ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 22 декември 2008 г.

НЕКА ДА БЪДЕМ ДОБРИ, ПОНЕ ЗА ЧАС…


(Слово, произнесено по време на представянето на книгите „Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „ Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга” в Париж на 14 декември 2008 г.)


Когато правя срещите си с читатели в България, аз им казвам: ”Искам да ви помоля сега, в този един час, когато сме заедно, нито един от вас да няма лоши помисли, лоша енергия!
Просто потушете, поне за час, лошото у вас и се пренесете в Париж – във вашия, в моя, в нашия Париж. В оня Париж – мечта, който всеки от нас в тази зала носи в душата и сърцето си.
Нека заради Париж, поне за час, да бъдем добри! "
Сега, тук, в сърцето на Париж, аз пък искам да се обърна към вас с подобни думи: ”Нека поне за час-два тази вечер ние, заради нашите бащи и майки, някои вече покойници, да забравим проблемите си и да бъдем човеци! Да покажем нашата, българска сърдечност!”
Колко хубаво го е казал полският поет Ян Твардовски: ”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
И нека да помним думите на моя герой от книгата ми „BG емигрант в Париж” – доайена на българските емигранти в Париж – 94 годишния Рафаел Алмалех, бат Рафо: „Ако спасиш един човек, значи си спасил целия свят!”
Към всички вас имам една единствена молба: ”Помнете тези думи! И, моля ви, не бъдете студени като лед, когато срещнете човешкото нещастие, което никак не е малко, дори и тук…
Не бъдете като някои наши сънародници лоши, цинични, надменни – какъв живот наистина ще бъде, след като, макар че си богат и задоволен, сърцето ти е парче лед?”
Ние, макар и с нещастна съдба, сме народ, надарен с чувствителност, въображение и усещане за милост към ближния. Не крийте тези качества. Ние винаги си оставаме българи – но изгубим ли нашата, българската сърдечност, ние ще бъдем мъртъвци приживе!
Онази вечер се прибирах в полунощ – там, някъде в едно от подземията на парижкото метро, чух думите на песента, които ме разлюляха: ”Че на света е България само една, една, нашата мила, родна страна…”
Познатите до болка думи идеха от дъното на скованата от студа парижка земя - преизподня…
На другия ден френските медии съобщиха: ”В гората на Венсен са умрели от студ трима души…”
Слушах и четях зашеметен тези думи… И гняв, и болка ме удавиха.
Болка, заради съдбата на тези несретници, и гняв, заради това, че всички тук сме прогонени от родината си от една подла, алчна и студена като лед група от хора, които разграбиха и продължават да разграбват безнаказано нашата страна и труд!
И все пак, и все пак…
Идва Коледа, идва Нова година – дай Боже, да е топла, да е честита!
И най-важното – човешка!
Обичайте! Не мразете!
Само необичаните умеят да мразят! И пазете достойнството си!
Благодаря за вниманието!
Още веднъж – весела Коледа и честита Нова година!

сряда, 10 декември 2008 г.

ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ПАРИЖ И НА ОЩЕ НЕЩО



/Слово, произнесено на "парижката" вечер, посветена на книгата "Париж, моят Париж...", във Френския културен институт в София/

