорог”, след като спечели конкурса на Националния център по книгоиздаване към тогавашното Министерство на културата.
Благодарение на тези два романа, които в ония безпросветни години, когато изобщо не се говореше за българска литература, аз разпространявах сам из страната и предимно в моя Бургаски край, съумях да събера известни средства, за да изпратя през 1997 г. единственото си дете Яна да учи във Франция…
Да, малко се поувлякох в спомени, но съм убеден, че тези подробности от онова време всъщност са неразривна част от цялостната история на моите два романа, от онова тяхно „пътуване” към леля Ванга… А сега вече и към поколението на нашите деца и внуци, които не би трябвало да бъдат лишавани от спомена за времето на техните родители и предци – да, за времето на тъй наречения „развит социализъм”… Когато също имаше детски домове за сираци – какви домове бяха… Всъщност май че като сегашните – но ти, читателю, ще имаш възможност сам да направиш сравнението – ще се докоснеш до тях чрез „Писма до мъртвия брат”.
Имаше и пансиони за бедни ученици – за едно такова общежитие, българско подобие на Бастилията разказвам пък в романа си „Пансионът”.
Но стига с отклоненията.
Нека да се върна към онова, с което започнах тези редове.
Да, тогава дълго мислих как да реагирам на думите на пратеницата на леля Ванга. Вече знаех за нея, че е много зле – беше месеци преди пророчицата да почине. Знаех и това, че почти никого не приема. А ето че тя ме вика… Сама… Без да съм я молил. Всъщност да си призная – често в мислите си съм искал да се срещна с нея.
Но тогава се стреснах, дори и уплаших!
Но съпругата ми настоя: „Иди, щом тя те вика, значи иска нещо да ти каже.” И аз тръгнах.
Разбрали по неведоми пътища за посещението ми при леля Ванга, колеги от в. „168 часа” ме помолиха накратко да споделя за най-силното ми впечатление от срещата. Ето какво написах тогава за вестника в материал, озаглавен „Страстта за добра дума”:
„Когато излязох от малката, ухаеща на чистота и благост стаичка в Рупите, усетих страшно главоболие. Тогава проумях с всяка фибра на своите усещания, че към този къс от време, дарен ми от Бога, аз съм се стремял и пътувал през целия си 40-годишен живот. Всичко преживяно и написано от мен е било домогване, възкачване към ония минути, които ми дари пророчицата. Отдавна исках да се докосна до нея, но надали щях да набера смелост, ако не бе нейното повикване. Вълнението ми бе още по-голямо, защото поводът бе моят последен роман „Пансионът”, който бе публикуван близо осем години след написването му.
Това докосване ме разлюля целия и дано имам сили да опиша преживяното някога. Но за да отговоря на Вашия въпрос, ще споделя нещо, което плътно усетих и от което почувствах вина. Ние, обикновените хора, наслагваме върху душата на тази свята жена като че ли с някакво настървение своите собствени болки. Порази ме страстта, с която струпалите се около портата й мъже, жени и деца чакаха, търсеха и… настояваха да чуят и получат – всеки за себе си, и то точно в тоя миг – непременно от нея добра дума или предсказания. И никой не искаше и да знае, че леля Ванга е болна, че и тя може би има нужда от същото. Имах усещането, че цялата болка на България се бе събрала в тази странна, но великолепна местност Рупите и чакаше цяр от една крехка жена…
И тя, възрастна и болна, трябваше, беше длъжна всеки ден, всеки час, всеки миг, да поема от тази гъста човешка болка.
А нейната болка? Нея кой и кога ще я поеме? Тези мисли ме връхлитаха, преди да вляза в стаичката. Но когато влязох вътре, когато пророчицата ми позволи да целуна ръката й, аз, обикновеният българин, не я попитах за нейната болка, а зачаках цяр за своята…”
Макар и вече много болна, леля Ванга ме прие и разговорът ни продължи повече от половин час. Наред с многото лични неща, които ми каза, в съзнанието ми за цял живот се запечата оня миг, когато в ухаещата на невероятна чистота и топлина, идваща от горящите в печката дърва, стая леля Ванга кръстоса ръце над моите два романа и започна… да ги чете…
Представяш ли си, читателю, тази картина – тя, сляпата жена, разказваше съдържанието на моите книги…
После стана и ги благослови…
И каза: „Който ще е с теб, ще бъде добре…”
Не ще забравя този миг – моите книги в ръцете на светицата – и една светлина струи наоколо… Откъде идваше тя? Дали от меките, добри ръце на леля Ванга, дали от одухотвореното й лице…, или може би от всичко, което в този невероятен миг се намираше в малката, но толкова уютна стаичка…
Тази благословия на пророчицата всъщност бе най-мечтаната оценка за моите два романа, отношението към тях на леля Ванга ми показа, че всичко, което преживях около написването и издаването им, си е струвало, че огромният труд и унижението, на което бях подложен, все пак се овъзмездяваше…
Всъщност двата романа са коренно различни по начин на създаване – „Писма до мъртвия брат” го „раждах” бавно, с години, всеки негов епизод узряваше в мен като вино „алжирка” – онова гъсто, буйно и тежко странджанско вино, докато „Пансионът” се „изля” като поема – всяка дума, запетая, изречение се откъртваше от мен с някакво особено, непознато до този миг вдъхновение…
Сега, толкова години след написването и публикуването им, усещам и с кожата си, че двата ми романа всъщност са едно цяло – тежкото, клокочещо от вътрешна енергия „вино” на „Писма до мъртвия брат” се влива в бистрата, но дълбока „река” на живота от „Пансионът”…
На оня живот, който моето поколение, читателю, живяхме в ония години и който, за огромно съжаление, май че с нищо към добро не се е променил и днес…
Накрая – още нещо странно, свързано с тези два мои романа. И през 1993 г., и през 1995 г., когато ги издавах за първи път, и сега аз първоначално предвиждах да ги попреработя. Но и тогава, и сега, препрочитайки ги, аз се отказвах - вътрешният ми глас ми подсказваше и подсказва, че това бе и е правилното решение. И мисля, че не сгреших тогава, убеден съм, че не греша и сега.
Затова,читателю, ти предоставям моите вече двадесетгодишни „рожби” – „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”, в оня техен автентичен вид. (Защо ли тогава цензурата сякаш беше повече склонна на компромиси от сегашната автоцензура…- б.а.)
Тези два романа всъщност са документ за едно време, за една епоха, за едно усещане, което не трябва да се забравя. И повтаря, разбира се. Затова и реших, че така ще бъде най-добре – не съм променил или добавил нито дума, нито запетая…
Просто късче живот от онова време.
Да, един нищожен, но дълбоко изстрадан отрязък от този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг човешки живот…

Димо Райков

31 юли 2008 г.
София

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Моята история за едно убийство

НЕЩО ЛИЧНО, НЕЩО ЧОВЕШКО, НЕЩО „ПАРИЖКО” ИЛИ КОГА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ИМА ВЪЗМЕЗДИЕ И ЩЕ СЕ ВЪЗЦАРИ СПРАВЕДЛИВОСТ ?…