Мнозина от вас сигурно са се питали, а някои навярно се питат и сега, защо и как тъкмо Димо Райков успя да напише „Париж, моят Париж...”?
Тайната може би се крие и във факта, че аз, дръзналият да напиша тази книга български писател, съм роден в Малко Търново - най-закрития град не само в тоталитарна България, а и във всички страни от бившия Варшавски договор. Той се намира на няколко километра от българско-турската граница – най-строго охраняваната зона в социалистическия лагер. Странно, нали – идвам от най-пазения град и отивам в най-свободния град в света – Париж!
Онзи град-мечта, до който всички българи в ония времена пътувахме по единствено възможния, но затова пък толкова хубав начин – чрез въображението си! Пътуване без билет, без виза, без гари и летища...
Когато се озовах преди десетина години за първи път в Париж, аз имах усещането, че това е моят град, че всичко ми е до болка познато! Че едва ли не всяка улица, всеки ъгъл, всяко паве винаги са били част от моя свят... Париж ме приласка и до ден днешен не мога да се откъсна от него...
Не можеше да бъде иначе – та аз „пътувах” години наред всяка вечер към любимия град, събирайки изрезки от вестници, списания – всичко, което бе свързано с Париж!
Затова и успях да напиша книгата си, макар и да „тръгнах” към нея по възможно най-трудния начин – освен чрез моите мисли, но и чрез мислите и преживяванията и на десетки парижани – местни и емигранти.
Без никакви спонсори, със съвсем оскъдни средства, с доста слаб френски език и току що станал от легло след тежка двегодишна болест, аз успях благодарение преди всичко на три неща.
Първо – на сърцето си! Аз тръгвах към всеки парижанин, независимо от ранга и професията му, с цялото си сърце, раздавах се без остатък, събрах десетки папки с материали, направих хиляди фотографии, написах няколко хиляди страници, за да отсея най-доброто, според мен, разбира се.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, само аз си знам какво съм преживял по време на работата ми върху книгата!
Второто нещо, което страшно ми помогна, за да може днес „Париж, моят Париж...” да бъде издадена във втори тираж и да се радва на голяма читателска любов, е и способността, страшната и невероятна, типична за французите способност да уважават човека на духа!
Парижани усещаха – от най-висшите политици в Народното събрание до клошаря Роже под моста „Дубл” на метри от катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, че аз идвам към тях със сърце и обич и затова по всяка вероятност те ми прощаваха понякога прекаленото ми любопитство, мъничкото нахалство, лошия език.
Затова от все сърце благодаря ти, Париж!
И третото нещо, което помогна за успеха на книгата ми – за сетен път се убедих, че българинът обича Париж и Франция! Убедих се, че България винаги е била, е и ще бъде франкофилска страна! Това го доказа и огромният интерес на българи от различни поколения към моята книга.
Нямате си представа как българите, особено по-възрастните, галеха чудесната корица, взираха се в Айфеловата кула и ми казваха, че с моята книга те всъщност са направили най-хубавото си пътуване в своя живот!
Първа това ми го каза голямата ни актриса Татяна Лолова, която е възпрепятствана да дойде тази вечер, но по телефона ме увери, че ще бъде мислено с нас. Една вечер тя ми се обади и с вълнение в гласа каза: „Господин Райков, десетки пъти съм била в Париж, но чрез Вашата книга аз направих най-хубавото си пътешествие из любимия град!”
Получих десетки, стотици имейли, писма от моите читатели!
Какво повече е нужно за един автор?
Затова още веднъж, благодаря ти, Париж!