Ще ми позволите да споделя с вас нещо лично, нещо, което обикновено у нас, в България, не се прави.
Но Париж ме научи преди всичко да бъда подвластен единствено на инстинкта си и затова сега ще ви разкажа за моята лична история, свързана именно с Париж и, разбира се, с още нещо…
Преди 6 години се разболях тежко. И вместо да ми помогне да се излекувам, или поне да не ми пречи, в лицето на свой висш чиновник, чието име не искам дори и да споменавам, държавата, на която до този момент бях работил честно и почтено цели 30 години, ме уволни по най-груб и мазохистичен начин. Потресен и изправен пред дилемата „живот или смърт” аз избрах първото и все още запазил непокътната гордостта си не потърсих и стотинка обезщетение. Не исках, не можех и да повярвам, че държавата, на която бях служил честно и почтено толкова години, може в един момент да се окаже бащиния на един случаен човек и неспособна на каквато и да е справедливост. Всъщност в този миг аз изпитах какво значи нещастие – да се окажеш, предаден, излъган и обиден от тази, в чието име си бил възпитаван цял живот…
Но аз устоях – без работа, без никакви доходи в тези жестоки и студени времена. Цели две години лежах неподвижен, под грижите единствено на съпругата ми и нейната мизерна заплата.
И тогава аз се обърнах към Господ и към… Париж. Когато ми бе най-тежко, когато усещах, че светът се срутва върху мен, прекръствайки се пред подарената ми от родителите икона на Божията майка с младенеца, аз „извиквах” мислено и Париж, моя любим град …
В този миг забравях жестоката болка и тръгвах с помощта на въображението си, всъщност по възможно най-хубавия начин, към своята мечта. Разхождах се из павираните с толкова енергия улици, поемах жадно от вълшебната светлина наоколо…
И тогава се заклех – ако оздравея, ще се отблагодаря на Париж.
И ето го моя скромен дар – с неистов труд, в началото почти сляп, едва движещ се, но и с огромна любов, аз написах цели три книги за Париж, които издадох, благодарение на г-н Стойо Вартоломеев, управител на издателска къща „Хермес”.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, как преодолявах бариерите на езика, средата, манталитета, някъде и завистта, и обидите, те всъщност като по правило, за огромно съжаление, бяха преобладаващо от българи…- всичко това само аз си знам и ще си го пазя дълбоко в себе си.Странно - повече енергия май че изгубих, за да посмекча струящата злоба и завист, отколкото да творя...
Но важното бе целта, важното бе моята любов – аз не исках никому нищо да доказвам, аз просто исках да се отплатя на любимия град-човек, който ме спаси, а и на моите родители – там, от забравеното и от Бога градче Малко Търново в Странджа планина,които цял живот са ме подкрепяли според възможностите си.
Исках да докажа и на някои европейци, че ние, българите, макар и смачкани и обезличени от тоталитаризма и една престъпна политическа върхушка, сме добри хора, с чувствителност и сърдечност, които са толкова необходими на иначе богатия днес Запад, че нашата, все още запазена българска багра-способност да се трогваме пред Красотата и Светлината е нужна и на днешния студен 21 век…
Всъщност аз се борех за Мечтата си…- за моя свят на писател – добър и човечен свят, може би мираж, но затова пък толкова красив… За „моя” си Париж… За нашия, за вашия Париж… За оня Париж с трите вълшебни думи – Либерте, егалите, фратерните – Свобода, равенство, братство… Думи-мираж днес, но и може би реалност утре, в един по-добър, по-човечен свят…
И ето, тези творби – „Париж, моят Париж…”, претърпяла вече три издания, „BG емигрант в Париж” и току-що излязлата „55 тайни на Париж”, заедно с преиздадените ми романи, благословени от леля Ванга, сега са пред вас, моите читатели.
А стотиците писма и отзиви за тях от българи, от французи, дори и от поданици на други страни, както и пълните зали из цялата страна по време на моя уникален Маратон с автограф, осъществен през лятото на 2008 година и посветен на Председателството на Република Франция на ЕС, са моята единствена награда, която никой държавен служител или представител на българската власт не можа, а и не ще може да ми отнеме.
Моите „парижки” книги са вик за повече човечност, предупреждение към българина да се огледа, да проумее, че не може повече така гибелно да живее, че този живот не е само за оцеляване и за мразене на ближния, но и за достойно съществуване…
Наскоро една моя позната се завърна след години престой в Америка, за да гледа болните си родители. Но веднага й направили впечатление неща, които тук никой не забелязва – дупките по улиците, продаването на гевреци от прокъсани, мръсни торби по тротоарите, боклуците… Наглед дребни, да, съвсем дребни житейски нещица. Дребни ли?
И тя тръгнала по инстанциите, отпращали я от врата на врата, гледали я с недоумение –какво ли пък иска тая?
А „тая” просто искала онова, което било нещо обикновено там, в оная подредена страна.
И след месец-два моята позната си стегна багажа и тръгна обратно…
Онзи ден пътувам в трамвая – една жена ме позна и започнахме разговор за Париж. Един старец ме гледа, слуша, по едно време се изправи – лицето му, о, Господи, излъчваше толкова злоба: „ Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай,махай се оттука, бе! Абе, махай се, махай се …”
Да, какво става днес с българина? И осъзнава ли го това той?
Ето това са моите въпроси над въпросите в моите книги.
За да ги напиша, държа това да го кажа, аз не съм похарчил и стотинка държавна пара, не съм взел стипендия или куп други блага, за които мои колеги вече години наред са „абонирани”, но които така и не са постигнали и една стотна от това, което аз постигнах с „парижките” си книги. Не съм осребрявал написаното, просто дадох всичко от себе си безвъзмездно и почтено – и може би затова най-вече се получиха нещата и книгите ми се радват на толкова голям за български автор днес успех.
Аз се борех и продължавам да се боря за всеки свой читател и в България, и в Париж, и в света – в моите блогове са регистрирани хиляди читатели от около 50 страни… Тона не е никак малко за писателски блогове с обширни и, смея да мисля, аналитични, а не предимно с дребни и закачливи материали. Всичко това ми костваше и нерви, и време, и средства, но аз имах любовта, имах подкрепата на семейството ми, на Вартоломеев, на толкова много приятели и съмишленици, влюбени в Париж, в Свободата и Светлината… Погледите на тези хора ще ги нося цял живот – те всъщност бяха и отплатата за моите усилия. А думи от рода на тези на учителката от българското училище в Париж – Пламена Ерон и на редица други млади и възрастни емигранти, че благодарение на моите книги те са намерила смисъла на живота си, ме правят неизмеримо щастлив – колцина писатели могат да се похвалят с подобно нещо - да преобърнат живота на своите читатели?
Позволих си тези няколко думи, не, разбира се, да се оплаквам, още по-малко да се хваля.
В началото ви споменах, че парижани ме научиха да не бъда излишно скромен, когато съм постигнал нещо с труд и честност – затова ще си позволя и да цитирам част от думите на благодарност към мен от г-н Пол Рол, първия човек на туризма на Париж, дясната ръка на кмета Бертран Деланое, които са публикувани в началото на книгата ми „55 тайни на Париж”.
Ето ги и тях: „ Уважаеми г-н Райков,
Приемете лично от мен и от страна на ръководството на града големите ми благодарности за Вашите чудесни книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж”, за чийто успех ние знаем и се радваме.”
По-надолу:
„Аз съм много горд, много трогнат от това, че известен български писател като Вас не само е написал толкова популярни и четени книги за Париж, но и от факта, че с такава енергия и любов допринасяте за опознавате на неговите достойнства.”
И още по-надолу: „Аз съм трогнат и много щастлив от срещата с Вас и книгите Ви, защото с тази прекрасно свършена работа Вие всъщност работите за „обогатяването” на Париж и за популяризирането на една от основните му инвестиции – туризма!”
А ето и официалното писмо, което получих чрез дипломатическата поща по повод премиерата ми на „55 тайни на Париж” във Френския културен институт в София от Негово превъзходителство г-н Етиен дьо Понсен, посланик на Република Франция в България:
„Уважаеми господин Райков,
Държа да ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител на всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете,господин Райков, израза на моята отлична почит.”
Чрез тези думи на г-н Пол Рол и г-н Етиен дьо Понсен, а и чрез казаното ми от толкова французи – депутати, висши държавни служители, кметове на райони и много други, че благодарение на срещите им с мен те всъщност за първи път са се докоснали до България, вие може би ще усетите любовта ми и към Париж, но и към моята София.
След излизането на всяка от „парижките” ми книги, аз все по-властно проумявах и това, което вътрешно усещах, но което напоследък бяхме позабравили - че българинът обича Париж, и то не само като географско понятие, но преди всичко като град-символ на свободата, светлината и красотата, като надежда, като вяра, че все пак в този меркантилен и неуютен свят има място, където хората се радват на мига, където има справедливост, има и човечност, където на всеки човек се дава шанс…
Все неща, които толкова липсват днес у нас…
Не, аз не се оплаквам. Който ме познава, знае, че съм твърд човек. А и съдба като моята в днешна България имат, за огромно съжаление, много, много чувствителни хора…
Чудно защо подобни люде не допадат на властта, на нея й дай покорни, търпеливи поданици, готови да изживеят живота си на колене…
Но живот ли е това – да съществуваш на колене? Заради шепа сребърнци да лазиш пред силния на деня...
А България днес има вопиюща нужда именно от мислещи и критично настроени хора, които просто и ясно да работят не за собствения си джоб, а за ония, които са ги избрали.
Рецептата всъщност е ясна – тотален контрол над народните пари, спиране на всякакви разхищения по министерства, агенции, кметства… Ето, сега непрестанно се говори за контрол от Брюксел на парите на европейския данъкоплатец, но да сте чули някой да издигне глас за контрол над нашите, българските пари?
Да, контрол над нашите, български пари!
И още нещо – нужно е справедливо разпределение на средствата, които и днес никак не са малко, между всички слоеве на обществото – има ли го това у нас?
Не трябва облагодетелствани от властта обръчи от фирми да лапат,о,как само те лапат,от народната мъка, а той, народът, истинският създател на бюджета, да бъде все залъгван с кризи, безработица, обещания за онова „утре”, което така и не идва вече 20 години…
Когато коланът се стяга, това „стягане” да бъде за всички, а не само за народа – знаете ли, че само през последните 2-3 години, докато на пенсионерите, например, увеличиха пенсиите с 10-20 лева, то на висшите държавни чиновници, журналисти и тъй нататък поддръжници на властта, заплатите пораснаха неимоверно? А да не говорим за премии, екскурзии в чужбина, тоест държавен туризъм…
Как искате да съчувства на пенсионер със сто лева пенсия началник, който взема няколко хиляди?
И затова ситият не вярва на гладния – огромна е пропастта между обикновените хора и тъй наречения елит. Елит ли? Шепа самозвани, назначени от кой знае кого за „мая” на нещастния български род…
Час по-скоро в България трябва да се премахне страшната мизерия, нека цяла Европа да разбере и да знае, че тъкмо в Европа „живеят”, не, подложени са на геноцид, милиони честни и добри хора с пенсии от по 50 евро и заплати от по 100 евро… И то при цени на стоките, равни с европейските, а да не говорим за липсата на каквато и да е социална политика …
Кой европеец би издържал с такива доходи като българските?
Да, час по-скоро трябва да се премахне и толерирането на безгръбначието, некадърността и шуробаджанащината, както и на монополите като „Топлофикация”, които тероризират обикновения българин…
Има ли го това някъде другаде в света – ти не искаш услугата, защото виждаш, че те ограбват явно и нагло, а те ти казват – искаш, не искаш, плащай! Къде беше цели две години и половина г-жа еврокомисарката по потреблението, чиято дневна надница в Европарламента бе 2 хиляди лева, толкова колкото е един хонорар на книга, писана с години, та да сапис българите от това зло - парното?
Какво направи тази иначе миловидна и говореща равно и безизразно госпожа за премахване на тази безбожна несправедливост, за това уж „законно” мародерство над беззащитния народ?
Знае ли тя колко пенсионери починаха, притеснявани от съдии-изпълнители и мутри, за да платят на парното онова, което всъщност не бяха потребили?
Всичките тези неща са прости и толкова лесни за постигане – единственото условие е да има воля у тези, от които това зависи.
И граждански протест у тези, които, за срам и съжаление, проявяват търпение, непознато за люде, живеещи в 21 век…
Но в България воля у олигархията няма – на нея това й е целта – да има в страната контролирана бедност, мизерия, корупция, борба за оцеляване… За да има тя милиони, палати и… безсмъртие.
Но тези галеници на съдбата забравят най-важното на тоя свят – че всеки човек е смъртен, да, това те го забравят…
Казвам ги тези неща, защото България вече по всеобщо мнение на Запада се е превърнала в инкубатор на емигранти - за това у нас не се говори, но премълчаването на проблема не води до неговото решаване, нали?
Видях в оня, другия Париж, в бърлогите, тоест квартирите, на новите икономически емигранти, такива неща, от които ми настръхнаха косите и сърцето ми изтръпна.
Кой всъщност ги бе изпратил тези хора - мъже и жени на 20, 30, 40, че и на 50, 60, а и на 70 години да търсят прехраната си там?
И колко струват тези приказки тук, че България била добре икономически, че всичко вървяло по план – ведро, оптимистично, напоително…
Господи, тези хора в кой и какъв свят живеят? Защо, след като идват в служебни командировки непрекъснато в Париж, не отидат да видят и картонените палатки с раздрънканите москвичи и лади с варненски, търговищки, шуменски номера пред тях по околовръстното и парковете на Париж, защо не отидат и видят как живеят и работят героините на моите книги по домовете, как 60-70- годишни гурбетчийки си изкарват насъщния и как казват – никак не ни е леко тук, с по две и три висши образования сме и въпреки това чистим и мием, но няма да се върнем в България, за да ни лъжат, че живеем добре и че ни плащат нормални заплати…
Същото ми казаха и десетки български момчета и момичета, спящи под мостовете на Сена като Чочо от Провадия : „Г-н Райков, тук и последният човек живее по-добре от учителя в България…”
Стотици от тези прокудени люде ми изплакваха, че тъкмо поради горните причини са дошли да търсят не само късмет и оцеляване в Париж,но и достойнство, елементарна справедливост…
Просто чашата бе преляла – търпение, търпение, но в един момент, виждайки и усещайки с кожата си, че тази паплач няма насищатне, няма граници в своя пладнешки грабеж, най-доброто, което един нормален българин може да направи, е да тегли една … и да потърси спасение там, в нормалния свят. Където никак не е леко, където започваш от нулата, но където все пак има някакви правила, където все пак безочието и цинизмът не властват в мащаби, подобни на нашенските, където покварата не се е вселила дори и в най-дребните битови нещица, където нито държавата си има мафия, нито мафията си има държава…
Реших да споделя горните „невесели” мисли, не само защото на пазара вече е третата моя книга за Париж, а и защото в този свят човек трябва да има памет.
И защото същите тези мои убийци днес, след толкова крадене, лъжене и след като на власт са нови хора, плачат неутешимо по всички медии – помощ, задава се реваншизъм!
Реваншизъм ли? Не, задава се, дай Боже, справедливост и възмездие.
Нещо, от което моят народ, всички ние, недоубитите, имаме вопиюща нужда днес, сега, в този миг и час.
Да, памет, справедливост, възмездие…
За да тръгне моята, нашата България най-после по пътя, който бедният и мачкан толкова години народ желае – по нормалния път…
Всъщност това е и основното послание, което съм закодирал в своите книги.
Заедно с още някои изконни неща, най-същностни в краткия човешки живот - повече доброта, повече милост към ближния, повече справедливост.
Изкушавам се отново да припомня незабравимите думи на полския поет Ян Твардовски:
”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Думи, след чието произнасяне трябва да има поне минута мълчание…
Забелязали ли сте, че ние често не обичаме дори и себе си? Спомняте ли си кога за последен път сте направили комплимент или сте купили подарък на… себе си? Да, на себе си…
Защото какво може да се очаква от човек, който мрази и себе си, който не е бил обичан като дете?
Забелязали ли сте как лошо се гледаме ние, българите?
Ние като че ли се научихме да бъдем добри само „телевизионно”, само на показ… А в реалния живот?
Доброто трябва да бъде повече от злото - това е веруюто на най-възрастния български емигрант в Париж – Рафаел Алмалех, бат Рафо.
И още нещо казва бат Рафо:”Да спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Хубаво и вярно. И толкова нужно да го правим.
Иначе ние, хората, ще бъдем мъртъвци приживе.
Защото не може да се живее с парче лед, вместо със сърце – това е и най-великото послание на най-любимата ми книга – „Малкият принц” от Екзюпери…
Всъщност на това ни учи и Париж, най-добрият човек-град, когото познавам…
Но приемаме ли ние, днешните българи, това послание?
Наистина, приемаме ли го?...
И накрая – простете за тази моя лична история.
Но дали е само лично това, което току-що ви разказах?
Убеден съм, че ще ме разберете и ще бъдете поне мъничко снизходителни към моята особа.
Все пак сме хора. А хората сме и грешни, нали?
Моята надежда е в за светлината, „парижката” светлина, която съзирам как струи от очите на моите читатели!
И която, дай Боже, в най-скоро време да озари и моята, и нашата България!
Дай Боже…