Благодаря и на всички, които ме подкрепяха – преди всичко на моята съпруга Офелия, на моята дъщеря Яна, на зет ми Александър, които бяха моите преводачи, на собственика на Издателска къща „Хермес”, литературния критик Стойо Вартоломеев, и на неговия екип, издал една наистина чудесно оформена книга. Както, разбира се, и на героите на моята книга.
Благодаря и на медиите и книжарите, които дадоха и дават възможност на „Париж, моят Париж...” да достигне до читателя.
Благодаря на всички, които ми повярваха, и които продължават да ме подкрепят!
Благодаря на хилядите ми читатели и особено на онези стотина възрастни хора от моето родно градче Малко Търново, които отделиха от оскъдните си пенсии, за да купят моята книга. Да, при пенсия от сто лева, или петдесет евро, те отделиха 10 лева за „Париж, моят Париж...” - значи те се лишаваха от храна за цяла седмица...
Това всъщност бяха хора, които никога не съм и предполагал, че могат да имат интерес към Франция, хора, които никога през живота си не бяха напускали България, а някои от тях – дори и родното си градче. Те купуваха моята книга, молейки се да им бъде дадена на изплащане за 3-4 месеца.
Никога няма да забравя как моята съседка баба Злата галеше книгата ми, сякаш бе новородено дете и шепнеше: „Много е скъпа, синко...”
И когато й я подарих, тя се хвърли на врата ми и ме целуваше минути наред.
Тя, осемдесетгодишната баба Злата, от онова забравено и от Бога градче искаше, тя търсеше, тя се радваше на Париж, на оня нейния Париж...
И тогава проумях онова, което тези хора търсеха в моята книга. Това бе тяхната надежда в Париж, в оня, техния Париж, Париж на изконната човешка мечта, че не може светът да е толкова лош, че той, светът, се гради върху доброто и светлината...
След месец моите родители ми казаха, че баба Злата е починала.
Старицата си отиде, без да види с очите си Париж.
Всъщност дали наистина тя не го бе видяла?
Да, на тези мои „парижани” искам да благодаря...
Благодаря и на госпожа Лиз Ялъмов от тогавашния екип на Френския културен институт за моралната й подкрепа. Благодаря и на господин посланика Етиен дьо Понсен, който ми изпрати един трогателен имейл в навечерието на Коледа и който имейл, заедно с тези на големия писател Марк Леви, на г-н Патрик Дьоведжиан – генерален секретар на UMP (Patrick Devedjiаn - secrétaire général de l'UMP), както и на директорите на световноизвестното кабаре „Мулен Руж” – Жан-Люк Пео-Рико, на галерия „Манмартър” – Бертран Тенез, и на останалите герои от моята книга, приех като знак на добро отношение преди всичко към моята книга!
Благодаря сърдечно и на г-жа Катрин Сюар, на г-н Жан-Мари Верже, на г-жа Манюел Дебрине-Ризос, на г-жа Албена Шарбанова, на г-жа Мария Конакчиева, както и на всички, които сътвориха тази невероятна „парижка вечер” в София и които ми подариха тази незабравима среща!
Благодаря и на г-жа Ина Клуе за нейното чаровно партньорство, както и на автора на рисунките, които допълват чудесно празничната атмосфера на този наш досег с любимия Париж!
Благодаря и на всички вас, които уважихте мен, моята книга и „моя Париж” и сте тук тази вечер, вместо да гледате поредния „Сървайвър” или „Островът на изкушението”...
Защото онова, което ни е събрало, е наистина велико – обичта към един град-мечта!
Защото всички ние, дошлите на тази грешна земя, имаме нужда, особено днес, от „своя” си Париж!
От оня Париж на Духа, на Свободата, Красотата и Светлината...
Колко хубаво го е казал Анатол Франс: „Във всеки град има по нещо, в Париж – има всичко!”
На спирката на метрото при кметството има надпис: „Париж дава тона!”
Ех, Париж...
Благодаря за вниманието !