Ваш Димо Райков


П.П. Тази моя изповед я бях приготвил за премиерата на книгата ми „55 тайни на Париж”, проведена на 18 юни 2009 г. във Френския културен институт в София. В последния момент реших да отложа нейното четене – не исках да развалям настроението на препълнената зала. Но сега, месеци след написването й, реших все пак да я предоставя на читателите на моя блог – той е личен, а и историята ми е лична. Лична ли? И само моя ли? Или и на едно осакатено поколение?
Между другото, аз направих поредния си своеобразен, може би, за някои приятели избор – реших да спра мазохистичното си издевателство над себе си, разпъвайки се години наред между двата свята – този на моята родина и този на Париж. Реших да продължа живота си в Града на Свободата и Светлината – зная, че никак няма да ми е лесно, но досега нима някога да ми е било лесно? Стига ми да дишам въздуха на Париж. Да, на Париж…
Ето, току-що се връщам от площада пред великата „Нотр Дам”, където с мосю Пиер и японката Око нахранихме гълъбите, тоест „пижоните” на Париж… После наблюдавах залеза над достолепната катедрала – о, пожелавам това щастие на всички вас! А когато прокънтяха камбаните, когато звукът им наелектризира въздуха наоколо, аз, за кой ли път, тук, в Париж, осъзнах, че има смисъл този наш живот, че той, животът не е само за оцеляване, а и за мъничко радост. За мъничко радост от живота. Да, радост от негово величество Живота… Защото все ни учеха, че той, Животът ще бъде утре, в други ден, а той всъщност е днес, днес и пак днес… Докато все още дишаме, докато все още усещаме…

петък, 2 октомври 2009 г.

ИМАМ ВНУЧКА…


Първите мигове живот – там, на майчиното рамо, най-хубавото, най-топлото местенце в този свят…

От два дни съм разтърсен – пред очите ми се появиха първите мигове живот на моята внучка Диян…
Толкова неща съм видял през живота си, но ето че сега все още не мога да осъзная случилото се – гледам придобилото някаква особена мекота лице на моята дъщеря, усещам бащинската грижовност на моя зет и не мога да проумея как така едно парченце, иначе изваяно, но все пак, парченце, плът може и е в състояние да предизвика толкова емоции, но и размисъл. И ме обзема едно спокойствие, една светлина прониква в сетивата ми,гледайки това мъничко, но все пак човече, с любопитно личице, с жадно гълтаща въздуха уста, с леко сумтене, протягания, алчно търсене на храна… И с…ноктенца… Да, ноктенца…
Всъщност какво наистина тайнство е човекът. Особено човекът, който ражда човек…Дъщеря ми Яна е изкарала тежко раждане, но чертите на лицето й, гънките на тялото й са пълни с живот, тя цялата някак си отвътре е просветлена. И тези отблясъци от майчинска светлина – всъщност най-ценното и необяснимо тайнство на света, обгръщат целия свят наоколо в блестящата от чистота и уют Военна болница във Венсен, Париж, и той, светът, този иначе студен и понякога зъл свят навън, сега през прозореца на стаята ми се вижда, че като че ли с всеки миг става по-добър, придобива омекотени контури и отвътре идва един глас, който не може да се спре – Господи, колко е хубаво да си жив, да дишаш жадно този бистър въздух, да падаш, да ставаш, да грешиш, но и да вървиш напред… Към следващата глътка живот, въплътена в следващото малко човече, в следващата Диян…
Благодаря ви, Яна и Сашо, че дарихте мен и вашата майка Офелия, както и всички роднини и приятели, а и хора с добри помисли и положително мислене, с онова толкова нужно ни днес зрънце светлина,утаено в Диян – посланието на боговете… Защото не е ли всяко новородено послание от Ония, там Горе, които по този начин ни напомнят, колко всъщност е кратък, но и колко същевременно е дълъг този наш човешки живот. Че в този тленен свят има и нещо нетленно – стремежът за следа след тебе, за жертвоготовност, за светлина… Да,Светлина…
Бъди Светлина, Диян! И я предай нея, благословената парижка светлина на свободата и обичта човешка на своите деца, тоест моите правнуци…

С обич: дядо Димо

П.П. Изтръпвам – за първи път тази думичка „дядо” не предизвиква отрицателни емоции у мен – да, дядо… Всъщност животът си върви…
Да, Диян, ти вече си на старта!
Здраве, късмет и кураж, мило човече! Ние сме с теб и ти винаги ще усещаш нашата положителна енергия...

вторник, 25 август 2009 г.

ВЪПРОСИ КЪМ ЕВРОПЕЙЦИТЕ И … СТАНИШЕВ

(откъс от изповедта на един герой от моята книга „BG емигрант в Париж”)


Аз бих искал да попитам европейците има ли някой от тях, който да получава пенсия от 50 евро или заплата от 100 евро, а да дава само за парно по 100-150 евро на месец? Искам да ги попитам и защо Европа позволява такава мизерия, корупция и мафия да съществуват в България? Та нали и ние сме член на Европейския съюз?
А нещата не са чак толкова сложни. България е малка страна и само с осъществяването на няколко неща всичко може да се оправи.
Просто шепа управляващи и политици трябва да имат волята да се опълчат на олигархията и на невидимия център, който дърпа конците на този прословут български преход.
Ще започна оттам, че в България цари тотална лъжа, че държавата няма пари. Има пари! Но те не се разпределят справедливо. Те потъват в джобовете на определени хора, тоест на олигархията и нейните скъпоплатени слуги.
Трябва преди всичко да се извърши пълна ревизия и повсеместен контрол върху разходите в министерства, агенции, ведомства – раздут щат, страхотни екстри – суперлуксозни кабинети, многобройни коли, по няколко секретарки, многолюдни пиар-овски и имиджмейкърски отдели, луксозни командировки в чужбина, приеми, семинари, подкупване на журналисти по скрит начин, тлъсти премии, добре заплатено мнимо участие в бордове, далавери с търгове, комисионни…
Трябва да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми около партиите. Към тях се насочват огромни потоци от пари…
Трябва да се преустрои дейността и да се контролират стриктно разходите на мисиите на България в чужбина – там има също страшно разхищение! А какво вършат тези хора, отрупани с всевъзможни привилегии?
Трябва да има солидарност при „стягането на колана.”
Не може посредствени чиновници-партийна номенклатура, да получават по няколко, че и десетки хиляди лева и нагоре заплата, а огромната част от народа по 100-200 лева…
Солидарност, солидарност и пак солидарност…
Трябва да се премахне монополът на фирмите за услуги – парно, еленергия, вода… - чрез тях народът се ограбва и държи в постоянен стрес!
Трябва да има затвор за крадците. Трябва съдебната система да бъде изрядна!

Да, ето ги няколкото простички неща - нужен е преди всичко контрол над разходите, справедливост при разпределението на доходите, честни съдебни процеси и час по-скоро да се премахне мизерията!
Ясно е, че не ще достигнем Западна Европа по стандарт на живот, но как може да се търпи в Европейския съюз да съществува държава с такава мизерия?
А, как?
Ето, това бих искал да попитам европейците….