сряда, 19 ноември 2008 г.

МОИТЕ ОСЕМ МИНУТИ…

(Думи, произнесени на премиерата на книгата "BG емигрант в Париж" през месец май 2008 г. в книжарница "Пингвините" в София)
През последните дни аз направих сензационно откритие – да си писател днес в България, значи да се равняваш на … осем минути! Да, на осем минути!
Защото след като засякох времето, което ми се дава по медиите, с едно-две изключения, почти навсякъде установих, че то е … осем минути.
В първия миг ми стана чоглаво – толкова десетки години къртовски труд, нерви, притеснения за … осем минути на нокти…
А на ония, които пеят, танцуват, готвят, бърборят, псуват и прочее им отпускат цели часове…
Странно – в най-бедната страна в Европа толкова много се пее, танцува, готви… А в четвъртата по богатство Франция всеки месец – стачки. А по медиите – непрекъснато социални, публицистични предавания, които разнищват… мизерията в страната. А там беден е този, чийто доход е под 850 евро, тоест под 1700 лева…
Изведнъж, кой знае защо, се сетих и пренесох в Париж – в оня Париж на Духа, Свободата и Светлината, заради който всъщност сме се събрали в тази чудна привечер – вечерта на Париж, но и на Св. Св. Константин и Елена.
Малко отклонение – аз съм роден в сърцето на Странджа – Малко Търново, а Св. Св. Константин и Елена е празникът на моята планина – на нестинарите. В този ден моите земляци играят върху жаравата, прекосяват запалените въглени - стенат “въх-въх-въх” и викат Надеждата…
Онзи ден моята майка ми разказа как преди време наша съседка, на която в магазина не й достигали 50 стотинки, ден преди да почине отишла вкъщи и върнала петдесетте стотинки свой борч… И на другия ден умряла спокойно…
И ето – тези български мадони, тези честни до полуда български майки днес стават гурбетчийки в чужбина…
Ще ми позволите и още едно допълнение – днес е именният ден на някои от моите най-добри приятели и читатели – ето тук е литературният критик Константин Еленков, който всъщност е двоен именник. Този човек преди 25 години заедно с академик Ефрем Каранфилов, Бог да го прости, ме наложи като писател и публикува мой разказ в сп. „Септември” – тогава години се чакаше за такава публикация…
Така че – на моите приятели с имената Константин и Елена – от сърце – здраве и късмет…
Но да се върна към моите осем минути. Та изведнъж се потопих в Париж, пренесох се там, на маса № 1 на прочутото кафене „Мулен Руж”, където бях поканен от директора на кабарето, моя герой Жан-Люк Пео-Рико, в знак на признателност за десетте страници, които бях написал за „Мулен Руж” в предишната ми книга „Париж, моят Париж…”. Да, французите умеят да благодарят…
Никога не ще забравя спектакъла „Феерия” – магия за сетивата, радост, че си жив…
Но върхът бе „френчканканът”, тоест прословутият танц „кан-кан”, танцът, който омагьосва вече над сто години целия свят… и който се играе само в магическата зала на „Мулен Руж”.
И знаете ли колко трае това вълшебство?
Познайте!
Да, познахте – осем минути!
Ни повече, ни по-малко от осем минути!
Тоест… моите осем минути!
И още една мисъл ме връхлетя – та и уникалният танц на странджанските нестинари също трае осем минути!
Благодаря за вниманието! Благодаря ви за присъствието! Толкова много имейли и писма получавам в блога си всеки ден. Трогнат съм!
И задължен – следващата книга за Париж, за оня наш Париж, който толкова ни е нужен днес, на мен, на вас, на всички българи вече е в главата ми…
Да му мисли моят издател Стойо Вартоломеев, който с толкова любов и професионализъм прегърна моя парижки проект.
Благодаря още веднъж! И да помним – „Който не е от някъде, той е от никъде!”
И повече милост към ближния, изпаднал в беда, повече солидарност, това е основното послание на моята нова книга „BG емигрант в Париж”. Да помним думите на моя герой от първата история, 93–годишния бай Рафаел Алмалех: „Ако спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Да помним и прекрасните думи на полския поет Ян Твардовски: „Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Съвсем накрая – подарете си едно пътуване до Париж – дори и само във въображението си… нека поне сега, в тази чудесна привечер да се откъснем от сивотата и стреса на българския делник и да тръгнем натам към любимия град – мечтата на всеки простосмъртен!
Моите две книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж” заедно с моето сърце и усещане ще бъдат вашият гид и приятел в това, убеден съм, пътешествие на вашия живот! Подарете си няколко минути – лично и само за вас! Усетете радостта от живота…
Затова – напред!
Париж ви очаква…
Париж е ваш.
Поне за осем минути…
Благодаря и до нови срещи.

неделя, 9 ноември 2008 г.

ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА

Откъс от книгата "BG емигрант в Париж"

Наскоро постигнах една от мечтите си. Видях с очите си Париж. Веднага, след като се настаних в хотела, тръгнах към прочутото авеню Champs Elysees. Вървях от Триумфалната арка до площад Конкорд и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...
Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра аз осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, се разхождах в пъпа на света.
И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В моя български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.
И ме връхлетя споменът.
За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава... Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка.
- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...
Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, т. е. наша, а другата - лоша, т.е. тяхна...
- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.Тогава за първи път в моя живот аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.
Кому бе нужна тя? И за какво?
Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...
Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...
Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?
Малко ли...

сряда, 5 ноември 2008 г.

BG ПРОСТИТУТКАТА ГАЛИНА: „СУТЕНЬОРИТЕ МЕ ПРЕВЪРНАХА В ЧУДОВИЩЕ ”

Откъс от книгата "BG емигрант в Париж"

Когато се запознаеш с историята на Галина, изтръпваш от усещането за гибел. Става ти страшно, но същевременно и с кожата си разбираш, че историята на красивото момиче не е единичен случай – че може би и ти самият си бил свидетел на епизоди, подобни на тези от нейния живот, но така и не си им обърнал внимание – какво ме интересува, свят като цвят. И подминаваш... Докато може би не се запали и твоята черга. И тогава словосъчетанието „проституция и трафик на жени” започва да придобива реалност и ти усещаш, че това страшно явление все повече завладява нашата иначе почти глуха за тези неща държавица.
През пролетта на 2006 година във Франция едно от най-нашумелите лица по различните телевизионни канали, вестниците и списанията беше... нашето момиче Галина.
Да, тъкмо от медиите започна задочното ни запознанство. Записвах всичко, което успях да гледам по телевизията, както и онова, което прочетох и чух за нея – достъпът до младата жена бе невъзможен. Поради каква причина – читателят сам ще разбере малко по-късно... Гледах похабеното, но все още красиво лице на младата жена, слушах измъчения й, но приятен глас и тръпки ме побиваха – та възможно ли е подобно отношение към млад човек, и то момиче, в нашия двадесет и първи век? Гласът на диктора зад кадър на централната френска телевизия F-2 трепти от напрежение:
- Сега пред вас е рядкото свидетелство на една жена, която е накарана насила да проституира от група мафиоти. Българката Галина започва на 18 години един робски живот, който я отвежда чак до Тулуза. Но след арестуването на двамата й сводници тя решава да каже всичко на полицията. Това е едно много смело действие от нейна страна, но мъките й все още не са приключили. В нощта на Тулуза тя беше един от тези силуети (В този момент на екрана дават кадри от нощния живот на проститутките в Тулуза...- б.а.). Близо две години нейният хоризонт беше този ъгъл на тротоара, на който тя е работила по 15 часа на ден. Галина е накарана да проституира от една мафиотска мрежа, тя е била отвлечена, тя няма повече нито роднини, нито приятели, само клиенти и нейните сводници, които през 1998 г. решават да я отведат във Франция. Галина трябва да понася ударите. Тя казва: ”Те толкова ме манипулираха, че най-накрая ме направиха като тях. Станах чудовище като моя сводник. Той ме караше да правя това, което искаше да правя, и аз го правех от страх. Бях под непрекъснат физически и духовен натиск, нямах избор.”
В съда на Тулуза тя изоставя сводниците си, те са осъдени на дълги години затвор. Галина най-накрая разказва всичко на полицията. Тя споделя, че ако няма правосъдие, самата тя ще бъде правосъдието. Което означава, че или той, сводникът, ще я убие, или тя ще го убие.
Благодарение на Галина френското правосъдие е казало своята дума, но за нея това почти нищо не е променило. В книгата, която издава, тя разказва за живота си след процеса, че това е една страница, която трудно може да се обърне. Била е отново в безизходица – започнала е пак да пие, да се дрогира и дори да проституира. Но по-късно, лека-полека тя успява да изплува, благодарение на една асоциация в Париж, която й намира работа и Галина участва в направата на една фреска, която представлява отношението между мъжа и жената, справедливостта и честта ...
Галина казва: ”В моята страна всички тези неща не съществуват. Но тук открих нещо ново и така намерих смисъл да съществувам.” Нещо ме задавя, влага премрежва очите ми... Гласът на момичето продължава:
- Една вечер се намерих, дрогирана, в един креват с голи мъже – за мен това бе шок. Защото да се събудиш гола на креват между хора, които ти казват – ти ще работиш за нас... е страшно. Мислех, че това е един лош сън, че просто сънувам кошмар. Това беше най-трудният момент в моя живот. Опитах се да избягам, но беше невъзможно, защото всеки път те ме намираха и ме наказваха много, много жестоко. Завързваха ме с белезници, без ядене, без вода, това беше страшно унижение за мен, това продължи четири години. Четири години ад... Те ме лишиха от всичко човешко, нямах повече нищо, чувствах се толкова ниско, по-ниско от земята. Но единственото нещо, на което се надявах, беше да успея един ден да се махна от България. В крайна сметка човек свиква с този живот и забравя нормалното. Аз вече не знаех какво е човек да живее нормално. Непрекъснато бях под натиск, в страх. Забравих тялото си, нищо вече не ми принадлежеше. Аз станах една машина за печелене на пари. Те толкова ме бяха наплашили, че просто не мога да обясня как се чувствах.
Моите родители не са се променили въобще. Те не ми липсват. С изключение на баба ми. Лека-полека се възстановявам, но все пак имах нужда от близък човек, който да е мил с мен. Такъв сега е моят приятел–французин, Мишел. Приятелството ми с него за мен е вече дори прекалено много. Дали е любов? Аз се отнасям мнително към такова нещо, бих искала да опитам, но все пак се отнасям със съмнение... Семейството на Мишел е като мое второ семейство – те са толкова любезни, щедри... За разлика от моите родители... Виждам бъдещето си като живот на един нормален човек - да се събуждам сутрин, да закусвам – да, най-обикновени човешки неща... Зная, че заради избора, който съм направила, където и да отида, аз ще съм под заплаха. Но в момента съм свободна и усетих какво означава да живееш така, както самият ти искаш. Сега вече ме е страх от смъртта. Много държа на живота. Преди – не, но сега ме е страх. Преди исках да се самоубия. Сега искам да живея!Престанах да проституирам. Опитвам се да забравя миналото, бях намерила малка работа, благодарение на една парижка фондация, която много ми помогна. Преоткрих уважението към тялото си – опитвам се да се обичам, да се уважавам. Да, сега наистина се опитвам да се обичам, да се уважавам... Досега аз не уважавах никого, дори и самата себе си. Бях много агресивна. Много е трудно да се стане, когато си паднал много, много ниско... Но аз зная, че това е въпрос на воля. Ако човек няма воля, няма кой да му помогне!
Гледам лицето на Галина – лице на тридесeтгодишна жена без младост, помъдряло не за годините си лице, което въпреки преживените ужаси, е запазило все пак красивите си черти. Нейната история, пропита с трагизъм, всъщност започва в оня иначе толкова хубав ден, когато тя отива с приятелка в родния си град на дискотека...