---------

П.П.
Този текст е писан преди няколко години – той всъщност е размисъл- вопъл на един от моите герои, който сега е емигрант в Париж.
А ,както се вижда, е и програма за едно нормално, честно и почтено управление на измъчената ни България.
Радвам се, че новата власт с премиер г-н Бойко Борисов като че ли е чула тези думи. И надеждата ми, че все пак е имало смисъл от моите страдания, които изтърпях преди, по време и след написването на трите ми „парижки” книги с парещи въпроси към читателите и управляващите, днес все повече се засилва. Дай, Боже, дай…
Да, в този момент българинът най-много се нуждае от СПРАВЕДЛИВОСТ! И от ревизия, но от РЕВИЗИЯ до дупка!
Защото не може пенсиите и заплатите на обикновените хора в България да са не трагични, а просто срамни – от по 50 -100 евро на месец… А в същото това време тъй нареченият елит и неговите слуги от медиите, социологията и тъй нататък да се „давят” в баснословни възнаграждения от космически за българските условия заплати, премии, екскурзии в чужбина с любовници, втори, трети, че и четвърти заплати от бордове на фирми, които дори и на картинка не са виждали…
Нещо, което никъде другаде в света не е вършено с подобна циничност и наглост и в такива мащаби.
Затова и София е на опашката на света по доходи на населението, след нея са само две-три държави от Южна Африка… А същевременно българската столица е една от най-скъпите…Да не говорим какви храни и с какво качество яде, какво пие и какво диша българинът…
Заради всичко това, а и заради още куп недомислия и престъпления старата власт е по-добре да си посипе главата с пепел и да не говори за някакъв
РЕВАНШИЗЪМ
Защото ние, уволняваните и мачканите от нея, много добре изпитахме на гърба преди години какво значи истински реваншизъм, какво може тази тройна коалиция точно в областта на мародерския грабеж, политическите уволнения и назначенията на своите толкова „кадърни” хора… Как така стана, че през последните осем години най-кадърни се оказаха тъкмо членовете и симпатизантите на БСП,НДСВ и ДПС?Те са разпределени навсякъде де що- годе има хубава служба – и у нас, но и в чужбина…
Само две седмици са минали от съставянето на новото правителство и старото ревна – помощ, убиват ни!
А къде бяха същите тези хора преди 8,6,4 години?
Как къде?
Ами те просто доволно потриваха ръце, когато правителството на Симеон, а след това и на тройната коалиция масово прочистваше всички министерства, агенции, уволняваше без никакви предупреждения, убиваше в буквалния смисъл на думата дотогавашните служители, на тяхно място назначаваше свои, а и щатовете непрекъснато набъбваха, защото всичко живо вече се подготвяше за грабежа.
За оня грабеж, в мъглата на който царят щеше да осъществи пъкления си план за завладяване на гори и планини и за тотално насаждане на идеята, че в България само който краде, може да съществува…
Един пъклен план, които май и днес все още никой не е ревизирал…
Тези две първи седмици от управлението на Борисов показаха, че в България все още има хора, чиято памет не е къса. Истината трябва да излезе наяве.
Защото историята не помни такъв грабеж, както по време на вашето управление, на Доган и особено на царя… И просто е срамен днес вашият плач, а поведението ви на жертва е цинично.
И е хубаво, че ГЕРБ „хванаха бика за рогата” и без да губят време, започнаха да показват истинското лице на тези нагли крадци, надменни типове и безочливи лъжци, дори спрямо собствения си измъчен и побелял електорат.
Ето и съвсем пресен факт в това отношение. На инфантилния протест на Станишев за уж някакъв”лов на вещици”, Борисов извади на 19 август конкретен и ясен факт – някой си Иво Николов, приближен на Станишев, шеф на държавното предприятие „Информационно обслужване”, е вземал месечна заплата от 12 -13 хиляди лева!?! Ами ако се надникне и в останалите бордове? На „Топлофикация”, например, където шеф е оня Кадиев, който също все плаче, че го репресират … Изобщо навсякъде, където предишните управляващи са назначили на яслите своите хора, да, същите тези кротки, честни хорица, които толкова „милеят” за бащите и майките си пенсионери… и които същевременно прибират такива огромни заплати, и то днес, в това време уж на страшна криза…
Е, браво бе, Станишев, лъжи бабичките, че не можеш да им вдигнеш пенсиите и че техните 100 лева са им достатъчни, а на своите приближени давай по 150 хиляди годишно!?!( Справка – ведомостта на същата тази държавна фирма „Информационно обслужване”.)
Значи – едни умират в мизерия, а други, приближените, тези Ивовци и разни там партийни активисти – живеят като крезове…
Значи едни, тоест народът, все трябва да стягат колана, все платени слуги от екрана и останалите медии да ги плашат с криза, да ги държат в стрес чрез своеволията на парното и останалите монополи, да ги карат да мислят непрекъснато за оцеляване на най-ниско битово ниво, докато „нашите” хора – да потъват в охолство и разкош…
Кой и защо го позволява това?
И с какво сърце го вършат тъкмо тези, които наляво и надясно се кръстят, че за тях светая светих е обикновеният човек, най-бедните, най-онеправданите… Господи, какво лицемерие…
И кой му дава куража на този Станишев да предупреждава, и то с лека усмивка,че щял да се оплаче в Брюксел?
Това е невероятна наглост, мерзост и цинизъм – затова тихо, Станишев, живей си там, в чудния палат в Бояна, яж си милионите, спечелени от кървавия труд на „твоите” бабички и моля те, повече не се явявай на телевизионния екран!
Защото все пак на тази земя има хора, за които понятие като „срам” значи нещо. Да,срам…
Нещо може би съвсем, ама съвсем непознато за някои титулуващи себе си за „социалисти”, а всъщност представляващи нищо повече от новоизпечени богатащи-капиталисти. Да, същите, срещу които те уж се бореха и продължават да се борят… Да, те все се „борят”. И как само умеят да се „борят”…
Въпросът е – за кого и за какво?
Въпрос с ясен, ама толкова ясен отговор, нали?

Димо Райков
25. VІІІ. 2009 г.

сряда, 5 август 2009 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" ОТ ДИМО РАЙКОВ

СВЕТЛИНАТА…


Да, пътешествието в любимия град започва…
Ето – ние сме пред магическата катедрала „Нотр Дам дьо Пари” (Notre Dame de Paris). Парва ни споменът за красивата циганка Есмералда и онзи грозен на вид, но толкова добър Квазимодо…
Ето, сега заставаме на моста „Дубл” (le Pont-au-Double) , вдясно от централния вход на катедралата, под нас минават корабчетата с възхитени и странно добри туристи, които макар и непознати, ви подвикват и махат с ръка… Вляво е „Нотр Дам дьо Пари”, отзад и отпред е Сена, която тук минава под моста, тоест под вас, вие сте застанали с лице към луната…
Няма на друго място по света подобно небе с такъв син цвят – наситено синьо, като знамето на Франция и на нашето Черно море, в съчетание с отблясъка на луната…
И нито една звезда. Това е единственото небе, където няма звезди.
Защо?
Отговорете си сами.
Всъщност няма да ви измъчвам – ще ви разкрия тайната. То е такова, защото светлината, която идва от този град е толкова силна, че обезличава светлината на звездите…
Гледате и не вярвате – „Нотр Дам дьо Пари”, зъберите на кулите… - това е нещо фантастично…
Прокапва дъжд – влизате в катедралата.
Толкова много хора… И една странна тишина, леко набраздявана от приятен шум – неповторимо съчетание между патината на времето и тръпната глъч на живота…
И в този миг изтръпвате, сякаш ток ви пронизва – звукът от органа на катедралата разлюлява всичко и всички наоколо…
И става светло, светло…
И една благост се утаява наоколо – и стотици хора от цял свят, непознати до този миг, усещат, че сякаш са едно цяло, стоплени от мисълта за силата на човека, за неговата доброта и смирение…
И пак тази светлина…
Ето, сега наблюдавате как отвътре розетката, голямата розетка над централния вход, свети – не, такава красота, такова преливане на изумителни цветове не може да се опише…
И ви огрява, за кой ли път вече, Светлината на Париж…
И изведнъж въпросът връхлита – Господи, времето е дъждовно и мрачно, а защо катедралата свети толкова силно?
Ето я тайна № 1 на Париж!
Светлината… Която струи, дори и когато времето е лошо, от емблематичните сгради на този град-мечта – „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, църквата „Сакрé Кьор”, старото гробище на Монмартр и „Пер Лашез”… Поспрете за миг, погледнете ги…Странно – колкото денят е по-мрачен и навъсен, толкова по-бели и примамващи са тези сгради и монументи…
И ще усетите как тази необяснима, но затова пък толкова властна светлина лека полека се вселява у вас, утаява се във всяка ваша клетка…
Но каква е нейната тайна?
И как така създателите на това чудо са го сътворили?
Дано да намерите отговорите на тези въпроси през петте дни, с които разполагате – лаская се от мисълта, че и аз бих могъл да ви помогна.
Затова – да не губим време. Да тръгваме!

сряда, 29 юли 2009 г.

ПИСМО ОТ ПОСЛЕДНАТА ПОЩА

Уважаеми Димо Райков,

Затварям с лека тъга последната страница (пътешествието ми
из Париж завърши), но изпълнена с безброй впечатления, обогатена,
развълнувана от книгата ти ”55 тайни на Париж” – последната от своеобразния ти триптих.
Прочетох и трите книги – и всяка една - на един дъх.
Много ми е трудно да призная коя от тях ме развълнува най-много. Дали „Париж, моят Париж…”, с десетките срещи с парижани и техните разкази , чрез които се опитвах да надникна в душата на този техен любим град, да усетя красотата и радостта от живота на тези, пък и на всички, живеещи в Париж, град, в който според теб „дори и мракът ражда
светлина”.
Дали „BG емигрант в Париж”, която разшири, задълбочи и обогати представите ми за този град на свободата и радостта (за съжаление не съм имала щастието да бъда в Париж), но, книга, която ме и разтърси с жестоката съдба на българските емигранти, потърсили приют и надежда за спасение в този град. Боже, това са българи, прокудени от своята нещастна родина, приютени от чуждата, която ги съхранява, опазва, дава им шанс за нов живот! Пародия, но факт. Вече месеци наред се вълнувам от съдбата на тези хора, будувам в размисли изобщо за нашата българска съдба, гневя се, негодувам срещу виновниците. Мисля си, колко ли български чеда са страдалци в собствената си страна и нямат шанса да се спасят?! И чуждата болка, станала и моя, видях чрез твоите очи, чрез твоето великолепно перо, уважаеми Димо.
Ако втората ти книга ме изпълваше с много болка, то „55 тайни на Париж” ми достави истинско удоволствие. Затварям и последната страница и искрено съжалявам, че моето „пътуване” в твоя обичан град, станал любим и за мен, а навярно и за всеки читател, свърши. Това е рядко умение да събудиш интереса на читателя, да го накараш да „вижда” с вътрешните си очи, мислено да си представя ярки картини от един прекрасен свят, различен от нашия, да се вълнува, да усети полъха на
парижкия вятър, красотата на всеки кът, великолепно описан от теб; да го
накараш да вникне в душевността на този
европейски град, с неговите щастливи и спокойни хора; да заживее с мечтата да бъде един от тях и с надеждата да се сбъдне тази мечта. Браво, Димо!
Знаеш ли? У мен се породи странното желание да препрочета отново първите две книги (Дано да намеря време!) Навярно би искал да разбереш защо.
Защото това са книги с многостранно звучене, книги дълбоки, наситени с богата идейност, книги на един честен и искрен автор, откриващ постепенно много тайни. Какво умение да грабнеш читателя и да не му дадеш възможност да спре, докато не ги прочете!
Това са книги, разкриващи социалния статус на един истински европейски народ, който живее в „подредена” страна, в държава със закони, които се спазват, страна, в която ЧОВЕКЪТ е заел своето достойно
място – ценен и уважаван. И всичко се прави в името на този човек.(Колко тъжно, че у нас не е така.)
От твоите книги разбрах за възможностите на французите да израстват непрекъснато духовно, да се обогатяват непрестанно; научих повече за културната политика на тази страна; за умението на французите да съхраняват своите традиции, да надграждат, да откриват таланти, да ценят, пазят и почитат творците си, както и великите си личности. ( А какво е в България? Ако могат с капка вода биха удавили твореца, биха го задушили. Политици! Остават слепи и глухи към всеки, който е
носител на новото, полезното, ценното. Затова сме на този хал. Нали? Изпитвам го на собствения си гръб.)
В тези твои книги разкриваш тайни за истинската свобода, за демокрацията, за сигурността, за човечността, за съпричастността към човешката болка, за всеотдайността, за радостта от живота . . .
Това са не само книги-пътеводители, но ценни УРОЦИ за
всеки читател, за българските ПОЛИТИЦИ (дай Боже някой от тях да ги прочете и да се позамисли), книги по нравственост и морал, книги за добротата, красотата, човеколюбието, за силата на хармонията, радостта и любовта в един подреден европейски град, където е открит пътя към успеха и благополучието – път, великолепно представен от теб на българския читател. А той, читателят, става по-добър, по–човечен, по-мъдър, по-слънчев, попил от светлината на този град „човек”, изпълнен с мечти и искрено желание час по-скоро тези мечти да станат действителност. (Ако е възможно!?) (Правя
изводите от себе си.)

Благодаря ти, Димо, благодаря ти за радостта, която ми достави с твоите три уникални книги. Чрез тях открих един автор с богат душевен свят, който възприема света не само с очите си, а и с душата си, с всички свои сетива и по АЛЕКОВСКИ воюва за СВОБОДАТА, за СПРАВЕДЛИВОСТТА, за един нов свят, с опазени човешки ценности.
Твоите книги са изпълнени с уважение към читателя, с обич към героите ти, с възхищение, с любов и преклонение към Париж и неговите
жители. Пишеш от сърце, с грижа и тревога за ЧОВЕКА в твоята неподредена страна, в която цари беззаконие и бедност.
Радвам се, че има будни българи като теб, достойни за уважение. Бъди винаги себе си - истински, неподправен, без маска и без грим.
Да обединим усилията си срещу злото, злобата, завистта. Да търсим път за утвърждаване на ценното, полезното, за духовното изграждане на нацията ни. Това е и моята дългогодишна мечта, станала утопия в този объркан наш живот.
Пожелавам ти от сърце нови творчески успехи! Бъди ЗДРАВ за радост на твоето семейство и на твоите читатели.
Дай, Боже, повече хора да прочетат тези книги и изпитат удоволствие от прочетеното.

С уважение: Мария БАНОВА
Управител на ИК „Банмар”

четвъртък, 2 юли 2009 г.

ПИСМО ОТ ПОСЛАНИКА НА РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ


Поздравление от Негово Превъзходителство Етиен дьо Понсен – посланик на Република Франция в България, получено чрез официално писмо по дипломатическата поща.(Кликни върху писмото.)

събота, 20 юни 2009 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ"



ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ КНИГА?

Париж е в сърцето ми от дете. С много любов, огромен труд и единствено с предварително дадения ми хонорар написах „Париж, моят Париж…” преди около две години.
Тази книга се превърна в крайъгълен камък в моето творчество. С всяка своя клетка усетих, че това е творбата, към която съм вървял цял живот. Затова и тя постигна такъв голям успех – на пазара е нейното трето издание…
След това дойде „BG емигрант в Париж”. И тя бе приета много радушно от читателите.
Електронната поща и блоговете ми ("Директно" и "Paris, mon Paris") бяха затрупани от мнения и поздрави. Разбрах, че Париж винаги е бил не само в моето сърце, но и в сърцата на милиони българи.
Париж – това всъщност е мечтата ни към един по-красив, по-светъл и човечен свят, от който толкова има нужда тъкмо днес моят народ…
Разбрах, че за българите от моето поколение, от поколението на родителите ми, този град е бил оня най-любим „човек”, който всеки от нас, простосмъртните, дошъл на този грешен свят, носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота. Символ, до който ние, живеещите зад желязната Берлинска стена, пътувахме толкова години по възможно най-красивия начин – чрез въображението си…
Да, получих много добри думи. Но получих и кураж, и идеи да продължа моята „парижка” сага.
Разбрах, че тази настояща книга аз просто я дължа на моите читатели.
Въпросите, които най-често ми задаваха бяха: „Господин Райков, мечтата на моя живот бе да посетя Париж. Ето, аз съм дошъл в него за една седмица – повече не мога да си позволя. Кажете ми – какво да видя, къде да отида за тези броени дни? Как да се ориентирам в този огромен град? Как да го „усетя”? Как да се „справя” с транспорта, с метрото? Как да си подаря един по-специален момент – на себе си, а и на човека с мен? Как да се държа с парижани? Как, дето има една дума, да си купя хляб?”
И една вечер идеята „узря”- и моят весел, но понякога и тъжен практичен „пътеводител” започна да се ражда…
Това, което бях преживял през последните няколко години в Париж, както и моя опит, за който бях плащал с време, притеснение, нерви и, естествено, с пари, сега го предоставям на моя читател.
Едно увлекателно и нужно, смея да мисля, четиво за всеки, който тръгва за чудния град.
Една уникална книга, в която освен най-необходимите практически съвети за петте дни на посещението ви в Париж, ще имате възможност да се докоснете и до едни от най-съкровените и любопитни тайни на френската столица, ще видите не само с очите си (в книгата има и 55 снимки), но и със сърцето и душата си, благодарение на моите есеистични впечатления, ония места в Париж, чиято красота и магия ще запазите за цял живот.
А това за посещение само от няколко броени дни, и то в град като Париж, никак не е малко…
С обич я писах тази книга. Но и с тъга, че у нас, в България, нещата не са на подобно ниво. И все пак с надеждата, че нещичко ще прихванем – не може от толкова сияние и на нас да не ни стане поне мъничко по-светло на душата…Имаме нужда от това, нали?
А, и още нещо – защо поставих в заглавието тъкмо цифрата „55”? Сигурен съм, че почти всеки читател ще си зададе този въпрос. Затова и предварително отговарям – тайните на Париж не са нито 55, нито 101, нито…Да, надали има друг град в света с толкова и такива тайни. И посочването на една цифра в заглавието на книга за тях е просто подробност. Още повече че в разказа за всяка тайна аз съм включил и по няколко подтайни, ако мога така да се изразя. Така че „любопитките” стават в действителност много повече от 55. Приемете, че тази цифра е една прищявка, а може би и още една малка тайна, която сега споделям с вас – в годината на издаването на книгата аз навършвам 55 години. Една хубава, а и зряла за автор възраст. Пък и като творец имам право на това малко и симпатично „намигване”, нали?
Всъщност важното в случая е, че в „55 тайни на Париж” вие ще намерите всичко онова, което ще ви е нужно за петте дни на радост – най-хубавите дни във вашия живот…
Гарантирам ви – ще се влюбите, ако разбира се отдавна вече не сте влюбени, в единствения в света град-човек – Париж!
И още нещо – тази любов ще бъде взаимна. И в това съм сигурен.
Затова – горещо ви препоръчвам – вземете със себе си „55 тайни на Париж” и тръгвайте! Не отлагайте! Защото човешкият живот е толкова кратък. А Париж е вечен…
На добър път!
Париж е ваш!
А щом този вълшебен град е ваш, значи и светът е ваш!
Поне за пет дни, нали?
С пожелание да намерите „своя” си Париж и с … мъничко завист.


Авторът

сряда, 10 юни 2009 г.

ПРЕМИЕРА НА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" ОТ ДИМО РАЙКОВ

До всички блогъри и съмишленици


ПОКАНА ЗА ПРЕМИЕРА


Скъпи приятели,

Каня ви от сърце на премиерата на моята книга „55 тайни на Париж”, която ще се състои на 18 юни от 18.30 ч. във Френския културен институт в София.
„55 тайни на Париж” е третата част след „Париж, моят Париж…” и „ BG емигрант в Париж” от моя проект за столицата на Франция.
Нека, поне за минути, да се пренесем в оня Град на свободата и светлината, където хората се радват на отрязъка от живот, отреден им от Бога, а не живеят, за да оцеляват и да…вярват на празни обещания за утрешния ден. Който, за огромно съжаление, все не идва и не идва в измъчената ни родина…

Заповядайте!

С поздрав и в очакване Димо Райков

П.П. Ще ми бъде приятно, ако препратите моята покана на ваши приятели и последователи.

ПОКАНА







<

вторник, 26 май 2009 г.

„БЪЛГАРСКИ” ТАЙНИ В ПАРИЖ

Откъс от новата ми книга "55 тайни на Париж"