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Здравейте!


Привет от Париж!
В тази дъждовна, но парижка привечер, благодарение на моя зет Алекс, аз имам вече още един блог. Той ще бъде „директен", тоест чрез него моите мисли ще се отправят по възможно най-бързия и директен път към вас, моите читатели, колеги и, надявам се, съмишленици.
„Титулярният“ми блог „Paris, mon Paris...“ ще си остане блог-визитка, в него ще продължава да има актуална информация за писателското ми битие, докато в блога „ Директно“ ще публикувам и своите есета-размисли - винаги съм бил и публицист.
Убеден съм, че едно от нещата, които липсват много днес на българина, е информацията.
Странно - във Франция, в една от най-богатите в света страни, от сутрин до вечер по медиите има публицистични предавания с основна тема...мизерията.
А в България, най-бедната страна в Европа - само „биг-брадъри“, танци, политика и...бодри рапорти за...успехи...
Да, нещо наистина е сбъркано у нас...
Затова - директно и откровено! Разбира се, според възможностите...
Надявам се на вашето разбиране, снизхождение и ...подкрепа!
Здравейте и да ...започваме!
С поздрав
Димо Райков
П.П. Поздрав и от моя приятел - мосю Пиер, с когото храним гълъбите на "Нотр Дам дьо Пари", тоест гълъбите на Свободата и Светлината...