Доста се потрудих, но открих и няколко „български” тайни в любимия град. Че как така ще ви споделям толкова любопитни неща за Париж, а ще пропусна „българските”?
Моите приятели Стоян Ковачев от Варна и Иван Събев от бургаското градче Българово ми показаха някои от местата, където, ако толкова много ви домъчнее в Париж, може да намерите българи и да побъбрите с тях.
Едно от тези „български” места е иначе неугледното кафене, по-скоро кръчме - „Ла фурми” (La fourmi). Това название е написано с толкова хем тънки, хем изкилифирчени, казано по нашенски, букви, та те много трудно могат да бъдат разчетени, дори и при взиране. И ако не бе Стоян, аз никога не бих намерил това кафене, въпреки че от доста време го търсех.
„Ла фурми” се намира на ъгъла на една пряка с булеварда, който води от площад „Анверс” (Anvers) до площад „Пигал”. То е срещу едно по-голямо кафене „Ла мармит” (La marmitе), което лесно може да се открие. „Нашето” заведение не е „първа хубост”, меко казано, но това няма чак толкова голямо значение.
Вдясно от него е залепено едно ресторантче, което Стоян наричаше „Табака” и което се оказа, че е носител на една наистина интересна „българска” тайна.
Оказа се, че този „таба/к/”(tabac), където можеш да си купиш не само цигари, но и да пийнеш и хапнеш, бил на трима братя. Които били…българи, тоест французи с българско потекло…
Изненадата ми бе огромна, но след като Стоян ми разказа историята, повярвах на думите му. Всъщност прадедите на тези нашенци се били заселили във Франция още преди векове. И до ден днешен са запазили носиите, обичаите, дори понякога се явяват по телевизията и играят български хора.
(Между другото, моят приятел-имигрант в Париж, Мони Якимов, веднъж ми каза съвсем сериозно, че прочел някъде в интернет, че в Китай 50 милиона души знаели…български! Е, това вече ме довърши, не повярвах, но Мони е сериозен човек, а и държеше на своето – вярно е. Е, че ако е така, не трябва ли да се позамислим – 50 милиона китайци са това, че те ще ни залеят…- б. а.)
Странна работа, нали – толкова време тези французи да пазят в себе си българката семка, а ние изобщо да не знаем за тях? Ето, сега вече поне вие ще знаете тази тайна. И ако имате време, прескочете до „табака”…
Най-сигурно обаче и най-лесно ще ви бъде да се докоснете до българи в Париж, когато отидете в българската църква. Тя вече не е на старото си място в Руската църква, а сега си има свое помещение в 18 квартал.
Там ще срещнете чудесни хора като отец Емилиян Боцановски, иподякон Николай Радков и двамата му братя Александър и Детелин, Иван Събев, Енчо, бат Рафо, тоест достолепния партиарх на българската емиграция в Париж Рафаел Алмалех, споменатия вече бай Стоян Ковачев, българките в Париж – Нели, Стоянка, Грозданка, Христина, леля Славка, Мария, Елен Горгачева, г-жа Русева, Анжелина Димова …, както и по-младите – адвокатът Димитър Димитров и съпругата му Надя, дъщеря ми Яна и зет ми Александър, чудесния преводач Марио Добчев, журналистката Юлия Талева, колегата й Николай Боцев, Пламен, Евгени, Марио Тюлеков, Виктор, Красимир Митев, Ирина Верне, Пламена Ерон, Ценка, Калина Салмон, Величка, Веселина, Весела, Лилия, Кирил Берон…Все добри българи, петимни за нашенска реч…
Как се отива до там ли? Ами взимате метро № 12 и слизате на спирка „Порт де ла шапел” (Porte de la Chapelle). Църквата „Четиримата евангелисти” (Les Quatre Evangélistes) се намира на улица „Кроа Моро” №1 (rue de la Croix Moreaux), на партера на един съвременен блок срещу малка градинка. Ще познаете нашето място по четирите прозореца, посветени на четиримата евангелисти.
Разбира се, не са една и две „българските” тайни в Париж, не са едно и две „българските” места… Засега лично тези съм открил и видял с очите си, но, дай Боже, в следващите ми „парижки” книги да ви запозная и с други нужни и съкровени за родното сърце нашенски тайни.
Ето, когато преглеждах, за кой ли път вече, окончателния вариант на тази книга, разбрах, че в Париж вече бил открит и магазин за български хранителни стоки. Така че, ако имате възможност, „хванете” метро № 7 и на улица „Faubourg Saint-Martin” № 256 ще намерите всичко родно – сирене, лютеница, конфитюр, луканка…Разбира се, и ракия, вино…наздраве! И да ви е сладко…Там, в центъра на Париж…
„Български” тайни и нашенско присъствие има и на прочутия булевард „Шан-з-Елизе”.
От 40 години, когато времето е хубаво, на входа на „Галери де Шам” продава своите чудни свирки с песни на български птици един от най-колоритните BG-емигранти в Париж – Иван от Габрово, познат сред нашенците като Ванчо Свирката. (За този симпатичен 60-годишен човек най-подробно съм разказал в книгата си „BG емигрант в Париж”. – б.а.)
Този българин е живата история на „Шан-з-Елизе”. Всеки път ми разказва нови и любопитни неща за легендарната улица, чиито кътчета Ванчо познава до най-малка подробност. Сега ви предоставям и поредните интересни и малко познати неща за красивия булевард, споделени ми от него:
- „Шан-з-Елизе” е моята любов и моето място. Тази улица, дълга 2,5 км., преди години е представлявала ниви с жита. А сега всички я определят като най-красивата и най-известната улица в света. Тук са разположени магазините на над 70 фирми. Печалбата им, скоро го чух това по телевизията, била 900 милиона евро годишно – ей, страшна работа, нали? Че това е толкова, колкото печели един град като Бордо, например.
По „Шан-з-Елизе” минават над 200 000 туристи на ден.Ти сам виждаш – народ, народ… Иначе „постоянното присъствие” на улицата е „мой” патент, от сън да ме събудиш и веднага съм готов да ти кажа имената на обитателите на булеварда. Ей, оня там, виждаш ли го, да, дето се е облегнал на витрината на бутика, с рошавата, винаги разпиляна коса, и почервенялото лице – да, това е бездомникът с красивото френско име Жан-Пиер, който седи тук вече 17 години. Казват, че дневната му печалба е около 40 евро, той се е превърнал в талисман на улицата и при всички промоции и сезонни намаления получава много подаръци от собствениците на близките бутици - костюми, кожени якета...
Виж сега, „Шан-з-Елизе” е много красива - и денем, и нощем, но същевременно и опасна, тъй като не са рядкост срещите с наркопласьори, крадци и проститутки. Затова и контролът е засилен, денонощно патрулират полицейски коли. Ех, развалиха хубавата улица, ама нали Франция е родината на демокрацията…
Говори ми Ванчо, бързо и задъхано, очите му обаче не престават да шарят наоколо – да не би да изтърве поредния клиент. Какво да се прави, приятелството си е приятелство, ама и работата трябва да върви…
Приказлив е Ванчо, сладкодумец, но и животът явно го е научил да бъде дискретен тогава, когато счете за нужно.
Ето, щом го попитах за нещо „по-така”, например, колко струват проститутките по булеварда, Ванчо изведнъж започна по парижки да се прави на разсеян – „ни чул, ни видял…” Да, в това отношение парижани са ненадминати – щом нещо не им отърва, няма да те „срежат” по нашенски, ами започват да се правят на „умрели” и превключват на друга вълна.
Така и не ми отговори на този въпрос Ванчо, но пък аз, за кой ли път в Париж, имах късмет - след няколко дни, гледайки филм за чудния булевард, намерих и „премълчания” от Ванчо отговор.
Тарифата на една проститутка на „Шан-з-Елизе” била 400 евро, като някои от тях си били наели малки студия на улицата, плащайки месечен наем от 1600 евро. Един апартамент „Ф2”, от рода на нашите двустайни, се наема за "скромната" сума от 3000 евро. Проститутките, които дефилират по Шан-з-Елизе се подвизават в интернет. Е, авторът на филма, майстор на детайла и подробностите като всеки френски творец, дори продиктува и адреса, но той, естествено, си остава за мен…
И още една „любопитка” научих от това предаване - на най-грандиозната улица в света, в новооткрития преди малко повече от една година суперлуксозен и шикозен хотел „Пале” (Palais), в стая № 403, е спал настоящият президент на Франция Никола Саркози в нощта, когато е бил избран за президент.
Но стига с тези „шарении”, нека отново да се върнем при Ванчо. Накрая той ми сподели, че очаква с голямо нетърпение откриването на Фестивала на зеленчуците, който ще бъде организиран по протежение на цялата улица през пролетта на 2009 година.
Това събитие ще бъде, според Ванчовата информация, нещо ново и невиждано досега.
Така че, ако тъкмо тогава сте в Париж, съдбата ще ви е избрала да видите и да се докоснете до красота, нямаща равна на себе си. Пожелавам ви от сърце този късмет!
Така-а, след като сте си купили само за 5 евро чудесна свирка за спомен от Ванчо, помолете го да ви упъти как да намерите още едно „българско” място – ресторанта на добряка Фредерик – французин с китайски произход. В неговото неголямо, но кокетно заведение, намиращо се в безистена на „Шан-з-Елизе” № 96 ще намерите уют и добра храна. Всъщност щях да пропусна за „българската” следа в случая – приятелката на Фредерик е едно прекрасно, добро и толкова лъчезарно момиче – Весела от София, която работи в съседен луксозен магазин и която, ако имате шанса да срещнете в ресторанта, ще ви открие не една и две тайни на Париж…
Не мога да не ви кажа и за още една нашенска тайна, която сподели с мен в църквата под сурдинка и със замаяна от родната ракийка глава един дългогодишен български имигрант.
Според него в Париж имало много български апартаменти, които той нарече „златни кокошки”, тъй като да даваш под наем тук жилище е може би най-големият келепир. Тези апартаменти не били един и два, а десетки… И то май държавни…И къде отиват тези пари, понечих да го попитам. Но нашият човек махна с ръка – сещате се какво искаше да каже с този познат до болка „български” жест, нали? И аз се съгласих с него… И, естествено, си останах само с цъкането… Да, с прословутото нашенско цъкане с език. На което, тук няма спор, наистина сме майстори…
Иначе българи има навсякъде в Париж – във всеки момент и по всяко време можете да ги срещнете – било по улиците, било в музеите, било … под мостовете.
И тук още една тайна ще ви кажа – видите ли в Париж облечен в анцуг мъж, то 99 на сто трябва да сте сигурни, че това е българин, или най-малко балканец…
Парижани не обичат официалното облекло, ходят семпло облечени, но да тръгнат с анцузи… Или пък по пенюари…На нашенците обаче не им пука – да не са луди да си цапат новите дрехи в тази блъсканица. И затова – с анцуг, маратонки от „Илиенци” и непременно говор на висок глас:” Ах, ох, това не ми харесва, онова – също…, мамка им…”
Ех, анцугът… Защо ли у нас още не е написана ода за него? Защо?
Иначе Париж е наистина много голям, много светъл и толкова примамлив град, колко му струва да замае поредната човешка глава. Па макар и на доста недоверчив човек като българина…
Да, кой наистина може да устои на Париж?
Затова и често тук може да се срещнете с нашенски несретници – както се случи и с мен през една мразовита ноемврийска вечер на 2008 година в Париж.
Ето, дословно ви запознавам с моя разказ за тази среща, записан в бележника ми:
„ЧЕ НА СВЕТА Е САМО ЕДНА, ЕДНА, НАШАТА МИЛА РОДНА СТРАНА…
И това не бях очаквал в Париж – банда клошари, и то от най-невъзпитаните, да се качат на „тежкарската” линия № 1 на метрото.
Всъщност това е линията, която свързва двете елитни предградия на Париж – Дефанс и Венсен. Тук нещо обичайно са младите хора с костюми, вратовръзки и кожени чанти, все бързащи и все сериозни – това са вече споменатите „млади и динамични” кадри на Франция. Освен тях, останалите постоянни пътуващи по тази линия също са хора, държащи на външния си вид, личи си от пръв поглед – хора с положение в обществото и добра работа.
Линия № 1 е най-чистата и най-приятната линия за пътуване в парижкото метро.
Тя е композирана не от отделни вагони, а представлява един общ, дълъг вагон.
Затова може би и тук почти няма да срещнете просяци или нелегални музиканти – те обичат да прескачат от вагон във вагон, да имат промеждутък от време да си поемат дъх, да поопипат с пръсти, а и с набито за тази цел око, събраното количество звънтящи сантими.
А и не върви някак си да повтаряш репертоара си от молба-сърцераздирателна история в един дълъг и предълъг, но все пак общ вагон – друго си е, когато си изкаканижеш „репертоара” задъхано в едно по-малко и затворено пространство, после да преминеш бързо по него, за да „изтръскаш пасажа”, тоест да получиш от пътуващите „хонорара” си…
После скачаш и хоп - вече си в другия вагон…
И пак – песничката, придружена от молбата-сърцераздирателна история…
Да, линия №1 на парижкото метро като че ли бе имунизирана от набезите на просяците и клошарите.
Но ето, сега в чистичкия вагон нахлу банда от мъже, приличащи на клошари. За разлика от обикновените им събратя, които по принцип са мълчаливи, тези 5-6 души на различна възраст – от 25 до 60 години, бяха прекалено шумни…
Най-възрастният носеше огромен, оръфан дюшек, другите нещо го подиграваха. Ясно бе от пръв поглед, че не са местни – не може французи така високо да говорят…
- Опа-ла – сам не разбрах как изтървах това възклицание.
Да, ами че това са си чисти българи, сред първите няколко полуфренски думички нашенците запердашиха яко на български – и то така яко, че дори и на мен, „французина” в тази ситуация – та как да покажеш, дори и с жест, че си техен съгражданин…- ушите ми пламнаха от, меко казано, цветистия език на тези несретници, особено на най-младия мургавеляк.
- Брато – редеше той думите с някакво странно настървение, като гледаше към един 50-годишен мъж – че кой ти е казал, че във Франция е хубаво и е лесно да се живее. Тук честна игра няма, тук трябва да крадеш, иначе си свършил. И трябва да имаш…оная работа…Ха-ха-ха, да бе, оная работа, най-важната на тоя свят, ха-ха…( Тук вече не мога да продължа - обикновено по телевизиите в подобни моменти слагат червени точки на екрана… ) Нямаш ли я тази работа, свършен си. Аут си, брато! Ей ме мен, вадя си …, и хоп – 20 евро за 5-10 минути, пак си го вадя – и хоп – още 20 - 30 евро… А ти?
- Ами, кво аз – машинално отговаря по-възрастният, лицето му е изкривено от болка – Е, цял ден бачках като луд, скъсах сухожилие, а ми дадоха само 5 евро… Мизерия, уф, мизерия в този Париж… Абе, аз мамичката му на тоя Иван, дето ме подлъга да дойда тук – пари, пари, с лопата да ги ринеш, така ми викаше, а сега никакъв го няма…
- Ами аз какво ти казвам – „атакуваше” вече победоносно младокът-мургавеляк. – Нямаш ли …, свършен си…
- Ха-ха-ха – смееха се и останалите, хубаво им беше, весело, личеше си от блесналите им очи.
Докато оня, със скъсаното сухожилие, стенеше и проклинаше късмета си, а и решението си да послуша проклетия Иван и да тръгне към Париж:
– Абе, не мога да спя, в една дупка палатка сме набутани няколко души, един пъшка, друг плаче, трети хърка като резачка, а мене ей тука – и сочи разгърдените си гърди – нещо ме смуче, задушава… Ох, мизерия, мизерия… Ах, мамицата му аз на тоя Иван, само да ми падне в ръчичките…
Ония продължаваха да се смеят, най-възрастният, прегърнал любовно изправения на едната страна на вагона дюшек, се кривеше наляво и надясно, търсеше като че ли контакт с някого от пътниците, които обаче тактично се отдръпваха и тръгваха към вътрешността на вагона.
Срам… Потъвах в земята от срам. Но нямаше как да се махна, защото нашенците ме бяха обградили отвсякъде, а и изпуска ли се от един писател такъв шанс?
Затова машинално включих диктофона си… И сега имам и веществени доказателства за истинността на това, което ви разказвам.
Е, кой го интересува това „доказателство”, но все пак друго си е човек и да чуе тези неподражаеми звуци – това нашенско, уникално българско охкане, ахкане, пъшкане – този балкански порой от звуци, който го няма никъде другаде в света – защото не са само звуците, които придават неповторим оттенък на цялостната картина – ами невероятната „гарнитура” от своеобразни мимики, това никъде несрещано кривене на очите, на устните, че дори и на ушите…
Е, нашенска, чисто българска работа…
Нарочно не слязох на своята спирка. Знаех, че българските клошари обитават предимно гората на Венсен, тоест района около последната спирка на „единицата”, но някаква сила като че ли ме караше да се уверя сам в предположението си. И когато те тръгнаха да слизат, аз ги изчаках да се изнижат.
Последен, пъшкайки под тежестта на стария, миришещ на мухъл, дюшек, но затова пък странно развеселен – на какво отгоре и развеселен, тръгна към вратата най-възрастният – иначе безобиден, слабичък човечец…
В мига, когато прекрачваше прага на вагона, той се извърна, лицето му „влезе” в моето:
- Бонсоар, мосю… - и се хилеше, и се кланяше…
- Хайде бе, пенкелер – викаха му другите и под „облак” от смях и ругатни милите, родни екземпляри се скриха в тунела на изхода…
Чак сега осъзнах, че бях останал сам самичък в огромния вагон на най-хубавата, на най-чистата метролиния в Париж – линия №1 – от шикозното предградие Дефанс до елитното градче Венсен…
Изведнъж нещо просветна пред очите ми.
Взрях се – и изстенах.
Господи, но това бе страница, да, омачкана, с подгизнала по нея мазнина, страница от… български вестник…
И о, чудо, от него се показа празна кутия „Русенско варено”…
Едва успях да изправя внезапно натежалото си тяло.
И почти инстинктивно тръгнах към изхода – оня изход на парижкото метро, в чиято далечина проблясваше светлина.
Бе оскъдна, но все пак струйка светлина…
Вече излизах от метрото, когато чух глас, сякаш идващ изпод земята :”Че на света е само една, една, нашата родна мила страна… Че на света е България само една, една…”
Беше самотен, продран от студа, но все пак достатъчно силен глас…
Топла буца ме задави, очите ми се премрежиха – ех, съдбо нашенска, ех, племе българско…

П.П. На другата сутрин, пътувайки отново по линия №1, зърнах огромно заглавие на разгънатия от съседа ми отсреща вестник: „Трима души умряха от студ в гората на Венсен…”
Изтръпнах, почти в просъница се взрях наоколо…
В този миг исках, ох, как само исках, да видя оня възрастен, безобиден човечец с прокъсания дюшек и да му отвърна:” Бонсоар, мосю!”
Моментната ми слабост премина – и сега вече осъзнах ясно, че наоколо нямаше и следа от моите среднощни „приятели” – всичко в огромния вагон бе чистичко, спретнато, топло…
Да, обстановка и атмосфера, напълно отговаряща на авторитета и имиджа на метролиния №1 – най-хубавата линия на парижкото метро…”

четвъртък, 7 май 2009 г.

"55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" ИЗЛЕЗЕ НА 15 МАЙ - НА 22 И 23 МАЙ ОТ 17 ДО 18 ЧАСА ЩЕ ДАВАМ АВТОГРАФИ НА ЩАНДА НА ИК "ХЕРМЕС" ПО ВРЕМЕ НА ПАНАИРА НА КНИГАТА В НДК


„55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ”
е третата книга от моя „парижки” проект след „Париж, моят Париж…” и „BG eмигрант в Париж”.
И ето, скъпи читатели, вие сте се озовали в Париж… Мечтата на живота ви вече е реалност. Пред вас е Градът, в който всеки човек не само се чувства Бог, но той е и Бог! Обаче възниква проблем – в Париж, центъра и предградията - живеят около 12 милиона души. А като прибавим и туристите като вас…
Да, нужен ви е гид. Още повече, че сте дошли тук за броени дни и с не толкова много средства… А въпросите пред вас не са един и два – как да се ориентирате в огромния лабиринт от сгради, улици и заведения, как да се държите с местните жители, как най-пълно да усетите града, който в тези мигове е най-любимият за вас „човек”– да се докоснете до неговата душа и сърце…
Затова, скъпи читатели, шансът ви е в този весел и практичен „пътеводител” – доверете му се и, сигурен съм, ще си спестите доста притеснения, а може би и неприятности…
И така – „въоръжени” с „55 тайни на Париж”, вдигнете глава, овладейте разтуптяното си сърце и тръгнете уверено напред – Париж ви очаква!
Париж вече е … ваш! Светът е ваш! Поне за пет дни, нали?
На добър път!
ваш Димо Райков



Повече информация на:http://dimoraikov.skyrock.com/

петък, 3 април 2009 г.

HE, ПАРИЖ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОБЕДИ

Откъс от книгата ми "BG емигрант в Париж"


Да си емигрант, и то от България, в Париж...
Защо ли първото усещане, което осезаемо ме връхлита при тази мисъл, идва породено от думите на моя приятел и колега-писател Божидар Чеков, герой на предишната ми книга „Париж, моят Париж...”, който живее в най-красивия град на света вече повече от 40 години?
- Когато за първи път се озовах в Париж, аз се почувствах като един играч по футбол, който от грапавата, осеяна с дупки поляна на село, изведнъж се оказва на кадифения терен на прочутия стадион „Парк дьо Пренс”. Аз бях с едни избелели фланелка и гащета, с гуменки, докато тези около мен имаха чудни, неземни екипи...И топката не бе парцалена, тя отскачаше от мен при всеки опит да я докосна. Стоях тогава, гледах и лека-полека проумявах, че за да вляза в играта, аз трябва да бягам три пъти по-бързо от тези наоколо, три пъти повече сили и сърце да влагам в играта, за да бъда поне що-годе равностоен на другите. Защото това бе тяхната игра и аз бях натрапникът, аз бях дръзналият да дойде в дома им, в къщата на дедите и прадедите им. И трябваше да доказвам тепърва, че мога, че заслужавам да бъда сред тях...
Сещам се и за думите на един друг мой приятел, също парижанин от повече от 40 години, големия художник Никола Манев:
- Париж не може да се победи! Защото сигурно си видял какво пише на спирката при парижкото кметство на метро №1 :” Париж дава тона!” Кратко, ясно, точно, нали? Да, този град, пълен с енергия, не може да се победи! Париж сам приласкава. Той е единственият град в света, в който има място за всеки. Но тръгнеш ли към него с балкански „хъс”, с онова нашенско: ”Абе, ще му разкатая майката!”, ти си свършил! Ти си аут! Към Париж трябва да се тръгва със сърце и добра мисъл...
А един от героите на тази книга – двадесетгодишният Чочо от Провадия, така поетично и същевременно от сърце ми отговори, когато го попитах защо всъщност е тръгнал към Париж: ”Забелязали ли сте какво прави една птица, която току що излиза от водата? Тя се отърсва – и от нея падат капки влага... Ето така, отърсен от всичко негативно – стреса, гнева, ужаса на онова, което до този миг бях преживял в България – се почувствах и аз, когато дойдох в Париж. Всичко лошо сякаш бе изчезнало, стопило се бе някъде...Да, това направи от мен Париж. И то ме кара – отърсен – да съм тук. Завинаги...”
А моето лично най-осезаемо усещане от реалния ми досег с Париж е отпреди десетина години, когато за първи път се озовах в него. Веднага щом се настаних в хотела, и сам не усетих как краката ми поеха към прочутото авеню на свободата – „Шан-з-Елизе”. Господи, колко нощи го бях сънувал този булевард!
И ето сега вървях от Триумфалната арка до площад „Конкорд” и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...
Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, намиращо се на няколко километра от българско-турската граница, най-охраняваната във Варшавския договор територия, се разхождах в пъпа на света.
И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В оня мой български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.
И ме връхлетя споменът.
За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава. Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка:
- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...
Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, тоест наша, а другата - лоша, тоест тяхна...
- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.
Тогава, за първи път в моя живот, аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.
Кому бе нужна тя? И за какво?
Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...
Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...
Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?
Малко ли...
И тогава реших да се обадя вкъщи. Чух отсреща гласа на баща ми.
- Тате – почти се задавях от вълнение...
- Кой се ти, бе? – потръпнах от студеното в любимия глас.
- Как кой, тате, аз съм Димчо...
- Абе, я не си прави майтап. Как ще си Димчо, бе?
- Тате – гласът ми се прокъса, не бях чувал до този момент баща ми да се обръща така грубо към някого, приплака ми се – Тате, аз съм синът ти Димчо...
- Чуваш ли се какво говориш, бе? Та как ще си Димчо? Знаеш ли къде е той? – последва пауза, после татковият глас някак хем тържествено, хем примесен с нещо като тъга, продължи - Димчо е в Париж!
„ Димчо е в Париж! ”
Как само ги каза тези думи татко:
- Димчо е в Париж!
Милият старец... За него, за неговото поколение Париж бе онази мечта, далечна и толкова непостижима, до която тези добри и жертвоготовни люде пътуваха по единствено възможния за тях в ония времена, но затова пък толкова хубав начин, който може да съществува на тази земя – чрез въображението си...
И тръгнах тогава, след разговора с моя баща-миньор, Петко Димов Райков от Малко Търново - далечното, ама много далечно градче, намиращо се в сърцето на чудесната мека планина Странджа - отново по толкова сънуваната улица на оня град, до която той, татко, пътуваше само в мислите си...
Да, тогава, стоплен от онова несравнимо „ Димчо е в Париж!”, аз вече ясно осъзнах, че наистина съм в Париж. При моята, твоята, нашата мечта, читателю. Мечтата на всеки простосмъртен...
Тези усещания и спомени бяха в мен през цялото време на работата ми върху ръкописа на „ BG емигрант в Париж”. Хората, за чиито истории разказвам в тази книга, са всички до един люде с изострена чувствителност, години наред те са пътували като моя милост и баща ми чрез въображението си до града-мечта.
И ето сега те са в Париж.
Да, да си емигрант, и то от България, в Париж наистина е предизвикателство.
Да тръгнеш от нищото, от страната на мизерията, стреса и некролозите – довчерашен най-верен сателит на оная Империя на злото, и да се озовеш в най-красивия, най-богатия, най-свободния град в света...
Това предизвиква ... шок. Повсеместен, цялостен потрес – усещането е хем удивително, хем страшно, хем несравнимо.
И започва състезанието на живота.
Сам, сред богатство и разкош, но и сред егоизъм и отчуждение.
Състезанието на твоя живот...
Всъщност с какво и с кого се бориш?
С огромния град, който французите са строили векове наред или със себе си, с натрупаното и наслоеното у теб, носителя на българската семка, вечно съмнение и усещане за комплексираност и малоценност? Или просто да докажеш, че ти, обявяваният доста често в родината си за безперспективен или неориентиран, можеш да докажеш тук себе си, щом си поставен в среда с нормални условия, свестни закони и правила на играта...
Въпроси, въпроси, въпроси...
И, естествено, отговорите не са нито еднозначни, нито винаги лицеприятни. Опитах се да ги намеря чрез историите, които разказвам в тази книга.
Тя всъщност е моето усилие да се открехне завесата към една почти забранена и закрита тема в България – съдбата на нейните прокудени, основно поради повсеместната и страшна мизерия, чеда в чужбина. Милиони българи са зад граница, като техният брой многократно се е увеличил през последните двадесетина години.
Нещо, което май че изобщо не стряска ония, които би трябвало да се стряскат – властта и политиците...
Затова и реших да напиша тази книга за нещата, за които в моята родина се мълчи.
След толкова много срещи с наши емигранти аз разбрах онова, което всъщност и знаех – че това страшно явление, емиграцията, е породено преди всичко от проблем номер едно в България днес – мизерията – и материална, и духовна. От нея тръгва и изтичането на толкова млада кръв, на стотици хиляди погубени живота и съдби...
Нещо, за което днес в България изобщо не се говори и пише...
„BG емигрант в Париж” е своеобразна втора част на предишната ми книга „Париж, моят Париж...” И в нея аз продължавам своя разказ за любимия град. Но тук вече от един друг, по-особен ъгъл...
Къде ли не ходих – бях на места, които никога не съм и предполагал, че могат да съществуват в Париж, в какви ли не ситуации попадах, какви ли не изглеждащи недействителни неща преживях, но, убеден съм, че всичко си заслужаваше усилията.
Така този път ти, читателю, ще се докоснеш до потресаващи, но същевременно толкова завладяващи картини–истории, пресъздаващи моите срещи с българи-емигранти, част от огромния поток чужденци, залял Париж. Една малка, но, както обичат да казват социолозите, представителна извадка от българското население в емиграция.
Тази книга я писах със сълзи, със стискане на зъби, често усещах, че едва сподавям вика си...
Но и в такива мигове аз знаех, че нямам право на слабост, че трябва да потулвам гнева си – защото тези мои герои, независимо от всичко, заслужаваха уважението ми. Защото те имаха куража да кажат „стига” на всичко онова, което е ставало и става в родината. И, макар просмукани от отчаяние, правят оня може би последен опит за летене в своя живот.
Но какъв само опит за летене...
Натам, към града на свободата, светлината и красотата... Но и града на егоизма и отчуждението, на клошарите, просяците и... на милосърдието. Там, където е страшно трудно за човека, дошъл от другаде, но където все пак има правила и където ти дават шанс. Понякога последен, но все пак шанс...
Историите на „моите” BG емигранти ме връхлитаха една след друга – всяка от тях със свой главен герой, достатъчно колоритен и същевременно по своему тъжен и щастлив...
Деветдесет и три годишният евреин бат Рафо, който макар и на патриаршеска възраст е пъргав като младеж и поработва на две-три места, със запазен усет към женската красота, със сърце, което не му дава да не прибере поредния българин-несретник, спящ под мостовете, макар и да знае, че може би пак онзи, на когото е направил поредното добро, ще го ограби...
Двадесетгодишният Чочо от Провадия, добро и интелигентно момче, което спи на палатка край Сена, но което за нищо на света не иска да се върне в България...
Честната и симпатична Нели от Варна, психоложка по професия, принудена днес да чисти парижките домове, за да издържа семейството си в България...
Неподражаемият Ванчо Свирката от Габрово, който вече над четиридесет години продава уникални свирки на прочутата улица „Шан-з-Елизе”... Тошко Кобая, който изкарва тук само за ден-два парите, които един пенсионер в България цял живот не може да спечели. Разбира се, тези пари Тошко ги получава с цената на здравето си, защото той е представител на една почти изцяло „българска” професия в Париж – „човек-кобай”, тоест човек, който изпитва нов вид храни, вина, но и... лекарства. Жоро, сиракът, израснал по детските домове в България, който търси спасение във френската столица и става...убиец. Станалата насила проститутка Галина, преживяла неща, които обикновеният човек не може и за миг да си представи...
Читателят ще бъде поразен и от съдбата на тримата братя от Българската църква в Париж, които ще разкажат уникални неща за това средище на българщината, както и за парижките клошари като Кики, тартора на тези чудати хора на най-голямата метростанция „Шатле”, а и за някои негови събратя-българи...
Ами невероятната история на наглед саможивия, но толкова добър бай Стоян Ковачев от Варна, който така и не може да събере многобройните си заеми, дадени на българи... Навремето той е отвлякъл риболовен кораб и е избягал с него в Истанбул. Днес бай Стоян „умира” да види България, но той е бил осъден на смърт от комунистите и все не може да повярва, че присъдата, с която е живял цял живот, вече не тегне над него...
Поразява интелигентността и любовта към Париж и френските политици на студента Алекс, който като Чочо от Провадия е отвратен от действителността в България и мечтае за деня, когато политици като Никола Саркози ще управляват родината му...
И още, и още съдби български в Париж... Коя от коя по-интересна, трагична, покъртителна...
Всичко това го има в моята нова книга „BG емигрант в Париж”, която всъщност е пронизана от въпроса над въпросите – какво представлява BG емигрантът в Париж – диагноза, съдба или професия?
Срещнах се с десетки, със стотици български емигранти в Париж – някои вече отдавна интегрирали се във френското общество, други – живеещи на ръба, трети – току що тръгващи към, поне те така си мислеха, своето спасение в Париж. Хора с различни съдби, възможности, възгледи за живота...
Но онова, което ги обединяваше бе тяхната по правило често премълчавана, но личаща си от пръв поглед...любов. Да, любов към двете им родини – България и Франция.
И това чувство бе парадоксално – защото то си личеше, дори и у тези, които по един или друг повод в различни периоди от своя живот са имали проблеми с властта и в едната, и в другата страна. Независимо от конюнктурата на времето „моите” BG емигранти в Париж обичаха и София, и Париж – лоша дума не чух от тях нито за обикновения французин, нито за обикновения българин.
През цялото време у мен ехтеше онази чудна, но и страшна мисъл-бисер на народната мъдрост:” Който не е от някъде, той е от никъде!”
Странно – когато работех върху книгата, в един момент аз усетих, че като че ли у всеки българин днес е спотаен един потенциален емигрант.
Защото не е ли всъщност емигрант и този, който физически е в своята родина, но с въображението си е далеч, далеч от нея?
И често се чудех, и се питах кое наистина бе родило това странно усещане – когато си в Париж, да живееш мислено в България, а когато си в София – да се чувстваш парижанин?
Да, надявам се, че в книгата, която държиш в ръцете си, читателю, ще намериш отговор на този, а и на останалите въпроси. И то – от натура, без грим, без клишета, без условности. С тръпката от досега до един свят, който е колкото непознат, толкова и ужасен. И, парадоксално, мъничко привлекателен...
Светът, в който можеш и трябва да разчиташ единствено на себе си.
Само в тази книга българският читател ще може да прочете автентични впечатления от епичната кандидат-президентска битка във Франция между Никола Саркози и Сеголен Роаял през пролетта на 2007 година, ще научи уникални подробности от кухнята на предизборните щабове на претендентите, ще „присъства” на „коронясването” на новия президент...
Читателят ще научи също така и любопитни, непознати подробности за живота на Де Гол, Митеран, Ширак... - например, невероятната история между Митеран и неговата любовница – една от най-големите и най-строго пазените в историята на Франция скандални тайни.
Само тук, в главата „Силви Вартан – бялото сияние на свободата или как Париж „дойде” в София” читателят ще се докосне и до атмосферата на посещението на френския президент Никола Саркози и великата певица в България на 4 октомври 2007 година.
И още нещо уникално – в тази глава от книгата българският читател ще може да прочете и невероятната реч и отговорите на господин Саркози на въпросите, поставени му от студентите в Софийския университет – една реч, която, сигурен съм, след време ще се нареди сред златните страници, написани някога за България.
Читателю, също така чрез разказаното от българските емигранти ще разбереш и много от тайните на прекрасния град – къде например човек, попаднал в Париж без каквито и да е средства, може да се нахрани, да се ориентира в метрото, да преспи, да потърси помощ от асоциации и институции за решаване на своя проблем...
Ще научиш интересни подробности и истории за различни уникални места на Париж...
Всъщност книгата е и своебразен наръчник и за туриста, и за кандидат-емигранта – в нея има съвети, а и практически указания как да се преодолее първоначалният стрес от досега с огромния мегаполис – все жизнени неща, които може да се научат само в тази книга и то от ония, които вече са минали по този път и сами са преживели всичко.
Чедата на България в чужбина – да им се доверим и да тръгнем отново с тях и техните покъртителни истории към Париж.
Но този път, към оня, другия Париж.
Който също трябва да познаваме.
И, макар и през сълзи, да разбираме. И да обичаме...
Защото и той е част от нас. Да, част от нас...